Не без дъщеря ми

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Лятото отмина и отново дойде време за училище. Трябваше да се преструвам, че споделям идеята Махтоб да влезе в първи клас, и затова не казах нищо, когато Муди повдигна въпроса.

За голяма моя изненада Махтоб сякаш също нямаше нищо против. Тя, изглежда, свикваше с мисълта, че ни предстои да живеем в Иран.

Една сутрин Муди, Махтоб и аз се запътихме към близкото училище, което се намираше на десет минути път от дома. Тази сграда приличаше повече на училище с много прозорци и достатъчно слънчева светлина. Атмосферата обаче влияеше на директорката — начумерена жена, загърната в чадор, която ни изгледа подозрително.

— Искаме да запишем дъщеря си при вас — каза й Муди на фарси.

— Не може — отсече тя. — Нямаме свободни места. Насочи ни към друго училище, което беше доста по-далече от дома.

— Дойдохме тук, защото ни е по-близо — опита се да й обясни Муди.

— Нямаме свободни места.

Обърнахме се да си вървим и аз усетих как Махтоб си отдъхна с облекчение, че няма да остане под грижите на тази кисела стара вещица.

— Е, добре — промърмори Муди. — Днес нямам време да ходя до онова училище. Трябва да съм в операционната.

— Ъ-ъ — обърна се към нас директорката. — Вие сте лекар?

— Да.

— Върнете се тогава. Седнете. Винаги ще се намери свободно място за дъщерята на доктор.

Муди се поласка от тази проява на уважение към високия му социален статус.

Директорката ни обясни най-същественото за Махтоб: сива униформа, палто, панталони, шал, който не се връзва както обикновените шалове и е доста по-неудобен от русарито, но все пак не колкото чадора. Трябваше да я доведа в един определен ден на родителска среща.

На излизане попитах Муди:

— Как ще изкара само с една униформа? Да не би да очакват, че всеки ден ще ходи с една и съща?

— Другите правят така — каза Муди. — Но ти си права. Ще трябва да й вземем няколко.

Той тръгна за работа, като ни остави пари за униформите. Докато обикаляхме но магазините, топлото следобедно слънце на този ранен септемврийски ден ми подейства окуражаващо. Ето ме, вървя свободно с дъщеря си. Бях успяла да направя още една стъпка. Докато Махтоб е на училище, а Муди — на работа, можех да ходя където поискам из Техеран.

Няколко дни по-късно двете с Махтоб взехме съседката ни Малихех да ни превежда и отидохме на първата родителска среща, която всъщност се оказа среща на майки и дъщери. Малихех говореше английски много малко, но с нейна помощ и с помощта на Махтоб успях да разбера достатъчно от това, което ставаше.

Срещата продължи повече от пет часа, като по-голямата част от времето премина в молитви и четене на Корана. След това директорката отправи пламенна молба за дарения към родителите. Обясни, че в училището няма тоалетна и затова са нужни пари преди започването на учебната година.

— За нищо на света! — казах на Муди. — Не трябва да им се дават никакви пари! След като могат да си позволят да поддържат толкова полицайки по улиците, които да следят дали косата на някоя жена случайно не се показва изпод русарито, или чорапите й не са се смъкнали, тогава би трябвало да отделят малко пари и за тоалетни в училищата.

Той не прие доводите ми. Направи щедро дарение и когато годината започна, училището беше снабдено с необходимите дупки в пода.

Не мина много време и нещата си дойдоха на мястото. Махтоб тръгваше рано за училище. От мен се искаше само да я изпратя до автобусната спирка и после да я посрещна пак там.

Обикновено Муди си стоеше у дома или работеше в клиниката. Като се увериха в способностите му, пациентите заприиждаха със стотици. Манипулациите му носеха облекчение на хората, въпреки че от време на време възникваха проблеми с някои по-ревностни жени мюсюлманки. Междувременно аз продължавах да посрещам пациентите и да ги упътвам, така че дните ми обикновено не предлагаха голямо разнообразие.

