Не без дъщеря ми

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Веднъж в годината всеки иранец задължително ходи на баня. Поводът за това събитие е Но-руз, персийската Нова година — четиринайсетдневен празник, през който всички жени лъскат и чистят домовете си и те наистина добиват относително приветлив вид. Но-руз е дългоочакван празник за магазините, които продават обувки, тъй като тогава всеки си купува нов чифт. През цялото време почти никой не работи, защото семействата прекарват празниците по вечери, следобедни събирания и посещения по домовете. Тези гостувания следват строг йерархичен ред.

Но-руз се празнува на 21 март, първия ден на пролетта. На този ден вечерта се събрахме с Реза, Мамал и техните семейства около „хафт син“ (седемте „С“) — софре, наредена със символични храни, които започват с буквата „с“. Вниманието бе насочено към няколко яйца върху огледало. Според персийската легенда един бик крепи Земята на рогата си и всяка година премества тежкия си товар от единия на другия рог. Точният момент на идването на персийската Нова година може да бъде отбелязан при внимателно взиране в яйцата, защото в мига, в който бикът премества Земята, яйцата лекичко се чукват едно в друго.

Започнахме да броим часовете до събитието точно както правим навръх Нова година в Щатите. Настъпи моментът, когато Слънцето стигна зодиака на Стрелеца и всички вперихме поглед в яйцата. Внезапно стаята потъна в мрак и воят на сирена предупреди за предстоящо въздушно нападение. Всички се втурнахме към антрето на по-сигурно място и още веднъж преживяхме ужаса на бомбардировката. Сигурна съм, че на този Но-руз яйцата наистина са се чукнали.

Бомбардировките са ужасно нещо, ала животът е по-силен от тях и заплахата от страна на иракските въздушни сили не можеше да попречи на иранците да празнуват. Поредицата семейни събирания започна на следващия ден така, както предварително бе планирана. Началото, естествено, бе поставено в дома на Амех Бозорг. Реза, Есей, Мариам, Мехди, Мамал, Насрин, Амир, Муди, Махтоб и аз се натъпкахме в колата на Мамал и потеглихме към нейния дом. Нямах никакво настроение за тържества.

Щом прекрачихме прага на къщата, дамата с орловия нос се завтече насреща ни. Пищеше от удоволствие, хвърли се върху Муди и го покри с целувки. После насочи вниманието си към Махтоб. Прегърна я нежно. Тъкмо да ме целуне леко по бузата, аз придърпах русарито си, за да избягна допира на устните й.

Амех Бозорг беше приготвила подаръци за празника. Тя изненада Муди с бюро и библиотека с плъзгащи се стъклени витрини. Махтоб получи рокля от естествена коприна, внос от Мека. Амех Бозорг се вживя в ролята си да раздава подаръци на всички с изключение на мен. Муди не забеляза пропуска, пък мен това не ме интересуваше. Прекарах един тъжен и самотен следобед в предишния си затвор. Никой не си направи труда, нито смееше да разговаря на английски с мен. Махтоб не се отделяше от мен, защото се страхуваше да не остане сама с Амех Бозорг.

Досадните тържества продължаваха ден след ден. Една сутрин се приготвихме да посетим няколко къщи и аз си облякох светлокафяв вълнен костюм с три четвърти сако, подобно на палто. Обух си плътни чорапи и се покрих с русари.

— Ако съм с този жакет, трябва ли да обличам и манто? — попитах Муди.

— Не, разбира се — отвърна той.

Маджид ни караше до домовете на роднините за задължителните ни визити, но през този ден имаше други планове за късния следобед, затова тримата с Муди и Махтоб взехме едно такси до дома на Ага и ханум Хаким.

Когато си тръгвахме, вече беше мръкнало. Трябваше да прекосим няколко преки, преди да излезем на главна улица, за да хванем такси. Колите профучаваха край нас, но такси не се виждаше. Внезапно бял пикап нисан заби спирачки на завоя, следван от бял пакон. Четирима брадати мъже в тъмнозелената униформа на пасдар изскочиха от нисана. Един сграбчи Муди, а останалите насочиха към него оръжието си. Едновременно с това четири жени пасдар, увити в черните си чадори, ме заобиколиха и закрещяха в лицето ми. Знаех, че причината за всичко това е вълненият ми костюм. Трябваше да си облека манто.

