Не без дъщеря ми

СЕДМА ГЛАВА

Куцах дни наред. Не се чувствах добре, не ми се ходеше до пазара, пък и не исках да ме виждат в този вид. Цялото ми лице бе в синини и това ме потискаше.

Махтоб охладня още повече към баща си. Всяка нощ, преди да заспи, плачеше до пълно изтощение.

Дните минаваха напрегнато, Муди бе мрачен и зъл; двете с Махтоб живеехме в страх и безнадеждност, а положението ни ставаше все по-лошо. Жестокият побой подсили съмненията ми, а синините по мен само доказваха, че Муди наистина е достатъчно луд, за да ме убие — да ни убие, — ако изпадне в ярост. Да се опитвам да изпълня все още неясните си планове за бягство, означаваше да застрашавам ежечасно нашата безопасност. Животът ни зависеше изцяло от неговите приумици.

При всеки контакт с Муди — реплика, въпрос, поглед или дори мисъл за него — намирах нови потвърждения за старите си страхове. Познавах този човек твърде добре. В продължение на години бях наблюдавала как сянката на лудостта постепенно го обгръща. Опитвах се да забравя своите предчувствия, които водеха единствено до самосъжаление, но неизбежно се връщах отново и отново към миналото. Защо ли не се вслушах в гласа на опасенията, преди да се кача на самолета за Техеран. Щом се сетех за това — а се сещах все по-често, — имах чувството, че примката се затяга по-здраво около врата ми.

Можех да изброя безброй причини, поради които бяхме тук — финансови, правни и дори емоционални. Но резултатът бе един. Бях довела Махтоб в Иран като последен отчаян опит да осигуря свободата й, но съдбата ми бе изиграла лоша шега.

Можех ли да се примиря с мисълта да живея в Иран само за да бъде Махтоб в безопасност? Едва ли. За мен вече нямаше значение дали един ден Муди ще се превърне в мил и любящ съпруг и баща. Познавах го и знаех, че лудостта му периодично и неизбежно ще избива на повърхността. За да спася живота на Махтоб, трябваше да рискувам, въпреки че неотдавна ми бе напомнено по най-категоричен начин до какво могат да доведат подобни опити.

Вместо да ме превърне в покорна робиня, гневът на Муди закали още повече волята ми и макар ежедневните ми задължения да бяха доста невинни, всяка моя мисъл и действие преследваха една-единствена цел.

Махтоб засилваше решителността ми още повече.

Като се затваряхме в банята, тя тихичко проплакваше и ме молеше да се върнем у дома в Щатите.

— Знам как можем да се върнем в Америка — каза тя един ден. — Когато татко заспи, ще се измъкнем на пръсти, ще отидем на летището и ще се качим на първия самолет.

За едно петгодишно дете животът е твърде лесен. И твърде сложен.

Молитвите ни станаха още по-горещи. Въпреки че в продължение на години не бях стъпвала в църква, сега вярата ми в Бога се засили. Не можех да проумея защо ни е наказал да страдаме така, но знаех, че без Негова помощ не ще успеем да отхвърлим ужасното бреме.

Собственикът на магазина за мъжко облекло Хамид ни помагаше по малко. Когато за пръв път се престраших да вляза в магазина му след побоя, той ме попита:

— Къде се губите? Разказах му.

— Той трябва да е луд! — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Къде живеете? Мога да изпратя човек, който да ви държи под око.

Това бе възможност, която си струваше да се обмисли, но като поразсъждавахме и двамата, решихме, че така Муди ще разбере за моите тайни приятели.

След време се пооправих и започнах да излизам по-често. При всяка възможност се отбивах в магазина на Хамид да телефонирам на Хелън в посолството и да обсъждам положението си с моя нов приятел.

Хамид беше бивш офицер от шахската армия, който сега живееше в дълбока конспирация.

— Народът на Иран искаше тази революция — тихо ми призна той. — Но това… — Посочи тълпите с мрачни лица, които задръстваха улиците навън — не това искахме.

Хамид също търсеше начин да се измъкне от Иран със семейството си, но първо трябваше да уреди хиляди други неща: да продаде магазина, да прехвърли спестяванията си и да вземе необходимите предохранителни мерки. Но бе твърдо решен да бяга, преди сегашната власт да открие миналото му.

