Нежна победа

ОСМА ГЛАВА

Будилникът иззвъня, но тя спеше толкова дълбоко, че не го чу. Когато се събуди, установи, че е закъсняла, и бързо започна да се облича. Пристигна на работа петнадесет минути след началото на работния ден.

Отвори чекмеджето на бюрото си. Забеляза календара и датата: трети юни, четвъртък. Посегна към кафето, което Дона предвидливо беше оставила върху бюрото й.

Четвъртък.

Последният ден, в който би могла да открие Рамон. Дали щеше да чака на оставения от него телефонен номер през деня? Може би по-голяма вероятност имаше да го открие след пет шест часа? Дали пък не работеше нощем? Нима имаше някакво значение? Тя нямаше да му се обади, защото той щеше да изтълкува обаждането й като знак на съгласие да зареже всичко и да стане негова жена. Не можеше да постъпи толкова безразсъдно.

Трети юни.

Усмихна се тъжно и отпи от горещото кафе. Както беше тръгнало, Рамон би могъл да я направи юнска булка, ако беше проявил малко повече настойчивост.

Разтърси глава, за да се зареди със специалния талант, който беше открила, че притежава по време на развода с Дейвид: ако постоянно си налагаше да мисли за нещо различно в момента, в който някоя нежелана мисъл завладееше съзнанието й, успяваше да прогони тази мисъл.

През целия ден се стара да не остава нито миг без работа. Проведе всички запланувани интервюта, дори прие трима кандидати, които нямаха предварително уговорен час.

Втурна се в кабинета на Вирджиния и разпалено й благодари за чудесното повишение и прекрасния съвет.

Накрая бавно затвори вратата на кабинета си и неохотно пое към къщи.

У дома обаче не беше толкова лесно да се придържа към изпитаната рецепта. По радиото непрекъснато повтаряха колко е часът.

Шест и половина. Рамон едва ли щеше да се задържи до късно на онзи номер. Ако вече не си е тръгнал.

Кати ядосано изключи радиото и пусна телевизора. Закрачи из апартамента, неспособна да се спре на едно място. Обадеше ли се на Рамон, нямаше връщане назад. Трябваше да му каже истината. А след като научеше всичко, той вероятно щеше да се откаже от намеренията си да се ожени за нея. Беше побеснял, когато разбра, че е била омъжена. Напълно възможно беше яростта му да нямаше нищо общо с неговата религия. Може би той просто не искаше да използва употребявана стока. Но ако желанието му беше да скъса с нея, защо тогава й беше оставил телефонен номер, на който да го потърси?

Не би могла да му позвъни, ако не е готова да напусне работа с еднодневно предупреждение. Това беше последната й възможност. Трябваше да отиде при Вирджиния Джонсън и да каже на тази жена, която се беше отнасяла чудесно с нея:

— Съжалявам, че напускам без предупреждение, но така се налага.

Да не говорим за проблема с родителите й! Щяха да се ядосат, да се притеснят и да се засегнат. Щеше ужасно да им липсва, ако се преселеше в Пуерто Рико. Тя бързо набра номера на родителите си. Икономката им й съобщи, че господин и госпожа Конъли са отишли на вечеря. По дяволите! Защо не си бяха вкъщи, когато се нуждаеше от тях? Трябваше да си стоят у дома и да си мислят колко им липсва тяхната малка Кати, която виждаха веднъж на няколко седмици! Дали щеше да им липсва много, ако я виждаха през няколко месеца?

Изпитваше необходимост да върши нещо. Отиде до гардероба и извади жълтия си бански. Облече го и седна пред огледалото. Разреса дългата си коса.

Как изобщо е могла да допусне, че е готова да жертва всичко, да го смени за къщата и живота, които й предлагаше Рамон? Сигурно е била полудяла! Животът й беше мечта за всяка съвременна американска жена! Имаше перспективна работа, прекрасен апартамент, скъпи дрехи и никакви финансови проблеми. Беше млада, привлекателна и независима.

Имаше всичко. Абсолютно всичко!

Тази мисъл я накара да забави движенията си. Втренчи се в отражението си в огледалото. Мили Боже, наистина ли това беше всичко? Очите й потъмняха от отчаяние, щом си представи бъдещето. Животът трябваше да предлага повече! Това с положителност не беше всичко! Не можеше да бъде!