Мъжете пасдар повлякоха Муди към нисана, но той инстинктивно се задърпа и им закрещя нещо на фарси.

„Хвърлете го в затвора! Хвърлете го в затвора!“ — безмълвно ликувах аз.

Муди и полицаите спориха дълго, докато жените ми крещяха обидни думи на фарси. След това бързо се метнаха в колите и потеглиха.

— Какво им каза? — попитах го аз.

— Казах им, че си на гости и не знаеш правилата — отвърна Муди.

— Ти каза, че мога да остана по костюм — рекох аз. Муди призна грешката си.

— Не знаех, но отсега нататък трябва да си облечена или с манто, или с чадор, когато излизаш. — После се опита да възвърне достойнството си.

— Сега вече знаеш и ще е по-добре повече да не те спират — довърши сопнато Муди.

Едва към края на седмицата дойде ред на Мамал и Насрин да посрещат гости. Двете с Насрин почистихме и лъснахме къщата. Муди и Мамал отидоха на пазара и се върнаха с пълни кошници пресни плодове, сладкиши и ядки. Направихме огромно количество чай. Очакваха се много гости, които щяха да се точат през целия ден.

Случи се така, че Елън и Хормоз бяха у дома, когато от високоговорителите отвън се разнесе призивът за молитва. Три пъти на ден този призив прекъсва заниманията на всеки техеранец. Няма значение къде сте или какво правите — никога не ви оставят да забравите, че е време за молитва. Всъщност молитвите могат да бъдат прочетени и в следващите няколко часа, но Аллах цени повече онези, които откликват незабавно.

— Нуждая се от чадор — скочи Елън.

Към нея се присъединиха и други вярващи, в това число и Амех Бозорг, и се заприготвяха за молитва. Скоро от съседната стая се разнесе монотонният напев на молитвите им.

После Амех Бозорг подметна колко много й харесала Елън.

— Хвала на Бога! — обърна се тя към Муди. — Хвала на Бога! Много добре си чете молитвите. Аллах ще я възнагради.

По време на тържеството Муди се заприказва с един от братовчедите на Насрин, който също беше лекар.

— Защо не работиш? — попита го доктор Мараши.

— Ами не съм се оправил още с документите и разрешителното — отвърна Муди.

— Нека поговоря с болничната управа. Имаме голяма нужда от анестезиолог.

— Наистина ли можеш да ми помогнеш? — с надежда в гласа попита Муди.

— Директорът на болницата ми е приятел. Двамата ще видим какво може да се направи — отвърна доктор Мараши.

Муди бе на седмото небе от радост, защото знаеше колко е важно да заемаш добро положение в обществото и да имаш влиятелни приятели. Най-после се бе появила реална възможност. Муди беше мързелив, но като специалист го биваше, а освен това му се нравеха и парите, и положението на доктор — професия, която в Иран бе на особена почит. Разсъждавайки над подобно развитие на нещата, стигнах до извода, че това може да се окаже добре и за мен. Сега имах малко свобода, колкото и незначителна да беше. Муди разбираше все по-ясно, че е прекалено трудно да ме наблюдава непрекъснато. Той трябваше да ми даде малко повече свобода, за да оправи собствения си объркан живот.

Ако сега започнеше работа, това със сигурност щеше да ми даде по-голяма свобода на действие, а може би щеше да се отрази добре и на накърнената му гордост.

През втората седмица на Но-руз празниците продължиха с така наречената „почивка“ край Каспийско море. То се намира на север от Техеран и представлява част от ирано-съветската граница. Братът на Есей работеше в министерството на ислямската култура — в отдела, който бе конфискувал цялото имущество на шаха. Той предложи да ни заведе в една от шахските вили, като ни описваше примамващи чудеса.

Ако бях дошла в Иран преди ден-два, разказът му щеше да ми прозвучи екзотично. Шахска вила! Но вече имах горчивия опит от двореца, за да повярвам в каквато и да е история за приказни богатства и разкош в републиката на аятолаха.

Преди всичко мечтите ми за едноседмична почивка в шахска вила едва ли биха могли да се съчетаят с пътуване в компанията на още двайсет и пет души, натъпкани в три коли. Единствено вълнуващ бе фактът, че ще пътувам в провинцията. Знаех, че Иран е голяма държава, и нямах никаква представа каква част от територията й трябва да прекосим с Махтоб, в случай че изобщо някога тръгнем да се измъкваме по този начин. Затова оглеждах местата, през които минавахме.