— В Щатите имам много влиятелни приятели — каза той. — Те ще направят всичко за мен.

Казах му, че и моите родители и приятели в Америка правят всичко възможно, но очевидно по официален път не може да се постигне много.

Телефонът на Хамид ми помагаше много. Въпреки че информацията от посолството ме обезсърчаваше — както, разбира се, и липсата на информация, — засега тя бе единствената връзка с родината ми. Дружбата с Хамид ми помогна в друго отношение. Той бе първият иранец, от когото разбрах, че много негови сънародници са запазили доброто си отношение към западния начин на живот и не одобряват афишираното презрение на иранското правителство към Америка.

С течение на времето осъзнах, че Муди съвсем не е всесилният и всеможещ човек, за какъвто го мислех. Той изобщо не успя да получи разрешение за медицинска практика в Иран. Американската му диплома вдъхваше респект, но в канцелариите на правителството на аятолаха той често се сблъскваше с ред предразсъдъци.

Муди не заемаше и върха в сложната семейна йерархия. Трябваше да се подчинява на по-възрастните си роднини така, както бяха длъжни да му се подчиняват по-младите. Не можеше да се измъкне от семейните задължения, което пък започна да действа в моя полза. Роднините му бяха започнали да се чудят какво става с Махтоб и мен. През първите две седмици от престоя ни в Иран той ни бе запознал с всички. Много от роднините искаха отново да ни видят и Муди знаеше, че не може вечно да ни държи под ключ.

Веднъж с неохота прие покана за вечеря в дома на Ага Хаким, когото дълбоко почиташе. Двамата бяха първи братовчеди и част от едно сложно родословно дърво. Синът на сестрата на Ага Хаким бе женен за сестрата на Есей, а дъщерята на сестра му бе омъжена за брата на Есей. Зия Хаким, с когото се запознахме на летището, бе далечният племенник на Ага Хаким. А ханум Хаким, съпругата му, също беше братовчедка на Муди. Роднинската връзка продължаваше до безкрайност.

Тези семейни отношения почиваха на взаимно уважение, но онова, което превръщаше Ага Хаким изключителен авторитет в очите на Муди, бе положението му на свят човек, главен духовник на джамията в Ниаваран, която се издигаше близо до двореца на шаха. Освен това Ага Хаким преподаваше теология в Техеранския университет. Беше автор на книги за исляма и преводач от арабски на многобройни дидактически трудове, написани от Тагатие Хаким, негов дядо, който се падаше дядо и на Муди. По време на революцията бе предвождал успешния щурм срещу двореца на шаха — събитие, заради което снимката му се появи в „Нюзуик“. Освен това ханум Хаким носеше гордата титла Бебе Хаджи, което значи „жена, която е била в Мека“.

Муди просто не можеше да откаже покана от семейство Хаким.

— Трябва да си сложиш черен чадор — каза ми той. — Не може да отидеш на гости у тях без него.

Домът им в Ниаваран — изискан квартал в северната част на Техеран — беше модерен и просторен, ала нямаше почти никакви мебели. Зарадвах се, че излизаме, но дрехите, с които бях длъжна да се обличам, ужасно ме потискаха. Потискаше ме и мисълта за дългата вечер в компанията на духовник.

Ага Хаким бе строен мъж, по-висок от Муди, с гъста прошарена брада и светски любезна усмивка, която не слизаше от лицето му. Беше облечен в черно от глава до пети. И тюрбанът му беше черен. Това бе много важен знак. Повечето духовници от неговия ранг носеха бели тюрбани. Черният тюрбан на Ага Хаким означаваше, че е пряк наследник на пророка Мохамед.

За моя изненада светостта не му попречи да ме погледне право в очите, когато ме заговори и Муди ми преведе въпроса му:

— Защо носиш чадор?

— Мислех, че е необходимо.

Вероятно коментарът на Ага Хаким притесни Муди, обаче ми го преведе.

— Не се чувстваш удобно с чадор. Това не е ислямска, а персийска дреха. В моя дом не е нужно да го носиш.

Ага Хаким много ми хареса.

