Не без дъщеря ми

ШЕСТА ГЛАВА

На другата сутрин Муди стана рано, за да вземе душ — според ислямския закон следите от плътското съвкупление трябва да се измиват преди всяка молитва. Шумът от душа беше знак за Реза и Есей, както и за Мамал и Насрин на горния етаж, че между нас с Муди нещата са се оправили.

Това, разбира се, бе твърде далеч от истината. Сексът с Муди бе една от многото противни отстъпки, които трябваше да правя, за да мога да се боря за свободата си.

През първия ни ден у Реза и Есей Махтоб си поигра с тригодишната Мариам и огромната й колекция от играчки, изпращани от нейните чичовци, които живееха в Англия. Мариам имаше дори люлка в задния двор на къщата.

Дворът бе като островче сред пренаселения шумен град. Ограден с висок тухлен зид, в него растяха кедър, нар и много розови храсти. По оградата пълзеше лозница.

Самата къща се намираше в центъра на квартал с мрачни и еднообразни постройки, прилепени една до друга. Всяка от тях имаше двор като нашия. Стените на задните дворове опираха о друг ред еднакви къщи.

Есей бе далеч по-добра домакиня от Амех Бозорг, но сравнението бе относително. Въпреки че предишната вечер бе чистила, къщата й беше доста мръсна според моите американски разбирания. Навсякъде щъкаха хлебарки. Преди да се обуем, за да излезем, трябваше да изтръскваме буболечките от обувките си. В къщата цареше хаос и миришеше на урина, защото Есей оставяше Мехди върху килима без пелени и той пишкаше и акаше навсякъде. Тя, разбира се, почистваше изпражненията, ала урината попиваше в персийските килими.

Изглежда, миризмата дразнеше и Муди, макар че той никога нямаше да си го признае. Веднъж ни предложи да излезем да се поразходим с децата в парка. Беше нервен и намусен. Щом излезе от къщата, започна да се оглежда на всички страни, сякаш се страхуваше, че някой ни дебне.

Опитах се да не му обръщам внимание и заразглеждах новото място, на което бях попаднала. Кварталът, в който бяхме дошли, се състоеше от два реда къщи с плоски покриви, разположени между малки дворчета. Докъдето ми стигаше погледът, виждах една и съща картина. Стотици, може би хиляди хора живееха наблъскани в тези градски квартали и тяхното присъствие бе причина за непрестанното оживление по тесните улици.

Ясният слънчев ден в края на септември вече носеше мириса на есента. Паркът ни изненада приятно, предлагайки нещо по-различно от гледката на безкрайни редици от къщи. Тревната му площ беше голяма колкото три жилищни карета. Имаше красиви цветя и високи дървета. Виждаха се и няколко пресъхнали водоскока; електричеството едва стигаше за домакински нужди и правителството не можеше да си позволи да изразходва електроенергия за подобен лукс.

Махтоб и Мариам се заиграха на люлките и пързалката, но много скоро Муди прекъсна играта им, като им заяви троснато, че е време да се прибираме.

— Защо? — попитах аз. — Тук е толкова приятно.

— Трябва да се връщаме — сряза ме той. Следвайки плана си, аз кротко се съгласих. Не исках да създавам напрежение.

Дните минаваха и някак свикнах с острата миризма на апартамента и шумното ежедневие на квартала. По цял ден гласовете на уличните търговци кънтяха навън и проникваха през отворените прозорци.

— Ашкал! Ашкал! Ашкал! — викаше боклукчията, като наближаваше със скрибуцащата си четириколка, крачейки из уличната мръсотия с пробити обуща, а домакините бързаха да изнесат отпадъците на тротоара. Понякога, след като вдигнеше сметта, той се връщаше с голяма метла с дълга дръжка и измиташе улицата от остатъците, които скитащите кучета и котки бяха измъкнали от купчините. Ала вместо наистина да почисти вонящите боклуци, той просто ги тикваше в уличните канали, които никой никога не чистеше.

— Намак! — крещеше продавачът на сол, бутайки количка с купчина влажна сол. Жените притичваха с остатъците от сух хляб, които разменяха за сол, а той на свой ред ги продаваше за храна на добитъка.

— Сабзи — викаше мъжът, който бавно караше своя пикап по тясната уличка. Разнасяше спанак, магданоз и всякакви други зеленчуци според сезона. Понякога съобщаваше за пристигането си с мегафон. Когато се явяваше неочаквано, Есей припряно се увиваше в чадора, за да купи плодове и зеленчуци.

