Не без дъщеря ми

ВТОРА ГЛАВА

На следващия ден към четири часа сутринта Баба Хаджи затропа по вратата на стаята ни. Крещеше нещо на фарси.

Някъде отвън, през високоговорител, един тъжен, протяжен и пронизителен глас призоваваше за азан1, призоваваше правоверните да изпълнят светите си задължения.

— Време е за молитва — изрече сънливо Муди. Прозя се, протегна се и влезе в банята за ритуалното измиване — ръцете до лактите, челото, носа и стъпалата на краката.

Цялото ми тяло бе изтръпнало от спането върху изтърбушения тънък матрак, под който нямаше никаква пружина. Махтоб спа между Муди и мен и също се въртя цяла нощ поради неудобното си място между двете легла, чиито дървени рамки я убиваха. Накрая се бе преместила в моята половина и сега спеше така дълбоко, че не можех да я помръдна. Лежахме притиснати въпреки горещината, а Муди тръгна към хола за молитвата.

След няколко минути гласът му се присъедини към гласовете на Баба Хаджи, Амех Бозорг, техните дъщери Зоxpе и Фереще и най-малкия им син, Маджид, на трийсет години. Останалите петима синове и дъщеря им Ферие живееха в отделни къщи.

Не зная колко продължиха молитвите, защото ту се унасях в сън, ту се разсънвах и не усетих кога Муди се е върнал в леглото си. Но семейната религиозна дан не приключи с молитвите. Баба Хаджи не си легна, а започна да чете Корана с пронизителен напевен глас колкото сили имаше. От другия край на къщата чувах и Амех Бозорг, която също четеше Корана в стаята си. Четенето продължи с часове и доби хипнотична сила.

Като станах, Баба Хаджи бе приключил с религиозните си задължения и вече бе отишъл на работа; имаше търговска вносна-износна кантора.

Първата ми мисъл бе да взема един душ, за да отстраня следите от вчерашната жега. В банята липсваха кърпи, затова взех един от чаршафите да го използваме и тримата като хавлия. Душът нямаше завеса — водата просто изтичаше през един отвор в ниската част на мраморния под. Въпреки всички тези неудобства водата ме освежи.

След мен се изкъпа Махтоб, след нея — Муди. Облякох скромна пола и блуза, сложих си лек грим и се сресах. Муди ми беше казал, че вкъщи не е нужно да ходя покрита.

Амех Бозорг шеташе из кухнята, облечена в пъстър домашен чадор. Тъй като работата изискваше и двете й ръце да бъдат свободни, тя бе заметнала около себе си висящия край на плата още веднъж и го стискаше под мишница. За целта трябваше да притиска и двете си ръце към тялото.

Омотана по този начин, тя вършеше домашната си работа в стая, която, подобно на цялата къща, някога е била много хубава. Сега обаче следите от разрухата личаха навсякъде. Стените бяха покрити с многогодишен мазен нагар. Металните шкафове, които доста приличаха на кухненска мебел от американските реклами, бяха покрити с ръжда. Двойният умивалник от неръждаема стомана преливаше от мръсни съдове. Паници и тигани затрупваха не само мивката, но и малката квадратна маса. Амех Бозорг използваше пода на кухнята за помощен плот. Подът бе покрит с тъмен мрамор, върху който бе метнато парче червено-черен килим. Навсякъде се виждаха остатъци от храна, мазни лепкави пръски от олио и загадъчни пътечки от захар. Учуди ме наличието на голям хладилник с фризер, към който имаше и приспособление за правене на лед. Беше пълен с куп полупразни съдове с храна, от които стърчаха прибори за сервиране. В кухнята имаше италианска автоматична пералня. Там бе и единственият телефон в къщата.

Най-голямата изненада обаче ми поднесе Муди, който ми заяви, че в чест на нашето пристигане Амех Бозорг е почистила къщата основно. Запитах се как ли е изглеждала, когато е била мръсна.

Възрастна съсухрена прислужница с разядени зъби и опърпан тъмносин чадор изпълняваше безшумно нарежданията на Амех Бозорг. Приготви поднос с чай, сирене и ни го сервира на пода в хола.

Чаят, в миниатюрни стъклени чаши, бе сервиран по строго определен ред: първо на Муди, единствения присъстващ мъж, после на Амех Бозорг, най-старшата жена в къщата, след това на мен и накрая на Махтоб.

Амех Бозорг загреба щедра доза захар, част от която разсипа по килима — любезна покана към всякакви гадини и хлебарки.

Чаят бе горещ, силен и изключително ароматичен. В мига, в който отпих от него, Амех Бозорг каза нещо на Муди.

— Не му сложи захар — подсети ме той. Забелязах странна нотка в гласа му. У дома той не би натъртил така на „не“-то. Сега си служеше с английския като чужденец — изразяваше се някак сковано и официално. А всъщност отдавна говореше като американец. „Откъде дойде тази промяна — мълчаливо се попитах аз. Дали не беше започнал да мисли отново на фарси и да си превежда онова, което искаше да каже на английски?“

Гласно отвърнах:

— Не искам захар. Чаят е хубав.

— Тя ти е ядосана — рече той, — но аз й казах, че си достатъчно сладка и захар не ти е нужна.

Хлътналите очи на Амех Бозорг обаче ясно показваха, че шегата не й е допаднала. Явно тук не бе прието чаят да се пие без захар, но това не ме интересуваше. Отвърнах смело на погледа на етърва си, отпих от чая и дори се усмихнах.

Хлябът, който сложиха на масата, беше замесен без мая, безвкусен, сплескан и сух като картон. Сиренето бе датско. Двете с Махтоб обичаме датско сирене, ала Амех Бозорг явно не знаеше, че то трябва да се държи във вода, за да запази вкуса си. Нейното сирене миришеше на мръсни крака. Двете с Махтеб преглътнахме насила по едно парченце.

По-късно най-малкият син Маджид прекара с мен няколко часа. Бе дружелюбен и добродушен и говореше приличен английски. Каза, че иска да ни покаже много места: двореца на шаха, парка Меллат, където имало нещо съвсем рядко за Техеран — трева, а също и магазините. Ние обаче знаехме, че всичко това ще трябва да почака. Първите ни дни изцяло бяха посветени на посетители. Роднини и приятели от близо и далеч искаха да видят Муди и неговото семейство.

