Нежна победа

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кати се обърна по гръб и отвори очи. След дълбокия сън я облада чувството за нереалност. Стаята, в която беше спала, беше слънчева и изключително чиста, обзаведена по спартански с един стар скрин и полирана до блясък тоалетка.

— Добро утро — чу топлия глас на Габриела. Кати бавно започваше да си спомня. През това време домакинята й прекоси стаята и постави чаша горещо кафе на тоалетната масичка. Тя беше на двадесет и четири години и невероятно красива. Със своите високи скули и блестящи кафяви очи би могла да бъде мечта за всеки фотограф. Снощи беше признала на Кати, че някакъв много известен моден фотограф я поканил да му позира, след като я видял един ден в селото, но съпругът й, Едуардо, категорично й забранил да го прави. Точно това би могло да се очаква от симпатичния мъж, с когото се беше запознала вечерта.

Благодари за кафето и Габриела мило й се усмихна.

— Тази сутрин Рамон намина да те види, но като разбра, че спиш, предпочете да не те безпокои — обясни младата жена. — Поръча ми да ти предам, че ще се видите тази вечер, щом се върне.

— От Маягуез, предполагам — каза Кати, колкото да поддържа разговора.

— Не, от Сан Хуан — поправи я Габриела. По лицето й премина почти комична тръпка на ужас. — А може би е отишъл в Маягуез. Не знам. Съжалявам, но не мога да си спомня.

— Няма значение — успокои я Кати, озадачена от очевидната й уплаха.

— Рамон остави много пари. Каза, че можем още днес да започнем да пазаруваме за къщата, ако се чувстваш готова за това.

Кати кимна и погледна към будилника върху тоалетката. С изненада установи, че е минало десет часът. Утре със сигурност щеше да е будна, когато Рамон намине да я види на път за фалиралата фирма в Маягуез.

Над седмината мъже, насядали около дългата маса в конферентната зала на „Галвера Интернешънъл“ в Сан Хуан, надвисна мълчание. Нарушаваше го само бароковият часовник, отмерващ точно десет часа. Всъщност това бяха последните мигове от живота на една умираща корпорация, някога преуспяващ международен конгломерат.

Рамон седеше на президентското място и огледа петимата мъже отляво. Това беше бордът на директорите. Всеки от тях беше внимателно подбран от баща му и притежаваше трите задължителни качества, които Симон Галвера изискваше от членовете на своя борд: интелигентност, алчност и безхарактерност. В продължение на двадесет години старият Галвера изсмукваше тяхната интелигентност, експлоатираше алчността им и безогледно се възползваше от неспособността им да се противопоставят на неговите решения или да го предизвикат.

— Попитах дали някой от вас може да предложи алтернатива за спасяване на компанията — повтори Рамон със смразяващ глас.

Двама от директорите нервно прочистиха гърлата си, третият се пресегна към бутилката с изстудена минерална вода, поставена по средата на масата.

Бягащите им встрани погледи и продължителното мълчание подклаждаше гнева му, макар Рамон да се опитваше да запази самообладание.

— Никакви предложения? — попита заплашително той. — Тогава може би някой от вас, който все още не е загубил способността си да говори ще ми обясни защо не бях информиран за разрушителните действия на моя баща, нито за непростимото му поведение през последните десет месеца?!

Един от директорите разхлаби вратовръзката си и изрече:

— Баща ви казваше, че не е необходимо да ви занимаваме с делата на корпорацията. Специално ни го подчерта, нали, Чарлс? — обърна се той към мъжа до него. — Казваше на всички ни: „Рамон отговаря за операциите във Франция и Белгия. Ще бъде в тези страни половин година, после ще вземе участие в Световната конференция в Швейцария. Когато се върне, ще трябва да сключи договора с хората от Кайро. Няма защо да го притесняваме с маловажните решения, които взимаме тука.“ Точно така каза, нали?

Пет глави едновременно кимнаха.

Рамон ги гледаше и замислено въртеше молив в ръце.

— Значи — завърши той със заплашително спокоен тон, — никой от вас не посмя да ме „притесни“. Дори когато баща ми продаде всички петролни танкери и един авио-лайнер на половин цена… Дори когато реши да подари мините ни в Южна Америка на местните власти?

