Немезида

22.

Юджиния Инсиня се засмя недоверчиво на думите на дъщеря си. Какво прави човек, когато или трябва да се усъмни в здравия разум на дъщеря си, или в това, че чува добре?

— Какво каза, Марлейна? Какво искаш да кажеш с това, че отивам на Еритро?

— Помолих Губернатора Пит и той обеща да го уреди.

Инсиня се обърка.

— Но защо?

Марлейна отговори с изражение, което издаваше раздразнение:

— Защото ти каза, че искаш да направиш точни астрономически изчисление и че не можеш да ги направиш достатъчно прецизно на Ротор. Можеш да ги направиш на Еритро. Но виждам, че не точно това те интересува.

— Права си. Интересува ме защо се е съгласил да го уреди. Аз го молих на няколко пъти и той все ми отказваше. Той не желае да пуска на Еритро никого, освен някои специалисти.

— Просто му поставих въпроса по малко по-различен начин, мамо. — Марлейна се поколеба за момент. — Казах му, че знам, че иска да се отърве от теб и, че това е шанс за него.

Инсиня така рязко си пое дъх, че се задави и трябваше да се изкашля.

— Как можа да го кажеш? — попита тя със сълзи в очите.

— Истина е, мамо. Нямаше да го кажа, ако не беше истина. Чувала съм го, когато говори с теб и съм те чувала да говориш за него и е толкова ясно, че дори ти го виждаш. Дразниш го и му се иска да престанеш да го безпокоиш с… с каквото там го безпокоиш. И ти го знаеш.

Инсиня стисна устни и каза:

— Знаеш ли, скъпа, май ще трябва да ти се доверявам отсега нататък. Това, че трябва да измъкваш тези неща, наистина ме кара да се срамувам.

— Знам, мамо. — Марлейна сведе поглед. — Извинявай.

— И все пак не разбирам. Не е било необходимо да му обясняваш, че го дразня. Той сигурно го знае. Защо тогава не ме изпрати на Еритро, когато го молех за това?

— Защото мрази Еритро и не желае да има нищо общо с него, а не е можел да преодолее неприязънта си към планетата само за да се отърве от теб. Само че този път няма да отидеш сама. Ще дойда и аз. Ще отидем и двете.

Инсиня се наведе напред и облегна длани на масата между тях.

— Не, Моли… Марлейна. Еритро не е място за теб. Аз няма да остана там завинаги. Ще си направя изчисленията и ще се върна, а ти ще останеш тук и ще ме чакаш.

— Боя се, че няма да стане така, мамо. Ясно е, че той се съгласи да те пусне, защото това е единственият начин да се отърве от мен. Затова се съгласи да те изпрати, когато помолих да отида с теб, а отказа, когато ти го молеше да отидеш сама. Разбираш ли?

Инсиня се намръщи.

— Не, наистина не разбирам. Какво общо имаш ти?

— Когато говорехме и аз му казах, че знам, че иска да се отърве и от двете, лицето му замръзна — разбираш ли, за да изтрие изражението си. Знаеше, че тълкувам изражението и други такива дребни неща и мисля, че не искаше да разбера какво чувствува. Но и това го издаде и аз разбрах много неща. Освен това, човек не може да скрие всичко. Например очите ти трепват, а ти сигурно дори не усещаш това.

— Значи разбра, че иска да се отърве и от теб.

— Още по-лошо. Той се страхува от мен.

— Защо ще се страхува от теб?

— Сигурно, защото ненавижда това, че разбирам нещата, която не иска да знам. — И тя добави с мрачна въздишка. — Много хора се разстройват от това.

Инсиня кимна.

— Мога да си представя. Караш хората да се чувствуват разсъблечени, умствено разсъблечени, като че ли през мозъка им духа студен вятър.

Тя се загледа в дъщеря си замислено.

