Нежна победа

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Още веднъж ви благодаря — извика весело Кати и махна за довиждане на Рафаел и семейството му, дошли да й помогнат. Цели два дни бяха заети да почистват, да подреждат и да закачат завесите. Проследи с поглед стария камион, спускащ се по склона, и се обърна към Габриела. Приятелката й уморено се надигна от стола, на който седеше.

Бяха започнали работа призори, а вече беше късно следобед.

— Мислиш ли, че Рамон ще се изненада? — попита Кати.

— Дали ще се изненада? — повтори Габриела, а тъмните и очи весело заблестяха. — Само преди два дни тук навсякъде беше пълно с работници и нямаше нито една маса. Тази вечер, когато се върне, ще завари всичко на мястото си. Леглото ще бъде оправено за лягаме, а върху кухненската маса, постлана е ленена покривка, дори ще има запалени свещи. Той няма да повярва на очите си!

— Надявам се да се окажеш права — отвърна Кати. — Казвах му, че неговата къща ще бъде хубава, но той не ми вярваше.

— Хубава? — Габриела тръсна глава, взе чантата си и се отправи към вратата. — Тя е прекрасна! Имаш качествата на професионален декоратор, Кати.

Кати я погледна. Помисли си за стотиците километри, които бяха пропътували заедно, за бясното обикаляне из магазините, за уморителното ровене из купищата стоки в търсене на най-доброто… Нито за миг през всичкото това време настроението на Габриела не беше помръкнало, нито беше намаляло желанието й да й помогне.

Кати почувства, че я изпълва дълбоко чувство на обич и признателност.

— Ти пък си истинска приятелка, Габи.

Лицето на Габриела светна в мила усмивка.

— Нали е странно това привличане между нас? Познаваме се едва от единадесет дни, а за мен си като истинска сестра.

Двете жени, изпили бутилка вино, докато работеха, си размениха нежни усмивки. Лицата им бяха поруменели от виното и задоволството от добре свършената работа. Габриела натисна дръжката на бравата и излезе навън.

Кати вдигна чашата й от масата, изпи последната глътка вино от своята и погледна часовника си. Беше пет часът. Предишната вечер беше накарала Рамон да й обещае, че ще се върне в къщата веднага след работа, което означаваше, че любимият й можеше да пристигне всеки момент. Тя отиде в кухнята, изми двете чаши и ги сложи върху новия кухненски плот. Щяха да са готови, когато Рамон си дойдеше.

Тананикайки си, тя отвори кухненския шкаф и извади нова бутилка вино. Всъщност беше прекалила с виното, призна пред себе си тя. Настроението й беше приповдигнато. Но пък поводът си заслужаваше.

Хвърли поглед на кухнята — уютна и създаваща настроение, точно както беше обещала на Рамон. Стените бяха покрити с тапети в яркозелено и бяло. До едната стена беше разположена цяла колекция от ракитови кошници от всякакъв вид и размер. Беше ги взела на една стотна от цената, която щяха да имат в Щатите. Всички шкафове бяха боядисани в бяло и чудесно подхождаха на тапетите.

Излезе от кухнята и тръгна от стая в стая. В спалнята се задържа по-дълго. Поглади с длан ръчно изработената покривка на леглото. Беше ушита от разноцветни парчета плат, всички в златистокафяви тонове. На широкия прозорец висяха завеси с цвят на старо злато, хармониращи с тъмнокафявия скрин и таблите на леглото. Плътният златист килим покриваше част от облицования с дъбов паркет под. Кати оправи гънките на завесите и реши, че стаята е прекрасна.

И много подходяща за мъж.