Живеех единствено с мисълта за вторник и сряда — дните, в които Муди отиваше в болницата. Те изцяло ми принадлежаха, осигуряваха ми свободата да се движа където си поискам.

Започнах да посещавам посолството редовно и да се срещам с Хелън. Всяка седмица изпращах или получавах писма от родителите ми и децата. От една страна, това ме караше да се чувствам чудесно, но, от друга, ми действаше потискащо. Всички те ми липсваха толкова много. Безпокоях се при всяко писмо от мама, в което ми описваше влошаващото се състояние на татко. Не знаеше колко още време му остава. Пишеше, че непрекъснато говори за нас и се моли да доживее срещата ни.

Обаждах се на Амал при всяка възможност. Той все разпитваше за здравето ми и завършваше със:

— Имай търпение!

Един ден отидох на пазар. Трябваше да извадя допълнителен ключ за дома. Тръгнах към ключаря и докато вървях нататък, минах покрай книжарница, която не бях забелязала до този момент. Нещо ме подкани и аз влязох вътре.

Продавачката говореше английски.

— Имате ли някакви готварски книги на английски? — попитах.

— Да. На долния етаж. Надолу по стълбите.

Долу открих употребявани и оръфани готварски книги и се почувствах на седмото небе. Защо досега не бях потърсила тази толкова проста възможност да си помагам с готварски рецепти? Десетки ястия минаха пред погледа ми и само се помолих да намеря необходимите ми продукти или да измисля нещо, с което да ги заместя.

От мислите ми ме изтръгна гласът на момиченце, което говореше на английски:

— Мамо, ще ми купиш ли книжката с приказки?

В дъното зърнах жена и дете, загърнати в палта и шалове. Жената беше висока, с тъмна коса и лек бронзов оттенък на кожата, какъвто имаха повечето иранци. Не приличаше на американка, но за всеки случай я попитах:

— Американка ли сте?

— Да — отговори Алис Шариф.

Тя стана моя приятелка в тази чужда страна. Беше начална учителка от Сан Франциско, омъжена за американизиран иранец. Съпругът й Малик току-що бил получил докторската си степен, когато починал баща му. Сега двамата с Алис временно живееха в Техеран, докато се уредят въпросите с наследството. На нея не й харесваше тук, но това бяха само временни неудобства. Дъщеря им Самира, която наричаха Сами, беше на годините на Махтоб.

— О, Господи — възкликнах, като погледнах часовника си. — Трябва да посрещна дъщеря си. Нямам никакво време.

Разменихме си телефонните номера. Същата вечер разказах на Муди за Алис.

— Трябва да ги поканим — прояви той искрен интерес. — Трябва да се запознаят с Чамсей и Зарий.

— Какво ще кажеш за петък? — предложих.

— Добре — съгласи се той веднага.

В петък вечер възбудата ни беше обща. Той веднага хареса Алис и Малик. Алис беше интелигентна и енергична, разговорите бяха нейната стихия и за всеки случай имаше по една шеговита история. Като наблюдавах гостите ни тази вечер, си дадох сметка, че от всичките ни познати в Иран Чамсей и Алис бяха единствените, които изглеждаха истински щастливи. Може би защото и двете знаеха, че скоро ще се върнат в Америка.

Алис ни разказа следния виц.

— Веднъж един човек влязъл в магазин за картини и видял портрет на Хомейни. Решил да го купи и продавачът му казал, че струва петстотин тумона. А един тумон е равен на десет риала.

— Ще ви дам триста — казал купувачът.

— Не, петстотин.

— Триста и петдесет.

— Петстотин.

— Четиристотин — казал купувачът. — Повече не давам.

В този момент влязъл друг купувач, харесал една картина, изобразяваща Христос, и попитал продавача колко струва.

— Петстотин тумона — отговорил той.

— Добре.

Купувачът платил и си тръгнал с картината. Тогава продавачът се обърнал към първия купувач и му рекъл:

— Господине, видяхте ли този човек? Влезе, намери това, което му харесва, плати парите и си тръгна.