Той ме разпита за семейството ми в Америка — беше първият иранец, който изобщо ми бе задавал такива въпроси. Обясних, че баща ми е смъртноболен от рак и съм ужасно загрижена както за него, така и за майка ми и синовете ми.

Той кимаше съчувствено. Разбираше добре силата на семейните връзки.

Муди бе подготвил за Махтоб изненада и й я съобщи със станалия вече характерен за него безцеремонен тон. Без каквито и да е предисловия една сутрин се обърна към нея с думите:

— Е, Махтоб, днес отиваме на училище.

И двете се разплакахме, ужасени от мисълта да бъдем разделени дори за миг.

— Не я принуждавай! — помолих го аз на колене. Ала Муди бе непреклонен. Каза, че Махтоб трябва да започне да се приспособява, а училището представлявало първата необходима крачка. Вече знаела достатъчно фарси, за да може да общува с другите деца, пък и било и време да тръгне на училище.

Муди бе изгубил търпение и отказа да изчакаме реда си в частното училище за деца в предучилищна възраст, което бяхме посетили заедно. Племенницата му Ферей беше учителка и бе записала Махтоб в предучилищната група на едно държавно училище. Трудно се намирало свободно място, каза Муди, ала благодарение на връзките си успял да свърши тази работа.

— Моля те, нека да дойда с вас — рекох аз и най-неочаквано той се съгласи.

Увити в най-топлите си дрехи, навели глави срещу пронизващия леден вятър, който духаше откъм планините на север, прекосихме няколкото преки от къщата на Мамал до улица Шариати — главната улица, — където Муди спря едно оранжево такси. Натъпкахме се вътре заедно с още дузина иранци и поехме към училището.

То представляваше ниска бетонна сграда, боядисана в мръсно тъмнозелено. Отвън приличаше на бункер. Момичета на различна възраст, облечени в черно и тъмносиво, влизаха бързешком. Двете с Махтоб колебливо последвахме Муди в мрачното преддверие. При влизането му дежурната се изправи на крака. Училището беше девическо. Тя бързо почука на вратата на служебния кабинет, открехна я и съобщи, че приближава мъж.

Докато Муди разговаряше с директорката, стиснала черния си чадор под брадичката с две ръце, ние с Махтоб плахо седяхме до вратата на канцеларията. През целия разговор жената стоя със забит в земята поглед, който вдигаше само от време на време, за да погледне към мен, но не и към него. След няколко минути Муди се обърна и измърмори:

— Тя твърди, че жена ми не изглежда много щастлива. Изкомандва ме с поглед да се държа както подобава, но отново усетих, че стане ли дума за доброто на Махтоб, ме обзема несломима решимост да се съпротивлявам.

— Това училище не ми харесва — обадих се аз. — Искам да видя класната стая, в която ще учи.

Муди каза нещо на директорката.

— Ханум Шахин — така се казва директорката — ще те заведе да я видиш — обърна се той към мен. — Това е девическо училище и мъжете нямат право да влизат.

— Ханум Шахин бе около двайсет и пет годишна и дори изпод чадора се виждаше, че е хубава и привлекателна. Посрещна враждебния ми поглед с открита симпатия. Беше от малкото иранки, които бях виждала да носят очила. Разговаряхме, доколкото това бе възможно, с помощта на жестове и няколко елементарни думи на фарси.

Бях отвратена както от училищните условия, така и от заниманията, които се водеха тук. Прекосихме няколко мръсни и мрачни зали, минахме покрай огромен портрет на ухиления аятолах и многобройни плакати в прослава на военните подвизи. Изглежда, най-любим бе образът на ранения войник, гордо подпрян на оръжието си, а на главата му — окървавена превръзка.

Ученичките седяха наблъскани една до друга на тесни скамейки и при все че почти не разбирах фарси, не ми бе трудно да схвана как им преподават. Механично повтаряха думите на учителката — тя изпяваше една фраза, а те я следваха в хор.

Бях решила, че едва ли в Иран ще мога да видя нещо по-мръсно от вече видяното. Но това бе до момента, в който надникнах в тоалетната — една-единствена за петстотинте питомнички на училището. Беше малка ки-лийка с високо прозорче, което зееше широко отворено и оттам духаше, влизаха дъжд и сняг, както и всевъзможни насекоми. Отходното място представляваше дупка в пода, която повечето деца явно не улучваха. Вместо тоалетна хартия имаше маркуч, от който течеше леденостудена вода.

