Нежна победа

ВТОРА ГЛАВА

Просторният бар „Каньон“, разположен близо до Уестпорт беше препълнен с обичайната за петък вечер тълпа. Кати Конъли крадешком погледна часовника си, после насочи очи към събраните на малки групички хора — те се смееха, пиеха, разговаряха. Търсеше да зърне сред тях точно определено лице. Лампите с копринени абажури и саксиите с буйна зеленина, висящи в поставки от макреме от цветния стъклен таван, закриваха гледката към входната врата.

Без да престава да се усмихва, тя отново насочи вниманието си към близката групичка мъже и жени.

— Така че в крайна сметка му казах повече никога да не ми звъни — казваше в този миг Карън Уилсън.

Някакъв мъж посегна да вземе чашата си от бара и без да иска настъпи Кати по крака, а докато бъркаше в джоба си за пари, я блъсна с лакът. Човекът не се извини, а и тя не очакваше извинение. Тук всеки се интересуваше единствено от себе си. Мъжете и жените бяха с равни права.

Мъжът взе напитката си и понечи да тръгне, но забеляза Кати.

— Здравей — спря се и одобрително огледа стройното момиче, облечено в тясна синя рокля. — Чудесно — заключи той. Беше успял да види всичко — от лъскавата руса коса с червеникав оттенък до сапфиреносините й очи, които го наблюдаваха изпод дългите извити мигли и деликатно очертани вежди. Скулите й бяха елегантно загатнати, носът й — малък, а бледата кожа на страните й бавно започваше да порозовява.

— Дори повече от чудесно — добави мъжът без да знае, че изчервяването на Кати се дължи на раздразнение, а не на задоволство от комплимента.

Въпреки че се почувства обидена от безцеремонното отношение към нея — мъжът я оглеждаше така, сякаш си беше платил за удоволствието — тя не можеше да го обвинява. В края на краищата тя беше тук, нали така? Както и да го наричаха собствениците и редовните клиенти, това си оставаше бар за запознанства на самотни мъже и жени.

— Къде е питието ви? — попита той и отново се вгледа в лицето й.

— Нямам — отвърна кратко Кати.

— Защо?

— Вече пих.

— Защо не си поръчате още едно и не дойдете с мен в онзи ъгъл? Можем да се сближим. Аз съм адвокат — добави, убеден, че тази информация ще бъде достатъчна, за да я накара да си купи нещо за пиене и охотно да го последва в споменатия ъгъл.

Тя прехапа устни и разочаровано възкликна:

— О!

— Какво?

— Не обичам адвокатите.

Той изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото раздразнен.

— Много лошо — отбеляза, сви рамене и се отдалечи. Кати го проследи с поглед. Видя го да се спира до две много привлекателни млади жени, които отвърнаха с усмивки на проявения към тях интерес. Изпита срам, примесен с възмущение към него и към всички в тази зала, а най-вече към себе си за това, че е дошла тук. После си даде сметка за своята грубост — места като това я караха да застава нащрек; сърдечността и спонтанността й изчезваха в момента, в който прекрачеше прага им.

Разбира се, адвокатът беше вече забравил за нея. Защо трябваше да си прави труда да я сваля, след като не беше необходимо? Ако Кати или която и да е друга жена в това заведение изпиташе желание да го опознае, той беше на нейно разположение. Дори можеше да я покани в дома си. Щяха да отидат дотам с нейната кола, за да зачете равноправието й. След като задоволяха страстите си, двамата можеха да си пийнат приятелски по едно питие — при условие, че той не се чувстваше прекалено изморен — и накрая щеше да изпроводи дамата до вратата и да я остави да си отиде у дома сама.

Много умело, много праволинейно. Не се създаваше никаква обвързаност. Днешните жени имаха правото да откажат на подобно предложение; не беше задължително жената непременно да легне с него; дори не трябваше да се притеснява, че отказът й би могъл да го засегне, да нарани чувствата му. Защото той не изпитваше чувства към нея. Възможно беше мъжът да се ядоса малко заради това, че е загубил един два часа от времето си, но пък нищо не му пречеше да се насочи към нов обект. Имаше много други жени, които щяха да го приемат благосклонно.

Сините очи на Кати отново се взряха в тълпата. Роб все още не беше дошъл. Съжали, че не беше определила друго място за срещата им. Тук беше прекалено шумно. Лицата, които я заобикаляха, бяха различни и все пак еднакви със своето неспокойно, нетърпеливо или отегчено изражение. Всички търсеха нещо и още не бяха го намерили.