Тогава първият купувач му отвърнал:

— Е, ако можете да приковете Хомейни на кръста и да го разпънете, ще ви дам петстотин.

Всички в стаята се разсмяха, в това число и Муди. Чамсей ми се обади още на следващия ден и ми каза:

— Бети, Алис е чудесна. Трябва да се сприятелите с нея.

— Така е — съгласих се.

— А за Елън забрави! — продължи Чамсей. — Не е свястна.

С Алис се виждахме често. Тя беше единствената ми позната в Иран, която разполагаше с машина за сушене на дрехи. Имаше огромни запаси от омекотители за пране. Имаше дори и горчица.

И още нещо — тя имаше паспорт, с който можеше да се върне у дома.

— Само да кажеш на Чамсей какво ти се е случило. Или на Алис. Няма да ги видиш повече, чуваш ли?

— Няма — обещах.

Муди остана доволен, защото искаше да вярва, че въпросът за връщането ни в Америка е приключен веднъж завинаги. Искаше да вярва, че е победил, че е направил от мене това, което беше направил Хормоз от Елън.

Уповавайки се на обещанието ми, той ми разреши да общувам свободно с Чамсей и Алис. В действителност нямаше голям избор, защото, ако се опиташе отново да ме затвори, вече щеше да му бъде много трудно да поддържа за пред приятелите ни заблудата, че нашият брак е щастлив.

Въпреки че Муди бе променил отношението си към своето семейство, все пак трябваше да се съобразяваме с добрия тон. Не му се искаше да кани Баба Хаджи и Амех Бозорг на вечеря, но това беше начинът да покаже почитта си към тях. И без това бяхме забавили поканата си твърде много.

— Махтоб ходи на училище и трябва да си е в леглото най-късно в осем, така че елате в шест — каза той по телефона на сестра си.

Тя му напомни, че те никога не вечерят преди десет.

— Не ме интересува — сряза я Муди. — Или ще вечеряте в шест, или изобщо не идвайте.

Като нямаше накъде, Амех Бозорг се съгласи.

Поканихме на вечеря и семейство Хаким, за да облекчим бремето на нейното присъствие.

Приготвих специална вечеря, като за предястие избрах пилешко, най-предпочитаното месо в Иран. След една успешна обиколка по пазарите станах притежателна на единственото брюкселско зеле в цял Иран. Задуших го с лук и моркови.

Баба Хаджи и Амех Бозорг заедно с Меджид и Фереще пристигнаха в осем, а не в шест, но това беше все пак приемлив компромис. Седнахме да вечеряме със семейство Хаким на масата в трапезарията.

Семейство Хаким бяха достатъчно изискани, за да свикнат бързо с масата, но Баба Хаджи и Амех Бозорг, колкото и да се опитваха да се представят в най-добра светлина, не успяха. Баба Хаджи се взираше в неизвестните за него прибори, с които не знаеше как да си служи. Очевидно не знаеше какво се прави с колосаната салфетка и вероятно му се струваше безумно разточителство всеки да има отделна чаша за пиене.

Амех Бозорг не можеше да си намери място на стола. Най-сетне тя взе чинията си от масата и седна на пода, като не преставаше да излива задоволството си от брюкселското зеле, което наричаше „малките зелчици на Бети“.

След минути трапезарията ми стана на нищо. Залци се търкаляха по масата и пода, гостите ни ровеха в чиниите с ръце и само по невнимание — с лъжица. Махтоб и аз се хранехме тихо и прилично.

Скоро вечерята свърши и когато гостите се преместиха в хола, Муди промърмори:

— Погледни мястото на Махтоб. Няма и зрънце ориз около чинията или на пода. А сега виж там, където седяха възрастните.

Не ми се гледаше. Знаех, че ще има да стоя до късно през нощта, докато изчистя всичко.

Сервирах чая в хола. Амех Бозорг бръкна в захарницата и остави плътна бяла следа върху килима, докато си сипваше лъжица след лъжица в миниатюрната стъклена чашка.