Тази сутрин Муди настоя да се обадим по телефона на родителите ми в Мичиган и това породи проблем. Синовете ми Джо и Джон бяха при бившия ми съпруг в Мичиган. Те знаеха къде сме, но аз ги бях накарала да обещаят, че ще пазят тайна. Не исках мама и татко да знаят. Щяха да се тревожат, а си имаха достатъчно други грижи. Татко се бореше с болестта си — диагнозата му бе рак на дебелото черво. Не желаех да им създавам допълнителни неприятности — казах им, че ще пътуваме до Европа.

— Не искам да им казвам, че сме в Иран — заявих аз.

— Те знаеха, че ще дойдем тук — отвърна той.

— Не, не знаеха. Казах им, че отиваме в Лондон.

— Като се видяхме последния път — рече Муди — аз им казах, че отиваме в Иран.

И тъй, позвънихме. Чух гласа на мама от другия край на света. След като си разменихме обичайните учтивости, я попитах за татко.

— Справя се чудесно — рече мама, — но го безпокои хемотерапията.

Най-сетне й казах, че се обаждам от Техеран.

— Божичко, точно от това се страхувах! — възкликна тя.

— Не се безпокой. Прекарваме си добре — излъгах. — Всичко е наред. Ще се приберем у дома на седемнайсети.

Подадох слушалката на Махтоб и видях как очичките й блеснаха, като чу познатия глас на баба си. След като затворих, се обърнах към Муди.

— Значи ме излъга! — укорих го аз. — Каза ми, че са знаели къде отиваме, а те не знаеха.

— Казах им — сви рамене той.

Усетих как ме обзема страх. Дали родителите ми не го бяха чули добре, или бях хванала Муди в лъжа?

Роднините на Муди идваха на тълпи и препълваха хола за обяд или вечеря. Още от входа подаваха на мъжете домашни халати, в които се преобличаха в една отделна стая и след това се присъединяваха към гостите в хола. Амех Бозорг пък раздаваше на жените ярко десенирани домашни чадори, които покриваха лицата им също така плътно, както и черните, но черните бяха предимно за навън.

Посещенията преминаваха в разговори и ядене.

Докато разговаряха, мъжете премятаха в ръце броеници — нанизи от пластмасови мъниста или обработени камъчета, — които използваха, за да могат да изброят тридесет и три пъти фразата „Аллах е велик“.

Сутрешните гости тръгваха да си вървят чак към обяд. Преоблечени отново в собствените си дрехи, те се целуваха за довиждане, пристъпваха към вратата, спираха да побъбрят, пак се целуваха, пак правеха крачка към вратата, разговаряха, викаха, плачеха, прегръщаха се — и това продължаваше поне още половин-един час. Никой никога не бързаше за никъде.

Все пак в ранните следобедни часове успяваха да си тръгнат, тъй като тогава започваше задължителната поради горещината почивка.

Гостите за вечеря оставаха до много късно, защото трябваше да изчакат Баба Хаджи да се върне от работа. Той непременно трябваше да почете с присъствието си събралите се в хола мъже и жени.

Обикновено вкъщи не си правех труда да си покривам главата, ала се оказа, че някои от гостите ни особено държат на този обичай, затова от време на време трябваше да го правя.

Една вечер, когато неочаквано пристигнаха гости, Амех Бозорг нахлу в стаята ни, подхвърли ми черен чадор и излая нещо към Муди.

— Сложи го бързо — нареди Муди. — Имаме гости.

Свещеник.

Беше духовният пастир на джамията. По сан е равен на християнския пастор или проповедник. Носи наметало с качулка и задължително тюрбан. Рязко се отличава от обикновения иранец, който ходи гологлав, облечен в костюм или спортно сако и панталони. Духовникът е високо почитана личност.

Нямах никаква възможност да се противопоставя на нареждането на Муди да сложа чадор, но в мига, в който се наметнах с омразната дреха, разбрах, че е мръсна. Частта, която покрива долната част на лицето, бе като колосана от засъхнали сополи. Никъде из къщата не бях забелязала носни кърпи или салфетки, но затова пък бях виждала как жените използват въпросната част на чадора за подобни цели. Мирисът бе отблъскващо гаден.

Духовникът се наричаше Ага Мараши. Съпругата му бе сестра на Баба Хаджи. Освен това се падаше далечен родственик на Муди. Като се подпираше на ръчно резбован бастун, той едва дотътри пищното си над сто и петдесет килограмово туловище в хола. Бавно се отпусна на пода и шумно изпъшка. Тъй като не бе в състояние да седне с подвити крака като всички останали, той изпружи огромните си нозе и ги разкрачи. Под черното наметало шкембето му опря в пода. Зохре бързо поднесе подноса с цигари на почетния гост.

— Донеси ми чай! — заповяда й той и запали цигара от фаса, който допушваше. Изкашля се шумно, без да си прави труда да прикрие устата си с ръка.

Чаят бе сервиран начаса. Ага Мараши изсипа пълна лъжица захар в чашата си, дръпна от цигарата, закашля се и добави още една пълна лъжица захар.

— Ще ти стана пациент — обърна се той към Муди. — Трябва да се лекувам от диабет.

Не можех да преценя кое е по-отвратително — сополивият чадор, който плътно притисках към лицето си, или духовникът, заради когото трябваше да го нося.

Едва изтърпях посещението, тъй като непрекъснато ми се гадеше. След като гостите си отидоха, захвърлих чадора и казах на Муди колко съм отвратена от мръсотията му.

— Жените си бършат носа с него — оплаках се аз.

— Не е вярно! Това е лъжа.

— Добре тогава, погледни сам.

Разгледа плата и се убеди, че казвам истината. Чудех се какви ли странни мисли се въртят в главата му. Изглежда, без усилие се бе приспособил към познатата му от детинство среда и всичко му се струваше съвсем нормално, преди да му обърна внимание.

През първите няколко дни двете с Махтоб прекарвахме по-голямата част от времето си в стаята и излизахме само когато идваха гости. В стаята поне можехме да седим на леглото, а не на пода. Махтоб си играеше със заека или с мен. Бяхме отегчени, нещастни и съсипани от жегата.