Опитвайки се да прогони мрачните мисли, тя взе една хавлиена кърпа и тръгна към басейна. Там имаше тридесетина души. Сред тях бяха Дон и Брад. Седяха с още няколко мъже на една маса и пиеха бира. Кати им помаха в отговор на поканата да се присъедини към тях, но отрицателно поклати глава. Постла кърпата в най-изолираното местенце, което успя да открие, после се отправи към басейна. Преплува двадесет дължини, после се изкачи по металната стълбичка и се отпусна върху шезлонга си. Някой беше пуснал портативно радио. Говорителят съобщаваше:

— В момента в Сент Луис е седем часът и петнадесет минути.

Затвори очи и се опита да изключи съзнанието си от всичко наоколо. Внезапно сякаш почувства топлите устни на Рамон върху своите. Целувката му ставаше все по-дълбока и възбуждаща, а плътният му глас пулсираше с ударите на сърцето й: „Ще ти посветя целия си живот… Ще те любя, докато не закрещиш и не започнеш да ме молиш за още… Ще изпълня дните ти с нежност…“

Сякаш бавно започваше да се разтваря.

„Ние си принадлежим — беше й казал с дрезгав от желание глас. — Кажи ми, че и ти го знаеш. Кажи ми.“

Тя беше повторила думите му. Знаеше, че е прав, както знаеше, че двамата не могат да бъдат заедно.

Беше толкова хубав, толкова мъжествен с красивата си черна коса и зашеметяваща усмивка, разкриваща снежнобелите му равни зъби! Спомни си леката трапчинка на брадичката му, начина, по който очите му…

— О! — извика тя и рязко се изправи. Пръските ледена вода я бяха стреснали и ядосали.

— Събуди се, спяща красавице! — с усмивка й рече Дон и приседна на шезлонга до нея. Кати се отмести, за да му направи място, и яростно го изгледа.

Очите му светеха със стъклен блясък, лицето му беше леко подпухнало. Имаше вид на човек, пил цял следобед.

— Кати — започна той, а очите му се спряха върху дълбоко изрязаното деколте на горнището й. — Ти наистина ме зашемети, знаеш ли?

— Не мисля, че е много трудно да се постигне подобно нещо — отвърна с крива усмивка тя и отблъсна ръката му, която посягаше да поглади лявото й бедро.

Дон се засмя:

— Дръж се добре с мен, Кати. Аз мога да бъда невероятно нежен с теб.

— Аз не съм възрастна дама, а ти не си бойскаут — прекъсна го, прикривайки неудобството си с насмешка.

— Имаш остро езиче, Червенокоске. Но можеш да го използваш за много по-приятни неща, отколкото да ме скълцваш с него. Позволи ми да ти покажа. — Устните му опасно започнаха да доближават към нейните.

Тя извърна глава.

— Дон — умолително започна, — наистина се опитвам да не направя сцена, но ако не престанеш, ще се разкрещя и двамата ще се изложим.

Той се отдръпна и се втренчи в нея:

— Какво ти става?

— Нищо! — отвърна. Не искаше да си създава враг в негово лице, а просто да го отпрати. — Какво искаш?

— Шегуваш ли се? Искам жената, която в момента гледам — тази с прекрасното лице, невероятното тяло и държание на девственица.

Кати го погледна право в очите и попита:

— Защо?

— Скъпа, задаваш ми изключително тъп въпрос. Но ще ти отговоря с думите на алпиниста, когато го питат защо иска да изкачи планината: искам да те изкача, защото си тук. Искаш ли да бъда още по-ясен? Искам да се покача върху теб или ако предпочиташ, ти можеш да…

— Махни се! — отвратено изсъска тя. — Ти си противен и отгоре на всичкото — пиян.

— Не съм пиян! — възрази той.

— В такъв случай си непоносимо противен! Сега изчезвай!

Дон стана и сви рамене:

— Добре. Да ти изпратя ли Брад? Той също проявява интерес към теб. Или пък Дийн, той…

— Не желая никого! — гневно извика Кати.

Дон я погледна с искрено недоумение:

— Защо? Ние с нищо не сме по-лоши от онези момчета ей там… Всъщност даже сме по-добри от повечето…

Кати започна бавно да се изправя, а смисълът на думите му постепенно проникваше в съзнанието й.

— Какво каза? — прошепна.

— Казах, че сме толкова добри, колкото онази група момчета, дори по-добри от повечето от тях.

— Прав си… — Пое дълбоко въздух. — Абсолютно си прав!

— И какъв е проблемът тогава? За какво, или по-точно, за кого се пазиш?

Изведнъж Кати разбра. Господи, тя наистина разбра! За малко да събори Дон в стремежа си да го заобиколи възможно най-бързо.

— Не за онзи проклет испанец, нали? — прозвуча гласът му зад гърба й.