Колкото повече пътувахме, толкова по-обезкуражена се чувствах. Природата бе несъмнено красива, ала красотата й се дължеше на огромните планини, които се извисяваха в небето. Стръмните им зъбери бяха по-високи и по-остри от Скалистите планини. Те обкръжаваха Техеран от всички страни и го превръщаха в огромен капан. Свита на две в претъпканата кола, гледах надвесените им над нас стръмни склонове. Тъжно и мълчаливо разговарях със себе си. Може би през тази седмица ще възникне благоприятна възможност да се измъкнем с Махтоб. Може би с някой кораб ще прекосим Каспийско море и ще стигнем в Русия.

„Какво от това — успокоих се аз. — Единственото, което искам, е да се измъкна оттук.“

Всичките ми мисли водеха до ужасяващ извод. Осъзнах, че песимизмът и огорчението ми нарастват с всеки изминал ден. Муди също бе станал по-раздразнителен и се чудех дали не реагира подсъзнателно на моя униващ дух. Прониза ме ледена тръпка. Напрежението между нас растеше и заплашваше да провали внимателно съставения ми план да притъпя бдителността му. Ако в скоро време нещата не се променят за добро, тогава непременно ще стане нещо лошо.

Като пристигнахме в шахската вила, установихме, че всички мебели са изчезнали. Някога сградата наистина е била едно малко чудо, но сега се издигаше гола и празна. След като вечеряхме, всички до един налягахме заедно в една стая и се приготвихме да спим на пода. Тъй като в стаята спяха и мъжете — всъщност до мен лежеше Ага Хаким, — трябваше да остана облечена през цялата нощ, опитвайки се да си намеря удобна поза за сън, навлечена с мантото и омотана в русарито.

В ранната пролетна нощ през прозорците нахлуваше мразовит въздух. Двете с Махтоб се въртяхме и треперехме от студ цяла нощ, докато иранските ни роднини спяха като къпани.

На сутринта видяхме, че околността е засегната от суша. В резултат бе въведена предохранителна мярка — режим на водата. През деня имаше съвсем малко вода и аз прекарах първата сутрин от „почивката“ в двора с другите жени да чистим салата в кофа, пълна с леденостудена вода, докато едни от мъжете се търкаляха из къщата и си доспиваха, а други се размотаваха по двора и ни гледаха. По-късно отидоха на езда: на жените не е разрешено да яздят. Разходихме се по брега, който някога може и да е бил прекрасен, но сега целият бе покрит с отпадъци и мръсотия.

Седмицата се влачеше бавно, неудобствата и обидите следваха една след друга. Двете с Махтоб търпяхме, защото знаехме, че така трябва. Вече бяхме свикнали с тези неща.

Настъпващата пролет носеше и оптимизъм, и песимизъм. Снегът по планините скоро щеше да се стопи. Дали приятелят на Рашид щеше да ни преведе в Турция? Топлото време даваше възможност да се действа, но в същото време отминалата зима ми напомняше за дългото ни затворничество. Двете с Махтоб бяхме престояли в Иран вече над седем месеца.

Когато се върнахме в Техеран, Муди научи, че е получил мястото в болницата. Беше луд от радост. По цял ден хвърчеше из къщата и ни се усмихваше — нещо, което отдавна бяхме забравили. Непрекъснато пускаше шеги и отново се превърна в онзи любезен и любящ мъж, който някога ме бе привлякъл толкова силно.

— Всъщност документите ми още не са в ред — призна ми той. — В болницата обаче ще си затворят очите и ще ми разрешат да работя. Имат нужда от анестезиолог. Щом си оправя документите, ще ми платят за всички изработени часове.

Към края на деня обаче ентусиазмът му взе да се изпарява. Замисли се и аз отлично знаех какво се върти в главата му: как щеше да ходи на работа и едновременно с това да ме държи под око? Оставих го сам. Да видим какво ще измисли. Нямаше да ходи всеки ден на работа, а когато отидеше, имаше кой да ме следи. Насрин щеше да му докладва кога излизам и кога се връщам. Трябваше светкавично да се връщам от училището, защото, докато тя е на лекции в университета, бях длъжна да се грижа за Амир. Изключение от това разписание правеше четвъртък, когато ходех на часове но изучаване на Корана. Тогава Насрин имаше грижата да урежда бавачка на Амир. Просто чувах как мозъкът на Муди щрака ли, щрака. Можеше ли да ми има доверие? Налагаше му се, иначе трябваше да се прости с работата си.

