Некромантът

Глава 25

— Бихме могли просто да отлетим до Сан Франциско — каза тихо Вирджиния Деър. — Аз обичам да летя. Особено ако е в първа класа и ако ти плащаш.

— Аз пък мразя да летя — промърмори Дий. — Впрочем с летенето има два проблема: резервацията на билети ще остави диря, която всеки може да проследи, а и първият полет за Западния бряг е чак утре сутринта. Освен това трае единайсет часа. Ще загубим прекалено много време и това ще позволи на Древните да организират група по посрещането ми, която да ме чака, щом кацна.

— Ами частен самолет? Достатъчно си богат за това.

— Да, достатъчно съм богат, но бумащината ще отнеме часове и също ще остави тлъста диря. Не, тази идея е далеч по-добра.

— Като казваш по-добра, това означава ли опасна! — попита тихо Вирджиния.

— Досега това не те е притеснявало.

— Аз съм безсмъртна, не неуязвима. Мога да бъда убита… както и ти — напомни му тя. — А колкото повече остарявам, толкова повече ценя дългия си живот. Нямам желание да му сложа край.

С вид на обикновени туристи, двамата стояха в сянката на едно дърво и се възхищаваха на ярко озарената фасада на „Лондонския Тауър“. Бледокремавият камък придобиваше цвета на масло под топлата светлина. Наскоро над града бе преваляло и се бяха образували локви, които отразяваха светлините. Дори в този късен час наоколо все още имаше много туристи, които се радваха на хладния въздух и се любуваха на прочутата лондонска забележителност край река Темза. От време на време проблясваха светкавици на фотоапарати.

— Струва ми се, че съм прекарал целия си живот в и около „Тауър“ — каза тъжно Дий. — Посетих Уолтър Райли34 тук точно преди екзекуцията му — добави той. — А като момче баща ми ме водеше да гледам лъвовете, когато тук се помещаваше Кралската менажерия.

— Много трогателно — промърмори Деър. — А сега ще ми кажеш ли защо дойдохме?

Дий кимна лекичко.

— Вътре има вход към едно Сенкоцарство.

— Сенкоцарството при Портата на предателя — кимна Деър. — Чувала съм за него. — Раменете й потръпнаха под палтото. — Говори се, че е зло място.

Дий не й обърна внимание.

— Смятам, че двамата заедно сме достатъчно силни, за да активираме входа му и да влезем. След като се окажем вътре, ще можем да прескачаме от Сенкоцарство в Сенкоцарство, а после да излезем в Америка. — Той се ухили с неподправено добро настроение.

— Щом задействаш портала, ще издадеш местоположението ни — каза Вирджиния.

— Вярно е. Но попаднем ли в Сенкоцарството, никой няма да знае къде отиваме.

Вирджиния Деър поклати глава и дългата й коса се посипа по гърба й.

— Може ли да посоча един-два дребни недостатъка на този план?

— Като например?

— Да предположим, че успеем да надвием пазачите в Тауър…

— Лесна работа. Би могла да ги приспиш с музиката си.

— И да предположим, че успеем да прескочим в Сенкоцарството при Портата на предателя.

— Можем да го направим — каза Дий уверено.

— Знаем ли на кого принадлежи то?

Докторът поклати глава.

— Никой не знае. Може би на някой незначителен Древен — но както ти е известно, много от Сенкоцарствата, които граничат със земята, са празни.

— Известно ми е също, че Тъмните древни са призовали своите събратя, които живеят в по-отдалечени Сенкоцарства, да се придвижат по-наблизо заради идването на Лита. Някой може да се е заселил там.

Дий отвори уста да каже нещо, обаче Вирджиния продължи:

— Но нека предположим, че се окаже празно. Тогава ще трябва да минем през него и да прекосим още едно, две или три Сенкоцарства, преди да стигнем до някое, което граничи с Америка.

— Да.

— И то може да излиза на всяко място в Америка, от Аляска до Флорида, нали?

— Да. В най-лошия случай ще сме на около два часа път от Сан Франциско.

— Кажи ми, защо отиваме в Сан Франциско? Мислех, че този град всеки момент ще бъде залят от кошмарната армия на твоите Древни?

