Не без дъщеря ми

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Господи, колко далеч бе Алпина от отвратителния апартамент, в който бях затворена! Колко далеч бяха мама и татко. Колко далеч бяха Джо и Джон. Колко далеч бе Махтоб!

Дали беше с Мамал и Насрин? Надявах се да не е с тях. Надявах се да е при някого, когото познава и обича, някой, който я обича. Дали е у Амех Бозорг? Мисълта ме накара да потръпна. Колко сълзи пролях заради детето си!

В апартамента бях съвсем сама, обречена на цял ден самота. Бях така полудяла от желание да науча нещичко за Махтоб, че започнах да се безпокоя за душевното си състояние. Разкъсвана от мъка и обляна в сълзи, направих онова, което бях казала на Махтоб да прави. Усетиш ли се самотна, винаги можеш да се помолиш, защото човек никога не е съвсем сам.

Затворих очи и опитах. „Мили Боже, помогни ми!“ — започнах аз, ала изтерзаните ми мисли се щураха, без да могат да се съберат, и изведнъж изпитах чувство на вина. Бях пренебрегвала вярата години наред и едва когато се бях озовала затворница в чужда земя, се обръщах към своя Бог за помощ. Щеше ли да ме изслуша Той сега?

Опитах отново. Вече не се молех двете с Махтоб да намерим начин да се върнем в Америка. Сега всичките ми молби се свеждаха до едно — отново да бъда заедно с дъщеря си. „Мили Боже, помогни ми да си върна обратно Махтоб. Пази я и я утеши. Дай й знак, че я обичаш, че си до нея. Кажи й, че я обичам. Помогни ми да си я върна.“

Нещо — или някой — ме накара да си отворя очите. Наистина чух нещо, а може би ми се стори? Стресната, вдигнах поглед и видях куфарчето на Муди в единия ъгъл на стаята. Обикновено го взимаше със себе си, ала днес го бе забравил или просто оставил. Изпълнена от любопитство, отидох, за да го разгледам отблизо. Представа нямах какво държи в него — може би щях да намеря нещо, с което да си помогна, ключ или нещо такова?

Куфарчето имаше заключалка с цифрова комбинация.

Знаеше я само Муди.

„Ще започна с нула, нула, нула“ — измърморих аз. Така или иначе нямах никакъв друг избор.

Отнесох го в спалнята на Мамал и Насрин, където прозорецът към фасадата ми даваше възможност да реагирам навреме, ако някой дойдеше. Седнах на пода и превъртях цифрите на 0-0-0. Натиснах закопчалките. Нищо.

Преместих едната нула на единица и опитах отново. Пак нищо. С едно ухо давах слух на шумовете от улицата, за да не пропусна връщането на Муди, и продължавах да местя систематично цифрите: 0-0-3, 0-0-4, 0-0-5. Не спирах да опитвам — така времето минаваше по-бързо, ала и песимизмът ми растеше.

Стигнах до 1-0-0. Отново ядец. Но продължих. Сега начинанието ми изглеждаше напълно безсмислено, пък и вероятно в куфарчето нямаше нищо, което да ми е от полза. Така или иначе ми оставаха още 900 комбинации и нищо друго, с което да запълвам времето си. Стигнах до 1-1-4. Нищо. 1-1-5. Нищо. Защо ли продължавам? 1-1-6. Нищо. Ами ако Муди се промъкне тихичко зад гърба ми и види как се ровя в личните му неща?

Нагласих цифрите на 1-1-7 и без всякаква надежда натиснах закопчалките.

И двете изщракаха и се отвориха начаса! Вдигнах капака и зяпнах от изненада. Вътре бе телефонът — цифров апарат с всичките му аксесоари. Мамал го бе донесъл от Германия при една командировка. В единия си край кабелът имаше нещо като щепсел. Именно той се включваше в телефонния контакт.

Хвърлих се към контакта, но в същия миг спрях. Есей си бе у дома, тъкмо под мен. Чувах я как шета насам-натам, чувах гукането на бебето. Знаех, че проклетият телефон е ужасен. Винаги когато някой набираше номер на горния етаж, долният апарат също звънеше приглушено.