Една вечер отидохме при Акрам Хаким, майката на Джамал, един от племенниците на Муди, с когото преди години бяхме закусвали заедно в един хотел в Остин и който за първи път разказа новината за завземането на американското посолство в Техеран. Тук беше и племенницата на Акрам Хаким, която изглеждаше силно разтревожена. Попитах я за причината и тя ми разказа следната история на английски.

Сутринта почиствала дома си с прахосмукачката и внезапно решила, че й се пуши. Облякла се набързо и отскочила през улицата, като оставила двете си дъщери — едната на седем, а другата на десет — сами в апартамента. Купила цигари и докато пресичала обратно, я спряла женската полиция. Завели я в колата, почистили с ацетон лака от ноктите и червилото й. Нахокали я, а после й казали, че ще я пратят в затвора.

Тя ги помолила да й позволят първо да вземе дъщерите си от апартамента.

Без да ги е грижа за децата обаче, жените я задържали в колата си още около два часа, като не спирали да я поучават. Попитали я дали си казва молитвите и тя им отговорила, че не. Казали й, че преди да я пуснат, трябва да им обещае, че никога вече няма да носи лак на ноктите си или грим на лицето си. Трябвало също така да обещае, че ще си казва прилежно молитвите. Защото в противен случай, предупредили я те, щяла да отиде в ада, както става с лошите хора.

— И аз ги ненавиждам — съгласих се аз.

— Страх ме е от тях — каза жената. — Опасни са. Обясни, че когато само следят по техеранските улици за облеклото, те са просто досадни. Но освен това изпълнявали функциите на тайна полиция, преследваща враговете на републиката или просто беззащитните хора, които можеха да тормозят безнаказано. Когато осъждали някоя от арестуваните жени на смърт, мъжете първо я изнасилвали, защото си имали такава приказка: „Една жена не трябва да умира девствена.“

Събуждах се и лягах с мисълта за моето бягство. Нищо съществено не се случваше, но аз продължавах да търся всевъзможни контакти. Срещах се с Хелън в посолството и почти всеки ден разговарях с Амал.

Всичко, с което се занимавах, беше подчинено на крайната ми цел. Имаше три причини, поради които гледах да се представя за образцова жена и майка. Първо, исках да затвърдя илюзията за нормалния ни живот, като по този начин успокоя вероятните подозрения на Муди. Второ, трябваше да успокоя Махтоб и да отклоня мислите й от затворническото ни положение.

— Не може ли да си отидем в Америка, мамо? — питаше тя от време на време.

— Не сега — казвах. — Може би един ден, след време, татко ще размисли и ние всички ще се върнем у дома.

Тази заблуда я успокояваше, но не и мен.

Третата причина, поради която се опитвах да създам „щастлив“ дом, беше, за да не полудея. Знаех, че поемехме ли по пътя към свободата, ни очаква пълна неизвестност. Не исках и да мисля за евентуалните опасности. Понякога се сещах за Сюзън и Триш и за това как се бях уплашила от настоятелното им искане да избягаме с тях незабавно. Дали не бях сгрешила? Не можех да съм сигурна. Дали някога щях да събера достатъчно смелост? Ще бъдем ли в състояние двете с Махтоб да се справим с всичко, което ни очаква? Нямаше как да знам. Гледах все да си намирам някаква работа, за да ми минават дните по-лесно, докато дойдеше този момент.

Един ден Муди се опита да направи нещо за мен и ми предложи да отида в съседния козметичен салон. Това беше абсурдно за страна, в която не ти позволяват да показваш нито косата, нито лицето си, но въпреки това отидох. Козметичката предложи да оформи веждите ми и да почисти част от космите по лицето ми. Съгласих се.

Вместо да използва кола-маска или пинцети, козметичката извади дълъг памучен конец. Опъна го и го прокара нагоре-надолу по лицето ми, като изскубваше космите.

Искаше ми се да закрещя от болка, но се сдържах, чудейки се как жените се решаваха да се подлагат на такива мъчения в името на красотата. Когато всичко приключи, лицето ме болеше. Цялата ми кожа гореше.