— Това… Това бяха вашите пари… На вас и на баща ви! — Мъжът, седнал отсреща, разпери безпомощно ръце. — Всеки един от нас притежаваше много малък дял от акциите на корпорацията. Всичко принадлежеше на вашето семейство. Знаехме, че това, което господин Галвера прави, не отговаря на интересите на компанията, но тя беше вашата компания! Освен това баща ви казваше, че иска част от данъчните облагания на корпорацията да отпаднат.

Рамон почувства как гневът кипва в него и плъзва по вените му. Пръстите му така силно стиснаха молива, че той се счупи на две.

— Да отпаднат някои от данъците? — повтори яростно той.

— Д-да — заекна друг от директорите. — Нали знаете, данъчни облекчения за корпорацията!

Рамон удари по масата. Звукът прозвуча като експлозия. Младият мъж рязко се изправи.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че според вас е било разумно от негова страна да разпродаде корпорацията, та да не плащаме данъци за нея? — Измери с убийствен поглед всеки един от петимата мъже със стиснати челюсти. — Предполагам добре разбирате, че корпорацията няма да бъде в състояние да изплати пътните ви разноски за настоящата среща. — Рамон замълча, наслаждавайки се на неприятния ефект, който оказаха думите му върху всички присъстващи. — Също така няма да подпиша заповедта за обезщетенията, които трябва да получите в качеството си на „директори“ през изминалата финансова година. Смятам срещата за приключена!

Един от тях неразумно избра точно този момент, за да спори:

— Ъ-ъ, Рамон, в устава на корпорацията се казва, че директорите получават годишно сумата…

— Призовете ме в съда! — прекъсна го той. Обърна се и влезе в своя кабинет, последван единствено от човека, седял до този момент от дясната му страна и мълчаливо наблюдавал цялата процедура.

— Сипи си нещо за пиене, Мигел — изръмжа Рамон, докато сваляше сакото си. Разхлаби възела на вратовръзката си и се приближи до прозореца.

Мигел Вилегас погледна към дървеното барче, заредено с отбрани напитки, и бързо седна в едно от четирите кресла, тапицирани със златисто кадифе. В очите му се четеше искрено съчувствие към застаналия с гръб към него Рамон.

След няколко минути на напрегнато мълчание Рамон изправи рамене и прокара пръсти през косата си.

— Мислех, че съм се примирил с поражението преди седмици — горчиво въздъхна той и се обърна към Мигел. — Очевидно съм сбъркал.

Отиде до бюрото и седна на масивния стол с висока облегалка, после погледна към най-големия син на Рафаел Вилегас и безизразно рече:

— Да приема ли мълчанието ти като знак, че проучването ти не е довело до нищо окуражително?

— Рамон — умолително започна Мигел, — аз съм само един обикновен счетоводител с ограничена практика. Това е работа за одиторите на твоята корпорация. Не можеш да разчиташ само на моите издирвания.

— Моите одитори в момента летят насам, но аз не смятам да им дам такъв достъп до книжата на баща ми, какъвто давам на теб. Какво си открил?

— Точно каквото очакваше — въздъхна той. — Баща ти е продал всичко, което е носело доходи на корпорацията, и е задържал само компаниите, които са на загуба. Тъй като не е знаел какво да прави с получените при продажбите пари, започнал да влага милиони във всяка благотворителна акция, за която е чувал. — Мъжът измъкна няколко листа от куфарчето си и с неохота ги подаде на Рамон. Единствената ти надежда е в двата небостъргача, които сте започнали да строите в Чикаго и Сент Луис. Във всеки от тях са инвестирани по двадесет милиона долара. Ако банките се съгласят да отпуснат пари, за да се завършат строежите, би могъл да ги продадеш, да върнеш дължимото и пак да ти остане огромна печалба.

— Банките няма да се съгласят — отвърна напрегнато той. — Вече се срещнах с техни представители в Чикаго и Сент Луис.

— Но защо, за Бога?! — избухна Мигел, зарязвайки всички опити да се прави на обективен професионален счетоводител. Лицето му се сгърчи. — Дали са ви половината от парите, за да започнете строежите, защо да не отпуснат още толкова, за да ги завършите?

— Защото вече нямат доверие в моите преценки и способности — отвърна Рамон, без да отмества поглед от графиките, начертани върху листите. — Не вярват, че ще мога да доведа работата докрай и да им върна заемите. От тяхна гледна точка, докато баща ми е бил жив, те са получавали своя един милион под формата на инвестиции всеки месец. Но баща ми умира. Аз поемам контрола над корпорацията и ето че плащанията се забавят с цели четири месеца!

