Пазачите изпопадаха при почти недоловимите звуци от флейтата на Вирджиния Деър. Тя остави един от тях буден, хипнотизирайки го с древна индианска приспивна песен, и той покорно изключи охранителните камери, обезвреди алармите и отвори вратите, за да ги пусне вътре с Дий. Унасящата мелодия завърши с една-единствена пронизителна нота, от която пазачът се свлече в безсъзнание на пода със страдалчески изкривено лице.
Магьосника мина през сгърченото тяло, огледа спящите пазачи и кимна одобрително. Обърна се и се взря във флейтата, като наклони глава да види леките спирални шарки по инструмента.
— Винаги съм бил очарован от флейтата ти — каза той. — Но ти никога не си ми казвала откъде я имаш.
— Не съм — рече твърдо Деър и се извърна, слагайки край на разговора.
Дий последва жената през празния „Лондонски Тауър“.
— Подарък от господаря ти, може би? — настоя той.
— Нямам господар — каза тя бавно. После хвърли поглед през рамо; очите й бяха студени и гневни. — Но ти, разбира се, знаеш това.
— Ах, вярно; ти го беше убила.
— Само глупаците убиват Древни — тросна се Вирджиния. — А аз не съм глупачка… за разлика от теб!
Дий сви рамене.
— За Хеката ли говориш? Стореното — сторено. Вече не мога да го променя. А и строго погледнато, аз не съм я убил — Игдразил падна върху нея.
— Винаги си бил майстор в разтягането на локуми, Джон — рече тихо Вирджиния. — Дори Шекспир каза, че е трябвало да станеш драматург. Чух, че си се срещнал с него и Сарацинския рицар и че това не ти се е отразило добре — добави тя с лукава усмивка.
Дий настигна безсмъртната и закрачи редом с нея.
— Знаеше ли, че са в града?
— Смятам, че съм длъжна да знам с кого живея в един град. — Двамата излязоха отново под нощното небе. Точно пред тях се издигаше червено-черна сграда в тюдорски стил. Ясно се чуваше плискането на водата в камъните и въздухът миришеше на влага. — Шекспир живее тук от шестнайсети век; Паламед ту идва, ту си отива. — Деър премина по каменните плочи, без да издава никакъв шум с плоските си кожени мокасини. Наведе се през металния парапет и погледна надолу към черната вода в басейна; после посочи към един сводест отвор на отсрещната стена, който бе преграден с тежка на вид метална порта. Двете крила на портата бяха провиснали в средата и през пролуките се виждаше втори черен басейн. — А сега се готвиш да ми кажеш, че входът за Сенкоцарството е в басейна зад онази порта?
— Да. Никога ли не си идвала тук? — попита изненадано Дий.
— Никога не съм притежавала твоето опасно любопитство — каза тя.
Магьосника се усмихна.
— Любопитството ни учи. — Той опря лакти на металния парапет и се втренчи в затворения вход към басейна. — Ако можех да използвам силите си, щях…
— Ако дори си помислиш да използваш силите си, ще привлечеш насам всичко в този град — напомни му Деър — и този път няма да те спасявам.
Дий хвърли бърз поглед към нея.
— Ти? Да си ме спасила? Така ли си мислиш?
Вирджиния завъртя флейтата в пръстите си като параден жезъл.
— Спасих те. Може би щеше да успееш да се справиш с един-двама от тях, но там имаше стотици създания. Сигурно всеки кукубутски клан в Европа е дошъл тук. Видях даже няколко Торк Мадра, а ти знаеш колко опасни са хората-кучета. Щяха да те заловят и да предадат по-голямата част от теб на господарите ти.
— По-голямата част от мен ли? — Дий преглътна тежко, щом в ума му изникна внезапен образ.
Усмивката на Вирджиния бе свирепа.
— Сигурна съм, че щяха да си гризнат малко от теб по пътя. Просто за да те опитат какъв си на вкус.
Дий потрепери.
— Мразя кукубутите.
— Можеш да си сигурен, че в момента и те те мразят. Враговете ти се множат с всеки изминал час.
— Ти също си им враг — каза Дий.
— Не съм. — Вирджиния отново завъртя флейтата. — Те изобщо не ме видяха. Ще обвинят теб.
Дий поклати глава с възхищение.
— Бях забравил каква безмилостна противница си. Трябваше да обединим сили още преди векове; заедно бихме могли да управляваме света.
— Все още можем — съгласи се Деър, — но в настоящия момент трябва да измислиш начин да отворим портата. Наблюдават ни.
Дий не помръдна; само едно внезапно стягане на раменете издаде напрежението му.
— Къде? Кой?
Жената кимна към отразяващата повърхност на черната вода пред тях.
Дий се взря напрегнато, преди накрая да каже:
— Две птици, летящи високо… но птиците не летят нощем и със сигурност не летят в идеални окръжности.
— Прекалено високо са, за да видим какви са точно — каза Вирджиния, — но се обзалагам, че са гарвани.
— Гарвани ли? — Дий облиза нервно устни. — Е, в „Лондонския Тауър“ живеят гарвани…
— Които са с подрязани крила, за да не летят — напомни му Вирджиния. — Тези птици не са естествени. Което означава…
— Птиците на Один — прошепна Дий.
— А това ще рече, че вълците на Один, Гери и Фреки, сигурно също не са далеч. — Вирджиния се усмихна невинно — Какво означаваха имената им? Ах, да: Лаком и Ненаситен. Толкова се радвам, че не преследват мен.
Изведнъж аурата на английския магьосник пламна в яркожълто около него, нашарвайки стените в кехлибарена светлина и черни сенки; вонята на сяра изпълни нощния въздух.
— Какво правиш? — извика тревожно Вирджиния Деър. — Издаде местоположението ни! — Още докато го изричаше, в далечината се надигнаха вой и ликуващи крясъци. Кукубутите се бяха събудили.
— Аз убих Хеката и унищожих Световното дърво — сопна се Дий. — А Один я обичаше. Той няма да иска да ме залови и да ме предаде на Древните, ще иска да ме убие и ще го прави много дълго. Отмина времето за предпазливост и потайност: трябва да се махаме оттук веднага! — Жълтата аура на Дий потече от тялото му към тъмната вода и тя моментално се втвърди в мръсен жълт лед. Магьосника прескочи парапета и се приземи уверено върху замръзналата повърхност. Тя изскърца и под краката му се появи фина мрежа от пукнатини, но ледът издържа. Магьосника вдигна поглед към жената. — Това е последната ти възможност да решиш.
— Нима имам някакъв избор? — Лицето на Деър се изкриви в грозна гримаса на ярост. — Вече съм омърсена от вонята ти. — Тя прескочи леко парапета и се приземи до Магьосника. После пристъпи към него и опря края на флейтата в гърлото му, като притисна силно адамовата му ябълка и избута брадичката му нагоре. Дий се опита да преглътне, но не успя. — Не ме предавай, доктор Джон Дий — прошепна Вирджиния Деър. — Не допускай грешката да ме включиш в списъка на враговете си.
— Обещах ти нещо — изпъшка Дий.
— Гледай да изпълниш обещанието си: искам да управлявам този свят.
Дий понечи да кимне… но внезапно зърна двата огромни гарвана, които връхлитаха безшумно от нощното небе, протегнали острите си нокти и клюнове.