Вечерта забелязах, че лицето ми се изрива. Обривът бързо се разпростря върху врата и гърдите ми.

— Конецът е бил мръсен — промърмори Муди.

Една вечер се прибрах от супермаркета и открих, че приемната на Муди е претъпкана с пациенти.

— Отвори вратите — нареди ми Муди. — Нека някои от тях влязат в хола.

Не ми се щеше да пускам непознати иранци в хола си, но нямаше какво да се прави. Отворих двукрилата дървена врата и поканих правостоящите пациенти да седнат на дивана и креслата.

Едно от задълженията ми беше да поднасям чай на пациентите. Мразех го, но сега ми беше още по-неприятно, защото целият ми хол щеше да бъде залян с чай и разсипана захар.

Така или иначе, поднесох чая и се върнах да занеса подноса обратно в кухнята, когато една от жените ме попита:

— Американка ли сте?

— Да — отговорих. — Говорите ли английски?

— Да. Учила съм в Америка.

Седнах до нея и усетих, че настроението ми взе да се оправя.

— Къде? — попитах.

— В Мичиган.

— О, аз съм от Мичиган. Къде точно в Мичиган сте учили?

— В Каламазу.

Името й беше Фереще Норузи. Беше красива млада жена, която някой от болницата беше изпратил при Муди. Оплакваше се от болки с неясен произход във врата и гърба и се надяваше, че манипулациите ще й помогнат.

Поговорихме си близо час, докато тя чакаше.

Фереще идваше често за манипулации и аз винаги я канех в хола да си поговорим. Една вечер тя ми довери следното:

— Знам от какво е болката — каза.

— Така ли? От какво?

— Това е от стреса.

Започна да плаче. Преди година, ми каза тя, една вечер съпругът й отишъл да зареди колата с бензин и повече не се върнал. Фереще и родителите й като побъркани претърсили болниците, но не намерили никаква следа от него.

— След двайсет и пет дни се обадиха от полицията — изплака Фереще. — Казаха да дойдем да приберем колата, но не можели да ни кажат нищо повече.

Фереще и нейната едногодишна дъщеря се преместили при родителите й. Изминали още четири кошмарни месеца, преди полицията да ги уведоми, че съпругът й е в затвора. Разрешили й свиждане.

— Те просто са го хванали и са го тикнали в затвора — хлипаше Фереще. — Оттогава мина година и още не са предявили към него никакво обвинение.

— Как е възможно това? — попитах. Защо?

— Беше магистър по икономика — обясни Фереще. — Също като мен. Освен това сме учили в Америка. Ние сме хората, от които правителството се страхува.

Фереще не искаше да казвам на никого за мъжа й. Боеше се, че ако приказва много, ще арестуват и нея.

Вечерта, след като Муди затвори клиниката си, ми каза:

— Фереще ми харесва. С какво се занимава мъжът й?

— Магистър е по икономика — казах.

— Ела колкото е възможно по-скоро.

В гласа му звучеше напрежение и сърцето ми се разтупка.

— Мога да дойда най-рано във вторник — отвърнах. — Докато Муди е в болницата.

— Звънни ми преди това — каза Амал.

Какво можеше да бъде? Очаквах по-скоро добри новини, отколкото нови проблеми, защото в гласа на Амал долових някакъв сдържан оптимизъм.

Във вторник станах рано, казах си молитвата с Муди, след което времето затече бавно. Махтоб тръгна за училище в седем, Муди излезе около час по-късно. Проследих го с поглед от прозореца, докато се качи в едно такси, след което се обадих на Амал, за да му кажа, че пристигам. Изтичах към булеварда, за да взема такси.

Беше в началото на ноември. Студеният вятър подсказваше, че може би ще завали. Сутрин движението по улиците беше и без това претоварено, а сега трябваше да се прехвърлям на няколко таксита, за да прекося целия град. Когато стигнах до административната сграда и почуках на вратата на Амал, главата ми щеше да се пръсне от въпроси.