Есей щеше да разбере. Можех ли да рискувам? Не, тя вече ми бе показала на чия страна е. Не бе съгласна с онова, което върши Муди, ала трябваше да слуша и да се подчинява. Ако той пожелаеше, тя щеше да ме шпионира. Времето течеше — двайсет минути, може би половин час. Стоях в хола с телефона в ръце. Бях готова да го включа, просто преценявах риска. Тогава чух да се отваря и затваря входната врата на апартамента долу. После се отвори и затвори и вратата на къщата. Изтичах до прозореца и притиснах лице към решетката тъкмо когато Есей и децата й се отправиха надолу по улицата. Тя почти не излизаше от къщи даже за няколко минути. Това бе сякаш отговор на молитвите ми.

Веднага включих телефона, позвъних на Хелън в посолството и през сълзи й разказах за злощастната си участ.

— Смятах, че си у Елън и се опитваш да оправиш нещата — рече Хелън.

— Не. Той ме държи под ключ. Отведе някъде Махтоб — бързо отвърнах аз. — Не бих искала да предприемам нищо, защото рискувам да не я видя повече.

— Защо не говориш с господин Винкоп — предложи Хелън.

Тя прехвърли разговора на неговия телефон. Още веднъж обясних, че не бих искала да рискувам, в случай че посолството се намеси активно. Поне докато не се върне при мен Махтоб.

— Не постъпвате разумно — опита се да ме посъветва той. — Трябва да дойдем и да се опитаме да ви измъкнем оттам. Трябва да се обадим в полицията, че ви държат под ключ.

— Не! — изкрещях в слушалката. — Това е моето желание! Настоявам да не предприемате нищо. Не се опитвайте да се свързвате с мен. Не правете нищо, за да ми помогнете! Ще ви се обадя веднага, щом мога, но не знам кога — може би утре, може би след шест месеца, не знам. Ала не се опитвайте да се свързвате с мен!

Затворих, чудейки се дали мога да рискувам и да се обадя в службата на Елън. В този миг чух да се превърта ключ във външната врата. Връщаха се Есей и децата. Бързо изключих телефона, напъхах го в куфарчето и го сложих отново там, където го бе оставил Муди.

Внезапно се сетих за снимката, която бях направила, когато Муди отвеждаше Махтоб. На лентата сигурно имаше и други снимки. Ако я занесеше да я промият, щеше да разбере какво съм направила и да се вбеси. Прерових кожената чанта, в която държеше апарата, за нов филм, за да го сменя, но такъв нямаше.

Сега ми се стори, че снимката е нещо съвсем маловажно, защото на нея се виждаше само гърбът на Махтоб и Муди, който я буташе в количката. Не си струваше заради нея да раздухвам яростта му. Отворих фотоапарата, осветих филма и го върнах обратно, като се надявах искрено да съм съсипала някоя важна за Муди снимка.

Два дни по-късно без каквото и да е обяснение Есей се изнесе от долния апартамент с Мариам и Мехди. Надникнах от горния прозорец и я видях как се качи в поръчано по телефона такси, едва напъхвайки в него куфара, непослушните си деца и развяващия се чадор. Сякаш отиваше на гости у свои роднини. Реза още не се бе върнал от работа. Сега бях напълно изолирана.

Понякога Муди се прибираше вечер, понякога — не. Не знаех коя от двете възможности предпочитам. Той ме отблъскваше и ужасяваше, ала бе единствената ми връзка с Махтоб. Когато все пак се прибираше привечер с множество покупки в ръце, бе дръпнат и рязък. На всичките ми въпроси за Махтоб отговаряше с краткото: „Добре е!“

— Справя ли се в училище? — питах аз.

— Не ходи на училище — соннато отвърна той. — Не я пускат заради онова, което си направила. Ти си виновна. Развали всичко и сега не я щат там. Създаваш ми отвратителни ядове и грижи. — После смени темата. — Ти си много лоша съпруга. Не ми раждаш други деца. Ще си взема друга жена, та да ме дари със син.