Уплашеното блеене на петнайсетината овце, чиито лоени топки висяха под опашките като вимета на крави, известяваха пристигането на овчаря. Овцете бяха белязани с ярка боя, за да ги различават собствениците им. Самият овчар бе само прекупвач.

От време на време се появяваше дрипав велосипедист, който точеше ножове.

Есей ми каза, че всички тези хора са отчайващо бедни и вероятно живеят в собственоръчно построени бараки. Жените им бяха нахални просякини, които звъняха по вратите и се молеха за малко храна или някой риал. Бяха омотани в чадорите така, че от лицето се виждаше само едно око. Молеха за помощ. Есей винаги им даваше по нещичко. За разлика от нея съпругата на Мамал, Насрин, твърдо отказваше.

Всичко това ми звучеше като някаква странна симфония на обречените — на мъжете и жените, които водеха борба за оцеляване.

С Есей си допадахме, доколкото можеха да си допаднат две жени, принудени да живеят заедно при доста странни обстоятелства. За мен бе голямо облекчение да се намирам в дом, където всички говорят английски. За разлика от Амех Бозорг Есей с удоволствие приемаше да й помагам в домакинството.

Тя беше лоша домакиня, но добра готвачка. Всеки път, когато й помагах да приготвим вечерята, се впечатлявах от подредения й хладилник. Месото и зеленчуците — измити, нарязани и готови за употреба — бяха разпределени и подредени в найлонови пликове. Тя правеше меню за месец напред и го окачваше в кухнята. Храната бе добре балансирана и чисто сготвена. Двете с часове чистехме буболечките от ориза, преди да го сложим в тенджерата. Странно, но за мен беше истинско щастие, че мога да почиствам храната си от насекоми! Само за два месеца отношението ми към нещата от живота коренно се промени. Едва сега осъзнах колко ме е разглезил американският начин на живот и как съм се суетяла над съвсем незначителни дреболии. Тук всичко беше различно. Вече бях научила, че не бива да позволявам на ежедневните дреболии да влияят върху важните неща. Ако в ориза има буболечки, почистваш ги. Ако бебето се изака върху килима, почистваш го. Ако съпругът ти иска да си тръгнете рано от парка, тръгваш си.

Зохре доведе Амех Бозорг на гости. Тя ни даде една възглавница и жестът ядоса Муди. Обясни ми, че според иранския обичай се подарява нещо на госта, който си тръгва. Намекът беше съвсем прозрачен. Амех Бозорг не смяташе престоя ни у Реза и Есей за временен. Тя беше обидена, че сме отказали гостоприемството й.

Нямаше време да спорим но въпроса. Зохре отказа поканата на Есей за чаша чай и обясни:

— Скоро ще тръгваме, защото ще водя мама на баня.

— Крайно време беше — измърмори Муди. — Тук сме от осем седмици и това май е първото й ходене на баня.

Същата вечер Зохре се обади по телефона.

— Моля те, ела. Мама е болна.

Реза отиде до сестра си Фарие, за да вземе колата й и се върна да откара Муди, който бе ужасно горд, че отива на домашна визита.

Като се върна обаче, беше бесен. Изтощена от банята, Амех Бозорг се прибрала, веднага легнала и взела да се оплаква от болки в костите. Наредила на Зохре да забърка някаква лечебна смес и да я намаже по челото и дланите.

Муди я заварил навлечена като денк и увита в купища одеяла, за да изхвърли злите демони заедно с потта. Сложил й инжекция, за да успокои болката.

— Изобщо не беше болна — измърмори той. — Просто иска да превърне банята във велико събитие.

Учудваше ме приятелското отношение на Реза към мен. Като го изхвърлих от дома ни в Корпус Кристи, той много ме намрази и взе да злослови по мой адрес. Сега по всичко изглеждаше, че е забравил старата неприязън помежду ни и при все че подкрепяше иранската революция, пазеше хубав спомен от Америка.

Една вечер Реза се опита да разнообрази живота в американски стил, като ни заведе на пицерия. Двете с Махтоб умирахме от глад, но апетитът ни изчезна още щом ни сервираха пицата. Тестената част представляваше сух ирански хляб, залят отгоре с няколко супени лъжици доматено пюре и парченца агнешко месо. Сирене нямаше. Вкусът бе ужасен, ала ние хапнахме, колкото да уважим жеста на Реза.

Племенникът на Муди също остана доволен от себе си, защото ни демонстрира дълбоко познаване на западния начин на живот, който според него се състоеше в ядене на пица. След вечеря каза нещо, което подпомогна собствените ми планове.