Нямаше време да му отвърне. Втурна се като луда в апартамента си. Дано само не беше прекалено късно. Набра номера, който Рамон беше написал върху страницата на тефтерчето. Започна да брои иззвъняванията. С всеки сигнал надеждата й умираше.

— Ало? — До слуха й достигна женски глас след десетото позвъняване, тъкмо когато беше решила да се откаже.

— Бих искала да говоря с Рамон Галвера. Дали е там? — Беше изненадана да чуе женски глас и забрави да се представи. Жената замълча. Като дойде на себе си, Кати рече: — Казвам се Катърин Конъли.

— Извинете, госпожице Конъли, но господин Галвера не е у дома. Очакваме го да дойде всеки момент. Да му предам ли да ви се обади?

— Да, моля ви! — отвърна тя. — Сигурна ли сте, че ще имате възможност да му предадете съобщението ми веднага след като пристигне у вас?

— Разбира се.

Затвори и се втренчи в телефонния апарат. Дали Рамон наистина не беше там или просто беше помолил тази любезна жена да отпрати натрапницата? Когато узна за предишния й брак, той беше побеснял от гняв… Може би след двудневната раздяла страстта му се беше поохладила и той вече не проявяваше интерес към някаква си разведена жена. Какво щеше да прави, ако не й се обадеше? Нямаше ли да е по-добре след малко да позвъни отново, за да провери дали наистина са му предали, че го е търсила? Или трябваше да схване намека да не го безпокои повече?

Двадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Кати сграбчи нетърпеливо слушалката и задъхано рече:

— Ало?

Дочу гласа на Рамон:

— Кати?

Така силно стисна слушалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Каза да ти се обадя, ако… ако искам да си поговорим. — Млъкна за момент с надеждата, че младият мъж ще каже нещо, за да й помогне, но той я чакаше да продължи. Пое дълбоко дъх и промълви: — Бих искала да говоря с теб, но предпочитам да не е по телефона. Рамон, можеш ли да наминеш насам?

Гласът му беше безстрастен, когато изрече:

— Да.

Това беше достатъчно. Спомнила си, че е с жълтия бански, тя се втурна към стаята да се преоблече. Отчаяно се питаше какво ще е най-добре да сложи, сякаш от избора на дрехата зависеше успехът или провалът на предстоящата среща. Накрая се спря на една блузка със закрито деколте в прасковен цвят и къси панталонки. Изми косата си и я изсуши, добави прасковено червило, малко руж и спирала. Когато се погледна в огледалото, очите й блестяха, а страните й руменееха.

— Стискай ми палци! — помоли се на отражението си тя и се отправи към всекидневната.

Понечи да седне на дивана, но веднага скочи като ужилена.

— Уиски! — извика, Рамон обичаше уиски, а в апартамента й нямаше нито капка. Остави вратата открехната и позвъни на съседа си. Взе на заем една бутилка „J&B“ и се върна в апартамента.

Очакваше да завари Рамон във всекидневната, но той още не беше дошъл. Отиде в кухнята и приготви питието му така, както беше забелязала, че го поръчва в заведенията — с много лед. Критично вдигна чашата и огледа съдържанието й. Зачуди се защо беше направила такава глупост — да приготви питието толкова рано. Докато той пристигнеше, ледът щеше да се разтопи. Реши тя да го изпие. Отпи малко, сбърчи нос, когато силната течност опари гърлото й и понесе чашата към всекидневната.

В девет без четвърт на вратата се позвъни. Кати скочи от мястото си и се втурна да отвори.

Точно пред вратата си наложи да спре, придаде си спокоен вид, усмихна се и отвори както обикновено — нито много бързо, нито прекалено бавно. На прага стоеше Рамон. Изглеждаше невероятно висок и неописуемо красив в светлосивия си костюм с вратовръзка с цвят на кестен. Очите му се впиха в нейните. Изражението на лицето му беше непроницаемо.

— Благодаря ти, че дойде — каза Кати и отстъпи назад, а после затвори вратата зад гърба му. Беше толкова нервна, че не знаеше как да започне. — Седни, а аз ще отида да ти приготвя едно питие.

— Благодаря — отвърна той, влезе във всекидневната и свали сакото си. Метна го внимателно върху облегалката на един стол. Нито веднъж не я погледна.

Поведението му я объркваше, но после си рече, че щом сваля сакото си, значи има намерение да остане поне за малко. Когато се върна с готовата напитка, завари Рамон до прозореца да се взира навън. Щом усети, че тя влиза, се обърна. За пръв път забеляза бръчките на напрежение и изтощение около устата и очите му. Тревожно се вгледа в лицето му и промълви:

— Изглеждаш уморен, Рамон.

Той разхлаби възела на вратовръзката си и пое чашата от ръката й.

