Нежна победа

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кати и Габриела прекараха сутринта и по-голямата част от следобеда в обиколки из магазините на съседните две села. Кати много харесваше Габриела. Освен чудесна събеседница младата испанка беше и неуморим купувач. На моменти дори проявяваше повече ентусиазъм от бъдещата съпруга на Рамон, но пък за Кати безкрайното ровене из препълнени рафтове не беше източник на огромно удоволствие.

Тя плати за чаршафите, които току-що беше купила, а Габриела тактично се отдалечи, за да не присъства на процедурата с двойните касови бележки.

— Мисля, че на Рамон ще му харесат цветовете, които съм избрала за спалнята. Какво ще кажеш? — попита весело Кати, когато двете се настаниха в колата.

— Сигурно ще ги хареса — кимна тя с усмивка. Гъстата й смолисточерна коса се спускаше по гърба й на красиви вълни, очите й блестяха. — Всичко, което купуваш, е съобразено с неговия вкус, а не с твоя. Аз например бих купила онази покривка за легло с къдричките.

Кати, която шофираше, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Някак не мога да си представя Рамон, заобиколен от къдрички и цветя в пастелни тонове.

— Едуардо е също толкова мъжествен, както и Рамон, но няма нищо против спалнята ни да бъде обзаведена по мой вкус.

Кати трябваше да признае пред себе си, че тя е права: съпругът й посрещаше всяко нейно желание с някоя от онези свои едва забележими весели усмивчици, които бяха специално запазени за Габриела. През последните четири дни Кати беше подложила на преоценка мнението си за Едуардо. Той не гледаше неодобрително на света около него; погледът му ставаше такъв само когато се спреше върху нея. Едуардо се държеше любезно, но в мига, в който тя влезеше от стаята, топлотата от лицето му изчезваше.

Кати нямаше да се чувства толкова неудобно, ако той беше да речем дребен и грозен или едър и глупав. Но истината бе, че беше много красив мъж, което от своя страна я караше да си мисли, че нещо не разбира. Едуардо беше на тридесет и пет години с изключителна испанска хубост. Беше малко по-нисък от Рамон, но добре сложен. Държеше се с типична мъжка самоувереност и чувство за превъзходство, които едновременно я дразнеха и привличаха. Не можеше да се сравнява с Рамон нито по външен вид, нито по възпитание, но въпреки това двамата мъже чудесно се разбираха, което караше Кати да си мисли, че само тя е пропуснала да забележи някое безценно качество у Едуардо. Той се отнасяше към жена си с безкрайно обожание, към Рамон — със смесица от приятелско чувство и възхищение, а към нея проявяваше само обикновена любезност.

— Да не съм засегнала с нещо Едуардо? — попита тя. Почти очакваше Габриела да отрече, че в държанието на мъжа й има нещо странно.

— Не му обръщай внимание — с очарователна прямота отвърна приятелката й. — Едуардо изпитва силно неодобрение към всички американски момичета и особено към богатите като теб. Мисли, че са разглезени и безотговорни, освен всичко друго.

— Какво го кара да си мисли, че съм богата? — попита внимателно тя.

Габриела извинително се усмихна:

— Багажът ти. Докато учеше, Едуардо работеше в един скъп хотел в Сан Хуан. Казва, че багажът ти струва повече, отколкото всичките мебели във всекидневната ни.

Преди Кати да успее да отговори, тя продължи мрачно:

— Едуардо харесва Рамон изключително много и се страхува, че ти няма да свикнеш с живота на обикновена фермерска жена. Мисли, че понеже си богата американка, ти липсва смелост, че щом видиш колко труден може да бъде животът тук, ще напуснеш приятеля му, че ако реколтата е бедна или изкупните цени — ниски, ти ще побързаш да излееш парите си върху Рамон.

Кати се изчерви, а Габриела яростно кимна:

— Точно поради тази причина Едуардо никога няма да узнае, че плащаш половината от сметките с твоите пари. Веднага ще те обвини, че не зачиташ Рамон, и ще реши, че постъпваш така, защото мислиш, че онова, което годеникът ти може да си позволи да ти купи, не е достатъчно добро за теб. Не зная защо плащаш за мебелите с твоите пари, Кати, но не смятам, че го правиш по изброените причини. Някой ден ще ми кажеш, ако решиш, а междувременно Едуардо ще си остане в неведение, иначе незабавно ще предупреди Рамон.