— Искам да научиш Есей да готви по американски.

За да покажа на Есей как се прави бифтек или картофено пюре, трябваше с часове да обикаляме за продукти, които не се намираха лесно. Побързах да приема предложението му, преди Муди да възрази. Впоследствие сам пое ролята на пазач, когато с Есей потегляхме из техеранските пазари. Внимавах откъде минавахме и постепенно започнах да се ориентирам из града. Научих се да вземам „оранжеви“ таксита, а не по-скъпите и по-редки „телефонни“ таксита. „Оранжево“ такси може да кара всеки, който разполага с автомобил и има желанието да спечели някой и друг риал. „Оранжевите“ таксита се движат но оживените главни улици. Те си имаха, кажи-речи, постоянни маршрути, подобно на автобусите.

Присъствието на Муди ме изнервяше по време на тези излизания. Надявах се бдителността му да намалее и да ни пуска навън сами. Може би дори сами с Махтоб. Това би ми дало възможност да се свържа още веднъж с посолството и да проверя дали Хелън е получила писма на мое име и дали Държавният департамент е направил нещо, за да ми помогне.

Муди бе ленив по природа. Ако успеех да го убедя, че съм свикнала с живота в Техеран, той сигурно щеше да зареже пъдарската си роля.

Към края на втората седмица от престоя ни у Реза и Есей разбрах, че скоро ще трябва да се сбогуваме. Домакините ни все повече се отегчаваха от нас. Мариам бе една малка егоистка, която не желаеше да дели играчките си с Махтоб. Есей продължаваше да бъде отзивчива, но но всичко личеше, че присъствието ни в тесния апартамент я притеснява. И Реза правеше усилия да се държи приятелски, но като се връщаше у дома след работа — беше счетоводител във фирмата на Баба Хаджи, — по лицето му се изписваше упрек срещу леността на Муди. Бяха разменили ролите си. В Америка Реза живееше на гърба на Муди, а сега ставаше обратното, въпреки че това не се нравеше на Реза. В крайна сметка поканата им се бе оказала един тароф.

Неблагодарността на Реза възмущаваше Муди, но вместо да разчита на авторитета и положението си, той реши да отстъпи.

— Не можем да останем тук — каза ми той. — Дойдохме само за малко, за да се почувстваш по-добре. Трябва да се върнем. Не можем да обиждаме сестра ми по този начин.

Обзе ме паника. Помолих горещо Муди да не ме връща в ужасната къща-затвор на Амех Бозорг, но той бе непреклонен. Махтоб също се разстрои от тази новина. Въпреки че двете с Мариам не се разбираха, тя хиляди пъти предпочиташе тази къща пред другата. Същата вечер в тоалетната двете се помолихме на Господ да ни помогне.

И Той ни помогна. Не знам дали Муди, като видя как се натъжихме, е говорил с тях или не, ала Мамал и Насрин слязоха при нас с едно предложение. С изненада разбрах, че Насрин говори добре английски — тайна, която бе пазила от мен до този момент.

— Мамал е на работа по цял ден, а аз ходя в университета следобед — обясни тя. — Имаме нужда някой да се грижи за малкия.

Махтоб нададе радостен вик. Едногодишният син на Насрин, Амир, беше добро дете и Махтоб много обичаше да си играе с него. При това той носеше пелени.

В Америка Мамал ми беше много по-неприятен от Реза, а Насрин се бе отнасяла към мен с пълно пренебрежение през целия ми престой в Иран. Обаче възможността да се пренесем в техния апартамент на горния етаж бе за предпочитане пред връщането у Амех Бозорг. Освен това предложението не беше тароф. Те искаха да живеем с тях, имаха нужда от нас. Муди се съгласи, но ме предупреди повторно, че е само временно. Скоро трябвало да се върнем у сестра му.

Бяхме взели съвсем малко багаж, така че не бе трудно да го стегнем и веднага да се пренесем.

Като се появихме на горния етаж, сварихме Насрин да кади около главата на сина си. Размахваше кадилница, пълна със смрадливи, тлеещи черни семена, за да прогони злите сили, преди да го сложи да спи. Помислих си, че една приказка и чаша топло мляко са по-подходящи, но си замълчах.