— Не съм дошъл тук да обсъждам вида си, Кати — информира я остро.

— Зная — въздъхна тя. Добре разбираше, че той умишлено се държи хладно с нея и че продължава да й се сърди. — Нямаш намерение да ми помогнеш, нали? — изрече на глас мисълта, която в момента се въртеше в главата й.

Погледът му продължаваше да бъде невъзмутим.

— Зависи от това, което смяташ да ми кажеш. Както споменах и преди, мога да ти предложа малко неща, ако приемеш да станеш моя жена, но едно от тези неща е абсолютната искреност. Винаги. Очаквам същото и от теб.

Кати кимна и извърна глава. Хвана се за облегалката на близкия стол. Пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Рамон, когато влязохме в църквата онзи ден, разбрах, че си ревностен католик. Помислих си, че ако е така, ти не би могъл… не би се оженил за мен, след като съм се венчала в католическа църква, а после съм се развела. Точно затова ти признах за развода. Не те излъгах. Скрих само, че Дейвид е мъртъв.

— Зная — безстрастно изрече той зад гърба й.

Кати впи пръсти в облегалката на стола.

— Знаеш ли? Как си разбрал?

— Преди известно време ми спомена, че ти напомням за един човек, чиято смърт ти е донесла огромно облекчение. Когато впоследствие заговори за бившия си съпруг, отново отбеляза, че двамата с него си приличаме. Предположих, че едва ли познаваш двама мъже, които толкова да приличат на мен. Между другото, ужасно ти личи, когато решиш да лъжеш.

Пълното му безразличие накара сърцето й да потръпне болезнено.

— Разбирам — промълви едва чуто тя. Сълзи я задавяха. Очевидно Рамон не искаше да се обвързва с жена, принадлежала някога на друг мъж — независимо дали тя е разведена или вдовица. Обзета от нелогичното желание да го подтикне да й признае това, прошепна: — Имаш ли нещо против да ми обясниш защо продължаваш да ми се сърдиш дори след като ти признах всичко? Зная, че си сърдит, само че не съм съвсем сигурна защо и…

Той я хвана за ръцете и я обърна с лице към себе си. Пръстите му болезнено се впиха в плътта й.

— Защото те обичам! — изрече през зъби. — През последните два дни изживях истински ад. — Гласът му стана дрезгав. — Обичам те и в продължение на близо четиридесет и осем часа чаках да ми позвъниш. С всеки изминал час в мен сякаш нещо умираше.

Кати нежно погали страната му.

— За мен тези два дни също бяха ужасни.

Ръцете му я обгърнаха с неподозирана сила. Устните му запламтяха настойчиво върху нейните в очакване да получат също толкова страстен отговор. Пръстите му галеха гърба, шията, гърдите й, спуснаха се надолу и я притиснаха към възбудената му мъжественост. Кати инстинктивно раздвижи бедра и Рамон изстена от неудържима страст. Зарови пръсти в косите й, изви главата й назад и приближи устни към нейните. Езикът му не можеше да се насити на вкуса й.

После обсипа очите, лицето и шията й с нежни целувки.

— Знаеш ли, че си в състояние да ме подлудиш? — промълви задъхано.

Кати не успя да му отговори. Устата й отново беше пленена от неговата, а тялото й се разтопи в сладка нега. Струваше й се, че се носи в океан от удоволствие, че доброволно потъва сред пенливите му вълни, че отива все по-дълбоко и по-дълбоко, запращана там от всеки допир на ненаситните му устни и ръце.

Започна да изплува на повърхността едва когато устните му се отделиха от нейните. Обзе я разочарование. Сякаш й бяха отказали нещо, което по право й принадлежи. Положи глава на гърдите му и усети ускорения ритъм на сърцето му.

Дланта му докосна страната й и Кати в очакване вдигна поглед към него. Непознатата нежност, която съзря в очите му, я трогна и развълнува.

— Кати, щях да се оженя за теб, в която и църква да се беше венчала за онова животно, в което и съдилище да се беше развела!

Тя едва позна собствения си глас, когато задъхано прошепна:

— Мислех си, че ми се сърдиш, защото съм оставила нещата между нас да се задълбочат, без да те предупредя за бившия си съпруг.

Рамон поклати глава:

— Бях бесен, защото знаех, че се опитваш да ме заблудиш, че нарочно искаш да оставиш у мен впечатлението, че бившият ти съпруг е жив. Разбирах, че смяташ да използваш това като извинение, за да не се омъжиш за мен. Бях обзет от ярост, тъй като знаех колко си уплашена от чувствата си към мен, а аз не можех да си позволя да остана по-дълго в Сент Луис, за да разсея този твой страх.