— Никой от двамата няма да узнае, ако ти не им кажеш — с усмивка я увери тя.

— Знаеш, че ще си мълча. — Габриела погледна към слънцето. — Искаш ли да отидем на аукциона в онази къща в Маягуез? Съвсем близо сме.

Кати с готовност се съгласи и три часа по-късно беше горд собственик на кухненски диван и два стола. Къщата беше принадлежала на богат стар ерген, който непосредствено преди смъртта си внезапно беше развил у себе си слабост към красивите дървени мебели и солидния комфорт. Столовете бяха с изящна форма, тапицирани с бежово ръждива дамаска. В допълнение към тях вървяха две отоманки. Диванът беше с широки извити странични облегалки и дебели плътни възглавници.

— Рамон ще ги хареса — отбеляза Кати, докато плащаше покупката и уреждаше превозването на мебелите.

— А ти харесваш ли ги? — попита Габриела. — Нали също ще живееш в къщата, а досега не си купила нищо просто защото ти го искаш!

— Разбира се, че съм купила — отвърна тя.

В четири без десет спряха пред малката къщица на падре Грегорио, разположена в източната страна на селския площад. Къщата привличаше погледа със снежната си белота и тъмнозелените капаци на прозорците. Кати взе торбата си от седалката, нервно се усмихна на Габриела и стъпи на тротоара.

— Сигурна ли си, че не искаш да те изчакам? — попита приятелката й.

— Напълно. От тук до вас пътят е съвсем кратък. Ще имам достатъчно време да се преоблека, преди да отида при Рамон.

С неохота приближи до входната врата. Спря за миг, приглади полите на зелената си памучна рокля и прибраната си в нисък кок коса. Ушите й бучаха. Надяваше се, че видът й е благоприличен. Беше ужасно нервна.

Възрастната домашна помощница отвори вратата и я покани да влезе. Поведе я през мрачния хол. Кати се чувстваше като осъден на смърт затворник, вървящ към своя екзекутор. Не можеше да си обясни защо е толкова объркана и разстроена.

Когато влезе в кабинета на падре Грегорио, свещеникът стана от стола си. Беше по-слаб и по-дребен, отколкото й се беше сторил предишната вечер. Със сигурност нямаше да й се наложи да влиза във физическа битка. Седна на стола срещу бюрото на падрето, а самият той зае предишното си място.

Двамата се измериха с поглед — учтив, но предпазлив. Накрая падре Грегорио рече:

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Кати и се усмихна пресилено. — Нямам много време за губене.

Не биваше да казва това. Рошавите му вежди неодобрително се свиха.

— Без съмнение имате много по-важна работа — хапливо изрече той.

— Требва да свърша нещо за Рамон, не за себе си — рече троснато тя.

За нейно огромно облекчение падре Грегорио прие обяснението й. По тънките му устни плъзна едва забележима усмивка, побелялата му глава кимна:

— Рамон е много зает. Бърза за кратко време да свърши много работа и вероятно ви е възложил цял куп задачи. — Падре Грегорио измъкна някакви листи от чекмеджето на бюрото, взе една писалка и каза: — Нека тогава да започнем с попълването на тези формуляри. Трите ви имена и точната възраст, ако обичате?

Кати съобщи исканата информация.

— Семейно положение? — Преди да успее да отвърне, свещеникът вдигна поглед към нея и съчувствено изрече: — Рамон ми каза, че първият ви съпруг е починал. Сигурно е било голяма трагедия за вас да останете вдовица още в разцвета на вашия брак!

Тя не бе лицемерка, затова любезно, но твърдо отговори:

— Овдовях в разцвета на нашия развод по-точно. Ако има нещо трагично в цялата работа, то е, че изобщо се омъжих за първия си съпруг.

Сините очи на свещеника се присвиха зад дебелите стъкла на очилата.

— Моля?

— Разведох се със съпруга си, преди той да умре.

— Каква беше причината за развода?

— Непреодолимо несходство в характерите.

— Не ви питам за съдебната формулировка, а за истинските причини.

Кати пое дълбоко дъх и рече:

— Напуснах Дейвид, защото го презирах.

— Защо?

— По-добре да не обсъждаме този въпрос.

— Разбирам — кимна падре Грегорио, остави писалката върху бюрото и тя почувства, че възцарилото се помежду им доверие започва да изчезва. — В такъв случай предполагам, че не бихте възразили да поговорим малко за вас с Рамон. От колко време се познавате?