Тя прогони неканената мисъл и се върна във всекидневната. Беше похарчила около три хиляди долара от своите пари, но определено си струваше. Диванът беше разположен срещу двата стола, с които вървеше в комплект. Полираният под беше постлан с бежов килим. Най-голямата екстравагантност в тази стая беше инкрустираната маса за кафе, украсена с тънка месингова лента. Щом я видя, Кати разбра, че не може да й устои, както не можа да устои и на масичката с нощната лампа, поставена между двата стола. Дали пък тази старинна лампа не беше най-екстравагантното нещо в цялото жилище? Нямаше значение. С високите си прозорци, бежовите завеси и красивите мебели стаята беше много уютна.

И напомняща за мъжко присъствие, отново си помисли тя.

Кати отново отблъсна тази мисъл и се запъти към банята, за да се измие и среши. Взря се в огледалото и установи, че очите й блестят от нетърпение. Дали пък не беше от изпитото вино.

Може би банята беше прекалено модерна? Стените бяха снежнобели. Черните и червените кърпи създаваха контраст, но ако Рамон почувстваше умора от тях, можеше спокойно да смени цвета им и тогава банята щеше да добие съвсем различен вид. Погали една червена кърпа, после я метна върху черната. Останалите хавлиени кърпи вероятно вече бяха пристигнали в магазина. След срещата си с падре Грегорио щеше да се отбие да ги вземе.

Хвърли последен поглед на банята. Може и да беше модернистична в сравнение с останалите помещения в къщата, но определено създаваше настроение.

И подхождаше напълно за мъж.

Накрая се видя принудена да признае пред себе си този факт, но ако беше така, тогава Рамон със сигурност щеше да остане във възторг. Той беше олицетворение на мъжествеността.

Приближи се до масата във всекидневната и започна да подрежда ярките жълти и оранжеви цветя във вазата.

Ролс-ройсът спря в началото на алеята. Рамон се зачуди дали да не помоли Гарсия да го закара до входа на къщата. Нямаше търпение да види Кати й не му се искаше да си губи времето, за да извърви пеша пътеката. От друга страна, ако тя узнаеше, че всеки ден шофьорът го води и го връща от работа с колата, щеше да започне да задава въпроси, на които той или нямаше да отговори, или щеше да отвърне с лъжи. Досега беше отбягвал да дава конкретни обяснения, но никога не я беше лъгал.

— Чакай ме утре сутринта на обичайното място — нареди той на Гарсия и слезе от колата, без да дочака отговор. Знаеше, че може да разчита на възрастния шофьор. Въпреки че вече не получаваше заплата, Гарсия настояваше да вози Рамон.

— Ние с теб сме били заедно прекалено дълго време — беше казал в деня, в който беше посрещнал него и Кати на летището в Сан Хуан. — Докато тази кола не бъде продадена, ще правя за теб това, което винаги съм правил.

Рамон се заизкачва по пътеката, изпълнен с благодарност и угризения към този човек. Ако се наложеше, Гарсия щеше да го чака с колата, докато той извършва, да речем, банков обир. Сега, след двадесет години вярна служба Рамон можеше да му предложи единствено блестяща препоръка. Би искал да направи за стареца много повече от това. Той го заслужаваше.

Пред входа на къщата се спря като закован. Всичките му тревоги и грижи отлетяха. Вътре го очакваше Кати. През окъпания от слънцето прозорец ясно я виждаше как се навежда над някаква ваза с цветя.

По вените му плъзна топлина. Колко странно — той, който доскоро беше един от най-богатите мъже в света, никога не беше изпитвал сладкото чувства да се прибира след работа у дома. Беше притежавал много къщи, апартаменти и вили край морето, но там го посрещаха единствено любовниците му и прислугата. Никога не беше имал усещането за свой собствен дом. Сега за него Кати беше синоним на думата „дом“.

Преди време известни и влиятелни личности се надпреварваха да го канят на гости, а сега най-много да изпитваха съжаление към него за загубеното богатство. Колко глупаво! Той имаше Кати и нейното присъствие го правеше богат. Този прекрасен червенокос ангел с усмихнати сини очи щеше да роди и отгледа децата му, щеше да споделя дните и нощите му. Тя олицетворяваше всичко, което му беше липсвало в досегашния му живот.