Кати се надигна на пръсти и целуна горещите му устни, но когато ръцете му понечиха отново да я обгърнат, се отдръпна. Близостта му я изкушаваше, затова отстъпи назад и рече:

— Мисля, че е по-добре да съобщя на родителите си, преди да ме е напуснал куражът. Остават още три дни, в които трябва да направим всичко възможно, за да спечелим тяхното одобрение.

Отиде до ниската масичка, взе телефона и набра номера на родителите си, после погледна към Рамон:

— Бях решила да им кажа, че ще наминем към тях, но размислих. Смятам, че е по-добре те да дойдат тук… — Нервно се усмихна. — Могат да те изхвърлят от техния дом, но не и от моя.

Докато чакаше някой от родителите й да се обади, обмисляше как да започне разговора. Щом чу гласа на майка си, неуверено изрече:

— Здравей, мамо. Аз съм.

— Кати! Случило ли се е нещо? Часът е девет и половина!

— Не, нищо не се е случило. — Замълча за момент. — Надявах се, че няма да ви се стори прекалено късно и ще приемете поканата ми да наминете насам за по едно питие.

Майка й се засмя:

— Предполагам, че бихме могли. Току-що се прибрахме от вечеря в клуба. Веднага идваме.

Опитвайки се отчаяно да измисли нещо, с което да задържи още малко майка си на телефона, добави:

— Между другото, по-добре си носете пиенето. Всичко, което мога да ви предложа, е уиски.

— Добре, скъпа. Да донесем ли и нещо друго?

— Успокоителни и ароматни соли — промърмори под носа си Кати.

— Какво, скъпа?

— Нищо, мамо. Имам да ви съобщя една новина, но преди това ще те помоля за нещо. Помниш ли, когато бях малка, ми казваше, че двамата с татко ще ме обичате винаги, независимо от това, какво съм направила? Твърдеше, че няма значение колко ужасна може да бъде постъпката ми…

— Кати — прекъсна я остро майка й, — ако се опитваш да ме разтревожиш, знай, че вече си успяла.

— Като разбереш защо ви каня, ще се разтревожиш още повече — въздъхна отчаяно дъщеря й. — Мамо, Рамон е тук. В неделя заминавам с него. Ще се оженим в Пуерто Рико. Двамата искаме да поговорим с теб и татко по този въпрос.

Възцари се напрегната тишина, после майка й каза:

— Ние също искаме да поговорим с теб, Катърин.

Кати затвори и погледна към Рамон, който я наблюдаваше.

— Отново станах Катърин.

Въпреки желанието да се пошегува, предчувстваше неприятния разговор с родителите си. Щяха да настояват да промени решението си, но тя нямаше да отстъпи. Щеше да отиде в Пуерто Рико независимо от всичко, но ги обичаше много и не желаеше те да страдат заради нея.

Стоеше изправена до прозореца и очакваше пристигането им, а Рамон успокоително я беше прегърнал през рамо.

Когато на вратата се позвъни, Кати с неохота тръгна да отвори. Гласът на Рамон я спря:

— Кати, ако можех, щях да снема част от тази мъчителна отговорност от плещите и сърцето ти. За съжаление не мога, но ти обещавам, че през следващите три дни няма да изпиташ страдание.

— Благодаря ти — прошепна с болка в гласа тя, отпусна ръка в протегнатата към нея длан и почувства как силата и увереността му се преливат в нея.

— Казвала ли съм ти някога колко много ми харесват нещата, които ми говориш?

— Не — отвърна със слаба усмивка той, — но смятам, че е добре като за начало.

Нямаше време да размишлява над последните му думи, защото продължаваше да се звъни настойчиво на вратата.

Бащата на Кати, известен със своя чар и добрите си маниери, влетя в апартамента, стисна ръката на Рамон и каза:

— Радвам се, че отново се срещаме, Галвера. Беше ми много приятно, че посетихте дома ни онзи ден. Притежавате здрави нерви и голяма упоритост в желанието си да се ожените за Кати, но със сигурност сте си загубили ума, щом смятате, че ние с майка й ще ви позволим да направите това.

Майката на Кати, притежаваща способността да запазва самообладанието си и в най-критичните моменти, се втурна след съпруга си с две бутилки ликьор в ръце.

— Ние няма да търпим подобно безобразие! — заяви тя и посочи вратата с една от бутилките. — Господин Галвера, напуснете този дом. А ти, Катърин, трябва да си полудяла. Отивай в стаята си. — Другата бутилка определи посоката.

Кати, която наблюдаваше цялата сцена с ужас, най-после се посъвзе и каза:

— Татко, седни. Ти, мамо, също.