— Понякога и аз се чувствувам така. Като погледна назад, като че ли още от дете ме притесняваше. Често си казвах, че просто си необикновено интелигентна…

— Аз мисля, че е така, — бързо каза Марлейна.

— Да, това също, но явно имаше още нещо, въпреки че не можех да определя какво е то. Кажи ми, имаш ли нещо против да говорим за това?

— Не, мамо, — отвърна Марлейна, но гласът й прозвуча предпазливо.

— Когато беше по-малка и откри, че притежаваш тази способност, а другите деца и дори възрастните я нямат, защо не дойде при мен да ми кажеш?

— Всъщност, веднъж опитах, но ти беше нервна. Не че каза нещо, просто разбрах, че си заета и нямаш време за детски глупости.

Инсиня широко отвори очи.

— Казах ли, че са детски глупости?

— Не го каза, но погледът ти и начинът, по който държеше ръцете си, го казаха.

— Трябваше да настояваш.

— Аз бях само дете. А ти беше нещастна през повечето време — заради Губернатора Пит и татко.

— Това няма значение. Има ли още нещо, което сега можеш да ми кажеш?

— Само още едно нещо, — каза Марлейна. — Когато Губернаторът Пит каза, че можем да заминем, от начина, по който го каза разбрах, че има нещо, което не ми казва.

— Какво е то, Марлейна?

— Там е работата, мамо. Аз не мога да чета мисли и не знам. Познавам само по външни белези, а това понякога оставя нещата недоизяснени. И все пак…

— Да?

— Имам чувството, че това, което Пит не ми каза, е нещо доста неприятно, може би дори лошо.

23.

Подготовката за Еритро отне на Инсиня доста време. На Ротор имаше работа, която не можеше да остави наполовина свършена. Трябваше да се разпореди в астрономическия отдел, да остави инструкции на други хора, да назначи главния си асистент като свой заместник на длъжността Главен Астроном и някои последни консултации с Пит, който странно защо не говореше за заминаването й.

Накрая Инсиня повдигна въпроса по време на последния си отчет преди заминаването.

— Утре заминавам за Еритро.

— Моля? — той вдигна поглед от отчета, в който се взираше, но тя беше сигурна, че не го чете. (Да не би да е прихванала някой от номерата на Марлейна и да не знае как да се справи с това? Не трябва да си мисли, че може да проникне дълбоко под повърхността, след като всъщност ме може.)

Тя търпеливо повтори:

— Утре заминавам за Еритро.

— Утре ли? Е, пак ще се върнеш, така че няма да се сбогуваме. Пази се. Приеми го като почивка.

— Възнамерявам да работя върху движението на Немезида в космоса.

— Така ли? Е… — той махна с двете си ръце напред сякаш да прогони нещо незначително. — Както искаш. Промяната в обстановката е почивка, дори ако продължиш да работиш.

— Искам да ти благодаря, че ми го позволи, Дженъс.

— Дъщеря ти ме помоли. Знаеш ли, че тя ме помоли?

— Знам. Каза ми го на същия ден. Аз й казах, че няма право да те безпокои. Бил си много търпелив с нея.

Пит промърмори.

— Тя е едно съвсем необикновено момиче. Нямах нищо против да изпълня желанието й. Това е само временно. Свърши си изчисленията и се върни.

Тя си помисли: За втори път споменава връщането ми. Какво щеше да разбере Марлейна от това, ако беше тук? Нещо лошо, каза тя, но какво?

— Ще се върнем, — каза тя с равен глас.

— Надявам се, че ще донесете новината, че Немезида няма да причини зло… след пет хиляди години.

— Това ще решат фактите, — каза тя мрачно и си отиде.

24.

Странно, помисли си Юджиния Инсиня. Намираше се на повече от две светлинни години от онова място в космоса, където беше родена и въпреки това само два пъти беше пътувала с космически кораб и то възможно най-краткото разстояние — от Ротор до Земята и после обратно до Ротор.