Отвори ми бързо и се усмихна широко.

— Влез — каза. — Седни. Какво да ти предложа — чай или кафе?

— Кафе.

Примирах от нетърпение, но той явно се забавляваше от отлагането на момента.

Най-сетне ми подаде чашата кафе, седна зад бюрото си и каза:

— Е добре, мисля, че ще е хубаво да се свържеш със семейството си.

— Какво се е случило?

— По-добре им кажи да сложат още два прибора на празничната трапеза за деня, който наричате Ден на благодарността.

Въздъхнах. Значи този път няма съмнение. Ще стане. Двете с Махтоб ще се върнем в Америка.

— Как? — попитах.

Той ми обясни плана. Щяхме да прелетим до Бандар Аббас, в най-южната част на страната, със самолет. Оттам щяха да ни прехвърлят с моторна лодка през Персийския залив до Обединените арабски емирства.

— Там може да имате някои бюрократични затруднения — каза Амал, — но ще бъдете извън Иран и няма да ви върнат обратно. За кратко време ще можете да получите паспорт от посолството и да се върнете у дома.

Като си представих пътуването с открита моторница през морето, ми прилоша, но щом това е цената на свободата, ние с дъщеря ми щяхме да я платим.

— Трябва ли да плащам нещо? — попитах.

— Аз ще платя каквото трябва — каза Амал и повтори това, което беше казал още при първата ни среща. — Когато се върнеш в Щатите, ще ми изпратиш парите.

— Ето — казах и му подадох пачка банкноти. — По-добре тези пари да останат при вас. Не бих искала Муди да ги намери.

Това бяха около деветдесет долара и още около шестстотин долара в риали, останали от моите първоначални запаси. Амал се съгласи да ги съхранява.

— Ще имаш нужда от документи за самоличност — каза той. — Иначе не можеш да се качиш на самолета.

— Шофьорската ми книжка е в посолството — отговорих — заедно със свидетелството ми за раждане и кредитните ми карти.

— Иранско ли е свидетелството?

— Не. При тях е американското ми свидетелство, с което дойдох тук. Иранското ми свидетелство за раждане е в Муди — прибрал го е някъде.

— Може да опитаме да ти купим билет с американското ти свидетелство за раждане — разсъждаваше Амал. — Но по-лесно ще стане с иранското. Прибери си нещата от посолството и опитай да си вземеш иранските документи.

— Добре. Кога тръгваме?

— Имам човек в Бандар Аббас, който точно в този момент урежда нещата, и го очаквам да се върне в Техеран след няколко дни. Не се безпокой, ти и Махтоб ще бъдете у дома за Деня на благодарността.

От офиса на Амал звъннах на Хелън в посолството.

— Трябва да те видя веднага — й казах. Приемното време в посолството беше свършило, но Хелън се съгласи:

— Слизам долу да кажа на охраната да те пусне. След телефонния разговор Амал ме предупреди:

— Не казвай на хората в посолството какво точно става.

Но аз бях толкова възбудена, че в мига, в който Хелън видя лицето ми, възкликна:

— Господи! Какво е станало с теб? Изглеждаш толкова щастлива, толкова променена.

— Отивам си у дома — казах.

— Не мога да повярвам.

— Наистина. Отивам си у дома и имам нужда от документите и кредитните карти.

Хелън също се зарадва. По лицето й се разля щастлива усмивка. Прегърна ме силно и двете се разплакахме от радост. Не попита как, кога, кой. Знаеше, че няма да й кажа, а може би и не искаше да знае.

Хелън ми даде документите, които й бях предала за съхранение — шофьорската ми книжка, американските ни свидетелства за раждане и новоиздадените ни американски паспорти, както и кредитните ми карти. Заедно отидохме да видим мистър Винкоп. Той също се зарадва, но ме предупреди да внимавам.

— Не трябва да рискувате живота на Махтоб — каза той.

Нещо в изражението на лицето му обаче не съответстваше на думите му. Наистина негов дълг беше да ни предупреди, но все пак като че ликуваше от успеха на моите планове.