Внезапно си помислих за спиралата. Ами ако Муди разбере за нея? Ами ако ме набие толкова жестоко, че се наложи лечение и някой ирански лекар я открие? Ако не ме убие Муди, неговото правителство ще го направи.

— Ще те заведа при Хомейни и ще му кажа, че не го харесваш. Ще те заведа при правителството и ще им кажа, че си агентка на ЦРУ — изръмжа Муди.

Ако не бях чувала истории за хора, обвинени без каквото и да е основание, а после хвърлени в затвора или екзекутирани без съд и присъда, щях да сметна приказките му за празни заплахи, но не беше така. Изцяло зависех от милостта на този луд човек и неговото също толкова смахнато правителство. Знаех със сигурност, че животът ми зависи от прищевките и странните хрумвания на Муди и неговия аятолах.

Заключена в един апартамент с мъчителя си, не смеех да се впускам в какъвто и да е спор. Всеки път, когато забелязвах да блещукат в очите му пламъчетата на лудостта, си прехапвах езика и се надявах да не чуе ужасеното тупкане на сърцето ми.

Фактът, че не съм мюсюлманка, будеше най-силно яростта му.

— Ще гориш в ада — крещеше ми той. — А аз ще отида в рая. Защо не се осъзнаеш?

— Не знам какво ще стане — отговарях смирено, за да не го предизвиквам повече. — Не мога да отсъдя. Само Господ е съдник.

В нощите, през които Муди решаваше да остане при мен, спяхме в едно легло, но далеч един от друг. Няколко пъти се опитах да се притисна в него и сложа глава на рамото му в отчаяните си опити да си върна свободата, като едва се сдържах да не повърна. Муди обаче си оставаше напълно безразличен. Изхъркваше и се обръщаше на другата страна.

Сутрин ме оставяше, а куфарчето с телефона вземаше със себе си.

Полудявах от ужас и скука. Тялото още ме наболяваше от страхотния бой. Победена от депресията и отчаянието, лежах с часове в леглото — нито можех да спя, нито да стана. Друг път кръстосвах апартамента, сякаш търсех и аз не знам какво. Някои от дните ми се нижеха като в мъгла. Не мина много време и аз нито вече знаех, нито ме интересуваше кой ден или кой месец е и дали ще видя отново слънцето или не. Единственото, което исках, бе дъщеря си.

През тези изпълнени с агония дни страхът ми се концентрира върху една малка подробност. Бърках дълбоко с пръсти в тялото си и търсех конеца на спиралата, която носех. Намерих я и се поколебах за миг. Ами ако предизвикам кръвоизлив? Бях затворена в изолиран апартамент, не разполагах с телефон. Ами ако умра от силното кръвотечение?

В този момент изобщо не ме интересуваше дали ще живея, или ще умра. Дръпнах конеца и извиках от болка, ала спиралата не помръдна. Опитах още няколко пъти, като дръпнах още по-силно, гърчейки се от силната болка. Нищо не се получи. Най-сетне взех пинцетите от несесерчето си и хванах конеца с тях. С бавно движение, което изтръгваше стонове от стиснатите ми устни, най-после успях. Изведнъж в ръката ми се оказа малката пластмасова тръбичка с метална жичка, която можеше да ме осъди на смърт. Всичко ме болеше. Изчаках няколко минути, за да се убедя, че не кървя.

Внимателно разгледах спиралата. Какво да правя сега с нея? Не можех просто да я хвърля в кофата за смет и да рискувам Муди да я открие, а като лекар щеше да я познае веднага.

Дали тоалетната щеше да я поеме? Беше лека и не бях сигурна дали няма да остане на повърхността. Ами ако заседне някъде и се наложи да викаме каналджия, който ще намери и покаже на Муди странния предмет?

Металът бе мек.

Може би щях да успея да го нарежа на парченца. Сред шивашките принадлежности на Насрин открих ножица и старателно нарязах спиралата на миниатюрни късчета.