— Но вината, че корпорацията не разполага с пари, не е твоя! — процеди Мигел.

— Ако обясниш това на банкерите, те ще ти отвърнат, че докато баща ми е бил шеф на борда на директорите, аз в същото време съм бил президент и е трябвало да предприема нужните стъпки, за да го предпазя от направените грешки.

— Грешки! — избухна другият мъж. — Това не са грешки. Той го е измислил, за да не ти остане нищичко! Искал е всеки да си мисли, че корпорацията не е фалирала заради него.

Очите на Рамон студено проблеснаха.

— Откриха му мозъчен тумор. Баща ми не е бил отговорен за действията си.

Мигел Вилегас замръзна на мястото си. Мургавото му лице помръкна.

— Баща ти беше ужасен негодник, егоистичен тиранин и ти добре го знаеш! Всички го знаят! Завиждаше на твоя успех и мразеше славата ти. Що се отнася до тумора, заради него баща ти престана да държи под контрол ревността, която изпитваше към успехите ти. — Виждайки нарастващия гняв у Рамон, той продължи по-спокойно: — зная, че не искаш да слушаш всичко това, но то е истина! Ти пое управлението на корпорацията и само за няколко години успя да създадеш международна финансова империя. Ти я създаде, не той! Ти беше този, за когото пишеха вестниците и списанията, теб наричаха най-динамичния предприемач в света. Теб поканиха на Световния конгрес в Женева. Обядвах на една маса, съседна с тази на баща ти, в деня, в който той научи новината. Вместо да изпита гордост, господин Галвера щеше да се пръсне от гняв! Направи всичко възможно да убеди сътрапезниците си, че него са поканили за конгреса, но си отишъл ти, понеже той нямал време да ходи до Швейцария.

— Стига! — остро изрече Рамон. Лицето му беше побеляло от гняв и болка. — Той ми е баща, а освен това е и мъртъв. Между двама ни почти нямаше любов, докато все още беше жив; не унищожавай и малкото добро чувство, което съм запазил към него. — Той се зае с доклада на Мигел. Когато затвори последната страница, вдигна поглед към приятеля си. — Какви са тези три милиона долара на мое име, които си записал накрая?

— Намерих една папка сред личните вещи на баща ти в къщата в Маягуез. Доколкото разбрах, става въпрос за заем, който си дал на някой си Сидни Грийн от Сент Луис, Мисури, преди девет години. Този човек продължава да ти дължи парите, но ти не можеш нито да го съдиш, нито по законен път да го принудиш да ти ги върне. Според закона имаш право да повдигнеш иск в рамките на седем години — този срок е изтекъл преди две години.

— Заемът ми беше върнат — отвърна Рамон, свивайки рамене.

— Не и според документите, които открих.

— Ако се поровиш достатъчно дълбоко, ще откриеш, че наистина е върнат, но предпочитам да не си губиш повече времето с разни папки. Имаш достатъчно друга работа.

На вратата се почука и почти веднага в стаята се появи елегантната секретарка на Симон Галвера.

— Одиторите от Ню Йорк са вече тук — обяви тя. — Освен това са пристигнали и двама репортери от местни вестници, които молят за интервю. Има и едно спешно повикване от Цюрих.

Секретарката кимна и се оттегли.

Мигел проследи с възхитен поглед оттеглянето на момичето.

— Баща ти поне имаше добър вкус по отношение на секретарките. Елиз е истинска красавица — отбеляза той.

Рамон мълчаливо отключи чекмеджето на масивното бюро и извади три дебели папки с надпис „Поверително“.

— Като говорим за красиви жени — продължи приятелят му, събирайки нещата си, — кога ще ме запознаеш с дъщерята на бакалина?

Рамон посегна към интеркома, натисна бутона и започна да дава инструкции на Елиз:

— Повикай Дейвидсън и Рамирес. Щом пристигнат, изпрати ги в конферентната зала за среща с одиторите. — Вниманието му все още беше насочено към папките пред него, когато попита: — Каква дъщеря на бакалин?

Мигел завъртя очи.

— Онази, която доведе със себе си от Щатите. Едуардо разправя, че е доста привлекателна. Като се има предвид какво е мнението му за американките, от изказването му се подразбира, че е изключително красива. Та Едуардо каза, че е бакалска дъщеря.