Мамал и Насрин гостоприемно ни предложиха спалнята си, тъй като им било все едно дали ще спят на земята в съседната стая или в голямото си двойно легло. Те демонстрираха пълно пренебрежение към мебелите. В столовата имаше голяма маса с дванайсет стола, а дневната бе обзаведена с удобни, съвременни мебели, тапицирани в зелено кадифе. Те обаче не обръщаха никакво внимание на тези останали от шахско време символи на западното влияние и държаха двете стаи заключени, а разговаряха седнали на пода в хола, покрит с персийски килим. В хола имаше още телефон и германски цветен телевизор — това беше всичко.

Насрин поддържаше по-голяма чистота, отколкото Есей, но скоро разбрах, че готви ужасно — нито знаеше, нито се вълнуваше от неща като хигиена или вкусна храна. Като купеше парче агнешко или — с малко повече късмет — някое пиле, тя го завиваше във вестник така, както си беше с перата и вътрешностите и го пъхваше във фризера. Същото това месо биваше размразявано и замразявано неколкократно, преди да бъде изядено. Оризът й бе най-мръсното нещо, което бях виждала, и гъмжеше не само от черни буболечки, но и от бели червейчета. Дори не си правеше труда да го измие, преди да го сготви.

За щастие готвенето скоро стана моя грижа. Мамал искаше ирански гозби, но поне можех да бъда сигурна, че продуктите ще са чисти.

Най-после имах нещо, с което да запълня времето си. Докато Насрин беше в университета, аз чистех къщата: бършех прах, метях, търках и миех. Мамал бе член на управителния съвет на една фармацевтична компания и скоро установих, че благодарение на работата си имаше достъп до редки неща. Килерът им бе пълен с такива съкровища като гумени ръкавици, шампоани и с около сто кутии прах за пране — нещо, което бе невъзможно да се намери на пазара.

Насрин с учудване научи, че стените могат да се мият и че техните са били бели, преди да посивеят. Беше доволна от безплатната домашна прислужница, която бе придобила, защото това й спестяваше доста време не само за учене, но и за молитви и четене на Корана. Беше много по-набожна от Есей и ходеше забулена в чадор дори и в собствения си дом.

През първите няколко дни Махтоб си играеше с Амир, докато готвех и чистех, а Муди пропиляваше времето си в бездействие. Можеше да се каже, че сме относително доволни. Муди не отвори повече дума за връщане у Амех Бозорг.

Иранците, изглежда, търсят всевъзможни начини да усложняват живота си. Един ден например Муди ме взе да отидем за захар и тази проста задача се превърна в целодневен ангажимент. Иранците имат различни предпочитания, що се отнася до захарта, с която пият чая си. Амех Бозорг предпочиташе кристална захар, която ръсеше навсякъде по пода. Мамал пък предпочиташе да пие чая с бучка захар, която слагаше на езика си, и смучеше напитката през зъби.

Мамал даде на Муди купони за захар, с които можехме да купим и от двата вида неколкомесечни дажби. Продавачът провери купоните и нагреба няколко килограма кристална захар от купчина, изсипана направо на пода за радост на пълзящите гадинки. После взе един чук и отчупи голям къс небетшекер.

У дома трябваше да направя малки кубчета от голямата буца небетшекер, като отначало я раздробих на по-малки късове, а след това одялках късовете с нещо като длето, от което по ръцете ми излязоха мехури.

Мрачните дни на октомври 1984-а бяха изпълнени с подобни задължения, но аз забелязах известен напредък. Малко по малко Муди свали гарда. Според него готвех ирански яденета по-добре от която и да е иранка, а той знаеше, че трябва да обикалям ежедневно местните пазари, за да набавя най-прясното месо и най-свежите плодове и зеленчуци. Всяка сутрин увивах добре Амир и Махтоб, за да ги предпазя от есенния хлад, и потегляхме по магазините.

Открих едно място, където правеха хамбургери и пици. Съгласиха се да ми продадат два килограма рядко иранско сирене, прилично на моцарела, само защото бях американка. С него приготвих нещо подобно на американска пица. Собственикът на въпросния магазин — „Пол Пица“ — обеща да ми продава сирене, но само на мен. Това беше първият път, когато моята националност ми помогна.

Отначало Муди вървеше по петите ми, но след време с удоволствие забелязах първите признаци на отегчение в поведението му.

Веднъж остави Насрин да го замести, докато избирах прежда, за да изплета пуловер на Махтоб. Цяла сутрин търсихме игли за плетене, но не успяхме да намерим.

— Трябва да си късметлия, за да намериш игли — рече Насрин. — Можеш да плетеш с моите.