Тя не изпитваше силно желание да пътува в космоса. Марлейна беше движещата сила на това пътуване. Тя самостоятелно се срещна с Пит и го убеди да отстъпи пред нейното странно изнудване и тя беше истински развълнувана заради необяснимия си натрапчив импулс да отиде на Еритро. Инсиня не можеше да разбере това желание и гледаше на него като на още една част от уникалната умствена и емоционална чувствителност на дъщеря си. Но когато се случеше Инсиня да се тревожи от мисълта да замени безопасния, малък, удобен Ротор с просторния пуст свят на Еритро, който беше така чужд и заплашителен и се намираше на цели шестстотин и петдесет хиляди километра от Ротор (почти два пъти разстоянието между Ротор и Земята в Слънчевата Система), именно вълнението на Марлейна я въодушевяваше отново.

Корабът, с който щяха да пътуват до Еритро, не беше нито изящен, нито красив. Беше функционален. Той вършеше работа. Беше една от няколкото ракети, които се използуваха като ферибот; изстрелваха ги от Еритро или към него, без да позволяват тромавото му гравитационно притегляне да им повлияе и най-малко, като и в двете посоки те се движеха през меката, ветровита непредвидимост на дивата му атмосфера.

Инсиня не мислеше, че пътуването ще бъде приятно. През по-голямата част щяха да са в безтегловност, а цели два дни в безтегловност без съмнение щяха да ги изтощят. Гласът на Марлейна прекъсна мислите й.

— Хайде, мамо, чакат ни. Багажът е проверен и готов.

Инсиня тръгна напред. Последната тревожна мисъл, докато минаваше през шлюза беше, както можеше да се очаква, „Но защо Дженъс Пит ни пусна с такава готовност?“

25.

Сийвър Дженар ръководеше един свят, голям колкото Земята. Или може би трябва да уточним, че ръководеше пряко един район покрит с купол, който се простираше върху площ от близо три квадратни километра и бавно се разрастваше. На останалата част от планетата, почти петстотин милиона квадратни километра суша и морета, нямаше хора. Нямаше и други живи същества с над-микроскопични размери. Така че, ако се приеме, че един свят се ръководи от многоклетъчните същества, които го населяват, то стотиците, които живееха и работеха в района под купола, бяха владетелите, а Сийвър Дженар ги ръководеше.

Дженар не беше едър човек, но силните черти на лицето му му придаваха внушителен вид. На младини те го караха да изглежда по-възрастен, отколкото беше, но сега, когато наближаваше петдесетте, това се компенсираше. Имаше дълъг нос и очите му бяха малко подпухнали. Косата му беше започнала да побелява. Гласът му обаче беше звучен и плътен баритон. (Едно време мислеше да направи сценична кариера, но външният му вид го обричаше на редки характерни роли и талантът му в административната сфера получи предимство.)

Отчасти именно този талант бе причината Дженар да остане в Купола на Еритро десет години и да види как от една несигурна тристайна постройка той се разраства в това, което беше — една растяща изследователска станция.

Куполът имаше недостатъци. Малко хора се задържаха в него продължително време. Работеше се на смени, тъй като почти всички, които идваха, се чувствуваха като на заточение и постоянно искаха да се върнат на Ротор. По-голямата част от хората намираха, че розовеникавата светлина на Немезида е или заплашителна, или мрачна, въпреки че светлината в Купола беше също така ярка и уютна, както на Ротор.

Куполът имаше и предимства. Дженар беше откъснат от врявата на роторианската политика, която с всяка година като че ли ставаше по-затворена и безсмислена. И по-важно, беше откъснат от Дженъс Пит, на чиито възгледи той по принцип и безрезултатно се противопоставяше. От самото начало Пит упорито се противеше на идеята на Еритро да има колония, дори на това Ротор да остане в орбита около Еритро. Тук поне Пит претърпя пълно поражение заради общественото мнение, но се погрижи за това, Куполът да не получава достатъчно средства и да се забави неговото разрастване. Ако Дженар не беше успял да направи Купола източник на вода за Ротор — много по-евтин от астероидите — Пит вероятно щеше да го унищожи.