— Бакалска… — За миг Рамон изглеждаше ужасно разгневен, после в очите му блесна топлина, а на устните му се появи загадъчна усмивка.

— Кати. Говориш ми за Кати. — Облегна се назад и затвори очи. — Как можах да забравя, че Кати е тук? — Забеляза, че Мигел още е в стаята, и шеговито обясни: — Тя е дъщеря на богат американец, който притежава огромна верига от супермаркети. Вчера пристигна заедно с мен. Ще остане при Едуардо и Габриела две седмици, докато се венчаем.

Мигел бавно се отпусна в креслото, от което беше станал, и поклати объркано глава:

— Dios mio, аз пък си мислех, че е твоя любовница.

— Едуардо знае, че не е. Той не одобрява американките и тайно се надява, че ще се откажа от намерението си да се оженя за нея. Когато обаче опознае Кати, ще я хареса. Междувременно от приятелски чувства към мен ще я приема като желана гостенка в дома си и няма да обсъжда миналото ми пред нея.

— Но завръщането ти без съмнение ще бъде тема номер едно в селото. Твоята Кати ще чуе поне част от селските клюки.

— Сигурен съм, че ще ги чуе, но няма да разбере нито дума. Тя не говори испански.

Мигел се надигна от креслото и тревожно погледна към него.

— Ами останалите от семейството ми? Те всички знаят английски. Дори и най-малките могат да объркат плановете ти.

— Само твоите родители, Габриела и съпругът й си спомнят нещо от английския — сухо отвърна Рамон. — От вчера останалите ти братя и сестри знаят само испански.

— След всичко, което чувам, нищо повече не е в състояние да ме изненада, Рамон.

— Искам да ми бъдеш шафер на сватбата.

Мигел се усмихна.

— Това не ме изненадва. Винаги съм знаел, че аз ще бъда твоят шафер, както ти беше мой и пристигна специално от Атина, за да присъстваш на сватбата ми. — Протегна ръка през бюрото. — Поздравления, приятелю. — Силното ръкостискане беше доказателство за радостта му от поканата, както и за съжалението заради финансовите загуби на Рамон. — Ще се върна отново към папките на баща ти.

Прозвуча сигналът на интеркома. Гласът на секретарката съобщи, че двамата адвокати на корпорацията вече са в конферентната зала за среща с одиторите.

Рамон проследи с поглед Мигел, който пресичаше широкия златист килим. Щом вратата се хлопна зад гърба му, той се огледа наоколо, сякаш се прощаваше с кабинета си. Искаше да запомни всяка подробност от него.

Върху облицованата с дървени плоскости стена висеше картината на Реноар, за която някога беше платил огромна сума на един частен колекционер. Цветовете й ярко контрастираха с тъмното дърво. Както всичко, което беше притежавал, така и тази картина скоро щеше да бъде продадена на аукцион. Надяваше се, че човекът, който ще я купи, ще я харесва много.

Рамон отпусна глава назад и затвори очи. След минута трябваше да отиде в конферентната зала, да се разправя с одиторите, да посочи кои точно документи да представят адвокатите в съда и по какъв начин да се обяви сред деловите среди, че с „Галвера Интернешънъл“ е свършено.

Четири месеца се беше борил със зъби и нокти, за да спаси корпорацията. Беше направил всичко възможно, но не беше успял. Оставаше му само да се увери, че финансовият гигант умира с достойнство.

Много нощи беше лежал буден, измъчван от мисълта за този миг. Накрая той беше настъпил. Можеше да го посрещне без страх, без страдание, защото имаше Кати.

Беше посветил живота си на корпорацията. Сега щеше да посвети остатъка от него на Кати. Само на нея.

За пръв път от години изпита дълбоко религиозно чувство. Струваше му се, че Господ му е отнел семейството, общественото положение, богатството и после, когато се е уверил, че не му е останало нищо, се е смилил и му е изпратил Кати. А тя струваше повече от всичко, което беше загубил.

Кати си сложи червило, еднакво по цвят с лака на идеално поддържания й маникюр и прокара пръсти през дългата си лъскава коса. Погледна се одобрително в огледалото над тоалетната масичка и се обърна към будилника. Беше вече пет и половина, а слънцето продължаваше да свети все така ярко. Рамон беше казал на Габриела, че ще мине да я вземе между пет и половина и шест, за да я заведе на вечеря у Рафаел.