Следващото му предупреждение имаше повече смисъл.

— Наистина се безпокоя за вас — каза. — Толкова сте щастлива, че отдалече ви личи. Съпругът ви ще разбере, че има нещо.

— Ще се постарая да го скрия — обещах.

Погледнах към часовника си и видях, че вече закъснявам. Муди щеше да се прибере от болницата чак късно следобед, но трябваше да си бъда вкъщи до един и четвърт, когато Махтоб се връщаше от училище. Така че се извиних и хукнах към къщи.

Наближаваше един и половина, когато стигнах у дома. Махтоб стоеше пред заключената врата и плачеше.

— Помислих, че си заминала за Америка без мене — проплака тя.

Как исках да й кажа къде съм била и какво се е случило! Но не можех да споделя с нея това, което знаех. Разполагахме с малко време. Твърде много неща трябваше да се уточняват. Много бяха опасностите, които ни очакваха. Тя по-трудно щеше да прикрие радостта си от мен. — Никога няма да замина за Америка без теб — успокоявах я аз. Отключих вратата и влязохме. — Махтоб, моля те, не казвай на татко, че съм закъсняла.

Тя кимна. Сега, когато страховете й бяха изчезнали, тя се втурна да играе. Междувременно се постарах да скрия документите в тапицерията на канапето в хола и да измисля начин да прикрия радостта си.

В ума ми започна да се оформя идея и аз звъннах на Алис.

— Иска ми се да отпразнуваме Деня на благодарността у нас — казах аз. — Нека да приготвим заедно вечерята. Ще поканим Чамсей и Зарий и освен това много искам да се запознаеш с Фереще.

Алис се съгласи веднага.

„Чудесно — помислих си. — Няма да съм тук, но поне мога да се преструвам, че ще бъда.“

М уди се върна късно следобед и аз се спуснах към него:

— Двете с Алис ще приготвим пиршество но случай Деня на благодарността.

— Чудесно — отговори той. Пуйката беше любимото му ястие.

— Трябва да купим пуйка.

— Ще се справите ли двете с Алис?

— О, разбира се.

— Добре — каза Муди, доволен, че е намерил жена си в настроение.

През следващите няколко седмици, докато Махтоб беше на училище, а Муди зает с работата си, неуморно обикалях Техеран с енергията и жизнеността на младо момиче. Двете с Алис издирвахме продукти за празничната вечеря.

Алис се изненада от умението ми да се оправям из Техеран. Тя също обичаше да се разхожда, но не смееше да се отдалечава твърде много, затова се остави изцяло на моята способност да се ориентирам.

Вървяхме повече от час. Преминахме под огромната арка, водеща към пазара, и се озовахме в един трескав свят на образи и звуци. Като разбунен кошер по протежение на цели квартали пред нас се простираха в два реда дюкянчетата на стотици търговци. Стоките се рекламираха на висок глас. Навсякъде гъмжеше от народ. За първи път видях афганистанци в торбести, набръчкани панталони, набрани на кръста, които носеха огромни вързопи на гърбовете си.

— Тук, по тази улица, се продава всичко за ядене — обясних на Алис. — Риба, пилета, пуйки.

Бавно си пробивахме път през мръсното множество, шумът ни оглушаваше. Най-сетне стигнахме пряката, която търсехме.

Макар и трудно, намерихме една сергия, на която се продаваха мършави пуйки. Висяха от тавана, не съвсем изчистени, с полепнала по тях градска мръсотия, но затова пък бяха единствените. Искаше ми се пуйката да е около пет килограма, но най-голямата беше три.

— Можем да изпечем и малко телешко — предложи Алис.

Така че купихме пуйката и тръгнахме обратно.

Наложи се дълго да чакаме за оранжево такси. Минаваха доста, но тук, в най-населената част на града, всички бяха препълнени. Пуйката тежеше и ръцете ме заболяха. Най-сетне едно такси спря. Задната седалка беше заета, затова се качихме отпред. Алис влезе първа и седна до шофьора.