— Това е Кати, нали? — чу непознат глас зад гърба си. Озадачено се извърна и видя един мъж, който самоуверено й се усмихваше.

— Запознахме се преди две седмици, когато пазарувахте с Карън в супермаркета. — Усмивката му беше момчешка, а очите му — настойчиви.

Кати се усмихна напрегнато:

— Здравей, Кен. Радвам се да те видя отново.

— Виж какво, Кати — започна Кен, сякаш внезапно беше осенен от гениална идея. — Защо не се махнем от това място? Да отидем някъде, където е по-тихо и спокойно.

Имаше предвид в неговия апартамент или в нейния. Без значение, който от двата беше по-наблизо. Добре знаеше какво се крие зад думите му. Изпита досада:

— Какво точно имаш предвид?

Той не отвърна на въпроса й, не беше необходимо. Вместо това попита:

— Къде живееш?

— На няколко преки оттук в един апартамент във Вилидж Грийн.

— Имаш ли съквартиранти?

— Две лесбийки — хладнокръвно излъга тя.

Кен й повярва, но не изглеждаше изненадан:

— Без майтап? Не се ли притесняваш?

Кати невинно разшири очи:

— Напротив, обожавам ги!

За част от секундата по лицето му пробяга отвращение, от което усмивката й стана още по-широка.

Кен почти веднага възвърна самообладанието си и сви рамене:

— Лошо. Ще се видим пак.

Забеляза как очите му разсеяно оглеждат заобикалящите го лица, после изведнъж едно от тях привлече вниманието му и той се отдалечи, проправяйки си път през навалицата. Достатъчно! Тя докосна Карън по лакътя, прекъсвайки разговора й с двама привлекателни мъже:

— Карън, отивам до дамската тоалетна, после си тръгвам.

— Роб не се ли появи? — разсеяно попита приятелката й. — Огледай се наоколо — има голям избор. Възползвай се.

— Отивам си — решително заяви Кати.

Карън едва забележимо сви рамене и се обърна към събеседниците си.

До дамската тоалетна се слизаше по стълби, разположени зад бара. Младата жена с мъка си проправи път дотам и с облекчение въздъхна, когато най-после се озова в празния и тих коридор. Не беше сигурна дали е доволна или разочарована от факта, че Роб не дойде. Преди осем месеца беше изпълнена с дива, неконтролируема страст към него, към неговия остър ум и огромна нежност. Той имаше всичко, което би могла да иска една жена беше рус, изглеждаше страхотно, притежаваше самоувереност и чар и предлагаше финансова сигурност, тъй като беше наследник на една от най-големите брокерски къщи в Сент Луис. С две думи, беше красив, умен, очарователен и… женен.

Лицето й помръкна, когато си припомни последната среща с Роб… След фантастична вечеря с танци двамата се бяха върнали в апартамента й. В продължение на часове Кати си беше представяла онова, което естествено щеше да последва. За пръв път нямаше да го спре, когато я вземеше в обятията си и поискаше да се любят. През последните месеци непрекъснато чуваше горещите му уверения, че я обича. Нямаше какво толкова да се колебае. Всъщност дори възнамеряваше да вземе инициативата в свои ръце. И точно в този момент Роб се беше облегнал на дивана и с въздишка беше казал:

— Кати, в утрешния вестник на страницата за светски клюки ще има поместена статия за мен. Не просто за мен, а също и за съпругата и сина ми. Женен съм.

Тя беше пребледняла. Със сломено сърце му беше забранила да й се обажда или да я търси. Но той не се отказа. Постоянно й звънеше по телефона. Ако я потърсеше в офиса, тя отказваше да я включат на външната линия, а вкъщи затваряше слушалката в мига, в който чуеше гласа му.

Това се случи преди пет месеца. Кати рядко си позволяваше сладостно горчивия лукс да мисли за него. Допреди три дни почти беше повярвала, че напълно го е забравила. В сряда телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката. Гласът на Роб я накара да затрепери.

— Кати, не затваряй. Всичко се промени. Трябва да те видя, да говоря с теб.

Беше реагирал с бурно неодобрение, когато тя посочи този бар за място на срещата, но младата жена не отстъпи. Заведението беше шумно и пълно с хора, а това щеше да му попречи да я съблазни, ако такова беше намерението му. Знаеше, че Карън идва тук всяка петъчна вечер, така че в случай на нужда щеше да има и морална подкрепа.