— Само от две седмици.

— Какъв необичаен отговор — отбеляза отчето. — Къде се срещнахте?

— В Съединените щати.

— Сеньорита Конъли, ще го сметнете ли за намеса в личния ви живот, ако ви помоля да бъдете малко по-конкретна?

Погледът й пламна.

— Ни най-малко, падре. Срещнах Рамон в един бар — в една cantina, както тук наричате тези места.

Той изглеждаше поразен:

— Рамон се е запознал с вас в една cantina?

— Всъщност беше навън.

— Не ви разбрах?

— Беше навън, на паркинга. Имах неприятности и той ми помогна да ги разреша.

Падре Грегорио се отпусна успокоен и закима в знак на пълното си одобрение.

— Разбира се. Колата ви се е повредила и Рамон ви е предложил помощта си.

Сякаш положила клетва да говори истината и само истината, тя го поправи:

— Не беше така. Имах проблеми с един мъж, който ме целуваше на паркинга, и Рамон го удари. Мисля, че беше силно афектиран.

Очите на падрето проблясваха зад златните рамки на очилата като късчета лед.

— Сеньорита — презрително изрече, — да не искате да кажете, че Рамон Галвера е влизал в пиянска свада на обществено място заради някаква непозната жена, по-точно заради вас?

— Не, разбира се! Рамон не беше пиян и не бих нарекла свада онова, което се случи. Той удари Роб само веднъж и го повали в безсъзнание.

— И после какво? — нетърпеливо попита свещеникът.

За нещастие свежото чувство за хумор на Кати избра точно този неподходящ момент, за да се изяви.

— После напъхахме Роб в колата му, а ние с Рамон се качихме в моята и запрашихме по-далеч от онова място.

— Колко интересно!

Кати леко се усмихна.

— Наистина не беше толкова ужасно, колкото изглежда.

— Трудно ми е да повярвам.

Усмивката й помръкна. Очите й станаха тъмносини и опасно засвяткаха.

— Вярвайте в каквото си искате, падре.

— Озадачава ме онова, в което вие се опитвате да ме накарате да повярвам, сеньорита — отвърна рязко той и се изправи зад бюрото. Кати също стана от стола си. Нервите й бяха опънати до крайност. Не знаеше дали да изпитва облекчение или тревога при този така неочакван завършек на разговора.

— Какво искате да кажете? — озадачено попита тя.

— Помислете си по въпроса. Ще се срещнем отново в понеделник в девет часа сутринта.

Час по-късно, преоблечена в спортен панталон и плетена бяла блузка, Кати се изкачваше по хълма към къщата на Рамон. Беше вбесена, объркана и виновна.

Щом изкачи първия склон, спря и се обърна назад. Хълмовете бяха покрити с цветя. Лесно различаваше къщите на Рафаел и Габриела, останали в ниското. Къщата на Рамон беше доста по-високо разположена от останалите — всъщност трябваше да изкачи още два склона — затова реши да поседне за кратка почивка. Придърпа колене към гърдите си и замислено облегна брадичка на тях.

„Озадачава ме онова, в което се опитвате да ме накарате да повярвам, сеньорита“ — беше казал старият свещеник. Наистина беше извъртял нещата така, че Кати да се почувства виновна — сякаш беше отишла на срещата с падре Грегорио с намерението да му направи лошо впечатление! Като си помислеше, че цял ден беше обикаляла из магазините с онази стегната в кръста рокля и на висок ток, само и само да се появи в подходящ вид пред свещеника!

Беше му казала самата истина за обстоятелствата, при които се беше запознала с Рамон, и ако разказът й не се покриваше със старомодните му разбирания за морал, вината не беше нейна. Щом падре Грегорио не искаше да отговаря искрено на въпросите му, не би трябвало изобщо да ги задава, помисли си възмутено тя.

Колкото повече мислеше, толкова по-малко съжаляваше за непочтителния тон, с който се беше отнесла към стареца по време на първата им среща. Всъщност цялата случка я изпълваше със справедливо възмущение, но внезапно в ушите й прозвучаха думите на Рамон: „Как можа да забравиш за срещата си с падре Грегорио само няколко часа, след като ти напомних за нея?… Падре Грегорио е единствената възможна пречка пред нашата женитба… Нима искаш той да реши, че не си подхождаме, Кати?“

Чувството за несигурност охлади гнева й. Наистина, как беше могла да забрави за срещата? Подготовката за първата й сватба беше отнела няколко месеца. Кати трябваше непрекъснато да се среща с разни шивачи, фризьори, цветари, сервитьори, фотографи и много други хора. Нито веднъж не беше „забравила“ за някоя от срещите си с тях.