Когато и двамата потънаха в меките кресла, дъщеря им отвори уста да заговори, но в същия миг забеляза, че майка й силно стиска двете бутилки.

— Мамо, дай ми това, преди да си се наранила. — Отне оръжието на майка си, а после се замисли с какви думи да започне. Изтри потните си длани в панталонките и умолително погледна към Рамон.

Той се приближи до нея и обгърна тънката й талия с ръка. Без да обръща внимание на неодобрението, изписало се върху лицето на господин Конъли, той се обърна спокойно към него:

— Кати се съгласи да тръгне заедно с мен за Пуерто Рико в неделя. Там ще се оженим. Зная, че ви е трудно да приемете този факт, но за Кати е от огромно значение дали ще получи одобрението ви за това, което прави.

— Повече от сигурно е, че няма да го направи! — прекъсна го баща й.

— В такъв случай ще я принудите да избира между мен и вас. И в двата случая губещи ще са и двете страни. Тя пак ще дойде в Пуерто Рико, но ще ме намрази при мисълта, че заради мен между нея и вас се е появила пукнатина. Ще мрази и вас заради това, че не сте проявили разбиране и не сте й пожелали щастие. За мен е много важно Кати да бъде щастлива.

— Това случайно е особено важно и за нас — иронично отвърна господин Конъли. — Какъв живот можете да й предложите вие в онази фермичка в Пуерто Рико?

Кати забеляза как лицето на Рамон пребледня. Идеше й да удуши баща си заради унижението, на което подлага любимия й. Но когато младият мъж отвърна, гласът му беше овладян и спокоен:

— Наистина, тя ще живее в малка къща, но покривът няма да тече. Винаги ще има достатъчно храна, а също и дрехи. Аз ще я даря с деца. Иначе не мога да й обещая нищо, с изключение на едно — че всяка сутрин ще се събужда с увереността, че е обичана.

Очите на госпожа Конъли се насълзиха. Враждебността изчезна от погледа й.

— О, Господи… — промълви разчувствана.

Затова пък бащата на Кати беше загрял за предстоящата тежка битка:

— Значи, Кати ще бъде робиня, жена на някакъв си фермер, така ли?

— Не, тя ще бъде моя жена.

— И ще работи като всяка фермерска съпруга! — презрително го прекъсна бащата.

Рамон присви устни и пребледня още по-силно:

— Да, ще се налага да върши това онова.

— А вие знаете ли, господин Галвера, че Кати е виждала ферма само веднъж в живота си? Спомням си този ден с най-малката подробност. — Очите на господин Конъли се спряха върху изумената му дъщеря. — Искаш ли да му разкажеш за това, Катърин, или предпочитащ аз да го сторя?

— Татко, тогава бях само на дванадесет години!

— На толкова бяха и твоите три приятелки, Катърин, но те не пищяха, когато фермерът изви шията на едно пиле, нито се нахвърлиха върху му и го нарекоха убиец. Не отказаха да се докоснат до пилешко месо в следващите две години. Не смятаха, че конете са „миризливи“, а доенето на мляко — „гадост“. Не мислеха, че онази ферма, струваща половин милион долара, е „огромно смърдящо място, пълно с кирливи животни“.

— Само че — войнствено надигна глас Кати — нито една от тях не беше падала в купчина тор, нито беше кълвана от гъска, нито пък я беше ритал сляп кон! — Тя се извърна към Рамон. Искаше да оправдае по някакъв начин някогашното си отвращение от фермите, но с огромна изненада установи, че той я наблюдава с иронична усмивка.

— Сега се смеете, Галвера — сърдито отбеляза господин Конъли, — но усмивката ви ще замръзне на устните, щом откриете, че Кати не може да живее с ограничен бюджет. Тя не може да готви друго освен полуфабрикати, дори не знае как се вдява иглата. Тя…

— Преувеличаваш, Райън! — неочаквано се намеси госпожа Конъли. — Кати се издържа сама от деня, в който завърши колежа, и много добре знае как се шие.

Райън Конъли изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да експлодира.

— Да, може да бродира бод зад игла или някоя глупост от този род, и то зле! До ден днешен не мога да разбера какво представлява онова, което ни беше избродирала за подарък — риба или бухал. Съмнявам се, че и ти си наясно!

Раменете на Кати се разтресоха от отчаян смях:

— Не е нито риба, нито бухал, а… гъба — изкикоти се тя и се сгуши в успокояващата прегръдка на Рамон. — Избродирах я, когато бях четиринадесетгодишна. — Изтри сълзите, появили се в очите й, и вдигна блеснал поглед към любимия си. — Знаеш ли, а пък аз се страхувах, че ще сметнат теб за неподходящия кандидат!