Тя импулсивно взе решение да излезе навън и да го посрещне. Облече се с бели панталони и тъмносиня копринена блузка, обточена с бял кант, и се измъкна навън. Беше доволна, че може да избяга от потискащото присъствие на съпруга на Габриела, Едуардо. Той очевидно не я одобряваше.

Светлосиньото небе беше покрито с пухкави облачета. Хълмовете се разстилаха пред нея, покрити с килими от смарагдовозелено, розово и червено. Кати вдигна лице срещу нежния ветрец и тръгна по прашния път, който отвеждаше към главното шосе.

Чувстваше се неловко да прекара целия ден с непознати за нея хора. Липсваше й Рамон. Не беше го виждала от предишната вечер, когато я беше довел в дома на Габриела и мъжа й, беше я представил на домакините и час по-късно се беше отправил към къщата на Рафаел.

— Кати! — Познатият глас я застигна и тя се спря. Рамон се спускаше през хълма, на който се намираше домът на Рафаел, и тя случайно беше пресякла пътя му. Той спря и я изчака да отиде при него.

Трябваше да положи доста усилия, за да остане там, където е и да се наслади на удоволствието от мисълта, че е излязла специално да го посрещне. Погледът му нежно обгърна тялото й. Златистата коса падаше по раменете й, тъмносините й очи му се усмихваха. Движеше се с естествена грация, дългите й бедра съблазнително се поклащаха.

Сърцето му щеше да изхвръкне от нетърпение. Как копнееше да я сграбчи в прегръдките си и да я притисне към себе си! Искаше да покрие устните й с целувки и да й повтаря до безкрай, че я обича. Само че се страхуваше от отговора й или от липсата на такъв; страхуваше се от реакцията й, която щеше да потвърди убеждението му, че тя не го обича. Такова нещо не би могъл да понесе.

Кати спря на няколко метра от него, завладяна от щастие, примесено неочаквано със стеснителност. Тъмносинята риза на Рамон беше разкопчана почти до кръста и разкриваше яките му гърди, покрити гъсто с къдрави черни косъмчета. Черните му панталони подчертаваха стегнатите му бедра и следваха всяка извивка на дългите му крака. Завладяващата мъжественост, която се излъчваше от него я зашемети, накара я да се чувства несигурна и уязвима. Тя преглътна и неуверено промълви:

— Здравей.

Рамон широко разтвори ръце и дрезгаво прошепна:

— Здравей, mi amor.

Кати се поколеба за миг, после се отпусна в прегръдките му. Ръцете му плътно я обгърнаха, сякаш никога няма да я пуснат.

— Липсвах ли ти? — попита шепнешком той, когато устните му най-сетне се отделиха от нейните.

Тя целуна шията му, вдъхвайки дълбоко от топлия възбуждащ аромат на кожата му.

— Да. А аз липсвах ли ти?

— Не.

Кати се отдръпна леко назад, за да го вижда по-добре, и на устните й заигра недоверчива усмивка.

— Наистина ли?

— Да — отвърна нежно Рамон. — Защото от десет часа тази сутрин ти беше непрекъснато с мен; изобщо не те оставих да се отделиш.

— От десет часа… — започна Кати, но млъкна и внимателно се вгледа в него. Интуицията й подсказваше, че някъде в дълбините на тези черни като оникс очи се крият бурни емоции. Хвана леко брадичката му и обърна лицето му първо наляво, после надясно. Накрая попита:

— Как изглеждаха онези мъже?

— Кои мъже?

— Онези, които се опитваха да те победят.

— Значи ти приличам на човек, който е водил битка?

Тя кимна, а усмивката й стана още по-широка и лъчезарна:

— Бил си се най-малко с шестима добре въоръжени мъже и един булдозер.

— Толкова ли зле изглеждам? — усмихна се в отговор той.

Младата жена отново кимна.

— Трябва да ти е ужасно трудно и потискащо да работиш за компания, която е фалирала.

Погледът му й подсказа, че е познала.

Рамон поклати глава и рече:

— Знаеш ли, много хора от различни краища на света са ми казвали, че лицето ми става абсолютно непроницаемо, когато пожелая.

— И ти искаш то да бъде такова тази вечер с мен? — предположи Кати. — Защото не желаеш да видя колко си уморен?

— Да.

— Вложил ли си твои пари в тази компания?