Тоалетната беше пълна с жени и Кати трябваше да почака. Излезе след няколко минути. Докато вървеше по коридора, разсеяно започна да рови в дамската си чанта за ключовете от колата. До един от монетните телефонни апарати до входа стоеше някакъв човек. Той я изчака да се изравни с него и заговори с лек испански акцент:

— Извинете, бихте ли ми казали на кой адрес се намира това заведение?

Кати почти го беше подминала, но се спря и се извърна. Погледът й измери високия здравеняк, който настойчиво я гледаше, притиснал телефонната слушалка към ухото си.

— На мен ли говорите? — попита тя. Мъжът беше мургав и имаше гъста, черна като въглен коса и също толкова черни очи. Този човек, облечен в избелели джинси и бяла риза с навити ръкави, определено не принадлежеше към постоянните посетители на бар „Каньон“. Беше много… земен.

— Попитах ви дали можете да ми кажете на кой адрес се намираме — повтори той с испанския акцент. — Имам проблеми с колата и се опитвам да уредя преместването й от шосето.

Кати автоматично назова пресечката, в която се намираше барът. Потръпваше при вида на присвитите черни очи, патрицианския нос, лицето му с леко арогантен израз. Високите тъмнокоси мъже с вид на латиноамерикански любовници, излъчващи първична мъжественост, може да се струваха привлекателни на голяма част от жените, но не и на Катърин Конъли.

— Благодаря ви — отвърна мъжът, отдръпна длан от микрофона на слушалката и повтори координатите, които му беше дала.

Тя отново тръгна към бара и се блъсна в нечии гърди.

— Извинете, може ли да мина? — рече тя.

Непознатият се отдръпна и й направи път.

— Къде отивате? — попита приятелски той. — Още е прекалено рано.

Кати вдигна ясните си сини очи към усмихнатото му лице. Мъжът възхитено я гледаше.

— Зная, но трябва да си вървя. В полунощ ще се превърна в тиква.

— Каретата ви ще се превърне в тиква — засмя се той. — А роклята ви ще стане на парцали.

— Много изтъркано и излязло от употреба — дори за времето на Пепеляшка — лукаво въздъхна тя.

— Умно момиче. Зодия Стрелец сте, познах ли?

— Не — отвърна Кати и измъкна ключовете от дъното на чантата си.

— Каква зодия сте тогава?

— „Напредвай бавно и внимателно“ — каза тя. — А вие?

Той за момент се замисли.

— Сливане — отговори, като многозначително оглеждаше всяка извивка на тялото й. Протегна ръка и пръстите му докоснаха ръкава на копринената й рокля. — Харесвам интелигентните жени; не се страхувам от тях.

Кати едва се сдържа да не му предложи да пробва късмета си другаде и любезно изрече:

— Наистина трябва да вървя. Имам среща.

— Той е щастливец — въздъхна мъжът.

Тя се втурна в тъмнината на лятната нощ. Чувстваше се, объркана и потисната. Внезапно спря под козирката над входа. Сърцето й лудо заби при вида на познатия бял шевролет, който в момента влизаше в паркинга.

— Извинявай, че закъснях. Ела при мен в колата, Кати. Ще отидем някъде, където ще можем да поприказваме.

Кати спря поглед върху Роб. Желанието, което я изпълни, беше силно, почти болезнено. Роб беше все така невероятно красив, но вече не изглеждаше така самоуверен. Тя се поколеба.

— Късно е. Освен това нямам какво да ти кажа, ако продължаваш да си женен.

— Кати, тук не можем да говорим. Не си отмъщавай заради закъснението ми. Полетът ми беше отвратителен, освен това самолетът пристигна в Сент Луис със закъснение. Бъди добро момиче и се качи в колата. Нямам време за глупави спорове с теб.

— Защо нямаш достатъчно време? Сигурно съпругата ти те очаква?

Роб тихо изруга, даде газ и подкара спортната си кола към празното място до сградата. Слезе, облегна се на отворената врата и зачака Кати да отиде при него. Тя неохотно приближи. Вятърът си играеше с косата й, опъваше полите на роклята върху стройните й бедра.

— Отдавна не сме се виждали, скъпа — рече Роб, когато тя застана пред него. — Няма ли да ме целунеш?