В късния следобед иранската телевизия излъчваше новини на английски език. Муди ми каза за въпросната програма и аз започнах да я чакам с нетърпение, просто за да послушам родния си език. Новините започваха в четири и половина и продължаваха петнайсет-двайсет минути, но рядко се вместваха в определеното им време. Задължително започваха с войната срещу Ирак. Всеки ден съобщаваха за огромен брой жертви, дадени от иракска страна, но нито веднъж не споменаха дори за един-единствен ранен ирански войник. Ежедневно се излъчваше клип, в който въодушевени младежи и девойки потегляха с маршова стъпка да участват в свещена война (мъжете — да се бият, а жените — да готвят и да вършат една иначе мъжка работа — да пекат хляб). След клипа прогърмяваше патриотичен призив за нови доброволци. Следваше петминутна информация за събитията в Ливан, тъй като ливанските шиити са силни и войнствени, Иран ги подкрепя, а те са верни на аятолах Хомейни. После идваха три минути международни вести — обикновено някой злонамерен репортаж за Америка. Американците измирали като мухи от СПИН. Процентът на разводите в Америка растял непрекъснато. Ако иракски бомбардировач е обстрелвал танкер в Персийския залив, това било, защото Америка е наредила така на Ирак.

Бързо се отегчих от тези приказки. Щом говореха такива неща в новините на английски език, тогава с какво ли пълнеха главите на обикновените иранци?

Сайед Саллам Годси, когото наричахме Баба Хаджи, беше истинска загадка. Рядко се задържаше в къщата и почти не разговаряше със семейството си, когато ги викаше за молитва или да им чете Корана. Въпреки това авторитетът му се усещаше навред. Рано сутрин, като тръгваше на работа след часове, прекарани в молитва, той оставяше зад себе си желязната си воля. Излизаше облечен в едничкия си сив, покрит с петна от изсъхнала пот костюм, като продължаваше да мънка под носа си молитви и да премята броеницата си. Разделяше деня между кантората и джамията, ала мрачният ореол на невидимото му присъствие тегнеше над къщата. Баща му бил духовник.

Неотдавна брат му бе загинал мъченически в Ирак. Въобразяваше си, че е изключителна личност, затова се държеше резервирано и хладно, като човек, осъзнаващ превъзходството си над другите.

След дългия ден, изпълнен с дела и молитви, завръщането на Баба Хаджи предизвикваше истински хаос. Изскърцването на тежката желязна порта в десет вечерта даваше сигнала за тревога.

— Баба Хаджи! — извикваше някой и предупреждението бързо плъзваше из цялата къща. Денем Зохре и по-малката й сестра Фереще се покриваха с кърпи, ала прибирането на баща им ги караше бързо да се забулят и с чадори.

На петия ден от гостуването ни у Баба Хаджи Муди ми каза:

— Трябва да започнеш да носиш чадор и вкъщи.

— Няма! — отвърнах. — Преди да дойда тук, и двамата с Мамал казвахте, че вкъщи не е нужно да ходя покрита, че щели да ме разберат, защото съм американка.

Муди продължи:

— Баба Хаджи е много ядосан, че не си покрита. Това е неговият дом.

Гласът на Муди звучеше само наполовина извинително. В него се долавяше властност — едно доста заплашително качество. Добре познавах тази особеност на неговия характер, защото и преди се бях опълчвала срещу нея. Тук обаче, в неговата родина, сред неговите близки, нямах никакъв шанс за успех. Всеки път, когато се покривах с омразното наметало, за да се явя пред Баба Хаджи, си повтарях, че скоро си тръгваме за Мичиган — в моята страна, при моите близки.

Дните минаваха и Амех Бозорг ставаше все по-недружелюбна. Оплакваше се на Муди от разточителния ни американски навик да взимаме душ всеки ден. Подготвяйки се за нашето пристигане, тя бе отишла да се изкъпе в обществената баня — ритуал, който продължава цял ден. Оттогава насам не се бе къпала и очевидно не възнамеряваше скоро да повтори тази церемония. Тя, както и останалите членове на семейството, се обличаха в едни и същи мръсни дрехи въпреки ужасната жега.

— Не може да се къпете всеки ден! — сопна му се тя веднъж.

— Така сме свикнали — отвърна й Муди.

— Не може! Така измивате горния слой клетки на кожата и ще се простудите — сряза го тя.

Спорът приключи безрезултатно. Ние продължихме да се къпем всеки ден, Амех Бозорг и семейството й продължиха да вонят.

Невероятно — въпреки че много държеше на хигиената, Муди сякаш не забелязваше мръсотията около себе си, макар често да му обръщах внимание на това.

— В ориза има буболечки — оплаках му се аз.

— Невъзможно! — отвърна той. — Внушила си си, защото тук не ти харесва.

Същата вечер скришом разрових чинията си, събрах няколко черни буболечки и ги изсипах в чинията на Муди. Тъй като се смята за връх на неучтивостта да оставиш дори няколко трохи храна, а Муди нямаше никакво желание да проявява непочтителност, той изяде буболечките и схвана намека ми.

Муди не забелязваше също така и отвратителната смрад, която се разнасяше из цялата къща, когато Амех Бозорг заявяваше, че трябва да прогони нечестивия. За целта тя гореше миризливи черни семена в нещо като решето. Със същото приспособление приготвяше и ориз по ирански, защото при него топлината трябва да се разпредели равномерно, за да се образува препържената корица. В ръцете на Амех Бозорг обаче — пълно с полуизгорели семена и разнасяно из всички ъгълчета на къщата, — въпросното решето се превръщаше в уред за мъчение. Муди ненавиждаше смрадта точно толкова, колкото я ненавиждах и аз.

Понякога Махтоб се заиграваше с децата, които ни идваха на гости, използвайки някоя и друга дума на фарси, ала обстановката й бе толкова чужда, че тя все гледаше да е по-близо до мен и заека си. Веднъж, за да минава времето, взе да брои ухапванията от комари по лицето си. Бяха двайсет и три. Всъщност цялото й тяло бе покрито с червени подутини.

Колкото повече дни минаваха, толкова повече Муди забравяше за мен и Махтоб. Отначало ни превеждаше всичко, дори и най-незначителната забележка. После обаче спря. Показваха ни на гостите, след което трябваше да седим с часове и да се правим на доволни, въпреки че не разбирахме нито дума. Минаха няколко дни, през които единственият човек, с когото говорех, бе Махтоб. Двете заедно чакахме — бленувахме — мига, в който ще се върнем у дома в Америка.

На печката непрекъснато вреше някакво ядене, за да може всеки да задоволява глада си по всяко време. Виждах как домашните минаваха покрай тенджерата, опитваха от храната с големия черпак, а тя капеше от устата им обратно в съда или направо на пода. По пода и килимите се виеха захарни пътечки, които небрежните любители на чай оставяха след себе си. И банята, и кухнята гъмжаха от хлебарки.