— В четвъртък след занятия ще се прибираш право вкъщи! — каза той. — Ще те проверявам, така да знаеш!

— Добре — обещах му аз.

— Ще видим — рече Муди. Лицето му светна отново при мисълта, че започва работа.

Използвах свободата си в съвсем редки случаи, само когато си струваше да се рискува. Муди бе достатъчно подъл, за да ангажира колкото си иска роднини да ме шпионират. Самият той го бе правил нееднократно. Когато имаше свободен ден или свършваше по-рано, се появяваше в училище, за да ни придружи. Държеше ме в пълно неведение за намеренията и действията си.

Аз стриктно се придържах към дневната програма, като я нарушавах само когато имах някаква определена цел. Веднъж в училище, по време на междучасието, една учителка тихо влезе в канцеларията и седна на пейката до мен. Познавах я само по физиономия — винаги ми се усмихваше много любезно. Кимнахме си наместо поздрав. Тя се огледа наоколо, за да е сигурна, че никой не ни наблюдава, и после прошепна едва-едва:

— Нагу! (Не говори) Нагу, госпожа Азар. Кимнах утвърдително.

— Говорила с мой мъж теб — жената се бореше с думите. — Тя иска помогне теб.

На фарси няма местоимения „тя“ и „той“. Иранците винаги ги бъркат. Учителката сведе поглед. Ръката й се плъзна почти незабележимо изпод диплите на одеждата и се протегна към моята. Тя се огледа още веднъж, за да е сигурна, че никой не ни следи. После бързо ме докосна и се отдръпна, а в дланта ми остана късче хартия. На него бе надраскан телефонен номер.

— Ти се обади — прошепна учителката. — Жена. На връщане от училище с Махтоб се отбихме за малко в магазина на Хамид, за да видим какво ще ни донесе тази странна връзка. Като набрах номера, се обади женски глас и на английски се представи за госпожица Алави. Каза, че е щастлива да ме чуе. Обясни, че работи при съпруга на учителката и той разказал на нея и майка й за нашето положение.

— Тъй като говоря английски, защото съм учила в Англия, той ме помоли да ви помогна с каквото мога. Казах, че ще опитам — каза госпожица Алави.

Отново получих доказателство, че не всички иранци трябва да бъдат поставяни в една-единствена категория на фанатизирани американофоби. Госпожица Алави предлагаше помощта си напълно безкористно. Тя рискуваше живота и свободата си само с това, че е разговаряла с мен.

— Как можем да се срещнем? — попита тя.

— Трябва да изчакам сгоден случай — отвърнах.

— Аз мога по всяко време, стига да ви е удобно. Най-добре е в обедната почивка. Ще дойда с кола където и да сте и ще се видим.

— Добре — отвърнах аз.

Кантората й беше далеч от къщата на Мамал, от училището на Махтоб и дори от джамията, където се провеждаха занятията ми в четвъртък. Трудно щяхме да си уредим среща, на която да се опознаем, защото нямахме нито времето, нито възможността за това. Чудех се какви ли са мотивите на госпожица Алави, защото в дискретността й не се съмнявах. Думите й звучаха толкова искрено, че веднага пораждаха доверие.

Дните се точеха бавно и се превръщаха в седмици, а аз продължавах да търся най-сигурния и безопасен начин да осъществя тази среща. Сега, когато Муди ходеше на работа, открих, че мерките за сигурност се бяха засилили. Насрин бе по-бдителна и от съпруга ми. Всеки път, когато прекрачвах прага, тя поглеждаше часовника си. Ала системата за наблюдение и контрол на Муди бе обречена на провал. В град с население четиринайсет милиона той практически не можеше да проследи всички мои действия. Когато един ден се прибрахме с Махтоб от училище, сварихме Насрин ужасно изнервена. Обадили се да я повикат на много важно събрание в университета и тя ме чакаше, за да ми остави Амир. Насрин бързо излезе. Муди бе на работа. Реза и Есей бяха отишли на гости у роднини.

Веднага се обадих на госпожица Алави.

— Можем да се срещнем днес следобед, сега! — казах й аз.

— Идвам веднага — отвърна тя.

Казах й къде се намира паркът, който бе на няколко преки от къщата.