— Все още ли си женен?

Вместо отговор той я сграбчи в обятията си и жадно впи устните си в нейните. Познаваше я достатъчно добре, за да разбере, че пасивно приема целувката му. Отбягвайки отговора, Роб всъщност потвърждаваше, че продължава да живее със съпругата си.

— Не се дръж така — задъхано промълви той. Топлият му дъх опари ухото й. — От месеци мисля единствено за теб. Да се махнем от това място. Ще отидем у вас.

Кати пое дълбоко дъх:

— Не.

— Кати, обичам те, луд съм по теб. Не ме отблъсквай. Едва сега тя усети лекия дъх на коняк, който се носеше от него. Развълнува се при мисълта, че преди срещата им е изпитал необходимост да подхрани смелостта си с чаша алкохол, но когато заговори, гласът й не трепна:

— Нямам намерение да поддържам непочтена любовна връзка с женен мъж.

— Преди да разбереш, че съм женен, не намираше нищо „непочтено“ или отблъскващо в срещите си с мен.

Роб се канеше да сломи съпротивата й чрез ласкателства и измами, но този път тя нямаше да се поддаде.

— Моля те, не ми причинявай това, Роб. Ще се ненавиждам, ако знам, че съм провалила брака на някоя жена.

— Въпросният брак беше провален много преди да се срещнем, скъпа. Опитах се да ти обясня.

— Разведи се тогава — отчаяно промълви тя.

— Мъжете от моето семейство не се развеждат. Те просто се научават да живеят отделно от съпругите си. Попитай баща ми и дядо ми — с горчивина изрече той. После гласът му отново зазвуча нормално. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, погалиха съблазнителните извивки на тялото й и я притеглиха страстно към пулсиращата му мъжественост. — Това е за теб, Кати. Единствено за теб. Бъди спокойна, ти няма да попречиш на брака ми. С него е свършено много отдавна.

Не можеше да понася повече това отношение. Чувстваше се омърсена. Опита се да се откъсне от прегръдката му.

— Махни се от мен — изсъска. — Ти или си лъжец, или негодник, а може би и двете едновременно и…

Роб здраво стисна ръцете й. Кати отчаяно правеше опити да се освободи.

— Мразя те! — задавено рече тя. — Пусни ме!

— Направи каквото ти казват — чу се плътен мъжки глас с едва забележим акцент.

Роб вдигна глава и се взря в тъмнината:

— Кой, по дяволите, сте вие? — обърна се той към облечения в бяло мъж, изникнал от сянката на сградата. Още по-здраво стисна ръцете на Кати. — Познаваш ли този човек?

— Не, но това няма значение — отвърна дрезгаво тя. Гласът й трепереше от гняв. — Пусни ме. Искам да си вървя.

— Ще останеш! — скръцна със зъби Роб, извърна глава към непознатия и грубо изрече: — А вие си вървете. Движение, иначе ще се наложи аз да ви помогна!

Гласът на непознатия прозвуча много възпитано, но в него се прокрадваше заплашителна нотка:

— Можете да опитате, ако искате, но преди това я пуснете.

Вбесен от упоритостта на бившата си приятелка, а сега и от тази неочаквана намеса, Роб насочи цялата си злоба към новопоявилия се. Пусна Кати и замахна с юмрук към челюстта на противника. Силен звук от удар, после някой се свлече на земята. Кати отвори насълзените си очи и видя Роб, проснат в нозете й.

— Отворете вратата на колата му — нареди непознатият с нетърпящ възражение глас.

Кати автоматично изпълни нареждането. Чернокосият безцеремонно напъха Роб в колата, опря люшкащата се глава върху волана, сякаш мъжът вътре е най-обикновен пияница.

— Коя е вашата кола?

Тя объркано го погледна:

— Не можем да го оставим тук просто така. Ако му потрябва лекар…

— Коя е вашата кола? — повтори нетърпеливо мъжът. — Нямам желание да оставам на това място, ако някой ни е видял и е решил да позвъни в полицията.

— О, но… — опита се да протестира Кати и хвърли поглед към шевролета на Роб, докато вървеше към своята кола. — Вие си тръгвайте. Аз не мога.

— Не съм го убил, само го зашеметих. След няколко минути ще се свести с подуто лице и няколко липсващи зъба, това е всичко. Аз ще карам. Вие не сте в състояние. — Мъжът я придружи до колата и й помогна да седне.