Почти не се хранех. Амех Бозорг готвеше предимно хореш с агнешко за вечеря, като щедро използваше така наречения домбе. Това е мехур с диаметър около четирийсет сантиметра, пълен с лой. Виси под опашките на овцете и се поклаща при всякое движение. Има вкус на мърша, който допада на иранците и служи за по-евтин заместител на мазнината за готвене.

Амех Бозорг го държеше в хладилника. Започваше да готви, като отрязваше парче лой и го стопяваше в дълбок съд с дълга дръжка. После запържваше в мазнината няколко глави кромид лук, добавяше парчета агнешко и хвърляше каквито варива и зеленчуци имаше подръка. Всичко това къкреше цял следобед и цяла вечер и отблъскващата миризма на лойта проникваше навсякъде из къщата. Вечерта на масата ние с Махтоб вече не бяхме в състояние дори да погледнем яденето на Амех Бозорг. Дори Муди не го харесваше.

Медицинското му образование и здравият му разум, бавно надделяваха над уважението, което изпитваше към семейството си. Тъй като непрекъснато се оплаквах от нечистотията, Муди най-сетне реши да повдигне въпроса пред сестра си.

— Аз съм лекар и мисля, че трябва да се вслушаш в съвета ми — рече и той. — Не си чиста. Трябва да се къпеш по-редовно. Трябва да научиш и децата да се къпят. Не бива да живееш по този начин.

Амех Бозорг не обърна никакво внимание на думите на малкия си брат, но когато той отмести очи, тя ме стрелна със зъл поглед. Даде ми да разбера, че според нея аз съм подстрекателката на раздора.

Ежедневният душ не беше единственият чуждоземен навик, който оскърбяваше зълва ми. Един ден на излизане Муди лекичко ме целуна за довиждане по бузата. Амех Бозорг го видя и избухна ядно.

— В тази къща не можеш да правиш така! — скара му се тя. — Тук има деца.

Фактът, че най-малкото „дете“ Фереще се канеше да започне занятия в Техеранския университет, очевидно нямаше никакво значение.

След няколкото дни доброволен затвор в ужасния дом на Амех Бозорг най-после тръгнахме по магазините. Отдавна очаквахме този момент, за да купим екзотични подаръци на нашите приятели и близки в Америка. Освен това искахме да се възползваме от сравнително ниските цени в Техеран, за да си вземем бижута и килими.

Няколко сутрини подред Маджид или Зохре ни откарваха с колата в центъра. Всяко излизане бе истинско приключение из улиците на града, чиито пет милиона жители бяха станали четиринайсет милиона само за четирите години след революцията. Икономическата разруха бе изтрила от лицето на страната цели селища — техните обитатели бяха избягали в Техеран, за да намерят убежище и храна. Хиляди, дори милиони бежанци от Афганистан бяха наводнили града.

Навсякъде срещахме многочислени тълпи хора, които бързаха замислени и мрачни по своите дела. Никой не се усмихваше. Зохре и Маджид шофираха ловко през невероятни задръствания и улици, гъмжащи от пешеходци, които рискуваха живота си на всяка крачка. Във всички посоки щъкаха деца.

Покрай тротоарите вървяха широки отточни канали, пълни с вода, която идваше от околните планини. Населението използваше това безплатно удоволствие за най-различни цели. На първо място каналите служеха за сметище — водата отнасяше отпадъците. Собствениците на магазини топяха в тях метлите и парцалите си. Едни пикаеха в тях, други си миеха ръцете. Трябваше да прескачаме мръсните отточни води на всеки уличен ъгъл.

Във всеки квартал на града се издигаха строежи — градеше се хаотично. Вместо да използват еднакви по размер греди, тук употребяваха белени трупи с диаметър около десет сантиметра, но сурови и в повечето случаи криви. Без да влагат особено старание, строителите използваха трупи с различна големина подобно елементи на нестандартен детски „строител“ и издигаха постройки със съмнително качество и издръжливост.

Градът бе като блокиран. Всички дейности в границите му се следяха от въоръжени до зъби войници и полицаи с мрачни физиономии. Беше доста неприятно да вървиш по улиците под дулата на оръжия. Навсякъде гъмжеше от полицаи в тъмносини униформи, които държаха пълните с народ тротоари на прицел. Ами ако някой натиснеше спусъка погрешка?

Навсякъде се виждаха и войниците на революцията, облечени в маскировъчни униформи. Спираха безпричинно колите и ги претърсваха за контрареволюционна контрабанда — като лекарства, литература срещу шиитите и американски касети. Заради последното човек получаваше шест месеца затвор.

Освен войниците по улиците кръстосваха и ужасяващите пасдар — специални полицейски части, които се движеха в малки бели нисани. Всеки знаеше по някоя ужасна история за тях. Били създадени от аятолаха като противосила на тайната полиция на шаха — САВАК. За пасдарите се носеха невероятни легенди — по нищо не отстъпваха на уличните престъпници, но за разлика от тях бяха облечени с официална власт.

Една от задачите на пасдарите бе да следят дали жените се обличат както трябва. Беше ми трудно да разбера защо се обръща такова внимание на благоприличието. Тук жените кърмеха бебетата си съвсем открито, без изобщо да ги интересува, че излагат на показ гърдите си — важното бе главите, брадичките, китките и глезените им да бъдат старателно покрити.

И както ми беше казал Муди, ние принадлежахме към елита на това странно общество. Семейството бе почитано и уважавано и много по-образовано и интелигентно от обикновените ирански семейства. Дори Амех Бозорг бе олицетворение на мъдростта и чистотата в сравнение с хората от улиците на Техеран. А бяхме и относително богати.

Муди ми беше казал, че ще вземе две хиляди долара в пътнически чекове, но очевидно бе донесъл много повече и искаше да ги харчи, без да прави сметка. Освен това на Мамал му доставяше огромно удоволствие да ни пъха в ръцете пачки банкноти, за да ни демонстрира собственото си благосъстояние и престиж и за да ни се отплати за всичко, което бяхме направили за него в Америка.

Курсът на долара към риала бе голяма загадка. Банките разменяха сто риала за долар, ала Муди каза, че курсът на черно бил много по-изгоден. Подозирах, че именно това е целта на излизанията му без нас. Муди имаше толкова много пари, че му беше невъзможно да носи всичките. Тъпчеше с тях джобовете на дрехите си, окачени в гардероба на спалнята.

Сега ми стана ясно защо но улиците ходят хора с цели бали банкноти. За да си купиш нещо дребно, бяха нужни куп риали. В Иран няма кредитни карти и никой не пазарува с чекове.