— Как ще ви разпозная? — попитах я аз.

— Ще бъда облечена в черно палто, панталони и шал. Траурни дрехи. Майка ми почина наскоро.

— Моите съболезнования.

— Благодаря — отвърна тя.

Оставих бележка на Муди. Неговата програма в болницата беше с фиксиран начален час — той ходеше там рано сутрин, — ала никога не се знаеше кога ще свърши. Можеше да се върне както в единайсет вечерта, така и всеки момент.

„Децата са нетърпими. Ще ги заведа в парка“ — написах аз.

Махтоб и Амир много обичаха да ходят в парка. Можех напълно да разчитам на Махтоб и на чувството й за самосъхранение, а Амир бе едва проходил малчуган, така че те не ме тревожеха. Онова, което ме тревожеше, бе как ще реагира Муди на решението ми да изляза от къщи и да ида в парка, непридружавана от никого и без негово разрешение. Надявах се, че ще се прибера у дома преди него.

Децата се бяха заиграли на люлките заедно с други хлапета, когато облечена в черно жена приближи към мен. Иранското облекло винаги създава затруднения да си представите външността на непознат човек, но от онова, което можех да видя, предположих, че е около петдесет-годишна. Може да беше и по-млада. Седна до мен на пейката.

— Оставих бележка на съпруга си — бързо казах аз. — Може да се появи тук.

— Добре! — отвърна госпожица Алави. — Ако дойде, ще се направя, че съм с някое от другите деца.

Тя улови погледа на жената, която седеше на пейка срещу нас, и изрече няколко думи на фарси. — Казах й, че ако съпругът ви дойде, ще се престоря, че съм с нея и нейните деца, а не с вас. Тя се съгласи.

Непознатата прие предложението без никакви възражения. Почваше да ми става ясно, че всъщност иранците страшно обичат интригите. Свикнали са да живеят потайно и вероятно го правят успешно — преди при шаха, сега при аятолаха. Заговори и контразаговори са тяхното ежедневие не само на държавно ниво, но и в семейния живот. Молбата на госпожица Алави изобщо не учуди или разтревожи непознатата. Напротив, станалото направи деня й много по-вълнуващ и интересен.

— Е, кажете какво ви се е случило? — попита госпожица Алави. — Защо сте в Иран?

Разказах й историята си възможно най-сбито, като не пропуснах важните моменти.

— Разбирам проблема ви — каза ми тя. — Когато учех в Англия, се чувствувах чужда и през цялото време с мен се отнасяха като с чужденка, при все че не исках да е така. Исках да остана в Англия, но се нуждаех от хора, които да ми помогнат да го сторя. Никой обаче не ми съдейства и трябваше да се върна в Иран. Това натъжи много и мен, и майка ми. Решихме да помагаме на чужденците, които идват в нашата страна, когато и с каквото можем. Ще ви помогна. Знам, че мога да го направя.

Тя замълча, овладя чувствата си и после продължи:

— Майка ми почина преди две седмици. Разбрахте това. Преди да склопи очи, тя говореше за вас и ме накара да й обещая, че имам ли възможност, ще помагам на всеки чужденец. Затова трябва да изпълня обещанието си. Искрено желая да го изпълня. — Госпожица Алави изтри сълзите с крайчето на шала.

— Как? — попитах я аз. — С какво бихте могли да ми помогнете?

— Имам брат, който живее в Захидан — град на границата с Пакистан. Ще…

— Мамо! Мамо! Мамо! — Махтоб се затича към мен. — Татко е тук!

Муди се бе подпрял от външната страна на парковата ограда от ковано желязо и бе вторачил в мен изпълнения си с дълбоко съмнение поглед. Подозрение бе изписано и по лицето му. Той рязко ми направи знак да се приближа.

— Спокойно — прошепнах към госпожица Алави и Махтоб. Дръжте се естествено. Махтоб, върни се на люлките и продължавай да си играеш.

Надигнах се от пейката и се отправих към Муди, благодарна, че оградата ни разделя.

— Какво правиш тук? — сопна се той.

— Денят е толкова хубав — отвърнах. — Идва пролет. Прииска ми се да доведа децата в парка.

— Коя е жената, дето седи до теб?

— Не знам, И тя е довела децата да си поиграят.

— Вие разговаряте. Говори ли английски?