Изтичах за кухненския нож и бързо се справих с прозореца. Надвесих се и изчаках да не би някой да види как парченцата от моята спирала отплават но техеранските канавки.

Рожденият ден на татко бе на пети април. Ако го доживееше, щеше да навърши шейсет и пет. Джон бе роден на седми април. Щеше да навърши петнайсет. Дали знаеше, че съм още жива?

Не можех да им изпратя подаръци. Не можех да им приготвя торти. Не можех да им се обадя и да им честитя. Не можех да им изпратя поздравителни картички.

Дори не знаех кога точно се падат рождените им дни, защото бях загубила представа за времето.

Понякога нощем излизах на балкона и гледах луната. Тогава си мислех колко е голям светът, а луната е само една — една и съща за Джо и Джон, за мама и татко, за мен, за Махтоб.

Имах чувството, че луната ни свързва.

Един ден случайно погледнах през прозореца и дъхът ми спря. На отсрещния тротоар стоеше госпожица Алави с впит в мен поглед. За миг ми се стори, че е привидение, родено от замъгленото ми съзнание.

— Какво правиш тук? — попитах изненадано.

— Стоя и наблюдавам с часове — отвърна тя. — Знам какво ти се е случило.

Как е разбрала къде живея, чудех се аз. От посолството? От училището? Това не ме интересуваше — разтреперах се при мисълта за тази жена, която рискуваше собствения си живот, за да измъкне Махтоб и мен от страната. Изстенах, защото това отново ми напомни, че Махтоб я няма.

— Какво мога да направя? — попита госпожица Алави.

— Нищо — съсипана от скръб отвърнах аз.

— Трябва да говоря с теб — снижи глас тя, осъзнавайки колко подозрително изглежда този разговор през улицата, воден при това на английски.

— Почакай! — рекох.

За няколко секунди отместих решетката, пъхнах глава между железните пръти и продължихме с приглушен тон странния си разговор.

— Наблюдавах дома ти дни наред — каза госпожица Алави.

Тя обясни, че известно време била придружавана от брат си. Той седял в кола. Това обаче предизвикало нечии съмнения и ги питали какво правят тук. Братът на госпожица Алави обяснил, че наблюдава едно момиче, дето живее наблизо, защото искал да я вземе за жена. Това обяснение било достатъчно, но случилото се притеснило брат й. Така или иначе днес госпожица Алави бе сама.

— Всичко за пътуването до Захидан е готово — рече тя.

— Не мога да тръгна. Махтоб не е при мен.

— Ще я намеря. Дали ще може?

— Не предприемай нищо подозрително!

Тя кимна и после изчезна също тъй тайнствено, както бе дошла. Завинтих обратно решетката, скрих ножа и отново потънах в летаргия, като се чудех дали случилото се не е било сън.

Сигурно Бог бе забавил движението на света. Денят имаше по четирийсет и осем и дори седемдесет и два часа. Това бяха най-самотните дни в живота ми. Бе изтощително да си търся подходящо занимание за запълване на времето.

Кроях подробни планове как да вляза във връзка с Махтоб. От продуктите, които намирах из къщи, се опитвах да приготвям любимите ястия на Махтоб и да й ги пращам по баща й. За нея булгар пилафът бе голям деликатес.

От малко бяла прежда успях да измайсторя чифт чорапки за куклата й. После се сетих, че има две поло блузи, които обличаше рядко, защото се оплакваше, че я стягат на вратлето. Намалих яките и с отрязаните парчета уших още кукленски дрешки. Намерих и една бяла риза с дълги ръкави, която й бе омаляла. Отрязах ръкавите и ги приших в набор към долната част на ризката, която стана с къс ръкав и Махтоб отново можеше да си я носи. Муди отнасяше подаръците, но не споменаваше нищо за нея, освен когато ми върна кукленските чорапки.

— Казва, че не ги иска, защото другите деца ще й ги изцапат — обясни той.

Тази новина ме накара да засияя вътрешно, без да дам възможност на Муди да разбере какво точно се е случило. Умната малка Махтоб се бе досетила за моя план. По този начин ми казваше: „Мамичко, още съм жива.“ Освен това е с други деца. Това изключваше дома на Амех Бозорг, слава Богу!