— Това, което смятаме, е, че… — повиши глас господин Галвера, но съпругата му го изпревари:

— … че Кати не е подготвена да се справи с начина на живот, който вие й предлагате, господин Галвера — довърши тя. — Целият й трудов опит се е изграждал в колежа и във фирмата, където в момента работи. Става дума изцяло за интелектуален труд. Дъщеря ни завърши колежа с отличие, а ние добре знаем колко упорито върши работата си в корпорацията. За съжаление тя няма никаква подготовка да извършва тежък физически труд.

— Няма да й се налага да върши тежък труд — отвърна Рамон.

Райън Конъли очевидно се беше отказал да им изтъква разумни аргументи. Рязко се изправи, ядосано закрачи из стаята, после се извърна към Рамон. Задъхваше се от гняв.

— Онзи ден, когато бяхте у дома, не успях да ви преценя правилно, Галвера. Сметнах ви за човек с достойнство, но се оказва, че съм сбъркал.

Кати почувства как тялото на любимия й се напряга при обвинителната тирада на баща й.

— О, знаех, че сте беден — продължи разпалено господин Галвера, — но все пак реших, че сте човек на честта, човек, който държи на приличието. Но ето, сега стоите тук пред нас и ни заявявате, че не можете да предложите на дъщеря ни нищо, но въпреки това ще ни я отнемете. Ще я лишите от всичко, което й е добре познато, от нейното семейство, от приятелите й! Питам ви, това държание на почтен човек ли е? Отговорете ми, ако смеете!

Кати беше готова да се намеси, за да защити Рамон, но убийственото изражение, изписано по лицето му, я спря. Тя отстъпи назад.

Той отчетливо произнесе:

— Бих отнел Кати дори от собствения си брат. Този отговор достатъчен ли ви е?

— Да, за Бога, напълно достатъчен! Той ми показва що за човек…

— Седни си на мястото, Райън! — остро му заповяда госпожа Конъли. — Кати, идете с Рамон за малко в кухнята. Можете да приготвите питиетата. Искам да поговоря с баща ти.

Докато младият мъж се занимаваше с напитките, Кати се промъкна до открехнатата врата на всекидневната и наостри слух.

— Загубихме битката, Райън — чу гласа на майка си. — Опитваш се да се опълчиш срещу победителя. Този човек направи всичко възможно, за да избегне стълкновението с теб, но ти така настойчиво го тласкаше към ъгъла, че накрая не му остави друга възможност, освен да отвърне на удара с удар.

— Да върви по дяволите! Той все още не е победил! Не и докато Кати не отлети заедно с него. Дотогава ще го смятам за враг, но не и за победител.

Госпожа Конъли тихо се засмя:

— Той не ни е враг или поне не е мой враг. Не го смятам за такъв от момента, в който те погледна право в очите и ти заяви, че Кати ще изживее живота си с ясното съзнание, че е обичана.

— Думи! Нищо друго освен думи!

— Но думи, отправени към нас, Райън. Думи, изречени искрено и без смущение пред родителите й, а не изговорени импулсивно в някой горещ момент между двамата. Досега не съм срещала друг мъж, който да посмее да говори така на родителите на момичето, което обича. Той никога няма да допусне Кати да бъде наранена. Вярно, няма да може да задоволи всичките й материални потребности, но пък ще й даде неща, които имат истинска стойност в живота. Сигурна съм, че ще го направи. Сега се предай достойно, иначе загубата ти ще бъде още по-тежка.

Когато съпругът й отмести очи встрани, тя докосна брадичката му и извърна лицето му към своето. Бездънните му сини очи — същите като на Кати — бяха влажни. Госпожа Конъли тихо каза:

— Райън, нали нямаш никакви възражения към Рамон като човек?

Той тежко въздъхна и с дрезгав глас отговори:

— Не. Наистина нямам никакви възражения срещу него. Просто… Просто не искам да отведе моята Кати далеч от нас. Знаеш, че тя винаги е била моята любимка, нали, Розмари? Тя е единствената от децата ни, която се интересува от мен; единствената, която не ме възприема само като широко отворен портфейл; единствената, която винаги е забелязвала, когато съм бил изморен или разтревожен и се е опитвала да ме утеши. — Той пое дълбоко дъх. — Кати е като светъл лъч в моя живот и ако този човек ми я отнеме, повече няма да мога да виждам тази толкова скъпа за мен светлинка.

Кати не усети, че Рамон се е приближил и се е спрял зад гърба й. Тя облегна глава на рамката на вратата и от очите й закапаха горещи сълзи.