И двамата с Муди загубихме всякаква представа за относителната стойност на тези пари. Приятно ни беше да се чувстваме богати и харчехме с лека ръка. Купихме си ръчно бродирани калъфки за възглавници, ръчно израбо-тени рамки с инкрустации от двайсет и два каратово злато и изящно изработени миниатюрни картини. Муди купи на Махтоб златни обици с диаманти, а на мен — пръстен, гривна и пак златни обици с диаманти. Подари ми и нещо специално — златно колие на стойност три хиляди долара. Знаех, че в Щатите то струва много повече.

Двете с Махтоб се захласнахме по дългите пакистански роби от лъскава материя и Муди веднага ни купи по една.

Избрахме си обзавеждане за две стаи. Мебелите бяха изработени от полиран дъб с изящна златна инкрустация във формата на листа и тапицирани с екзотична дамаска. Единият комплект бе за столовата, а другият — диван и кресло — за дневната. Маджид обеща да провери какъв е редът за изпращането им в Америка. Охотата, с която Муди закупи мебелите, притъпи до голяма степен страхо-вете ми. Значи наистина възнамеряваше да се върнем у дома.

Една сутрин, докато Зохре се готвеше да ни отведе с Махтоб и още няколко наши родственички на пазар, М уди ми връчи дебела пачка риали. Този ден попаднах на италиански гоблен — метър и половина, на два и половина — щом го зърнах, веднага си представих колко хубаво ще стои на стената в стаята ни. Струваше двайсет хиляди риала, което прави около двеста долара. След пазаруването ми останаха доста пари и аз ги задържах за следващия път. Муди харчеше с широка ръка и знаех, че няма да се разсърди, нито дори да забележи.

Почти всяка вечер у някого от многобройните роднини на Муди имаше събиране. Двете с Махтоб неизменно бяхме предмет на любопитство. Тези вечери бяха изключително досадни, но ни служеха за оправдание да излезем, макар и за малко, от ужасния дом на Амех Бозорг.

Скоро стана ясно, че роднините на Муди се делят на две категории. Половината клан живееше като Амех Бозорг — безразличен към мръсотията, презиращ западните обичаи и идеали, до крайност верен на фанатизма на шиитите, чийто духовен водач бе аятолах Хомейни. Другата половина изглеждаше по-европеизирана, по-податлива на промени, по-културна и по-приятелски настроена и определено по-чиста. Те бяха склонни да разговарят на английски и се отнасяха ио-добре с Махтоб и мен.

Посещенията ни у Реза и Есей бяха голямо удоволствие за нас. В своя дом племенникът на Муди се държеше с мен приятелски и много любезно. Изглежда, Есей също ме харесваше. Тя използваше всяка възможност да упражнява скромния си английски. Благодарение на Есей и няколко от останалите роднини скуката и изолацията се понасяха по-леко.

Но като американка, рядко ми позволяваха да забравя, че съм враг. Една вечер например бяхме поканени в дома на братовчедката на Муди Фатме Хаким. След като се омъжат, някои иранки приемат фамилното име на съпруга си, но повечето запазват моминските си имена. В случая с Фатме това нямаше никакво значение, защото тя бе родена Хаким и се бе омъжила за Хаким, свой близък роднина. Беше сърдечна жена на около петдесет години, която се осмеляваше да озарява Махтоб и мен с усмивките си. Не говореше английски, но докато вечеряхме на пода в хола им, демонстрираше подчертано благоразположение към нас. Съпругът й, необичайно висок мъж, прекарваше по-голямата част от времето си в молитви и четене на Корана, а около нас се носеше вече познатият шум от роднински разговори, от които ни се надуваше главата. Синът на Фатме бе странен индивид — трийсет и пет годишен, висок не повече от метър и трийсет, с инфантилна физиономия. Чудех се дали не е поредното генетично увреждане в семейството на Муди.

По време на вечерята това създание ме заговори на английски с подчертан британски акцент. Въпреки че се зарадвах да чуя английска реч, поведението му ми се стори странно. Като религиозен човек, той не ме погледна нито веднъж по време на краткия ни разговор.

След вечеря, забил поглед в отсрещния ъгъл, ми каза:

— Бихме искали да се качите горе. Муди, Махтоб и аз го последвахме на втория етаж, където за наша изненада се озовахме в дневна, обзаведена по американски. Рафтовете по стените бяха пълни с английски книги. Синът на Фатме ме покани да седна в средата на нисък диван. Муди и Махтоб се настаниха от двете ми страни.

Докато оглеждах познатата обстановка, в стаята влязоха и други членове на семейството. Разположиха ce така, както повеляваше съществуващата в дома йерархия, като оставиха най-почетното място за съпруга на Фатме. Погледнах въпросително Муди. Той сви рамене — явно не знаеше какво ще последва.

Съпругът на Фатме каза нещо на фарси и синът му ми преведе въпроса, отправен към мен:

— Харесва ли ти президентът Рейгън?

Изненадана, се опитах да проява любезност и със запъване отвърнах:

— Ами да.

Последва канонада от нови въпроси.

— А харесваше ли ти президентът Картър? Какво е мнението ти за отношенията на Картър с Иран?

Млъкнах, защото нямах никакво желание да бъда поставяна в положението да защитавам родината си, притисната до стената в пълна с иранци стая.

— Не желая да обсъждам тези неща. Политиката никога не ме е интересувала.

Но те не отстъпиха.

— Добре де — каза синът, — сигурен съм, че преди да дойдеш тук, си чула какво ли не за потисканите ирански жени. А сега, след като си разбрала, че това не е истина, след като виждаш, че всички тези приказки са лъжи, какво мислиш?

Не можех да мълча при този смехотворен въпрос.

— Не бих казала, че точно това виждам — отвърнах аз. Бях готова да поспоря относно потисничеството спрямо иранките, но не и в компанията на самодоволни мъже, излъчващи превъзходство, които премятаха в ръце броениците си и само мърмореха „Аллах е велик“, докато омотаните им в чадори жени се свиваха в покорно мълчание.

— Не желая да обсъждам подобни неща — възпротивих се аз. — Отказвам да отговарям на каквито и да било въпроси.

Обърнах се към Муди и рекох: — Да си вървим. Този разпит не ми харесва.

Муди бе хванат натясно между загрижеността към жена си и задължението да показва своето уважение към роднините си. Не направи нищо и разговорът продължи на религиозни теми.

Синът измъкна от полицата една книга и я надписа: „На Бети. Приеми този подарък от сърце“.