Но къде беше?

От досада и скука започнах да чета книгите на Муди, които бяха на английски. Повечето бяха за исляма. Изчетох ги от кора до кора. Имаше и един речник „Уебстър“, който също прочетох. Как ми се искаше да има и Библия.

През тези ужасни дни и нощи единствен Господ бе винаги до мен. Не спирах да разговарям с Него. Постепенно, докато се точеше безкрайният низ от еднообразни дни, в измъченото ми съзнание се оформи стратегия. Бях напълно безпомощна и нямах никаква възможност да се защитя, затова бях готова да опитам всичко, стига то да ми върнеше Махтоб. Ето защо се обърнах към религията на Муди.

Внимателно прочетох книжка с подробни инструкции за обичаите и ритуалите, извършвани преди молитва, и започнах да ги спазвам и изпълнявам. Преди да се помоля, измивах дланите, ръцете, лицето и ходилата на краката си. После се покривах с бял молитвен чадор. Когато мюсюлманин коленичи в молитвена поза, за да се преклони пред волята на Аллаха, той не бива да докосва с главата си нищо, направено от човешки ръце. Навън това не представляваше никаква трудност, но вкъщи молещият се трябва да използва молитвен камък. Ние имахме няколко. Това са обикновени глинени късчета с диаметър около три сантиметра. За целта става всяка глина, но тези бяха направени от глина, специално донесена от Мека.

Загръщах се с чадора, навеждах се напред, за да докосна с чело молитвения камък, и с разтворена пред мен на пода книга с инструкции упражнявах непрестанно молитвите.

И така еднасутрин изненадах Муди, като станах заедно с него и го последвах в банята за ритуалното измиване.

Той се стъписа, когато се загърнах в чадора и заех мястото си в хола. Знаех точно къде е — не до него, а зад него. Двамата се обърнахме с лице към Мека и започнахме да се молим.

С това целях две неща. Исках да доставя удоволствие на Муди, дори ако прозреше плитко скроения ми план. Щеше да се досети, че се опитвам да спечеля благоволението му, за да си върна Махтоб, но това нямаше ли да му подскаже нещо важно? Да ми отнеме Махтоб бе последният му отчаян опит да ме спечели на негова страна. Не беше ли това доказателство, че стратегията му действа?

Но дори и тази причина не бе най-важната. Бях много по-искрена в молитвите си, отколкото си представяше Муди. Отчаяно се нуждаех от помощ, откъдето и да е. Ако Аллах е също толкова могъщо божество, както и моят Бог, бях готова да изпълня предписанията и изискванията му възможно най-стриктно. Исках да угодя на Аллах повече, отколкото на Муди.

Като свършихме молитвите си, Муди сопнато рече:

— Не трябва да ги казваш на английски!

Сега имах още една задача за изпълнение. Няколко дни след това без прекъсване упражнявах арабските думи, като се опитвах да си внуша, че не се превръщам в покорна мюсюлманска жена.

Един ден се появи Елън, обявявайки за присъствието си със звънеца на входната врата. Разговаряхме през прозореца.

— Зная, че Муди е наредил да не те доближавам, но исках да видя как си, жива ли си — рече Елън. — Промениха ли се нещата?

— Не.

— Знаеш ли къде е Махтоб?

— Не. А ти?

— Не — отвърна Елън и каза: Дали Ага Хаким няма да помогне? Муди го уважава. Бих могла да разговарям с него.

— Не — бързо отвърнах аз. — Ако Муди разбере, че съм разговаряла с някого, нещата ще се влошат. Не искам да правя нищо подобно. Искам само едно — да видя Махтоб.

Елън се съгласи с доводите ми, като поклати притеснено покритата си с чадор глава.

— Има едно нещо, което можеш да направиш — казах аз. — Можеш да ми донесеш твоя Нов завет.

— Добре — съгласи се Елън. — Как обаче ще ти го дам? — Ще завържа кошница на въженце и ще ти я пусна.