Пристъпи във всекидневната. Устните му тихо прошепнаха:

— Обичам те, Кати.

Тя се извърна и усмивка озари лицето й:

— Е? Какво ще кажеш? — В очите й се четеше нетърпеливо очакване.

Рамон разбра, че го е чула, и сърцето му болезнено се сви.

— Мисля, че си прекрасна — отвърна и погледът му се плъзна по зелената й блузка и по късите панталонки, разкриващи дългите й стройни крака.

Кати нетърпеливо изви очи към тавана.

— Не за мен, за къщата, за мебелите, за всичко…

За пръв път очите му се отместиха от Кати. Това, което видя, го накара да зяпне от изненада.

— Как си успяла да купиш всичко това с парите, които ти дадох? Никога не съм мислил, че ще ти стигнат за всичко, и смятах да ти дам още, когато каза, че тръгваш на покупки!

Лицето й помръкна.

— Не ти ли харесва?

— Дали ми харесва? Аз дори не съм огледал както трябва. Но как…

— Престани да мислиш за парите. Казах ти, че съм специалист по изгодните сделки.

Хвана го под ръка и го поведе от стая в стая.

Реакцията му я озадачи. Мислеше, че къщата ще му достави удоволствие и като че наистина беше така, но все пак нещо го тревожеше.

Не й се наложи да чака дълго, за да разбере причината за тревогата му. Кухнята беше последната спирка от тяхното малко пътешествие. Щом влязоха вътре, той приближи до кухненския плот, където Кати беше оставила бутилката с вино. Дългите му пръсти сръчно се справиха с корковата тапа.

— Е? — запита развълнувано тя. — Сега, след като разгледа цялата къща, ще ми кажеш ли какво мислиш?

— Мисля, че е невероятно атрактивна — отвърна Рамон и наля вино в двете чаши. Подаде й едната и внезапно добави: — Ти смяташ ли да живееш тук?

Въпросът я свари неподготвена и тя замълча, преди да отвърне:

— Да.

— Колко време? — безстрастно попита той.

Беше замаяна от изпитото вино.

— Защо ми задаваш тези въпроси?

— Защото в къщата има две спални. — Погледът му изпитателно я пронизваше. — Втората, както добре знаеш, е предназначена за бъдещите ни деца. Но ти си си направила труда да обзаведеш и нея с библиотека, бюро и стол. Не два стола, а един! Имала си предвид, че тази стая ще се ползва единствено от мен, а не от двама ни и не от нашите деца. Апартаментът ти в Сент Луис беше пълен със зеленина, а в тази къща няма нито една саксия с цветя. Спалнята ти беше толкова женствена, а…

— Саксии с цветя ли? — примигна разтревожено Кати срещу него. — Не бях се сетила за цветя! Ще ти подаря много саксии пълни с прелестни цветя в деня на сватбата ни — реши импулсивно тя.

— А ще ми дариш ли и деца? — хладно попита Рамон.

— Не и като сватбен подарък, помисли си за клюките! — опита се да се пошегува младата жена.

Погледът му се отмести от поруменелите й страни към празната бутилка.

— Колко вино си изпила?

— Малко повече от половин бутилка. Габриела изпи останалото — гордо отвърна тя.

Идеше му да я сграбчи за раменете и да я разтърси. Вместо това се отдалечи към широкия прозорец и се загледа навън.

— Защо искаш да се омъжиш за мен, Кати?

Тя видя как раменете му се напрягат и отчаяно се опита да запази шеговития тон:

— Защото си висок, мургав и красив.

Усмивката, появила се за миг на устните му, беше мрачна.

— И още?

— О, по същите причини, поради които се женят хората в наши дни — защото харесваме едни и същи филми, защото…

— Престани да си правиш шеги! — извика внезапно той. — Попитах те защо искаш да се омъжиш за мен.

Паниката я парализира. Сърцето й лудо заби.