Като се върнахме в канцеларията, аз се обърнах към Муди:

— Няма да мръдна оттук, докато не разгледаш това училище. Не мога да повярвам, че би искал дъщеря ти да учи в него.

Муди запита дали не би могъл да разгледа училището.

— Не! — отсече ханум Шахин. — Забранено е за мъже! Повиших глас и тонът ми стана агресивен като на всяка взискателна и недоволна майка.

— Няма да мръднем оттук, докато не разгледаш училището! — повторих аз.

Най-сетне директорката отстъпи. Изпрати дежурната напред, за да предупреждава, че в забранената територия влиза мъж. След това поведе Муди на оглед, докато ние двете с Махтоб останахме да ги чакаме в канцеларията.

Като се върнаха, Муди рече:

— Права си. И на мен не ми харесва. Ужасно е, но това е положението — тя ще идва именно тук! Това училище е по-добро от другото, което посетих сам.

Махтоб прие думите му мълчаливо. Помръкна и очите й се напълниха със сълзи. Но когато Муди каза, че не могат да я приемат веднага, а чак утре, въздъхна с облекчение.

На връщане към къщи Махтоб дълго моли баща си да не я праща в онова училище, но той не склони. Цял следобед плака в обятията ми, а в банята горещо се моли:

— Моля ти се, Боже, направи така, че да стане нещо и да не се налага да ходя в онова училище!

Докато слушах молитвата на детето си, в ума ми проблесна една мисъл — може би случайно, може би не, и аз не знам. Припомних си едно основно правило и сега го повторих на Махтоб. — Зная, че Господ ще отвърне на молитвите ни, но Той не винаги отговаря така, както ние желаем. Може би ти ще трябва да ходиш в онова училище, защото Господ го иска. Може би, ако ходиш там, нещата ще се променят за добро.

Махтоб бе неутешима, но аз се поуспокоих. Може би благодарение на училището наистина щеше да се случи нещо хубаво. И двете се ужасявахме от продължителния престой, който училището означаваше за нас. Но аз си дадох сметка, че заниманията ще запълват четири часа от сутринта й шест дни в седмицата. Щяхме да имаме оправдание да излизаме всеки ден с изключение на петък, а кой можеше да предскаже какви последици ще има това? На следващия ден и тримата станахме рано. Дори само този дребен факт ме изпълни с голям оптимизъм. Като чичо, Муди вече изпълняваше ролята на духовния водач на дома. Ставаше призори, за да се убеди, че всички (с изключение на нас с Махтоб) участват в молитвата. От това престараване нямаше никаква нужда, защото религиозните Насрин и Мамал и без това си бяха ужасно съвестни и старателни. Муди обаче използваше авторитета си, за да буди Реза и Есей, които не бяха толкова ревностни вярващи. Реза се изнервяше, тъй като го очакваше дълъг работен ден, докато Муди се връщаше обратно в леглото.

Изтощен от молитвите, той свикна да си спи до десет-единайсет часа сутринта. Беше ми ясно, че новият дневен режим на Махтоб скоро ще го отегчи. Може би скоро щеше да ми разреши да я водя сама на училище, а това щеше да ми даде повече лична свобода.

И все пак, като изключим надеждите ми, сутринта бе напрегната. Докато я обличах за училище, тя не пророни нито дума. Остана мълчалива до мига, в който влязохме в канцеларията и една помощник-учителка й протегна ръка, за да я заведе в класната стая. Махтоб се разплака неудържимо. Здраво стисна края на дрехата ми.

Погледнах Муди, но в погледа му прочетох не съчувствие, а заплаха.

— Трябва да идеш, Махтоб — казах, полагайки огромно усилие да запазя самообладание. — Всичко е наред. Ще дойдем да те вземем. Не се тревожи.

Помощник-учителката внимателно понечи да изведе Махтоб, която направи опит да се държи храбро, но щом двамата с Муди й обърнахме гръб, я чухме да пищи от ужас при мисълта за раздялата. Сърцето ме заболя, но знаех, че в този момент не бих могла да се опълча срещу налудничавия си съпруг, който ме стисна за ръката и ме изведе на улицата.