— Дадено.

Елън си отиде и така и не се появи с Новия завет. Вероятно, изпитала угризения от тайното си посещение, тя бе казала на Хормоз.

В една слънчева утрин стоях на балкона към задния двор и се чудех нормална ли съм или побъркана. Колко време продължава всичко това? Опитвах се да си възстановя кога точно ме би Муди. Дали беше преди месец? Два месеца? Не можех да си спомня нищо. Реших да преброя петъците, защото те единствено се различаваха от останалите дни на седмицата с по-честите призиви към правоверните за молитва. Успях да си припомня само един петък. Нима бе минала само една седмица? Или десетина дни? Наистина ли още бе април?

Забелязах, че през отворения прозорец на съседната къща отсреща ме наблюдава жена. Не я бях забелязвала преди.

— Откъде си? — неочаквано извика тя на английски с несигурен глас.

Стреснах се. Бях изненадана и изпълнена с подозрения.

— Защо питаш?

— Защото знам, че си чужденка. Притеснението отвърза езика ми и думите сами заизскачаха от устата ми. Не се колебах дълго дали жената е приятел или враг.

— Затворена съм в тази къща — изрекох. — Отнеха ми дъщерята и ме заключиха тук. Имам нужда от помощ. Моля те, помогни ми.

— Искрено съжалявам — отвърна тя. — Ще направя каквото мога.

Какво ли можеше да направи? Една иранска домакиня разполага с малко повече свобода от мен в този момент. Тогава ми хрумна нещо.

— Искам да изпратя писмо на семейството си — рекох.

— Добре. Напиши писмото, после аз ще изляза на улицата и ти ще ми го пуснеш.

Бързо надрасках бележка, която сигурно не бе особено смислена и разбираема. Набързо описах за последните си перипетии и предупредих мама и татко да не оказват сериозен натиск нито върху посолството, нито върху Държавния департамент в този момент, поне докато не си върна Махтоб. Писах им, че ги обичам, и сълзите ми капеха върху листа.

Отместих решетката от прозореца към улицата и с плика в ръка зачаках жената да се появи на улицата. Нямаше много пешеходци, но не бях сигурна, че ще я позная — всички иранки си приличат в еднаквите си одежди. Минаха няколко жени, но никоя не даде знак, че ме е познала.

После се появи още една облечена в черно манто и покрита с русари жена. Тя се движеше забързано по всекидневните си дела, но когато се приближи към наблюдателницата ми, погледна нагоре и едва забележимо кимна. Писмото се плъзна от пръстите ми и полетя надолу като есенен лист. Моята нова съюзница бързо го вдигна и го пъхна в дрехата си, без да забави крачка.

Повече не я видях, при все че прекарах много време на балкона към задния двор с такава надежда. Сигурно бе решила, че рискът е прекалено голям и не си заслужава труда.

Както се бях надявала, участието ми в молитвите посмекчи малко поведението на Муди. За награда той ми донесе „Хаян“, техерански ежедневник, който излизаше на английски. Материалите в него бяха пълни с пропаганда, но поне имах нещо за четене на родния си език, различно от религиозните четива и речника. Освен това вече знаех коя дата сме. Беше ми трудно да повярвам, че съм прекарала затворена едва десетина дни. Напълно възможно бе „Хаян“ да лъже за датата така, както лъжеше за всичко останало.

Появата на вестника сложи началото на внезапна промяна в положението ми или по-скоро в поведението на Муди. Сега той се прибираше в апартамента всяка вечер и ми носеше „Хаян“, а от време на време и по някой деликатес.

— Ягоди — обяви той, като се върна един късен следобед. — Скъпи са и не се намират лесно.

Колко странен и многозначителен жест за помирение! Той бе отказал на Махтоб ягоди вечерта, в която се връщахме от дома на Елън и Хормоз — вечерта, в която двете бяхме заедно за последен път.

Не бях хапвала ягоди от година. Тези бяха дребни и твърди — вероятно не бяха особено вкусни, но в този миг представляваха нещо съвсем екзотично. Наложих си да спра след третата и казах:

— Занеси ги на Махтоб.

