Нежна победа

ДЕСЕТА ГЛАВА

Слънцето ярко блестеше. Огромният реактивен самолет летеше към югоизток.

Като внимаваше да не събуди Кати, която сладко спеше, отпуснала глава на рамото му, Рамон се протегна и спусна щората. Полетът беше изключително тежък и мнозина от пътниците проявяваха признаци на безпокойство.

Но не и Кати, с усмивка си помисли той и се загледа в красивото лице на спящата си годеница. Под крехката й външност се криеха огромен кураж, сила и решителност.

Дори вчера и днес, когато неприкритата тъга на родителите й по повод наближаващата раздяла беше предизвикала у нея чувство за вина, Кати беше понесла всичко спокойно, с разбиране и усмивка.

В петък вечерта родителите на Кати предложиха да дойдат в апартамента и да помогнат с опаковането на последните неща, които дъщеря им смяташе да вземе със себе си в Пуерто Рико. После бяха настояли тя да прекара уикенда си у тях. И въпреки че Рамон придружаваше любимата си навсякъде, на практика от петък насам не беше имал възможност да остане насаме с нея.

Часовете минаваха, а напрежението й нарастваше. Той със страх очакваше мига, в който тя ще сложи на везните несигурното си бъдеще с него и любовта и спокойствието, които родителите й и работата й предлагаха, и ще му заяви, че се е отказала от намерението си да го последва в Пуерто Рико. Обзет от егоизъм той копнееше да я отведе в апартамента й, да я вземе в прегръдките си и с помощта на времето и ласките да направи така, че страстта да надделее разума й. Но и без тази мярка Кати храбро беше отстояла решението си.

Дългите извити мигли хвърляха сянка върху страните й. Рамон не можеше да откъсне възхитен поглед от прекрасния й профил. Беше доволен, че е купил билети за първа класа, защото седалките бяха по-широки и имаше повече свободно място. Кати беше предположила, че причината, поради която имаха късмет да летят в първа класа, е друга. Смяташе, че няколко предварително запазени места в последния момент са се оказали свободни, а те просто бяха щастливците, които заеха тези места срещу по-ниска от обичайното цена. Рамон не разсея заблудата й.

Внезапно го изпълни горчивина. Само допреди един два месеца можеше да отведе Кати в Пуерто Рико с частния „Боинг 727“, собственост на „Галвера Интернешънъл“, където имаше спалня, трапезария и просторна всекидневна, тапицирана в бяло и обзаведена със старинни мебели. „На Кати щеше да й хареса“ — помисли си тъжно. Но още повече щеше да се зарадва, ако я беше отвел със собствения си самолет — същия, с който беше пристигнал в Сент Луис и който сега се намираше в хангара на летището, от което преди малко излетяха.

Самолетът беше лично негов, но той го беше предоставил, както и всичко останало, което притежаваше — няколкото къщи, яхтата и острова — за погасяване на заемите на корпорацията. Колко хубаво щеше да е днес да летят към Пуерто Рико с неговия малък джет! Как мечтаеше да можеше да й осигури охолния живот, който доскоро сам водеше, и да избегне всички сравнения, които в този момент не бяха в негова полза?!

Уморено отпусна глава на облегалката и притвори очи. Нямаше право да моли Кати да сподели неговото изгнаничество, да я лишава от удобния й апартамент и блестящата й кариера, за да я заточи в онази малка ферма и наскоро ремонтираната селска къщица. Беше егоистично и непочтено от негова страна, но Рамон не можеше да си представи живота си без нея. Преди можеше да й предложи всичко, а сега — нищо, нито дори честно отношение.

Беше планирал няколко срещи за следващия ден — едната от които с адвоката му — и все още таеше надежда, макар и слаба, финансовото му състояние да не се окаже толкова плачевно, колкото му се струваше в момента. След срещата щеше да знае какво точно е положението. Все щеше да намери някакъв начин да обясни на Кати кой е и какъв е бил. Той беше настоявал за пълна искреност между двамата и въпреки че всъщност не я беше лъгал, съзнаваше, че й дължи истината — цялата истина. Мисълта да разкрие пред Кати, че е фалирал, караше стомахът му да се свива на топка. Не му пукаше дори целият свят да го възприема като неудачник, стига да не изглежда такъв и в нейните очи.

Достатъчно му беше и онова, което се случи по време на сутрешната му среща с бащата на Кати в петък. Рамон беше напълно неподготвен за онова, което му предстоеше да изживее по време на закуската. Когато влезе в частния клуб, където се бяха уговорили да се срещнат, Райън Конъли вече го очакваше. От цялото му същество се излъчваше едва потиснат гняв.

— По дяволите, какви игрички разиграваш, Галвера? — запита високо възрастният мъж още щом Рамон седна на стола срещу него. — Ти си толкова беден пуерторикански фермер, колкото и аз! Нещо непрекъснато ми повтаряше, че те познавам. Не само името ти ми звучеше познато, бях почти сигурен, че съм те виждал и преди. Снощи си спомних, че четох статия за теб в списание „Таим“ и…

Беше се наложило Рамон да обясни на бащата на годеницата си за пълния фалит на „Галвера Интернешънъл“. Първоначалният гняв на Райън Конъли скоро отстъпи място на учудването и на изпълненото със съчувствие разбиране. Младият мъж едва беше потиснал усмивката си, когато бащата на Кати му предложи финансова помощ. Райън Конъли беше заможен човек, но както Рамон му обясни, за спасяването на корпорацията бяха нужни поне стотина инвеститори от ранга на бъдещия му тъст. В противен случай „Галвера Интернешънъл“ пак щеше да фалира, макар и с малко закъснение, и да повлече след себе си всеки, посмял да инвестира в нея.