Знаех, че Муди е бил достатъчно далеч, за да чуе каквото и да било, и затова го излъгах:

— Не. Упражнявам фарси с нея.

Муди подозрително огледа парка, но видя само дечица, които весело и шумно играеха под строгия поглед на майките си. Госпожица Алави и другата иранка бяха отишли при люлките уж да играят с децата си. Нищичко не подсказваше за заговора. Той ме бе проверил и аз се бях оказала там, където бях осведомила, че ще бъда. Без да продума, Муди се врътна и се отправи към къщи.

Бавно се върнах на детската площадка и отидох да залюлея Махтоб и Амир. Умирах от желание да се обърна и да видя дали още ме следи, но продължих да играя ролята си. След минута-две се върнах на пейката. Госпожица Алави изчака още малко, преди да седне до мен.

— Отиде си — рече тя.

Алави улови погледа на другата иранка и й кимна с благодарност. Жената кимна в отговор, без изобщо да е наясно с причината за безмълвния заговор, но очевидно й правеше огромно удоволствие да участва в него. „Каква ли ежедневна агония изживяват тези жени?“ — питах се аз.

Мислите ми бързо се върнаха към собствените ми проблеми.

— Та брат ви…? — попитах, без да губя повече време.

— Живее в Захидан на пакистанската граница. Ще говоря с него и ще го питам дали може да ви измъкне от страната, ако ви заведа в Захидан.

— Дали ще може?

Госпожица Алави снижи гласа си до шепот:

— Той го прави непрестанно. Превежда нелегално през границата.

Настроението ми се повиши. Като си припомних обстоятелствата, при които се стигна до тази среща, осъзнах, че те далеч не са били толкова случайни, колкото изглеждаше. Учителката и нейният съпруг сигурно са знаели, че госпожица Алави не е просто жена, говореща английски, а човек, който може да ми помогне. Те знаят за брат й! Разбира се, аз не съм единствената, която иска да се махне от Иран. Щом тукашният живот е нетърпим за мен, сигурно е нетърпим и за много други попаднали тук човешки същества. Историята на тази страна бе история на потиснически режими и следователно съвсем логично бе да се допусне, че тук отдавна функционира система за нелегално извеждане на хора през границата. Най-после се бях свързала с един от тези професионалисти!

— Колко струва? — попитах.

— Не се тревожете за пари. Аз ще платя за вас. Заклех се пред майка си. Ако някой ден решите да ми се отплатите, добре. Ако не, няма значение.

— Кога можем да тръгнем? — казах възбудено. — Как можем да се доберем до Захидан?

— Скоро ще тръгнем — рече тя. — Трябва да ви уредя документи, за да можете двете с дъщеря си да заминете дотам със самолет.

Тя се спря по-подробно на плана си, като подчерта изрично един от етапите. Бързината била от първостепенно значение. Когато всичко се уреди, трябвало да се измъкнем от Муди така, че да забележи отсъствието ни едва след няколко часа. Трябвало да стигнем до летището и да се качим в самолета за Захидан, преди подозренията на Муди да го накарат да потърси съдействието на полицията.

Четвъртък би бил най-подходящ за целта, помислих си аз. Муди ще е на работа. По програма двете с Махтоб сме на училище сутринта и на занятия по Корана следобеда. Можехме да стигнем до Захидан, преди Муди изобщо да разбере, че ни няма.

Този план бе далеч по-разумен и професионален от плана на Триш и Сюзън. Хелън и господин Винкоп от посолството бяха подчертали, че най-неочаквано затруднение може да възникне именно ако след бягството ни от Муди се наложи да се крием в Техеран и от него, и от полицията. Госпожица Алави се съгласи с мен, че укриването не е най-разумният начин на действие. Първи ще бъдат алармирани властите на летището, на които ще бъде съобщено, че са избягали американка и нейното дете. Беше изключително важно да минем през летищата в Техеран и Захидан и да стигнем до хората, с които ще пресечем границата, преди да се е появило официалното съобщение за отсъствието ни.

— Колко скоро? — попитах развълнувано.

— Две седмици — отвърна тя. — Ще говоря с брат си. Обадете ми се тази неделя, ако успеете. Хайде да помислим как можем да се срещнем тук още веднъж, за да обсъдим подробностите.