— Добре.

Понякога Муди се държеше любезно с мен и дори проявяваше желание да разговаряме за незначителни неща. Друг път бе рязък и заплашителен. Въпреки че непрекъснато го разпитвах за Махтоб, не казваше нито дума.

— Колко още ще я караме така? — питах го аз. Отговорът му — изсумтяване.

Дните се нижеха мрачно и тъжно.

Звънецът на входа ни събуди посред нощ. Винаги нащрек, за да се защитава от демоните, които се опитваха да го обладаят, Муди скочи от леглото и забързано се отправи към прозореца. Разбудена от летаргичния си сън, аз се заслушах от спалнята и успях да чуя гласа на Мустафа, третия син на Амех Бозорг и Баба Хаджи. Чух как Муди каза на фарси, че ще отиде веднага.

— Какво се е случило? — попитах, когато се върна в спалнята да се облече.

— Махтоб е болна. Трябва да вървя — отвърна той. Сърцето ми спря.

— Позволи ми да дойда с теб! — изплаках.

— Не! Ще стоиш тук!

— Моля те!

— Не!

— Моля те, доведи я у дома!

— Не! Никога повече няма да я доведа тук!

Той се отправи към вратата, а аз скочих от леглото и се завтекох след него, готова да хукна из улиците на Техеран по нощница, ако това щеше да ми помогне да ида при дъщеря си.

Муди ме отблъсна, заключи вратата зад себе си и ме остави сама с ужасната новина. Махтоб е болна! Толкова болна, че Мустафа дойде да извика Муди посред нощ. Ще я заведе ли в болница? Толкова ли е зле? Какво се бе случило? „Детето ми, детето ми, детето ми“ — ридаех аз.

Обляна в сълзи и обхваната от черни мисли през тази безкрайна нощ, се опитах да си обясня защо именно Мустафа бе този, който ни съобщи за болестта на Махтоб. Защо?

После си припомних, че Мустафа и жена му Молук живеят само на три преки оттук. Домът им бе доста удобно скривалище. Махтоб ги познаваше и се разбираше с децата им. Освен това Молук бе малко по-голяма чистница и се държеше по-приятелски с нас в сравнение с останалите членове на семейството. Мисълта, че Махтоб живее у Мустафа и Молук, ме поуспокои, но не бе достатъчно утешение за нараненото ми сърце. Когато едно дете е болно, то се нуждае преди всичко от присъствието на майка си. Опитах се мислено да й предам колко я обичам и искрено се надявах и молех да чуе молитвите ми и да усети дълбоката майчина любов.

През последните няколко седмици бях решила, че съм на дъното на отчаянието си. Сега обаче бях тласната в още по-дълбока пропаст. Дългите и тягостни часове на нощта се източиха едва-едва. Настъпи ден, но нямах никакви новини. Сутринта се влачеше още по-бавно. С всеки удар на сърцето си ридаех: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“

Не можех нито да ям, нито да спя.

Не бях в състояние да върша каквото и да е.

Само си я представях как лежи сам-самичка в болничното легло.

Следобедът се проточи мъчително и болезнено. Струваше ми се, че това е най-дългият ден от жалкото ми съществуване.

Изведнъж ми хрумна налудничава идея. Впих очи през прозореца на спалнята и видях една жена в съседния двор. Беше прислужницата — възрастна лелка, увита в чадор. Тя се бе навела и миеше, доколкото можеше с една ръка, паници и тигани. Бях я виждала да го прави много пъти, но никога не я бях заговаряла.

В този миг взех решение. Ще избягам от този затвор, ще изтичам до Мустафа и Молук и ще спася болното си дете. Бях твърде разстроена, за да разсъждавам нормално и да се безпокоя за евентуалните последствия. Каквито и да са, трябва да видя детето си веднага.