Бавно, но сигурно подтиквах Муди към мисълта, че домакинската работа е досадно задължение. Правех така, че тъкмо по средата на готвенето ми свършваше някой продукт или подправка.

— Трябва веднага да отида за боб — казвах аз. Друг път свършваше сиренето, хлябът и дори кетчупът, който иранците много обичат.

Минаха няколко дни, през които, без да каже защо, Муди помрачня и се държеше по-зле от обикновено, но вероятно бе решил, че ме контролира достатъчно изкъсо. Веднъж, очевидно погълнат от собствените си грижи, той се оплака, че няма време да ме придружи до пазара.

— Иди сама — каза той.

Това, разбира се, породи друг проблем. Той не искаше да разполагам със свои пари, защото те щяха да ми осигурят свобода, макар и ограничена; той все още не подозираше за тайния ми фонд.

— Иди провери колко струва — нареди ми той. — После ела да ти дам пари и ще се върнеш да го купиш.

Задачата бе трудна, но аз бях твърдо решена да я изпълня. Тук всичко се продаваше на килограм и за мен метричната система бе точно толкова неразбираема, колкото и езикът фарси. Отначало взимах със себе си лист и молив и карах касиера да ми напише цената. Постепенно се научих да познавам персийските числа.

Това тромаво разрешение на проблема определено допринесе за изпълнението на плановете ми, защото така макар и за кратко, аз се отделях от Муди по два пъти за едно и също нещо.

При първите няколко излизания на пазар без Муди стриктно спазвах указанията, защото не исках да предизвикам гнева или подозренията му. Освен това се притеснявах, че може да ме проследи и надуши намеренията ми. По-късно, когато самостоятелните излизания станаха всекидневие, започнах да се бавя все повече и повече, като се оплаквах от големите опашки и лошото обслужване. За гъмжащ от хора град като Техеран това бе съвсем естествено. Най-после при четвъртото или пето самостоятелно излизане реших да рискувам и да се обадя но телефона в швейцарското посолство. Пъхнах няколко риала в дрехата си и бързо се отправих надолу по улицата с Махтоб и Амир. Търсех уличен телефон, с който се надявах да се справя.

Бързо попаднах на един, но открих, че банкнотите, които бях взела, са напълно безполезни. Телефонът работеше с дозари, монета от два риала на стойност половин цент, която се срещаше рядко. Тръгнах от магазин на магазин, размахвах банкнотата и със заекване произнасях „Дозари“. Продавачите бяха прекалено заети, за да ми обърнат внимание. Най-сетне влязох в един магазин за мъжки облекла.

— Дозари? — попитах аз.

Високият тъмнокос мъж зад щанда ме изгледа за миг и после попита:

— Говорите ли английски?

— Да. Трябват ми дребни за телефон. Имате ли?

— Можете да се обадите от моя телефон — каза той. Казваше се Хамид и с гордост ми каза, че е бил в Америка няколко пъти. Той продължи работата си, а аз се обадих в посолството и успях да се свържа с Хелън.

— Значи сте получили съобщението ни — изрече щастливо тя.

— Какво съобщение?

— Вашият съпруг ли ви каза да позвъните?

— Не.

— А! — с изненада реагира Хелън. — Ами ние се опитваме да се свържем с вас. Родителите ви са говорили с Държавния департамент и ни помолиха да уточним адреса ви и да проверим дали вие и дъщеря ви сте добре. Обаждах се на зълва ви няколко пъти, но тя ми каза, че сте на Каспийско море.

— Никога не съм била на Каспийско море.

— Зълва ви отговори, че не знае кога ще се върнете, а аз й казах, че незабавно трябва да разговарям с вас.

Хелън ми обясни, че според разпорежданията на иранското правителство отделът за защита на интересите не може да направи нищо друго, освен да принуди Муди да информира семейството ми къде се намираме ние с Махтоб и да следи дали сме добре. Хелън каза, че е писала на Муди две официални писма, с които настоява да ни доведе в посолството. Той не отговорил на първото писмо, но тази сутрин й позвънил по повод на второто.

— Не гореше от желание да ми съдейства — каза Хелън. Изведнъж ме достраша. Сега вече Муди знаеше, че родителите ми използуват официални канали, за да ми помогнат с каквото могат. Дали това не беше причината за лошото му настроение през последните няколко дни? Не посмях да закъснявам повече, а трябваше да купя хляб. Като затворих, Хамид настоя да си поговорим малко.