Пред очите ми се редяха картините на този омразен за мене град и аз се отпуснах, потънала в блянове. Знаех, че никога няма да приготвям тази пуйка. Вместо това щях да помагам на майка ми да сготви вечерята, за която Махтоб и аз ще бъдем вечно благодарни.

Гласът на Алис прекъсна мечтите ми.

— Тук моля — нареди тя на шофьора.

— Но ние не сме… — започнах.

Чак когато Алис ме избута навън, разбрах каква е работата. Таксито се отдалечи.

— Не можеш да си представиш какво ми правеше шофьорът — каза Алис.

— Мога и още как. Случвало ми се е. Не трябва да казваме на мъжете, защото вече няма да ни пускат да излизаме сами.

Алис кимна в знак на съгласие.

И двете не бяхме чували подобни неща да стават с иранките. Чудехме се дали иранската преса, която непрекъснато тръбеше за разводите в Америка, не беше причината иранците да си мислят, че всички американки са луди по секса.

Спряхме друго такси и този път седнахме на задната седалка.

След като се прибрахме у дома, трябваше дълго да чистим мършавата птица, педантично изскубвайки перата й с пинцети, преди да я замразим.

Необходими бяха още много обиколки из магазините. На няколко пъти пришпорвах Алис или я оставях у дома доста преди обяд. Първия път й казах:

— Ако Муди попита, кажи му, че съм останала при тебе на кафе след покупките и съм си тръгнала около един часа.

Алис ме изгледа учудено, но кимна и нищо не каза. След този случай за нея бях „у дома й“ дори когато кръстосвах гъмжащия от хора град.

Често от дома на Алис отивах в магазина на Хамид, откъдето се обаждах на Амал. Няколко пъти той ме покани, за да обсъдим подробностите. Оптимизмът му не изчезваше, въпреки че Денят на благодарността наближаваше.

Хамид обаче беше настроен по-песимистично. Когато споделих чудесната си тайна с моя отдавнашен съюзник, той каза:

— Не, не ми се вярва да стане. Ще останете в Иран до второто пришествие на Имам Мехди.

Дните бяха трескави, вечерите с Муди бяха като странни интермедии, които изискваха от мен почти нечовешки усилия. Не биваше да показвам изтощението си, защото Муди можеше да ме заподозре. Стриктно изпълнявах всички свои задължения като готвене, чистене и грижи за Махтоб. През нощта сънят не идваше, защото мислите ми бяха все в Америка. Нощем аз вече си бях у дома.

Неизвестно откъде, но намирах сили за всичко.

Алис беше ценен съюзник, въпреки че не знаеше нищо за тази тайнствена страна на живота ми. Един ден, докато пазарувахме, случайно споменах:

— Много ми се иска да се обадя у дома. Толкова ми липсват.

Алис знаеше, че Муди не ми позволява да се обаждам у дома. Нейният съпруг също не й позволяваше да се обажда в Калифорния много често, защото телефонните такси били много високи. Но Алис имаше собствени пари, които печелеше от частните уроци по английски, и понякога ги използваше, за да се обажда тайно у дома.

— Ще те заведа до Туб Кунех — каза тя.

— Какво е това?

— Телефонна компания. В центъра, близо до пазара. Там се плаща в брой, но затова пък можеш да се обаждаш в чужбина.

Това беше чудесна новина. Още на следващия ден излъгах, че ще търся кервиз, и двете с Алис се запътихме към центъра, към Туб Кунех. Докато Алис разговаряше със семейството си в Калифорния, аз говорих с мама и татко в Мичиган.

— Намерих място, откъдето ще мога да ви се обаждам — казах аз. — Така ще бъде по-лесно, отколкото да звъня от посолството и по-безопасно, отколкото вие да се обаждате у дома. Вече ще се чуваме по-често.

— О, дано — каза майка.

Татко много се зарадва, като чу гласа ми. Каза, че от това му ставало по-добре.

— Имам за вас изненада — съобщих им аз. — Двете с Махтоб ще си бъдем у дома за Деня на благодарността.