Този прозорец нямаше нито метална решетка, нито дървен капак. Придърпах един стол, качих се и се опрях на стената, опипвайки с крак тесния перваз. Застанала така, вкопчена с две ръце за прозоречната рамка, бях само на една крачка от едноетажната съседна къща. Обърнах надясно глава и извиках:

— Ханум!

Възрастната жена сепнато се обърна към мен.

— Шома ингелиси сохбат миконид? (Говорите ли английски?) — попитах.

Надявах се, че можем да се разберем достатъчно, за да ми позволи да скоча върху покрива на къщата, да ме пусне вътре, а след това да ми даде възможност да изляза през входната врата. Вместо отговор жената стисна своя чадор и тичешком се скри вътре.

Внимателно се върнах обратно в стаята. Отникъде помощ, отникъде изход! Крачех напред-назад и търсех отговорите на десетки въпроси, които нахлуваха в съзнанието ми.

Потърсих нещо за четене в библиотеката на Муди — нещо на английски, което не бях научила наизуст. Намерих памфлет, дълъг четири страници, и любопитно впих поглед в него. Виждах го за пръв път. Беше упътване на английски, в което подробно се описваха специални ислямски молитви за определени ритуали.

Подвих нозе, приседнах на пода и го прегледах небрежно. Погледът ми спря на описанието на Наср.

Наср е много сериозно обещание, което се дава на Аллах — то е нещо като клетва, уговорка, договор. Реза и Есей бяха дали наср. Ако Аллах помогнеше по някакъв начин да се оправи деформираното краче на Мехди, Реза и Есей трябваше да носят един път годишно подноси с хляб, сирене, зеленчуци и друга храна в джамията, за да им я благословят, а после да я раздадат на бедните.

От уличните високоговорители се разнесе призив за молитва. По лицето ми се стичаха сълзи, докато се миех и увивах в чадора. Сега знаех какво трябва да направя. Ще дам наср.

Забравила, че смесвам и обърквам исляма и християнството, аз казах гласно: „Моля те, Аллах, ако двете с Махтоб се съберем отново и се доберем успешно до Америка, ще отида в Йерусалим, в свещената земя. Това е моят наср.“ После прочетох на глас молитвите от отворената пред мен книга, като припявах една специална дълга молитва на арабски с истинско вдъхновение и дълбока вяра. Откъсната от света, аз разговарях направо с Бога.

Настъпи нощта. Мрак обви Техеран. Седях на пода в хола и се опитвах да си запълня времето с четене.

Изведнъж токът изгасна. За пръв път от седмици насам ужасяващият звук на противовъздушните сирени нахлу в замъгленото ми съзнание.

Махтоб! Бе първата ми мисъл. Горката Махтоб ще бъде толкова уплашена. В отчаяние се втурнаха към вратата, но тя, разбира се, бе заключена и аз бях хваната като в капан в апартамента на втория етаж. В агония крачех напред-назад без нито една мисъл за собствената ми безопасност. Припомних си думите от писмото на Джон: „Моля те, грижи се за Махтоб и не се отделяй от нея.“ Тогава плаках за дъщеря си с най-горчивите и тъжни сълзи в моя живот.

Навън виеха сирени и се носеше далечният грохот и тътен на противовъздушните оръдия. Чувах моторите на самолетите и експлозиите от бомбите. Непрестанно се молех за Махтоб.

Бомбардировката продължи няколко минути — бе най-кратката до този момент. Аз обаче треперех от страх, сама в тъмната къща, в тъмния град, обхваната от черно отчаяние. Лежах и плачех.

Може да беше минал половин час, когато чух входната врата да се отваря. Тежките стъпки на Муди отекнаха но стълбището и аз се втурнах в хола, за да го посрещна, готова да се моля като просякиня за мъничко новини за Махтоб. Вратата се отвори и той застана на прага, а силуетът му се очерта в рамката й на слабата светлинка на джобното фенерче.

Носеше на ръце нещо като голям, тежък вързоп.

Приближих, за да видя какво е.

Изведнъж дъхът ми секна. Беше Махтоб! Увита в одеяло, тя се бе свила в него будна, но мълчалива. Безизразното й личице бе призрачнобледо.