Прибрахме се у дома с оранжево такси, без да разменим нито дума. Там ни чакаше Насрин, за да ни каже, че са се обадили от училището.

— Махтоб вдигала голяма врява. Трябва да отидете, за да си я приберете.

— Ти си виновна! — изкрещя ми Муди. — Ти я направи такава! Махтоб е разглезено момиче! Ти я превърна в мамино детенце!

Мълчаливо приех обвиненията му, не исках да рискувам излишно. „Аз ли съм виновната? — щеше ми се да му извикам. — Ти си тоя, който обърка живота й!“ Но се сдържах, защото в думите му имаше известна истина. Наистина глезех Махтоб. Страхувах се да я изпусна от погледа си, за да не би Муди и семейството му да ми я отнемат с помощта на някой хитро скроен заговор. Каква вина носех? Ако в живота на една майка има ситуации, в които тя може да си позволи крайности, то моето положение беше именно такова!

Муди изфуча навън и скоро се върна, влачейки след себе си онемялата Махтоб.

— Утре отиваш на училище и ще останеш там сама! — нареди й той. — И никакъв рев, ясно ли е!

До вечерта използвах всяка възможност, за да й поговоря.

— Бъди послушна — съветвах я. — Бъди силна, дръж се като голямо момиче и Бог ще ти помогне.

— Нали му се помолих да направи така, че да не ходя в онова училище — изплака Махтоб. — Но Той не е чул молитвата ми.

— Може би я е чул и има причина, поради която трябва да продължиш да ходиш там. Запомни, Махтоб — ти никога не си сама. Бог е винаги с теб. Той ще се грижи за теб. Запомни — когато се чувстваш самотна и уплашена, когато не знаеш какво става, моли се. Не обръщай внимание на онова, което ти казват околните, просто се моли и всичко ще се оправи.

Съветите ми не помогнаха и на следващата сутрин Махтоб се събуди уплашена и подута от рев. Сърцето ми се късаше, като гледах Муди как грубо я помъкна към училището, а на мен ми нареди да си остана вкъщи. Паническите й писъци продължиха да кънтят в ушите ми дълго след като бяха излезли. Нервно крачех напред-назад и не можех да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми, докато чаках Муди да се върне и разкаже как е минало този път.

Тъкмо влизаше, когато Есей го спря на стълбите, за да му каже, че от училището пак са се обадили да прибере Махтоб. Не желаела да слуша никого, а писъците й смущавали учебните занятия.

— Отивам да я взема! — сопна ми се той. — И такъв бой ще й хвърля, че утре няма и да помисли за писъци!

— Моля те, не я бий! Моля те, ще говоря с нея! — викнах подире му, преди да затръшне вратата след себе си.

Не я би. Напротив, насочи гнева си към мен, защото директорката бе поставила условие, което не му се нравеше.

— Искат поне няколко дни да ходиш с нея в училището. Ще я чакаш в канцеларията, докато има занятия. Само така ще я приемат отново.

Нещо все пак стана, помислих си. Не исках Махтоб да ходи насила на училище, но затова пък ми се откриваше възможност да излизам всеки ден. Това решение на проблема не беше по вкуса на Муди, но друго не можеше да предложи, затова взе, че се разпореди:

— Ще стоиш в канцеларията и никъде няма да мърдаш, докато не дойда да ви взема. Забранявам ти да използваш телефона.

— Добре — обещах аз, но обещанието ми беше тароф.

На следващата сутрин тримата взехме такси до училището. Махтоб беше умислена, но много по-спокойна от предишните два дни.

— Майка ти ще стои тук — рече й Муди и посочи един стол в коридора пред вратата на канцеларията. — Ще бъде тук през цялото време, докато си в клас.

Махтоб кимна и позволи на една лелка да я заведе до класната стая. Някъде по средата на коридора спря и погледна назад. Видя, че съм седнала, и продължи пътя си.

— Ще стоиш тук, докато дойда! — повтори Муди и си тръгна.