Дали подсъзнателно не беше изпитала желание да пропусне вчерашната си среща с възрастния свещеник? Изпита леко угризение. Дали и днес нарочно не беше оставила неблагоприятно впечатление у падре Грегорио? Не, не се беше опитвала да го впечатли по никакъв начин; не беше целяла да остави у него каквото и да е впечатление — нито добро, нито лошо. Но беше създала погрешна представа за срещата й с Рамон и не се беше опитала да я поправи.

Когато прояви желание да научи нещо повече за развода й с Дейвид, Кати на практика му заяви, че това не е негова работа. Ако трябваше да бъде честна, той определено имаше право да се интересува от развода й. В същото време чувстваше, че тя пък има право да постави на място всеки, който се опитва да я принуди да говори за първия си съпруг. Можеше да не се държи така грубо, когато засегнаха темата; можеше просто да каже на свещеника, че се е разделила с Дейвид, защото е била подлагана на физически и психически тормоз. А ако въпреки това той се беше опитал да задълбае в темата, можеше да му обясни кротко, че не й е възможно да коментира подробностите и че предпочита да забрави целия този неприятен период от живота си.

Така трябваше да направи! Вместо това се държа пренебрежително, надменно и дръзко. Не си спомняше досега да се е държала с някого по този начин. В резултат на необмисленото си поведение беше настроила срещу себе си единствения човек, който би могъл да попречи на женитбата й с Рамон след десет дни. Колко глупаво!

Вдигна от тревата едно лале и започна разсеяно да къса яркочервените му листчета. Сега пък се сети за думите на Габриела: „Не си купила нищо, защото ти го искаш.“ Когато приятелката й каза това, тя отрече, но в момента ясно си даваше сметка, че беше избягвала да купува за дома на Рамон неща, които да носят нейния отпечатък. Защото това щеше да я задължи да се омъжи за него и да остане да живее в онази къща.

Колкото повече наближаваше денят на сватбата им, толкова по-притеснена и разколебана ставаше Кати. Нямаше смисъл да го отрича, но и от признанието, че е така, нямаше голяма полза. Когато тръгна от Сент Луис заедно с Рамон, беше сигурна, че постъпва правилно. Сега не беше сигурна в нищо. Не можеше да разбере този свой страх, своята несигурност; дори не можеше да намери обяснение за много от своите постъпки. Тя, която винаги се беше гордяла с непоклатимата логика в поведението си, напоследък се държеше като пълна невротичка. Нямаше никакво извинение за това, ядосано си рече.

А може би имаше. Когато за пръв път се обвърза с мъж, светът й се сгромоляса с трясък. Малко хора можеха с такава сигурност като нея да твърдят колко страшен е един лош брак. Може би бракът не си заслужаваше риска. Може би изобщо не би трябвало да се замисля за повторна женитба. Не! Не, не и не!

Нямаше да позволи емоционалните белези, оставени й от Дейвид, да съсипят живота й и да я лишат от възможността за щастлив брак. Нямаше да достави на Дейвид Колдуел това удоволствие, независимо че беше мъртъв.

Скочи и изтупа панталоните си. Изкачи се на втория склон и отново се обърна да види селото. С усмивка си каза, че прилича на снимка от пътеводител: малките бели къщички, сгушени в полите на зелените хълмове, църквата, извисяваща се в средата. В нея щеше да се венчае след десет дни.

При тази мисъл стомахът й се сви на топка, очите й се насълзиха. Имаше чувството, че душата й се раздира. Умът й я теглеше на една страна, сърцето — на друга. Страхът вледеняваше гърдите й, страстта пулсираше във вените й, а над всичко грееше любовта й към Рамон.

Кати наистина го обичаше. Обичаше го много!

До този момент не го беше признавала пред себе си и с изненада усети как я обземат удоволствие и паника едновременно. След като беше съвсем наясно с чувствата си към този красив, нежен и страстен мъж, защо просто не се оставеше те да я водят?

Да следва любовта, с горчивина си помисли тя. Веднъж вече го беше направила и чувствата й я бяха довели до истински кошмар. Тя прехапа устни и отново закрачи по хълма.