Общо взето обаче това, че Пит по принцип пренебрегваше, доколкото е възможно, съществуването на Купола, означаваше, че рядко правеше опити да се намесва в административните процедури на Дженар, а това напълно му допадаше.

Ето защо той се изненада, когато Пит лично си направи труда да го уведоми за пристигането на двама души, вместо да пусне информацията в ежедневната документация. Всъщност Пит подробно изложи този случай, с характерния за него лаконичен и наставнически стил, който не допускаше нито възражения, нито забележки, освен това разговорът им беше защитен.

Още по-голяма изненада беше това, че един от двамата, които идват на Еритро, е Юджиния Инсиня.

Някога, години преди Отпътуването, те бяха приятели, но после, след щастливите им дни в колежа (Дженар с копнеж си ги спомняше като доста романтични), Юджиния замина за Земята, за да работи по дипломната си работа и се завърна на Ротор със Землянин. Откакто се беше омъжила за Крайл Фишър, Дженар почти не я беше виждал — само един-два пъти, от разстояние. А когато тя и Фишър се разделиха, точно преди Отпътуването, Дженар беше зает, тя също, и нито един от двамата не помисли да поднови старите си връзки.

Може би Дженар си беше мислил за това от време на време, но Юджиния явно изпитваше дълбока мъка и беше заета с отглеждането на невръстната си дъщеря и той не искаше да се натрапва. После го изпратиха на Еритро и това сложи край на възможността да подновят връзката си. От време на време той се връщаше на Ротор за почивка, но там вече не се чувствуваше у дома си. Бяха му останали някои от старите приятели на Ротор, но вече не бяха така близки.

Сега Юджиния идваше с дъщеря си. В момента Дженар не можеше да си спомни нейното име, ако изобщо го знаеше. В действителност никога не я беше виждал. Вече трябваше да е на петнадесет години и той със странен вътрешен трепет се чудеше дали не е започнала да прилича малко на Юджиния като млада.

Дженар тайно надзърна навън през прозореца на кабинета си. Толкова беше свикнал с Купола на Еритро, че вече не го гледаше с критичен поглед. Тук живееха и работеха както мъже, така и жени — нямаше деца. Това бяха работници, която оставаха за по една смяна от няколко седмици или месеца и някои от тях се връщаха, за да изкарат още една, други не. Освен него и още четирима, които по една или друга причина се бяха научили да предпочитат живота в Купола, нямаше други постоянни работници.

Нямаше кой да се гордее с Купола като със свое жилище. Поддържаха го чист и подреден по-скоро по необходимост, но в атмосферата му имаше и нещо неестествено. Имаше прекалено много линии и арки, плоскости и кръгове. Липсваше му безпорядъкът, хаосът на постоянното присъствие, който особеностите в характера на една определена личност придават на една стая или дори едно бюро.

Разбира се, той живееше тук постоянно. Стаята и бюрото му отразяваха неговия ръбат и уравновесен характер. Може би това беше още една причина да се чувствува добре в Купола на Еритро. Формата на неговия характер отговаряше на пестеливите форми в Купола.

Но какво щеше да бъде впечатлението на Юджиния Инсиня? (Той се радваше, че си е върнала моминското име.) Ако е останала същата, каквато си я спомняше, тя щеше да предпочете безпорядъка, неочакваните игриви щрихи, въпреки че беше астроном.

А може да се е променила. Дали същността на хората се променяше? Дали не беше озлобена и наранена след като Крайл Фишър я беше напуснал…

Дженар се почеса по слепоочието, където косата му беше посивяла и реши, че само си губи времето с тези безполезни размисли. Скоро щеше да види Юджиния, тъй като беше наредил да я доведат при него веднага щом пристигне.