Докато се настаняваше зад волана, той удари коляното си в таблото и гневно измърмори нещо на испански.

— Дайте ми ключовете — каза непознатият, отмествайки седалката възможно най-назад, за да отвори място за дългите си крака. Кати послушно му подаде връзката ключове. Изчакаха няколко коли и потеглиха към изхода на паркинга. Подминаха стар товарен камион със спаднала гума.

— Това вашият камион ли е? — попита Кати, колкото да завърже разговор.

Спътникът й погледна камиона, после отмести очи към нея и иронично запита:

— Как познахте?

По лицето й плъзна гъста червенина. И той, и тя много добре знаеха на какво се основава предположението й — мъжът беше испанец, следователно напълно му подхождаше да бъде обикновен шофьор. Кати се опита да се измъкне от неловкото положение и да пощади гордостта му:

— Докато говорехте по телефона, споменахте, че имате нужда от аварийна кола, затова предположих…

Излязоха на главното шосе. Тя обясни как се стига до жилището й. Мястото беше наблизо, на няколко преки от бара.

— Благодаря ви, господин… — изрече момичето и колебливо го погледна.

— Рамон — изрече той.

Кати взе чантата си и нервно затършува вътре. Междувременно той спря колата на паркинга пред хубавата сграда.

— Моят вход е първият отдясно, точно до уличната лампа — каза тя.

Рамон слезе от колата, заобиколи и посегна да й отвори вратата. Момичето бързо се измъкна навън. Очите му колебливо се спряха върху мургавото непроницаемо лице. Рамон беше около тридесет и пет годишен. Не можеше да си обясни какво точно в него — дали матовата кожа, или екзотичното излъчване — я изпълваше с безпокойство.

Тя тръсна глава и му подаде една петдоларова банкнота:

— Благодаря ви, Рамон. Моля ви да приемете това от мен. — Той погледна парите, после очите му се впиха в лицето й. — Моля ви! — мило настоя Кати, като пъхаше банкнотата в ръката му. — Сигурна съм, че ще ви бъдат от полза.

— Разбира се — сухо се съгласи той и сложи петте долара в джоба на джинсите си. — Ще ви изпратя.

Тя заизкачва стълбите към апартамента си. Рамон внимателно я придържаше за лакътя. Жестът беше старомодно галантен и силно я изненада. Преди малко го беше обидила, но непознатият, изглежда, не й се сърдеше. Той намери подходящия ключ и отвори входната врата. Кати пристъпи в антрето, обърна се към него и понечи да му благодари, но мъжът я изпревари:

— Бих искал да използвам телефона ви, за да разбера дали е пристигнала аварийната кола.

Кати се поколеба. В края на краищата този човек се беше сбил заради нея, беше се изложил на опасността да бъде арестуван. Елементарната любезност изискваше да му направи исканата услуга. Прикривайки неохотата си, тя отстъпи назад и го пропусна да влезе в луксозно обзаведения апартамент.

— Телефонът е върху масичката за кафе — махна с ръка тя.

— Първо ще се обадя, а после ще изчакам известно време, за да се уверя, че приятелят ви… — последната дума беше произнесена с презрение — … няма да довтаса тук, след като се свести. Междувременно механиците ще отстранят повредата. Ще се върна до бара пеша.

Кати замръзна на място от удивление. Нито за миг не й беше хрумвало, че е възможно Роб да я последва в дома й. Да, с положителност можеше да твърди, че той няма да посмее да предприеме подобна стъпка, особено сега, когато беше претърпял двойно поражение.

— Сигурна съм, че няма да го направи — убедено рече тя, но дълбоко в себе си изпита страх. — Мисля… Мисля да сваря малко кафе — добави, вече на път към кухнята. И понеже нямаше друг избор, любезно предложи: — Вие ще пиете ли?

Рамон се поколеба, но прие. Последните й съмнения относно почтеността му мигновено се пръснаха. До този миг той се беше държал изключително възпитано.

Чак когато отвори шкафа в кухнята, се сети, че от нетърпение да се срещне с Роб беше забравила да купи кафе. По-добре, щеше да пийне нещо по-силно. Отвори шкафчето над хладилника и извади бутилка бренди. Любимото на Роб…

— Страхувам се, че мога да ви предложа единствено бренди или вода — подвикна тя. — Останала е и малко кока-кола.

— Една чаша бренди ще ми дойде добре — отвърна испанецът.