Книгата бе сборник афоризми от Имам Али, основателят на шиитската секта. Обясниха ми, че самият Мохамед бил посочил Имам Али за свой наследник, но след смъртта на пророка сектата на сунитите се добрала със сила до властта и завладяла голяма част от ислямския свят. Ето това било основното противоречие между сунитите и шиитите.

Приех подаръка любезно, но вечерта не ми се понрави. После пихме чай и си тръгнахме.

Като се прибрахме в стаята си в дома на Амех Бозорг, двамата с Муди се спречкахме.

— Държа се крайно нелюбезно — каза ми той. — Трябваше да се съгласиш с тях.

— Но това, което казват, не е вярно.

— Напротив, вярно е — отвърна той.

За моя изненада собственият ми съпруг издекламира партийния лозунг на шиитите, че в Иран жените имат най-много права.

— Ти си предубедена — рече той. — Никой не потиска жената в Иран.

Не можех да повярвам на ушите си. Той сам виждаше, че иранските жени са робини на съпрузите си, че религията и правителството им ги ограничават и потискат на всяка крачка. Най-ярък пример бе деспотичното разпореждане да се обличат по този древен и дори нездравословен начин.

Тази вечер си легнахме скарани.

Част от роднините настояваха да ни заведат в един от дворците на бившия шах. Като отидохме, разделиха ни на две групи — жени и мъже. Последвах женската група в едно фоайе, където ни претърсиха за забранени предмети, а после ни огледаха дали сме облечени според изискванията. Бях плътно загърната и носех плътни черни чорапи. Не се виждаше и милиметър от краката ми, но проверката не издържах. С помощта на преводачката една жена ми каза, че трябва да съм обута в плътни дълги панталони.

Когато Муди се върна, за да разбере защо се бавим, той се впусна в спор. Обясни, че съм чужденка и нямам дълги панталони. Това обаче не помогна и цялата група бе принудена да чака, докато съпругата на Мамал Назарин отиде до дома на родителите си, недалеч от двореца, за да вземе чифт панталони.

Муди продължаваше да настоява, че дори този случай не е пример за репресия.

— Тази жена просто си придава важност. Това e единичен случай — промърмори той. — В действителност нещата съвсем не стоят така.

Разгледахме двореца, но аз останах силно разочарована. Голяма част от легендарните богатства бяха отмъкнати от мародерите на аятолах Хомейни. Останалото бе изпотрошено. Нищо не подсказваше за някогашното шахско присъствие тук, ала екскурзоводът ни описа греховното разхищение, което е царяло тук, а после ни накара да погледнем съседните бедняшки квартали и да се запитаме как е могъл шахът да тъне в разкош и богатство сред мизерията на народа. Вървяхме през пусти зали, надничахме в полуобзаведени стаи, а около нас дивееха немити и безнадзорни дечурлига. Най-интересното място се оказа щандът за ислямска литература.

Макар че разходката ни бе съвършено безсмислена, аз и Махтоб я отчетохме като един ден по-малко от престоя в Иран.

А времето като че ли беще спряло. Двете с Махтоб бленувахме да се върнем в Америка.

Някъде към средата на втората седмица от ваканцията ни Реза и Есей ни накараха да се почувстваме за малко у дома. Един от най-хубавите спомени на Реза за престоя му с нас в Корпус Кристи бе Денят на благодарността. Сега той ме запита дали не бил искала да приготвя пуйка за вечеря.

Бях очарована. Направих списък на необходимите ми продукти, а Реза прекара цял ден в пазаруване.

Пуйката беше мършава, недоскубана, с вътрешности, глава и крака. Въпросната птица се оказа голямо предизвикателство за кулинарните ми способности и аз доста се измъчих, докато я приготвя. Макар и мръсна, кухнята на Есей бе направо стерилна в сравнение с тази на Амех Бозорг и аз с удоволствие се заех да приготвя истинска американска вечеря.

Есей нямаше тава за печене и никога не бе използвала фурната на газовата си печка. Трябваше да нарежа пуйката на парчета и да ги пека в отделни котлета. Ангажирах и Муди, и Реза, непрекъснато сновях между кухните на Есей и Амех Бозорг, за да се разпореждам какво да правят.

Трябваше да измислям цял куп заместители. В соса ми се слага градински чай, но използвах една местна подправка и прясна целина, която Реза откри след неколкоча-сово обикаляне из пазара. За плънката изпекох една франзела. С помощта на дървена бъркалка прекарах картофите — рядък деликатес в Иран — през едно сито, след което ги доразмачках да станат на пюре.

Ужасно ми липсваха кухненските условия, на които бях свикнала. Нямаше, ръкохватки за съдовете, нито хавлиени кърпи — иранците дори не подозират за съществуването им. Липсваше и восъчна хартия или фолио — иранците използват вестници. Намерението ми да приготвя ябъл-ков сладкиш се провали поради липсата на тавичка, затова направих друг десерт с ябълки. Трябваше да налучквам температурата на фурната, защото не можех да дешифрирам означенията на ключовете на печката, а тъй като Есей никога не беше ползвала фурната, за нея печката криеше същите загадки.

Крайният резултат от целодневните ми приготовления се оказа суха, жилава и доста безвкусна пуйка, но Реза, Есей и техните гости я харесаха и трябваше да призная пред себе си, че в сравнение с мръсните и мазни ирански ястия това беше истинско угощение.

Муди се чувстваше страшно горд с мен.

Най-после настъпи и последният ден на гостуването ни. Маджид настоя да прекараме сутринта в парка Меллат.

Идеята бе прекрасна. Маджид беше единственият симпатичен човек от семейството на Амех Бозорг — единственият, в чийто поглед грееше живец. Маджид и Зия, който ме бе впечатлил силно на летището, бяха съдружници — притежаваха фирма за производство на козметика. Основният им продукт бяха дезодорантите — нещо, от което в къщата на Амех Бозорг нямаше и помен.

Изглежда, бизнесът даваше възможност на Маджид да разполага с много свободно време и той го използваше, за да се забавлява с децата. Той беше единственият възрастен човек, който изобщо им обръщаше някакво внимание. С Махтоб го наричахме „смешника“.

В парка отидохме само четиримата — Маджид, Муди, Махтоб и аз. Струваше ми се, че това е най-приятният завършек на двете сякаш безкрайни седмици тук. Двете с Махтоб вече брояхме и минутите, които ни деляха от отпътуването.

Паркът бе истински оазис — зелени площи с пръснати сред тях цветни градини. Махтоб преливаше от щастие, че може да се налудува на воля. Двамата с Маджид тичаха пред нас, а ние с Муди бавно ги следвахме.