Защо постоянно мислеше за Дейвид и за първия си брак? Единствената прилика между бившия й съпруг и Рамон освен височината и цвета на очите й беше интелигентността. Дейвид беше амбициозен и талантлив адвокат; изискан и светски. Докато Рамон…

Докато Рамон беше загадка: възпитан, много начетен мъж с огромен интерес към световните дела. Мъж, който с лекота можеше да се впише в светска среда — както беше станало по време на партито в дома на родителите й например — и който въпреки това беше предпочел да живее като обикновен фермер. Беше избрал да бъде фермер, а нямаше нито усет, нито изпитваше истинска обич към земята, която се беше заел да обработва. Нито веднъж не беше предложил на Кати да я разходи из полето, въпреки че тя многократно го беше молила, а когато обсъждаше заедно с Рафаел начините за възстановяване на стопанството, в думите му личеше решителност, но не и ентусиазъм.

В началото на тази седмица Кати го беше попитала дали някога е искал да се занимава с нещо друго освен с малкото си стопанство и Рамон кратко беше отвърнал: „Да“.

— Защо тогава продължаваш да обработваш земята? — беше настояла тя.

— Защото земята е тук. Защото е наша. Защото тук и заедно с теб аз познах повече спокойствие и щастие отколкото през целия си живот.

Спокойствие от какво, питаше се тя оттогава насам. А дори и да беше щастлив, не винаги му личеше. През изтеклата седмица многократно беше откривала по лицето му напрегнатост, острота. В момента, в който Рамон усетеше, че любимата му го наблюдава, на устните му се появяваше топла чувствена усмивка.

Какво криеше от нея? Някаква дълбока мъка? Или нещо по-лошо? Жестокост, както при Дейвид или…

Тя тръсна глава. Рамон нямаше нищо общо с Дейвид. Нищичко. Спря до едно дръвче и откъсна клонка, покрита с едри жълти цветове. Поднесе клончето към лицето си, опитвайки се да разпръсне мъчителното чувство за несигурност, преследващо я навсякъде.

Когато се изкачи на върха на хълма, чу шума от чуковете и трионите, идващ откъм къщата. Четирима души боядисваха фасадата на къщата в бяло, а друг оцветяваше дървените капаци на прозорците в черно.

Настроението й се повиши, когато установи огромната промяна, настъпила в къщата през последните няколко дни. За пет дена с помощта на работниците Рамон беше успял да я превърне в живописна малка къщичка, носеща духа на отминали времена.

— Сандъчета с цветя — изрече гласно Кати, наклони глава настрани и се опита да си представи дървени сандъчета с цветя, подредени до стената от двете страни на входната врата. Точно това й трябваше на къщата, помисли си. Така щеше да се превърне в приказна къщичка, разположена на приказно място в приказен остров. Но дали животът й в нея щеше да е приказен?

Зърна Рамон, покачен на дървена стълба. При нейния нежен поздрав той изненадано се извърна и престана да боядисва. Загорялото му от слънцето лице светна в лъчезарна усмивка. Радостта му от неочакваното й посещение беше толкова искрена, че Кати изведнъж без причина се почувства невероятно щастлива.

— Донесох ти нещо — шеговито изрече тя, измъкна покритото с цвят клонче иззад гърба си и се протегна нагоре, за да му го подаде.

— Цветя? За мен ли са? — попита той и с изискан поклон пое клонката.

Тонът му беше небрежен, но в очите му блесна ярко пламъче. Кати кимна и лукаво се усмихна:

— Утре ще бъде бонбонче.

— А вдругиден?

— О, обикновено следва някакво бижу — прилично скъпо, но дребно, за да не събуди у теб съмнения относно почтеността на намеренията ми.

Рамон се усмихна още по-широко:

— А на по-следващия ден?

— На по-следващия ден ще трябва да се скриеш в къщата и здраво да заключиш вратата, за да запазиш честта си, защото това е денят на разплатата.

Гърдите му приличаха на изваяни от лъскав бронз. От Рамон се разнасяше аромат на пот и сапун. Той слезе при нея, грабна я в прегръдките си и плъзна длани по гърба й. Устните му приближиха към нейните.

— За теб аз ще бъда много лесна плячка: ще се разделя със своята добродетел само срещу цветето.

— Срамота! — задъхано рече тя.

Очите му заприличаха на бездънни кладенци.

— Целуни ме, Кати.