Кати напълни две чаши и се отправи към хола. Рамон тъкмо затваряше телефона.

— Какво става с аварийната кола? — полюбопитства тя.

— Пристигнала е. Механикът вече работи. Скоро повредата ще бъде отстранена и ще мога отново да седна зад волана. — Той пое чашата и се огледа наоколо. Лицето му придоби закачливо изражение. — Къде са приятелките ви?

— Какви приятелки? — зачуди се Кати.

— Лесбийките — напомни й весело той.

Тя едва сдържа усмивката си:

— Нима сте били близо до мен, когато казах това?

Рамон кимна, без да отделя очи от лицето й:

— Бях зад гърба ви и чаках бармана да ми развали пари за телефона.

— О! — Ужасните случки от тази вечер бяха на път да я съсипят. Кати тръсна решително глава. Нямаше да мисли за това сега, утре щеше да има повече сили да се справи с проблемите си. Сви рамене с безразличие и отвърна: — Измислих си ги. Нямах настроение за…

— Защо не обичате адвокатите? — прекъсна я той.

Отново й се наложи да потисне усмивката си:

— Дълга история, която е по-добре изобщо да не разказвам. В конкретния случай думите ми бяха по-скоро реакция срещу суетата на онзи мъж.

— А вие не сте ли суетна?

Тя се изненада. Извърна огромните си сини очи към Рамон, без да съзнава колко уязвима и по детски безпомощна изглежда.

— Аз… Аз… Не зная — заекна тя.

— Не се ли отнесохте грубо с мен — обикновения шофьор на товарен камион, когато се осмелих да се доближа до вас?

Този път Кати искрено се разсмя. Пухкавите й устни трептяха, очите й заблестяха:

— Вероятно съм била твърде шокирана, за да кажа каквото и да било! В онова заведение не могат да се срещнат шофьори на камиони, но дори и да има такива, те никога не биха си признали.

— Защо? Тази професия не е срамна.

— Не, разбира се, но те не биха се изразили така директно. По-скоро биха използвали изрази от рода на „транспортен бизнес“, „бизнес с камиони“ или нещо от този род, оставяйки у другите впечатлението, че са най-малкото собственици на частна магистрала или гараж, препълнен с камиони.

Рамон продължаваше да я гледа втренчено. Трудно му беше да разбере що за човек е това момиче със златисто червеникава коса, падаща на вълни по раменете й. Отмести очи встрани и на един дъх преполови питието.

— Брендито се пие на малки глътки — подхвърли Кати и веднага осъзна, че думите й звучат като забележка. Направи опит да поправи лошото впечатление: — Имах предвид, че онези, които са свикнали да го пият, често предпочитат да правят това бавно. Но нищо не пречи да го изпиете и наведнъж.

Рамон отпусна чашата и се втренчи в красивото лице пред себе си. Погледът му беше непроницаем.

— Благодаря — изрече бавно и с пресилена любезност, — ще се опитам да запомня съвета ви в случай, че някога отново ми се предостави възможност да опитам от това питие.

Кати потръпна. За пореден път го беше засегнала.

Рамон й обърна гръб, пристъпи към прозореца и разтвори бежовите завеси. Пред погледа му се разкри скучновата гледка: паркингът, а отвъд него — четирите платна на магистралата. Той се облегна на дървената рамка, замислено зарея очи в далечината и сякаш решен стриктно да следва съветите на домакинята си, продължи да отпива бавно от чашата. Когато вдигаше ръка, бялата риза съблазнително се опваше върху широките му плещи. Кати побърза да отмести погледа си. Намерението й беше да го посъветва, а думите й прозвучаха обвинително и надменно. Защо не си тръгваше този човек! Чувстваше се емоционално и физически изтощена и изобщо не се нуждаеше от пазач за вечерта. Роб в никакъв случай нямаше да се появи.

— На колко сте години? — неочаквано я запита Рамон.

Очите й срещнаха неговите.

— На двадесет и три.

— В такъв случай сте достатъчно пораснала, за да преценявате правилно кое е важно, и кое не чак толкова.

— Какво искате да кажете? — Кати наистина беше объркана.