— Някакъв проблем ли имате? — попита ме той. До този момент не бях разказвала историята си никъде другаде, освен в посолството. Единствените ми контакти с иранци бяха с роднините на Муди; единственият начин по който можех да преценя отношението на иранците към американците, бе но отношението им към мен, а то бе враждебно и обидно. Дали всички иранци мислеха по този начин? Собственикът на магазина „Пол Пица“ не бе като тях. До каква степен можех да се доверя на иранец? Преглътнах сълзите си със съзнанието, че рано или късно ще трябва да намеря някого извън семейството, който да ми помогне, и разказах тъжната си история на този непознат човек.

— Ще ви помагам винаги и с каквото мога — тържествено заяви Хамид. — Не всички иранци са като съпруга ви. Когато ви дотрябва телефон, винаги сте добре дошли.

После добави:

— Позволете ми да направя някои проверки. Имам приятели в паспортния отдел.

Благодарих на Бога за срещата си с Хамид и се втурнах към магазина с Махтоб и Амир. Трябваше да купя хляб за вечеря — това бе поводът за излизането ми. Както винаги, се наредихме на огромна опашка и наблюдавахме как работят четиримата работници в пекарната. В дъното на помещението се намираше огромна вана от неръждаема стомана, висока метър и двайсет, с диаметър над два метра, в която втасваше тестото.

В другия край на помещението, изпотен от силната горещина, един мъж ритмично загребваше от тестото, мяташе го върху теглилка и го нарязваше на приблизително равни части. После хвърляше парчетата върху посипания с брашно циментов под на пекарната, където ce трудеха други двама босоноги мъже.

На пода, седнал по турски, вторият работник поемаше суровото тесто, овалваше го в купчина брашно и го омесваше в топка, докато се клатеше и си тананикаше по памет стихове от Корана. После отново мяташе измесеното тесто на пода, където се оформяше стройна редица топки.

Третият работник си избираше топка тесто от редицата и я хвърляше върху малка дървена дъска, после я разточваше с точилка, подхвърляше я неколкократно във въздуха, като я подхващаше с единия край на точилката, и с бързо движение на ръката си я мяташе върху изпъкнала рамка, покрита с парче плат, която държеше четвъртият.

Той стоеше в нещо като яма в циментения под и оттам се виждаха само главата, раменете и ръцете му. Подът около ямата бе покрит с парчета плат, които предпазваха тялото му от непоносимата жега на огнената паст. Със същото равномерно движение той вадеше от пещта поредната партида изпечен хляб.

Днес чакахме много по-дълго от обикновено и аз се разтревожих как ще реагира Муди.

Когато най-после дойде и нашият ред, хвърлихме парите на пода и грабнахме пресния хляб.

Докато бързахме към къщи, обясних на Махтоб, че в никакъв случай не трябва да казва на баща си за Хамид и за телефонния разговор. Оказа се, че от предупреждението ми няма никаква нужда. Малката ми петгодишна дъщеря вече знаеше кои са нейните приятели и врагове.

Муди ни посрещна, изпълнен с подозрения. За да си спестя неприятностите в момента, го излъгах, че сме чакали на една безкрайна опашка, но хлябът свършил пред нас, затова се наложило да отидем до друга хлебопродавница.

Дали бе усетил лъжата ми, или писмата от посолството го бяха направили подозрителен, но през следващите няколко дни той се държа открито предизвикателно и заплашително.

Нещата се влошиха още повече след пристигането на едно писмо от разтревожената ми майка. До този момент Муди бе отварял всички писма от семейството и приятелите ми. Сега, кой знае защо, той ми донесе неотворен плик, адресиран до мен лично от майка ми. Виждах почерка й за пръв път, откакто бях пристигнала тук. Муди седна на пода до мен и занаднича през рамо, докато четях. В него пишеше:

Скъпи ми Бети и Махтоб.

Толкова се тревожим за вас. Преди да тръгнете, сънувах, че това ще се случи, че той ще ви отведе там и няма да ви пусне да се върнете. Не ти го споменах, защото не исках да се меся.

Сега сънувах друг сън — как Махтоб остава без крак след бомбена експлозия. Ако ви се случи нещо, той трябва да се чувства виновен. Вината е единствено негова…

Муди изтръгна писмото от ръцете ми.

— Гадости и тъпотии! — изкрещя той. — Никога повече няма да ти позволя нито да получаваш писма от тях, нито да разговаряш с тях по телефона.

През следващите няколко дни излизаше с мен на пазар и изтръпвах всеки път, когато минавахме покрай магазина на Хамид.