Времето течеше бавно. Не бях взела нищо, с което да си убия времето. Коридорите постепенно опустяха, а ученичките заеха местата си в класните стаи. Скоро до ушите ми стигна първото сутрешно упражнение:

— Марг бар Амрика! Марг бар Амрика! — звучаха десетки гласове от класните стаи. — Марг бар Амрика! Марг бар Амрика!

Възгласът се носеше на вълни и се набиваше в податливата на обработка детска психика, в съзнанието на невинната ми дъщеря — възглас, който отразяваше официалната политика на Ислямската република Иран — „Смърт на Америка!“.

Когато политпромивката на мозъци приключи, от класните стаи се понесоха хоровите декламации — значително по-тихо занятие от предишното. Във всяка класна стая — дори и в по-големите класове — учителките изпяваха въпроса, а ученичките отговаряха в хор, повтаряйки като папагали казаното. Не се даваше никаква възможност за самостоятелно мислене, за задаване на въпроси или дори различна интонация. Това бе образованието, което бе получил Муди. Разсъждавах върху този факт и ми стана по-ясно защо мнозинството иранци сляпо се подчиняват на властта. Всички те изпитваха огромно затруднение да взимат самостоятелни решения.

При такова възпитание бе съвсем естествено да заемаш определеното ти в йерархията място, да командваш нисшестоящите и сляпо да се подчиняваш на висшестоящите. Тази бе педагогическата система, оформила Муди и мъжете като него във властни и взискателни семейни деспоти, а Насрин и себеподобните й — в покорни на мъжете си жени. „Щом тази педагогическа система е могла да възпита един цял народ в безапелационно подчинение и жертвоготовност в името на един аятолах, олицетворяващ разума и съвестта на нацията, какво ли би сторила с едно петгодишно беззащитно същество“ — помислих си аз.

След известно време ханум Шахин излезе в коридора и ми направи знак да вляза в канцеларията. Отвърнах й с иранския жест, който означава отказ — леко вдигнах глава и цъкнах с език. В този миг ненавиждах всички иранци и най-вече покорните им, забрадени с чадор жени. Директорката обаче повтори настоятелно и любезно поканата си.

Влязох в стаята. С жестове ханум Шахин ми предложи по-удобен стол и чаша чай. Приех и започнах да наблюдавам работещите тук жени, докато отпивах от чая си. Въпреки злостния антиамерикански лозунг, който трябваше да скандират с ученичките си, те се отнасяха доста любезно с мен. Опитахме се да разменим някоя и друга дума, но без особен успех.

Умирах от желание да грабна телефона, който стоеше близо до мен, и да позвъня в посолството, но не посмях да предприема нищо през този първи ден.

В тясната канцелария имаше три бюра, на които работеха пет служителки. Директорката седеше в дъното на стаята и не правеше нищо. Останалите бюра бяха заети от чиновнички, които прехвърляха листове с едната ръка, а другата стискаше чадора под брадичката. От време на време някоя от тях ставаше, за да натисне звънеца. Телефонни разговори почти нямаше. През цялото време обаче те разговаряха словоохотливо и въпреки че не разбирах нито дума, ми стана ясно, че просто си клюкарстват.

Към десет часа сутринта усетих известно раздвижване в коридора. В канцеларията нахлу учителка, която влачеше след себе си ученичка с наведена от срам глава. Учителката взе да я навиква, като често използуваше думата „баад“, която значи абсолютно същото и на английски — лош. Ханум Шахин и останалите служителки като една застанаха на нейна страна. В един глас започнаха да ругаят момичето, което се разплака. Докато траеше конското, една от жените вдигна телефона и се обади. Само след броени минути в стаята връхлетя вбесена жена — вероятно майката на момичето. Закрещя и се закани с пръст към собствената си дъщеря, изливайки своя гняв върху беззащитното дете.

— Баад! Баад! — крещеше майката.

Детето жалостиво хлипаше.

Тази унизителна сцена продължи дълго, после майката сграбчи дъщеря си за ръката и я измъкна навън.

Сърдитото изражение на ханум Шахин и останалите жени веднага изчезна. Всички се засмяха и започнаха да се поздравяват с успеха на мисията, която очевидно се състоеше в това да накарат момичето да разбере колко е лошо. Нямах представа какво престъпление е извършило, но ми дожаля за бедното дете. Молех се Махтоб никога да не бъде подлагана на подобно зрелище.