— Ето какво: за вас е особено важно брендито да се пие по „правилния“ начин, но в същото време изобщо не се замисляте дали е много правилно да поканите в дома си мъж, с когото току-що сте се запознали. Второто е с къде-къде по-сериозни последици — рискувате да навредите на репутацията си и…

— Да каня мъже, с които току-що съм се запознала ли? — избухна тя. — Първо, поканих ви единствено защото ме помолихте да ползвате телефона, а аз чувствах, че съм ви задължена след всичко, което направихте за мен! Второ, не зная как е в Мексико или откъдето сте, но…

— Роден съм в Пуерто Рико — вметна Рамон.

Тя не му обърна внимание и разпалено продължи:

— … но тук, в Съединените американски щати, никой не споделя подобни отживели, да не кажа абсурдни идеи относно женската репутация. Нито мъжете, нито жените ги е грижа за репутацията им. Всички правят онова, което им харесва!

Не знаеше дали да вярва на очите си. Цялата й пламенна реч, целяща да засегне мъжа, застанал срещу нея, предизвика единствено зле прикритата му усмивка!

— Наистина ли правите всичко, което ви се прииска?

— Разбира се! — увери го Кати.

— И какво по-точно правите, ако не е тайна?

— Моля?

— Какво правите, за да изпитате удоволствие?

— Всичко, което ми се прииска!

— А мога ли да знам какво ви се иска… в момента? — Гласът му беше станал чувствен.

С неудобство осъзна, че завладяващата сила, излъчваща се от високото му мускулесто тяло, я подчинява. Тръпнеше, докато очите му обхождаха косата, очите й, пухкавите й устни, закръглените гърди, очертани от тясната рокля. Идеше й да изпищи, да избухне в плач или истерично да се засмее. Достоен завършек на ужасната вечер! Беше успяла да налети на някакъв пуерторикански Казанова, въобразяващ си, че точно той е отговорът на тайните й сексуални копнежи!

Кати призова на помощ цялото си самообладание, за да отвърне ведро и спокойно:

— Какво ми се иска в момента ли? Искам да съм щастлива с начина на живот, който водя, да се радвам на това, което съм. Искам да бъда… да бъда… свободна! — завърши неуверено.

Изкусителният пламък в тъмните му очи я объркваше, пречеше й да разсъждава разумно.

— От какво искате да се освободите?

Тя рязко стана:

— От мъжете.

Рамон предпазливо пристъпи към нея.

— Според мен искате да се освободите не от мъжете, а от прекомерната свобода, с която разполагате.

Кати отстъпи към вратата. Беше лудост да кани този мъж в дома си. Във всеки случай жестът й беше разбран погрешно. Гърбът й опря във вратата. Кати подскочи уплашено. Рамон беше на крачка от нея.

— Ако наистина искахте да се освободите от мъжете, както твърдите, нямаше да отидете в онзи бар, за да чакате нахалника, когото натупах на паркинга. Струва ми се, че просто не знаете какво искате.

— Затова пък знам, че е достатъчно късно и че копнея час по-скоро да си тръгнете от тук — разтреперана отвърна тя.

Той присви очи, но когато заговори, гласът му прозвуча неочаквано меко:

— Страхувате ли се от мен?

— Не — храбро излъга Кати.

Рамон доволно кимна:

— Много добре. В такъв случай няма да ми откажете да ме придружите утре в зоопарка, нали?

Можеше да се закълне, че този мъж е наясно със състоянието й в момента, неудобството, което й причинява присъствието му, както и нежеланието й да ходи с него където и да било. Можеше да го излъже, че за следващия ден има други планове, но беше сигурна, че той ще настоява, докато получи обещание за среща. Инстинктивно чувстваше, че Рамон е ужасно упорит, най-разумно беше да приеме поканата му, а после да не се появи на уговорено място. Това щеше да е достатъчно красноречив отговор дори за нахален тип като него и щеше да го откаже от всякакви по-нататъшни опити за сближаване.

— Добре — отвърна тя. — Кога?

— Ще мина да ви взема в десет сутринта.

Най-после вратата се затвори зад гърба му. Кати се чувстваше като вейка, извивана до краен предел от някакъв зъл демон, който беше решил да провери доколко издръжлива е тя.

Сви се в леглото и се загледа в тавана. Имаше си достатъчно проблеми, а сега и този латиноамерикански любовник, решил да я сваля с разходка в зоопарка! Спомни си неприятната сцена с Роб и отчаяно притвори очи. Утре щеше да отиде на гости на родителите си. Дори щеше да изкара целия уикенд с тях. Двамата все се оплакваха, че не я виждат достатъчно често.