Райън потупа окуражително съпругата си по брадичката, после извади носната си кърпа и попи стичащите се по страните й сълзи. Госпожа Конъли измъчено се усмихна.

— Трябваше да очакваме подобно нещо от нея… Това е точно в неин стил. Тя винаги е преливала от любов и радост, винаги е била готова да се раздава. Сприятеляваше се с децата, с които никой не искаше да играе, и нямаше бездомно куче, в което да не се е влюбвала! Все се страхувах, че Дейвид е унищожил тази прекрасна нейна черта, и го мразех заради това, но сега виждам, че не е успял. — Сълзите мокреха лицето й. — О, Райън, нима не разбираш? Нашата Кати си е намерила един бездомник, когото да обича!

— Последният, за който си спомням, я ухапа — тъжно се засмя той.

— Този няма да го направи — възрази съпругата му, — напротив, ще я пази.

Райън прегърна нежно разплаканата си жена и вдигна поглед към открехнатата врата. Видя Кати да плаче в прегръдките на Рамон. В ръката си стискаше неговата носна кърпичка. Потисна усмивката, появила се на устните му при вида на успокояващата близост, която този висок мъж предлагаше на дъщеря му, и каза:

— Рамон, да имаш случайно резервна кърпичка?

Той с широка усмивка прие предложението за примирие.

— За жените или за нас?

Когато родителите на Кати си тръгнаха, Рамон помоли да ползва телефона. Тя излезе във вътрешния двор, за да му даде възможност спокойно да разговаря. Повъртя се наоколо, докосна разсеяно листата на растенията, избуяли в дървените сандъци, после приседна на облегалката на единия шезлонг и вдигна очи към звездите, обсипали като искрящи диаманти тъмното кадифено небе.

Рамон приближи до остъклената врата и се спря, поразен от красивата гледка, която Кати представляваше на фона на звездното небе. Косата й се спускаше на буйни вълни по раменете й, изящният й профил загатваше за женствена зрелост, а гордо вдигнатата брадичка подчертаваше нейния чар и я правеше да изглежда едновременно предизвикателна и недосегаема.

Кати почувства присъствието му и извърна глава към него.

— Нещо нередно ли има? — попита тя, имайки предвид телефонния разговор.

— Да — отвърна нежно той. — Страхувам се, че ако приближа до теб, ще се окажеш само сън.

По устните й пробяга чувствено невинна усмивка.

— Съвсем истинска съм.

— Ангелите не съществуват. Никой мъж не може да очаква, че щом протегне ръце към някой ангел, ще успее да го вземе в прегръдките си.

Усмивката й стана още по-широка.

— Когато ме целуваш, мислите ми съвсем не са ангелски!

Рамон приближи до нея, а очите му потънаха в нейните.

— А какво си мислиш сега, застанала тук и загледана в небето като някоя богиня, прекланяща се пред красотата на звездите?

Плътният му спокоен глас я порази. За пръв път, откакто го познаваше, изпита свян.

— Мислех си колко е невероятно, че само за една седмица животът ми изцяло се промени. Не, всъщност не бяха седем дни, а седем секунди. В момента, в който ме помоли за откритост, целият ми живот пое различен курс. Чудя се какво би станало, ако бях минала по коридора на онзи бар пет минути по-късно.

Той нежно й помогна да се изправи.

— Вярваш ли в съдбата, Кати?

— Само когато се случи нещо лошо.

— А когато всичко се нарежда чудесно?

Очите й игриво заблестяха:

— Тогава отдавам това на моята способност умно да планирам и упорито да работя.

— Благодаря — по момчешки усмихнат отвърна той.

— За какво?

— За всички мигове през последните седем дни, в които ме накара да се смея. — Горещите му сладки устни покриха нейните.

Кати разбра, че той няма намерение да се люби с нея тази нощ. Беше му благодарна и същевременно трогната от въздържанието, което си налагаше. Чувстваше се емоционално и физически изцедена.

— Какво мислиш да правиш утре? — попита тя няколко минути по-късно, когато Рамон си тръгваше.

— На твое разположение съм — отвърна той. — Мислех утре да потегля за Пуерто Рико, но ти ми се обади. Тъй като няма да тръгнем преди неделя, единственият ангажимент, който съм поел до края на седмицата, е утрешната закуска с баща ти.

— Искаш ли да ме закараш до моята работа, преди да се срещнеш с татко? — попита Кати. — Така ще прекараме известно време заедно, а след края на работния ден можеш да дойдеш да ме вземеш.

Прегръдката му стана по-топла.

— Да — прошепна той.