До този момент Муди сякаш бе забравил за съществуването на света извън Иран, но резултатът от безотговорността му го стигна чак тук, на хиляди мили разстояние.

Преди да напуснем Америка, Муди пръскал пари наляво и надясно без мое знание. Похарчил над четири хиляди долара за щедри подаръци на роднините си. В Детройт бяхме подписали наемен договор за къщата, ала там нямаше кой да плаща но шестстотин долара месечно на наемодателя. Нямаше кой да изплаща вноските за нещата, които бяхме купили за обзавеждане. Сигурно вече фигурирахме в списъка на длъжниците на Федералната данъчна служба.

Все още имахме имущество, натрупано в годините, през които Муди печелеше добре. Той тайно бе теглил големи суми от банковите ни сметки, преди да дойдем в Иран, но не ги беше закрил, защото това би разкрило плановете му пред мен. Имахме дом, пълен със скъпи мебели, и два автомобила. Освен това държахме къща под наем в Корпус Кристи. В тези имоти бяха вложени десетки хиляди долара и Муди бе твърдо решен да ги прехвърли в Иран.

И представа нямаше, че съм изпратила документ с обратно съдържание до Държавния департамент, а Муди нямаше никакво желание да изплати задълженията си в Америка. Най-вече нямаше желание и стотинка от неговите пари да влезе в държавната хазна на Съединените щати.

— Няма да платя нито цент на Америка — заяви той. — Приключих с нея. Повече нищо няма да измъкнат.

Но Муди знаеше много добре, че ако текущите сметки не бъдат изплатени, кредиторите щяха да ни осъдят и да получат парите си, заедно с лихвите и глобите. Спестяванията ни се топяха с всеки изминал ден.

— Родителите ти трябва да продадат всичко и да ни изпратят парите! — изръмжа Муди, като че ли аз бях виновна за този финансов хаос, а моите родители бяха длъжни да се занимават с нашите дела.

Муди ставаше все по-неспособен да действа и с всеки изминал ден завръщането ни в Америка ставаше все по-невъзможно. Беше съсипал непоправимо и своя, и нашия живот.

Върнеше ли се в Америка, кредиторите щяха да го обсадят на минутата, а аз — за това сигурно си беше дал сметка — щях да се разведа незабавно.

Въпреки това тук, в Иран, поне засега, лекарската му диплома не струваше и пукната пара. Напрежението надхвърляше търпението му и избиваше в растяща нетърпимост към околните. Двете с Махтоб съвсем се откъснахме от него, като се стараехме да избягваме, доколкото е възможно, и най-незначителните контакти. В тревожния поглед на Муди бе стаена дълбока заплаха.

В квартала започна ремонт на канализацията. Цели два дни нямахме вода. Купчината мръсни съдове растеше. По-лошото бе, че не можех да измия продуктите за готвене. Като чу за какво се притеснявам, Мамал обеща да ни заведе на ресторант. Семейството на Муди почти не се хранеше навън, така че зачакахме събитието с огромно нетърпение. Вместо да готвя вечеря, на следващия ден двете с Махтоб се опитахме, доколкото позволяваха обстоятелствата, да се облечем елегантно.

Когато Мамал се върна от работа, бяхме готови, но той бе уморен и ядосан.

— Няма да излизаме! — промърмори. Пак тароф.

Ние с Махтоб се намусихме; в живота ни имаше твърде малко приятни моменти.

— Тогава да излезем ние тримата — предложих на Муди.

— Не! — отвърна той.

— Моля те!

— Не! Ние живеем в техния дом. Не можем да излизаме сами. На тях не им се излиза, така че сготви нещо.

В този миг разочарованието надделя над бдителността ми. Забравяйки безсилието на собственото си положение, аз се поддадох на обзелия ме гняв и извиках:

— Вчера се разбрахме, че тази вечер ще вечеряме навън. Сега Мамал не желае да излиза.

Мамал изникна в съзнанието ми като най-големия виновник за всичките ми нещастия. Преди всичко той бе човекът, който ни покани на гости в Иран. Виждах лукавото му лице, когато в Детройт ме убеждаваше, че семейството му никога няма да позволи на Муди да ме задържи в Иран против волята ми.

Изправих се, впих поглед в Муди и извиках:

— Лъже! Той е един най-обикновен лъжец!

Муди скочи на крака и лицето му се изкриви в демонична гримаса.

— Наричаш Мамал лъжец, така ли? — изкрещя той.