Махтоб издържа сутринта, макар да не преливаше от щастие — помагаше й мисълта, че съм близо до нея. Когато по обяд заниманията на предучилищните групи свършиха, Муди дойде да ни вземе. Прибрахме се с такси.

На другия ден, докато седях в канцеларията, ханум Шахин доведе една учителка, за да се запознаем.

— Казвам се госпожа Азар — рече жената. — Говоря малко английски. Да поприказваме.

Седна до мен и долови подозрителния ми поглед.

— Ние знаем, че не ни харесвате, но не желаем да си мислите, че сме лоши хора. Не ви ли харесва училището?

— Много е мръсно — отвърнах. — Не искам Махтоб да ходи в такова училище.

— Съжаляваме — рече госпожа Азар. — Чувстваме се неудобно, защото сте чужденка. Бихме искали да ви помогнем с нещо.

Ханум Шахин кръжеше около нас. Чудех се дали разбира нещо от разговора ни. Тя каза нещо на фарси и госпожа Азар преведе:

— Директорката казва, че всички тук искат да научат английски. Пита ви дали не бихте идвали всеки ден и докато чакате Махтоб, да ги учите на английски, а те вас на фарси.

Ето го отговора на молитвите ми, помислих. Така ще се опознаем.

— Добре — съгласих се.

Така започнахме. Жените от канцеларията бездруго имаха малко работа, като изключим назидателните и унизителни нравоучения, и ние прекарвахме сутрините, като се учехме взаимно. Така постепенно започнах да ги опознавам. Макар да ни делеше пропаст по отношение на възпитанието и стремежите ни, те също обичаха децата и се грижеха за тях по единствения начин, който познаваха. Бяха хванати в капан от системата, която им нареждаше какво да правят и как точно да го правят, но въпреки железните правила в тях проблясваха искриците на индивидуалността. Общуването не бе лесна работа, но оставах с впечатлението, че не са малко иранците, недоволни от състоянието на нещата в собствената им страна.

Нашите нови приятелки истински се привързаха към нас двете. Всяка сутрин ни посрещаха с радост. Вдигаха Махтоб на ръце и я целуваха. Ханум Шахин все повтаряше, че харесва „мириса“ й, имайки предвид малкото парфюм, който скришом й слагах сутрин. Насаме тези жени показваха неприязънта си към Муди, който продължаваше да ни води сутрин и да ни прибира на обед като същински тъмничар. Макар да криеха внимателно чувствата си, те все пак ненавиждаха безцеремонното му отношение към дъщеря и съпруга.

Госпожа Азар имаше доста часове и не успяваше да прекарва много време с нас, но идваше в канцеларията при всяка възможност.

Един ден не без изненада научих, че госпожа Азар е била предишната директорка на училището. Това било преди революцията. Новото правителство отстранило компетентните професионалисти като нея и ги заменило с верни на революцията администратори. Тези нови директори били общо взето по-млади и по-необразовани, но затова пък дълбоко религиозни, а именно религията имала приоритетно значение за новото правителство.

— Ханум Шахин бе избрана именно но тази причина — ми каза госпожа Азар. — И тя, и семейството й са много религиозни. Тук трябва да си фанатик. Проверяват те. Не можеш да лъжеш, докато си на работа.

Ханум Шахин открито демонстрираше антиамериканските си настроения, но със задълбочаване на отношенията ни започна да ме харесва, въпреки моята националност.

Един ден след разговор насаме с ханум Шахин госпожа Азар ми каза:

— Наистина искаме да ти помогнем по някакъв начин.

— Добре — реших да рискувам, — позволете ми да използувам телефона.

Госпожа Азар размени няколко думи с ханум Шахин. Директорката вдигна глава и изцъка. Не. Измърмори няколко думи, които госпожа Азар преведе:

— Обещахме на съпруга ви, че няма да ви разрешаваме да напускате сградата и да ползвате телефона.

В този момент отново ме озари откритието, че тези жени също като мен са хванати в капан и са длъжни да се подчиняват на правилата на мъжкия свят покорно, макар и с недоволство.

Огледах се и очите ми срещнаха погледа на всяка от тях. Прочетох единствено дълбоко съчувствие.