— Всъщност всичките си пари и целия си досегашен живот — призна развеселен той. — Много си проницателна. Но не е необходимо да се притесняваш. От утре всичко ще бъде далеч по-лесно и няма да ми се налага да прекарвам в компанията толкова време. От утре следобед ще започна да помагам на работниците, които ремонтират къщата ни.

Вечерта в дома на Рафаел премина неусетно. Около масата се носеха смях и шеги. Сеньора Вилегас, съпругата на Рафаел, беше енергична жена, която се отнасяше с Рамон по същия начин както със съпруга и децата си — две момчета някъде около двадесетте и едно момиче на четиринадесет години. За най-голямо удоволствие на Кати по-голямата част от разговора се водеше на английски. По-младите членове на семейството не говореха този език, но очевидно поне малко го разбираха, защото тя на няколко пъти беше забелязала, че се усмихват на нещо, казано от баща им или от Рамон.

След вечеря мъжете отидоха в салона, а жените останаха да разчистят масата и да измият съдовете. След като приключиха, се присъединиха към мъжете за кафето. Кати отиде до Рамон, който я хвана за ръката и нежно я придърпа да седне до него. Тя слушаше разговора му с Рафаел, но през цялото време вниманието й беше обсебено от мускулестото му бедро, притиснато плътно до нейното. Той беше отпуснал ръце върху облегалката на дивана и нежно галеше рамото й, а от време на време пръстите му се спираха върху шията й, скрита зад водопада от тежка коса. В жестовете му нямаше нищо нередно, нищо особено, но въпреки това изцяло я подчиняваха. Сети се за думите, които й беше казал на пътечката: беше я уверил, че през целия ден е чувствал нейното присъствие, че е имал нужда от нея. Дали и сега не я докосваше, защото пак имаше нужда от нея?

Крадешком погледна към него. Не можеше да я излъже — беше прекалено уморен и потънал в грижи.

Тя деликатно прикри лека прозявка и очите на Рамон веднага се спряха върху нея.

— Уморена ли си?

— Малко — излъга тя.

Три минути по-късно той поднасяше извиненията си на семейство Вилегас и я водеше към външната врата.

— Ще можеш ли да вървиш пеша, или предпочиташ да те закарам у Габриела с колата? — попита я, щом се озоваха навън.

Кати нежно се усмихна:

— Нищо ми няма, но ти изглеждаш изморен и разстроен, затова реших да те изведа оттук.

— Благодаря ти — прошепна нежно Рамон.

Габриела и съпругът й вече си бяха легнали, но бяха оставили входната врата отключена. Кати светна лампата, а Рамон влезе вътре и се отпусна на дивана. Когато тя се приближи до него, той я хвана за ръцете и я привлече в скута си. Кати се освободи от ръцете му, заобиколи дивана и застана зад гърба на младия мъж.

Започна да масажира бавно напрегнатите мускули на шията и раменете му. Чувстваше се особено. Между двамата се беше възцарила някаква топла близост, която до този момент беше липсвала; Рамон винаги беше излъчвал непресъхваща сексуална енергия, която държеше сетивата й нащрек. Сега тази енергия се беше трансформирала в спокоен магнетизъм.

— Как се чувстваш? — попита го, докато разтриваше тила му.

— По-добре отколкото можеш да си представиш — промълви Рамон и отпусна доволно глава надолу.

— Къде си се научила да масажираш така? — попита той няколко минути по-късно.

— Не си спомням — излъга тя.

Нещо в гласа й го накара рязко да се извърне и да я погледне. Видя болката в очите й, хвана дланите й и я накара да заобиколи дивана и да се отпусне в прегръдките му.

— Сега ще те накарам да се почувстваш по-добре — заяви той и пръстите му сръчно започнаха да разкопчават блузата й, спряха се върху дантелените чашки на сутиена й и освободиха гърдите й от тях.

Преди Кати да разбере какво точно става, устните му се впиха в зърната на гърдите й и я доведоха до състояние на отчаян копнеж. Рамон я положи внимателно на дивана и покри с тялото си нейното.

— Дейвид е мъртъв — напомни й той. — Не искам духът му да застава между нас.

Въпреки остротата на тона му целувките му бяха разтапящи.

— Погреби го! — настоя шепнешком той. — Моля те!

Кати обви ръце около шията му и се притисна към него. За миг всичко друго престана да съществува.