— „Книгата на Авраам Мага“ е в Сан Франциско. Имам нужда от нея.

— Значи най-после си я взел! — Вирджиния звучеше искрено доволна. — Доста време ти отне — добави саркастично. После млъкна, щом я порази една мисъл. — Книгата още е у теб — не си ли я предал на твоите Древни?

— Не. Реших да я задържа.

— Да я задържиш! — Вирджиния повиши глас и някои от окъснелите туристи се обърнаха да я изгледат. Тя снижи гласа си до дрезгав шепот. — Защо?

Дий се ухили.

— Ще я използвам, за да поставя земята под своя власт.

Вирджиния примигна изненадано, а после внезапно се засмя.

— Докторе, ти си луд… което сигурно означава, че аз съм още по-луда, задето се съюзих с теб. Да не мислиш, че твоите Древни ще ти позволят да завладееш тяхното любимо Сенкоцарство?

— Няма да им оставя избор — рече простичко Дий. — Служил съм им цял живот — даже няколко живота. И въпреки това заради един-два дребни неуспеха те са готови да ме осъдят на вечни страдания. Обявиха ме за утлага. Сега съм верен само на себе си… и на теб — добави той бързо, щом зърна изражението върху лицето на своята спътница. — Ще заграбя властта над тази планета от Древните и ще избия всички безсмъртни хора, Древни и Потомци, които още живеят тук. После ще запечатам входовете към Сенкоцарствата и ще отрежа достъпа до всички други светове. Тази планета ще бъде моя. Наша, ако си с мен. Можем да управляваме заедно.

Вирджиния Деър отстъпи крачка назад и бавно огледа Магьосника от глава до пети.

— Какво гледаш? — попита той.

— Един глупак — тросна се жената. — Как се надяваш да постигнеш всичко това?

— Вчера се срещнах с един Архонт.

Вирджиния премигна от изненада.

— Никога не съм виждала Архонт. Мислех, че са легенда.

— Срещнах Кернунос, Рогатия бог. Стоях толкова близо до него, колкото съм сега до теб. А по-късно той дойде при мен: прати мислена форма — същество, създадено, управлявано и поддържано изцяло от силата на въображението му. Мощта му беше невероятна… а Кернунос е само един от по-незначителните Архонти.

Вирджиния поклати глава.

— И какво общо има това с идеята ти да завладееш света?

— Разполагам с четирите Меча на силата. Смятам да призова Коатликуе35, най-великата от всички Архонти. Тя ще ми служи.

Вирджиния Деър си пое рязко дъх.

— Джон, това е лудост — каза тя припряно. — Даже да успееш да призовеш Архонтката, защо й е да ти служи? Какво би могъл да й предложиш, че да предизвикаш у нея дори бегъл интерес?

— Коатликуе презира и мрази Древните. Преди хилядолетия те са я осъдили на цяла вечност страдание — предполагам, че още иска да си отмъсти.

— Отмъщението движи всички ни — промърмори Вирджиния. — Но продължавам да не разбирам как…

Усмивката на доктора бе ужасяваща.

— Известен ми е входът към Шибалба тук, на земята. Ако тя ми служи, ще й кажа къде е.

— А щом тя се озове в Шибалба… — прошепна Вирджиния.

Дий кимна.

— Ще има достъп до всичките безбройни Сенкоцарства. Ще може да тръгне да вилнее през тях, поглъщайки каквото намери.

Смехът на жената прозвуча треперливо.

— Винаги съм се възхищавала на безмилостния ти характер, Джон, но това е главозамайващо. Дори ти, колкото и да си могъщ, няма да успееш да призовеш Архонт. Особено Майката на всички богове. Още щом стъпи в този свят, тя ще започне да поглъща каквото види.

Дий сви рамене.

— Вярно е, че ще имам нужда от нещо необикновено, нещо могъщо, което да я привлече, а после да я разсее достатъчно, за да мога да я оплета в магии. — Той докосна мечовете под палтото си. Отговорът потече през пръстите му и въздухът изведнъж се изпълни със силния цитрусов аромат на портокал. Усмивката му стана свирепа. — Ще й предложа чиста златна аура.