Некромантът

Глава 21

Вързал дългата си коса на стегната конска опашка, с лекьосана бейзболна шапка на „Доджърс“ на главата, с очи, уголемени от дебелите очила, и с поне два размера по-големи дрехи, граф Сен Жермен прекоси незабелязано залата за пристигащи на лондонското летище „Хийтроу“. Щом излезе в хладния и влажен вечерен въздух навън, извади мобилния телефон от джоба си и провери за съобщения.

Имаше едно. От скрит номер. Гласеше просто: ниво 3, място 243.

Той се обърна, тръгна към сградата на паркинга и се качи по стълбите на третото ниво. Движеше се бързо, оглеждайки номерата, когато една тъмна фигура се отдели от сенките и закрачи до него.

— Такси ли търсите, господине?

— Паламед — прошепна Сен Жермен, — не прави така. Можеше да ми докараш сърдечен удар.

— Едва ли. Ти знаеше, че съм тук, нали?

Сен Жермен кимна.

— Подуших те.

— Искаш да кажеш, че мириша?

— Миришеш на карамфил. Ах, колко се радвам да те видя, стари приятелю — рече французинът на персийски диалект, който бе изчезнал преди век.

— Иска ми се да бе станало при по-благоприятни обстоятелства — каза едрият мъж с бръснатата глава и измъкна сака от ръцете на Сен Жермен. Французинът се опита да възрази, но Сарацинския рицар не му обърна внимание. — Пратих вест до моя господар — продължи той на същия древен език.

И двамата безсмъртни бяха твърде опитни, за да позволят на някого да се приближи достатъчно, за да ги подслушва, но също така знаеха, че в Лондон има повече охранителни камери, отколкото в който и да било друг град на света. Всеки, който ги гледаше сега, щеше да види единствено лондонски таксиметров шофьор, който взима клиент.

— Как е господарят ти? — попита предпазливо Сен Жермен.

— Още ти е ядосан. Изглежда, имаш дарба да разстройваш хората — добави Паламед с широка усмивка.

— Ще ми помогне ли? — попита нервно Сен Жермен.

— Не знам. Ще се застъпя за теб. Също и Шекспир, а знаеш, че той е доста сладкодумен. — Двамата спряха до едно черно такси и Паламед отвори вратата, за да се качи французинът. — Обаче ще има цена — каза сериозно рицарят.

Сен Жермен стисна приятеля си за ръката.

— Всичко. Бих дал всичко, за да върна жена си.

— Дори своето безсмъртие?

— Дори и него. Какъв смисъл има да живея вечно, ако не съм с жената, която обичам?

За миг неизмерима тъга премина по лицето на рицаря.

— Разбирам те — каза той тихо.