— Аз…

Не можа да изрече нищо повече. Знаеше, че той очаква да чуе признание за обичта й към него, да се увери в нейното желание да се обвърже, но тя не беше в състояние да направи каквото и да било. Само го гледаше, обзета от смазваща няма тъга.

Чувстваше, че Рамон се отдалечава от нея.

Горчивото примирение, с което той произнесе следващите си думи, силно я разтревожи:

— Повече няма да разговаряме по този въпрос.

Двамата мълчаливо се отправиха към къщата на Габриела. На прага годеникът й се спря и вместо да влезе вътре, докосна с устни челото й и рече:

— Лека нощ.

Прозвуча й като сбогуване.

— Ще… ще минеш ли утре сутринта да се видим, преди да отидеш на работа?

Той я погледна безизразно.

— Утре не съм на работа.

— Тогава ще се видим ли след срещата ми с падре Грегорио? Първото нещо, което мисля да направя утре, е да отида в дома му, а после искам да отскоча до къщата, за да свърша някои неща.

— Ще те открия — лаконично отвърна той.

Кати се страхуваше, че Рамон ще си тръгне в лошо настроение, затова побърза да каже:

— Рамон, не мисля, че си много доволен от… от къщата. Не ти ли хареса?

— Извинявам се — възпитано отвърна той. — Свършила си отлична работа. Интериорът ми подхожда напълно.

Въпреки че не постави ударение върху думата „на мен“, Кати забеляза, че Рамон не използва думата „на нас“. Не знаеше какво да каже, затова отвори вратата и подхвърли:

— Лека нощ.

Рамон остана загледан във вратата, която току-що се беше затворила зад гърба й. Болка и горчивина стегнаха гърлото му. Тръгна безцелно из околността, потънал в мисли за отминалите два дена. Отчаяно беше очаквал да му каже, че го обича. Беше я разсмивал, беше я възбуждал, беше я докарвал до границите на безумието, но дори и в най-съкровените моменти Кати нито веднъж не изрече: „Обичам те“. Отвръщаше пламенно на целувките му, смееше се на шегите му, но устните й не отрониха дългоочакваното признание.

Минаха часове, преди да се върне във временното си убежище — дома на Рафаел. Отпусна се в леглото и дълго се взира в тавана. Беше настоявал за искреност и Кати се държеше искрено с него. Отказваше да говори за чувства, каквито в действителност не изпитваше. Всичко беше толкова просто!

Господи! Как е възможно да не го обича, след като той я обичаше толкова силно?

Представи си я: Кати, изкачваща хълма към къщата с развети от лекия ветрец коси; искрящите й от смях очи; загриженият й поглед, когато беше уморен…

Затвори очи с надеждата да забави момента, в който трябваше да вземе решение. Знаеше, че няма смисъл да се отлага. Решението вече беше взето. Щеше да я изпрати у дома. Утре. Не, не утре, вдругиден. Щеше да я задържи при себе си поне още един ден… и още една вечер. Само още една вечер. Една нощ, за да я люби в спалнята, която тя така грижливо беше обзавела за него, една нощ, за да се изгуби в тялото й и да се слее с нея. Щеше да й достави огромно удоволствие, щеше да я накара да стене от страст и да плаче от възбуда, отново и отново щеше да я изведе на върха на разтърсващия екстаз.

Един ден и една нощ, за да натрупа достатъчно спомени: спомени, които по-скоро щяха да го измъчват, отколкото да му доставят радост, но това беше без значение. Трябваше да ги има.

После щеше да я изпрати у дома. Сега вече беше сигурен, че тя ще изпита облекчение от този развой на събитията. Каквито и да бяха причините, накарали я да се съгласи на брак с него, Кати никога не беше изцяло отдадена на идеята. Ако искрено желаеше да стане негова съпруга, нямаше да обзаведе бъдещия им дом като приятно ергенско убежище без следа от нейното присъствие.