Мощното тяло на самолета се разтърси.

— Кацаме ли? — попита Кати сънливо.

— Не — отвърна Рамон и докосна с устни уханната й коса. — Спи. Ще те събудя, когато наближим Маями.

Тя затвори очи и се сгуши в него.

Вратата на пилотската кабина се отвори. Единият пилот се отправи към стаята за почивка на екипажа. Пътниците го спряха и започнаха да му задават въпроси. Докато пилотът отговаряше, възхитеният му поглед се спря върху лицето на Кати. Рамон почувства как го обзема ревност.

Ревност — едно непознато чувство, с което трябваше да се научи да се справя. Вплете пръсти в пръстите на Кати и въздъхна. Както се очертаваше, ревността щеше да бъде постоянен негов спътник.

Когато преди няколко часа минаваха през фоайето на летището, не пропусна да забележи как мъжете се извръщат след годеницата му. Облечена в тюркоазеносиня копринена рокля, която подчертаваше дългите й стройни крака, тя приличаше на фотомодел. Не, моделите, които познаваше, нямаха сластните извивки и перфектната елегантност на Кати. Те притежаваха блясък, а тя — истинска красота.

Пръстите й се отпуснаха и Рамон осъзна, че прекалено силно е стиснал ръката й. Леко поглади дланта й. Дори и в съня си Кати реагира на ласката му, като се притисна към него. Господи, как я желаеше!

Рамон отново отпусна глава назад и въздъхна доволно. Беше го направил! Наистина беше успял да качи Кати на този самолет! Тя идваше в Пуерто Рико с него. Щеше да бъде негова! Възхищаваше се на нейната независимост и интелигентност и обожаваше добротата и уязвимостта й. Тя въплъщаваше в себе си всичко, което харесваше у жените: беше женствена, без да е безпомощна; беше горда, но не горделива; еманципирана, но не и агресивна. В сексуално отношение разкриваше разкрепостеност в мисленето, но стеснителност в поведението си, а това му доставяше огромно удоволствие. Знаеше, че не би му харесало Кати да предлага красивото си тяло без свян на други мъже. Тя беше още по-желана за него, защото не се беше съгласила да прави с него секс просто за задоволяване на физиологичните си потребности. Това от своя страна го караше да изпитва чувство на вина, защото беше оценявал едностранчиво морала на всички мъже и жени, и особено на жените — от Сен Мориц до Сен Кроа — с които беше спал през последните десет години.

Рамон вътрешно се усмихна, представяйки си колко ядосана щеше да бъде Кати, ако знаеше, че първоначално беше поставял под съмнение и нейния морал. Щеше да го обвини във всички възможни грехове — от това, че е старомоден, до това, че е латиноамерикански донжуан. Последното беше особено смешно, тъй като според него именно испанският му произход я беше привлякъл.

Краткият миг, в който си позволи да се отдаде на удоволствието, беше заменен с нов — на съмнения и колебания. Всъщност той не знаеше какво у него е привлякло Кати. Не знаеше защо беше решила, че е възможно да стане негова жена. Нямаше представа кои са причините, поради които тя постъпваше по този начин. Единственото обяснение беше, че го обича.

Но Рамон знаеше, че не е така.

Тази истина не му беше приятна, но трябваше да я признае пред себе си и да се съобразява с нея. Нито веднъж Кати не беше споменала думата „любов“. Преди три вечери, когато й каза, че я обича, тя беше предпочела да се престори, че не е чула думите му. Каква ирония! За пръв път правеше подобно признание пред жена, а тя дори не беше в състояние да му отвърне със същото.

Зачуди се дали не беше наказан от съдбата за многото случаи, в които жени му се бяха обяснявали в любов, а той им беше отвръщал с мълчание или усмивка, просто защото отказваше да изразява чувство, което в действителност не съществуваше.

Но ако Кати не беше сигурна, че го обича, какво тогава правеше в този самолет? Знаеше, че го желае. Още първия път, когато я взе в прегръдките си, беше разпалил неутолимата й страст и от тогава насам непрекъснато я подклаждаше. Очевидно страстта беше единственото чувство, което я привличаше като с магнит към него, желанието — единствената причина да бъде в този миг в самолета.

Не, по дяволите! Не можеше да е вярно! Кати беше прекалено интелигентна, за да приеме да се омъжи за него единствено заради физическото влечение. Трябваше да изпитва и нещо друго. В края на краищата между двамата от самото начало съществуваше и силно емоционално привличане. Ако тя не го обичаше, можеше ли Рамон да я задържи, разчитайки само на тялото си? Но дори да успееше да я задържи с помощта на своето тяло, нима щеше да понесе мисълта, че нейните чувства не са равностойни на неговите?