Помислих си, че разходката щеше да ми достави по-голямо удоволствие, ако можех да хвърля това смешно палто и шала. Ненавиждах жегата и вездесъщата воня на потна и нечиста плът, която се разнасяше от хората, дори в това райско кътче. Как мразех Иран!

Съвсем ненадейно Муди хвана ръката ми и я стисна — това представляваше дребно нарушение на шиитските обичаи. Беше замислен и тъжен.

— Преди да тръгнем за Иран, вкъщи се случи нещо — започна той.

— Какво?

— Уволниха ме.

Издърпах ръката си, обзета от подозрението, че ми играе номер. Почувствах някаква заплаха, всичките ми страхове се върнаха.

— Защо? — попитах го аз.

— Клиниката предпочете човек, на когото ще плаща по-малко.

— Лъжеш! — отвърнах с ожесточение. — Това не е вярно.

— Вярно е.

Седнахме на тревата. Лицето на Муди издаваше дълбока депресия, същата, която го бе съсипвала през послед-ните две години. Той бе напуснал родината си съвсем млад, за да търси щастие на запад. Беше се трудил неуморно, бе завършил образованието си и бе се дипломирал като остеопат, а след това бе специализирал анестезиология. Заедно бяхме прекарали времето, когато работеше отначало в Корпус Кристи, а после в Алпена, малко градче в северната част на Мичиганския полуостров. Живеехме добре, преди да започнат неприятностите. За повечето от тях Муди си беше виновен сам, макар да го отричаше. Някои от трудностите възникнаха поради расови предразсъдъци, други — от лош късмет. Независимо от причините обаче доходите на Муди бяха намалели значително, а професионалното му самочувствие бе сериозно накърнено. Бяхме принудени да напуснем Алпена — града, който толкова обичахме.

Муди започна работа в клиниката на Четиринайсета улица в Детройт преди малко повече от година, и то само защото го накарах насила. Очевидно сега бе загубил и нея.

Но бъдещето далеч не бе мрачно. Седях в парка, бършех сълзите си и се опитвах да го окуража.

— Няма значение — казах му. — Ще си намериш друга работа, аз също ще се върна в службата.

Но Муди бе неутешим. Погледът му — замъглен и празен — беше заприличал на погледите на повечето иранци.

Късно следобед двете с Махтоб се захванахме с вълнуващо занимание — да стягаме багажа. От всичко на света в този момент най-много искахме да се върнем вкъщи. Никога не съм желала така отчаяно да се махна отнякъде. „Още само една иранска вечеря — казах си. — Още само една-единствена вечер сред хора, чиито нрави и език ми са непонятни.“

Едва успяхме да намерим място в багажа за всички съкровища, които бяхме накупили. Очите на Махтоб блестяха щастливо. Тя знаеше, че утре със заека ще се сгушат на някоя седалка в самолета на път към къщи.

Изпитвах известно съчувствие към Муди. Той знаеше, че не харесвам родината и семейството му, и не виждах смисъл да наблягам на този факт. Гледах да прикривам радостта си, че краят на ваканцията ни е дошъл. Така или иначе исках да го привлека в приготовленията за път. Оглеждах малката скромна спалня да не би да съм забравила нещо и го видях да седи на края на леглото все така умислен.

— Хайде — обърнах се към него, — да стягаме заедно нещата:

Кимнах към куфара, пълен с лекарства, който бе донесъл, за да ги дари на местните медицински заведения.

— Какво ще правиш с него? — попитах го аз.

— Не зная — отвърна той.

— Защо не го дадеш на Хосейн? — предложих. Най-големият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг бе преуспяващ фармацевт.

Някъде отдалеч се чу телефонен звън, но аз почти не му обърнах внимание. Исках да приключа с багажа.

— Още не съм решил какво ще правя с тях — рече Муди. Гласът му бе тих и глух, гледаше някак тъжно. Преди да продължим, извикаха Муди на телефона и аз го последвах в кухнята. Обаждаше се Маджид, който бе отишъл да потвърди резервацията ни за полета. Двамата поговориха две-три минути на фарси преди Муди да каже на английски:

— По-добре говори с Бети.

В мига, в който поех слушалката от ръката му, ме прониза тревожна тръпка. Изведнъж всички парченца на една ужасяваща мозайка си дойдоха на мястото. Припомних си неописуемата радост на Муди при срещата с роднините му, както и очевидната му подкрепа на ислямската революция. Спомних си и пълното безразличие, с което пръскаше парите ни. Ами мебелите, които купихме? Дойде ми на ум, че Маджид все още не бе уредил нищо, за да ги прати в Америка. Случайно ли беше, че Маджид изчезна с Махтоб в парка днес сутринта, за да може Муди да разговаря с мен насаме? В паметта ми изникнаха всички онези потайни разговори между Муди и Мамал, когато Мамал живееше с нас в Мичиган. Тогава ги подозирах, че заговорничат срещу мен.

Сега, още преди да чуя гласа на Маджид, знаех, че нещо се е случило.

— Няма да можете да тръгнете утре.

Като се опитах да прикрия паниката в гласа си, го попитах:

— Какво искаш да кажеш с това „Няма да можете да тръгнете утре“?

— Паспортите трябвало да се занесат на летището три дни преди полета, за да се обработят. Иначе не може да напуснете страната. Не сте занесли паспортите навреме.

— Но аз нямах представа за това. Не беше мое задължение.

— Все едно, утре не може да тръгнете.

В гласа на Маджид прозвуча надменна нотка, сякаш искаше да каже — абе вие, жените, и особено вие, европейките, никога няма да се научите как стават нещата на тоя свят. Но в гласа му имаше и още нещо — отмереност и безчувственост, които сякаш бяха репетирани. От този миг нататък намразих Маджид.

— Кога е следващият възможен полет? — изкрещях в слушалката.

— Не знам. Ще проверя.

Затворих телефона и усетих мраз. В тялото ми не бе останала и капка кръв. Бях като изцедена. Вече подозирах, че в тази история проблемът далеч не се свежда до бюрократичните паспортни изисквания. Замъкнах Муди обратно в стаята ни.

— Какво става тук? — настоятелно го попитах аз.

— Нищо, нищо. Ще вземем следващия самолет.

— Защо не си се погрижил за паспортите?

— Просто забравих.

Бях на ръба на паниката. Не исках да губя самообладание, но чувствах, че още малко и ще се разтреперя. Гласът ми изтъня и не успях да го овладея.