Едва прикривах огромната си радост, а трябваше, и то не само от Муди, Мамал, Насрин и останалите ми врагове, но и от собствената ми дъщеря. Махтоб беше станала превъзходна актриса, но не посмях да я обременя с тази вълнуваща тайна. Щях да й кажа, като наближи моментът на бягството, но не и преди това.

Муди бе прекалено зает със собствените си дела, когато се върнахме от парка, и ме остави насаме с мислите ми, от които главата ми щеше да се пръсне.

Изведнъж сърцето ми замря, като си припомних строгите предупреждения на Хелън и господин Винкоп за контрабандистите. „Но те говореха за онези по ирано-турската граница — заспорих сама със себе си, — а тези хора ще те отведат в Пакистан. И въпреки това контрабандистите са едни и същи навсякъде. Изнасилват те. Ограбват те. Убиват те или те предават на властите. А дали тези ужасни истории не са разпространявани от правителството, за да сплаши хората, или бяха самата истина?“

Госпожица Алави лесно спечели доверието ми, ала не познавах нито брат й, нито безумните смелчаци, които рискуваха живота си в тези авантюри. Изпитвах непреодолимо желание да се видя с Хелън в посолството, за да споделя новия си план с нея, да чуя съветите й и мнението й дали мога да се доверя на госпожица Алави.

На другата сутрин на път към училище двете с Махтоб се отбихме в магазина на Хамид и се обадихме на Хелън. Обясних й с няколко думи за новата връзка, но трябваше да внимавам какво говоря по телефона.

— Ела при мен — отвърна Хелън. — Ще бъде чудесно да се видим днес. Освен това имате писма от близките. Паспортите ви също са тук. Моля ви, елате днес.

— Ще направя опит — отговорих аз.

Обаче как? Беше опасен ден. Муди не беше на работа и не знаех дали ще дойде по обед в училището. Обадих се още веднъж — този път на Елън в службата й — и казах, че искам да ме отведе в швейцарското посолство.

По-късно същата сутрин Елън се обадила у дома и говорила с Муди. Попитала го може ли да я придружим из магазините следобед. Щяла да ни вземе от училище, да обядваме у тях, а после да обиколим магазините, за да потърсим по-леки дрехи за пролетта.

Муди дал съгласието си!

После Елън мина към изпълнение на втората част от нашия план. Телефонът в училищната канцелария иззвъ-ня и служителката подаде слушалката на ханум Шахин. Тя разговаряше на фарси, но от неколкократното споменаване на името „Бети“ разбрах, че говори с Елън. Така Елън трябваше да провери дали ханум Шахин ще ми разреши да се обадя или не. Не ми разреши. Елън трябваше пак да звъни на Муди, за да му каже да се обади в училището, за да ми разрешат да говоря с нея.

Най-сетне се чухме.

— Всичко е наред! — рече Елън с треперящ от вълнение глас. — Ще ви взема с Махтоб от училище.

— Добре — отвърнах и добавих: — Случило ли се е нещо?

— Не! — рязко отвърна Елън.

След петнайсет минути тя отново ми позвъни.

— Говорих с Муди и му казах, че е възникнал ангажимент. Не мога да го направя днес следобед.

— Какво се е случило?

— Промених решението си. Трябва да говоря с теб.

Побеснях. Умирах от желание да се добера до посолството, но не смеех да отида, без да съм сигурна, че Елън ще ме прикрива. Какво ли бе станало? Как бих могла да отида до посолството?

На следващия ден не се появи никаква възможност, защото Муди отново не бе на работа и настроението му бе отвратително. Отведе ни до училището и излая разпорежданията си — да не сме си тръгвали сами, щял да дойде да ни прибере. Дванайсет мина, но него никакъв го нямаше. Двете с Махтоб покорно чакахме. Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойни ставахме. Само се споглеждахме въпросително. Дали не ни изпитваше? Не знаехме какво да правим. Мина цял час, а Муди все не пристигаше.

— Хайде да се прибираме — казах на Махтоб.

Без да губим време, тръгнахме разтревожени, че може да се е случило нещо, което да усложни и без това несигурното ни положение. Махнах на едно оранжево такси. Остави ни на улица Шариати и ние бързо поехме към къщи. Може би Муди ни следеше. Когато обаче се прибрахме, заварихме Муди проснат на пода в хола и облян в сълзи.

— Какво се е случило? — попитах го аз.

— Нилуфар… — отвърна Муди. — Паднала от балкона на дома им. Бързо да вървим там!