— Точно така! — извиках. — Ти също си лъжец! И двамата непрекъснато говорите…

Прекъсна ме силният юмручен удар на Муди — право в главата. Залитнах. Бях толкова смаяна, че не почувствах никаква болка. Само чувах писъците на Махтоб и яростните ругатни на Муди, усещах присъствието на Мамал и Насрин. Стаята се завъртя пред очите ми.

Препъвайки се, тръгнах към спалнята с надеждата да се заключа там, докато се поохлади яростта на Муди. Махтоб ме последва, цялата обляна в сълзи.

Стигнах до вратата, Махтоб идваше отзад, а след нея и Муди. Тя се опита да се пъхне помежду ни, но Муди грубо я отмести встрани. Телцето й се блъсна в стената и тя извика от болка. Аз се обърнах към нея, но в този миг Муди ме бутна върху леглото.

— Помощ! — извиках аз. — Помогни ми, Мамал!

С лявата си ръка Муди ме сграбчи за косата, а със свободната, свита в юмрук, започна да ме налага по главата.

Мятах се в ръцете му, но той беше много по-силен от мен. Зашлеви ме през лицето.

— Ще те убия! — вилнееше той.

Ритнах го, успях да се поосвободя от хватката му и се опитах да се измъкна, но той ме ритна по гърба с такава злоба, че пареща парализираща болка схвана гръбнака ми.

Махтоб хълцаше в ъгъла, а аз безпомощно се гърчех в ръцете му. Скубеше ме, налагаше ме, блъскаше ме, като непрестанно ругаеше и крещеше:

— Ще те убия! Ще те убия!

— Помощ! Няма ли кой да ми помогне? — извиках няколко пъти.

Нито Мамал, нито Насрин направиха опит да се намесят. Реза и Есей също — въпреки че сигурно чуваха всичко.

Колко време продължи боят, не знам. Нито обещаната смърт, нито забвението дойдоха.

Малко по малко ударите му отслабнаха. Той спря да си поеме дъх, но все още ме притискаше здраво върху леглото. Отстрани Махтоб истерично хълцаше.

— Спри! — обади се тих глас откъм вратата. Беше Мамал. Най-сетне.

Муди вдигна глава, явно гласът му подейства отрезвя-ващо. Мамал внимателно откъсна Муди от мен и го изведе в хола.

Махтоб се втурна и зарови глава в скута ми. Двете заедно преживявахме не болката от физическото насилие, а дълбоко спотаеното в душите ни страдание. Плачехме, задъхвахме се и дълго време не можахме да проговорим.

Цялото тяло ме болеше. От ударите на Муди по главата ми се появиха две огромни цицини. Разтревожих се, че съм сериозно наранена. Ръцете и гърбът също ме боляха. А единият ми крак бе така пострадал, че сигурно щях да куцам поне една седмица. Чудех се как ли изглежда лицето ми.

След няколко минути Насрин влезе на пръсти в стаята — една истинска покорна иранска съпруга, покрита с чадор, който лявата й ръка стискаше под брадичката. Двете с Махтоб още хлипахме. Насрин седна на леглото и ме прегърна през рамо.

— Не се тревожи — каза тя. — Всичко е наред.

— Наред ли? — изумих се аз. — Нима е в реда на нещата да бъда бита по този начин? Нима е нормално да ми казва, че ще ме убие?

— Няма да те убие — рече Насрин.

— Той го каза. Защо не ми помогнахте? Защо не направихте нещо?

Насрин се опита да ме утеши, колкото може, и да ми помогне да науча правилата на играта в тази ужасяваща страна.

— Не бива да се намесваме — обясни тя. — Нямаме право на това.

Махтоб слушаше сериозно думите й и аз виждах как пълните със сълзи детски очи се опитваха да ги възприемат. В този миг през ума ми мина мисъл, от която ме втресе. Какво щеше да стане, ако Муди наистина ме убие? Какво щеше да се случи тогава с Махтоб? И нея ли ще убие? Или бе достатъчно млада и податлива, за да възприеме лудостта му като нормално поведение? Щеше ли да стане като Насрин или Есей и да крие красотата, духа и душата си под чадор? Няма ли Муди да я даде за жена на някой братовчед, който ще я бие и ще й прави уродливи деца с празен поглед?

— Не можем да се опълчваме срещу тях — повтори Насрин. — Но всичко е наред. Всички мъже са такива.

— Не — отвърнах рязко, — не всички мъже са такива!

— Такива са — сериозно ме увери тя. — И Мамал прави така с мен. И Реза прави така с Есей. Всички мъже правят така.

Господи, какво ли ме чака още, помислих аз.