— Не ти вярвам! — изкрещях. — Ти ме лъжеш. Вземи паспортите. Приготви си нещата. Отиваме на летището. Ще им кажем, че не сме знаели за тридневния срок и може би ще ни разрешат да се качим на самолета. Ако не, ще стоим на летището, докато си тръгнем.

Муди помълча малко, после дълбоко въздъхна. Бяхме преживели повечето от седемте години семеен живот без скандали и разправии. И двамата ловко отлагахме обсъждането на сериозните и задълбочаващи се проблеми на съвместното ни съществуване.

Сега обаче Муди разбра, че повече не може да отлага, и аз знаех какво ще ми каже още преди да си отвори устата.

Седна на леглото до мен и се опита да ме прегърне през кръста, но аз се дръпнах. Заговори спокойно и твърдо, гласът му ставаше все по-уверен.

— Наистина не зная как да ти го кажа — рече той. — Няма да си ходим у дома. Оставаме тук.

Макар да бях очаквала именно този развой на нещата, когато най-сетне чух думите му, не можах да сдържа яростта си.

— Лъжец! Лъжец! Лъжец! — изкрещях и скочих от леглото. — Как можа да постъпиш така с мен? Знаеш много добре единствената причина, заради която дойдох тук. Трябва да ме оставиш да си ида у дома!

Муди знаеше, разбира се, но очевидно това изобщо не го вълнуваше.

Махтоб наблюдаваше неразбиращо тази мрачна промяна в поведението на баща си, който изръмжа:

— Не съм длъжен да те пусна да си идеш, но ти си длъжна да правиш онова, което ти кажа — ще останеш тук!

Той ме сграбчи за раменете и ме събори върху леглото. В крясъците му се промъкна обидна нотка, нещо като смях, сякаш бе неоспоримият победител в една продължителна необявена война.

— Ще останеш тук до края на живота си. Разбираш ли? Никога няма да напуснеш Иран! Ще останеш тук, докато си жива!

Просната върху леглото, бях изгубила ума си от ужас. По лицето ми се стичаха сълзи. Думите на Муди стигаха до мен сякаш от дъното на тунел.

Махтоб хлипаше, здраво стиснала заека. Жестоката гола истина бе смазваща и сковаваща. Не сънувах ли? Затворнички ли бяхме с Махтоб? Или заложнички? Пленнички на този злобен и отмъстителен Странник, който някога бе любящ съпруг и баща?

Не можеше да няма изход от това безумие. Осъзнах с ирония и чувство на справедливо възмущение, че Аллах е на моя страна.

Разплаках се от яд, изскочих от стаята и се озовах пред Амех Бозорг и останалите роднини, които се мотаеха наоколо както обикновено.

— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. Изглежда, никой не разбра, нито пък се интересуваше какво е разтревожило американската съпруга на Муди. Гледах враждебните им физиономии и се чувствувах глупава, смешна и безпомощна.

Носът ми протече. По бузите ми се стичаха, сълзи. Нямах нито носна кърпа, нито салфетка, така че си избърсах носа с шала, също както правеха и те.

— Настоявам незабавно да говоря с цялото семейство — изкрещях аз.

Странно, но думите ми бяха разбрани и предадени — роднините щяха да се съберат.

Прекарах няколко часа в спалнята с Махтоб — плаках, борех се с гаденето в стомаха си, тресях се от гняв, парализирах се от ужас. Когато Муди ми поиска чековата книжка, връчих му я без никакви протести.

— Къде са останалите? — попита той. Имахме три банкови сметки.

— Донесох само едната.

Това обяснение му прозвуча задоволително и той не си направи труда да пребърка чантата ми.

Остави ме сама и тогава успях да събера смелост и да си съставя план за защита.

Късно вечерта, когато Баба Хаджи се върна от работа и седна да вечеря, а семейството се събра в отговор на молбата ми, влязох в хола, след като се бях уверила, че съм прилично покрита и вдъхвам уважение. Бях разработила стратегията си. Щях да разчитам на религиозния морал, чието олицетворение бе Баба Хаджи. Той бе съвсем наясно кое е добро и кое — зло.

— Реза, преведи думите ми на Баба Хаджи — казах аз, като направих опит гласът ми да прозвучи спокойно.

Като чу името си, старецът вдигна поглед за миг, после наведе глава както обикновено, за да не ме гледа право в очите според религиозните си разбирания.

С надеждата, че думите ми ще бъдат правилно преведени, аз се впуснах в отчаяна защита. Обясних на Баба Хаджи, че не съм искала да идвам в Иран, че когато съм тръгнала, съм била наясно, че се отказвам от някои права, които са основни за всяка американка. Бях се страхувала именно от това, защото знаех, че докато сме в Иран, Муди е мой повелител.

Тогава защо съм дошла тук, зададох аз риторичния въпрос.

Дошла съм, за да се запозная с роднините на Муди и да им дам възможност да видят Махтоб. Имаше и още една много по-сериозна и ужасяваща причина, която не можех и не смеех да изложа и споделя със семейството на Муди, поради която бях дошла тук. Вместо нея им разказах за клетвата, която бе дал Муди. Когато в Детройт бях споделила с Муди страха си, че може да ме задържи насила в Иран, той направи онова, което според него доказваше добрите му намерения.

— Муди се закле над Корана, че няма да се опита да ме задържи тук против волята ми — казах аз, като се чудех доколко ме чува и разбира Баба Хаджи. — Ти си духовен човек. Как можеш да му позволиш да постъпи така с мен, след като се е заклел в Корана?

Муди не говори дълго. Той призна, че казвам истината и че се е заклел в Корана.

— Но ми е простено — рече той. — Аллах ще ми прости, защото ако не го бях направил, тя никога нямаше да дойде тук.

Решението на Баба Хаджи бе бързо и безапелационно. Реза преведе:

— Ще бъде волята на Аллаха!

Почувствах осезаемо злината и отвърнах на удара, въпреки че осъзнавах безплодността на аргумента си.

— Всички вие сте банда лъжци! — изкрещях аз. — Всички сте го знаели предварително. Било е номер. Планирали сте го в продължение на месеци. Мразя ви! — Сега вече плачех на глас. — Ще ви го върна някой ден. Злоупотребихте с исляма, защото знаехте, че ще проявя уважение към него. Един ден ще ми платите за това! Един ден Бог ще ви накаже!

Цялото семейство изглеждаше напълно безразлично към участта ми. Само се споглеждаха съзаклятнически. Очевидно им доставяше удоволствие да усещат властта, която Муди имаше над американската си съпруга.