Дали пък не трябваше лично да я посрещне?

Не! Вече за пети път водеше този вътрешен спор. Не трябваше да изглежда прекалено нетърпелив; това не отиваше на достойнството на неговата длъжност.

Но след това Дженар реши, че не това е истинската причина. Той не искаше да я кара да се чувствува неловко, не искаше тя да си мисли, че той е същият натрапващ се и некадърен обожател, който така тромаво беше отстъпил пред високия и намръщен хубавец от Земята. А след като беше срещнала Крайл, Юджиния не го погледна отново — поне не на сериозно.

Дженар хвърли поглед на съобщението от Дженъс Пит — сухо и сбито, каквито бяха всичките му съобщения и изпълнено с онова непреодолимо чувство за власт, като че ли вероятността за несъгласие не само че беше нечувана, но и наистина недопустима.

Сега той забеляза, че в писмото си Пит обръща повече внимание на младата дъщеря, отколкото на майката. Той подчертаваше това, че дъщерята проявява голям интерес към Еритро и, че ако пожелае да изследва повърхността на планетата, трябва да й бъде разрешено.

Какво означаваше това?

26.

Ето я и нея. С четиринадесет години по-възрастна отколкото беше, когато отпътуваха. С двадесет години по-възрастна отколкото беше преди да срещне Крайл, в деня, когато двамата с нея отидоха във Фермерска Зона С и се изкачиха на ниво с по-слаба гравитация и тя се смя, когато той опита да направи плавно салтомортале, но се завъртя прекалено силно и падна по корем. (Всъщност той много лесно можеше да се нарани, тъй като, въпреки че усещането за тежест намаляваше, масата и инерцията не се променяха, което можеше да доведе до сериозни наранявания. За щастие не му се наложи да понесе такова унижение.)

Юджиния изглеждаше по-възрастна, но не беше напълняла много и косата й, която сега беше по-къса и права, изглеждаше по-обикновена, но беше запазила тъмнокафявия си цвят.

Когато тя се приближи към него, усмихната, той усети как сърцето му издайнически ускори ритъма си. Тя му подаде и двете си ръце и той ги пое.

— Сийвър, — каза тя, — аз те предадох и ужасно се срамувам.

— Предаде ли ме? Какво искаш да кажеш, Юджиния? — Наистина, какво искаше да каже? Да не би да намекваше за брака си с Крайл?

— Трябваше да мисля за теб всеки ден, — отговори тя. — Трябваше да ти изпращам вести, да ти съобщавам новините, да настоявам да те посетя.

— Вместо това, изобщо не си се сещала за мен!

— О, не съм чак толкова лоша. Мислех за теб от време на време. Някога не съм те забравяла. Дори за секунда не си го помисляй. Само че мислите ми не ме накараха да предприема нещо.

Дженар кимна. Какво можеше да каже? Той отвърна:

— Знам, че си била заета. А аз бях тук — далеч от очите и естествено далеч от сърцето ти.

— Не е така. Почти не си се променил, Сийвър.

— В това е предимството на двадесет години да изглеждаш по-възрастен и да имаш груби черти на лицето. След това изобщо не се променяш. С годините ставаш малко по-стар, а чертите ти малко по-груби. Но не толкова, че да има видима промяна.

— Стига. Нарочно говориш така, за да те съжаляват добросърдечннте жени. И в това не си се променил.

— Къде е дъщеря ти, Юджиния, казаха ми, че и тя ще дойде с теб?

— Тука е. Как иначе. Не мога да проумея защо, но Еритро е нейната представа за Рай. Отиде в квартирата ни, за да разопакова и подреди багажа. Тя е от този тип момичета. Сериозна. С чувство за отговорност. Практична. Изпълнителна. Притежава онези качества, които някой на времето нарече всички непривлекателни добродетели.

Дженар се засмя.

— Много добре ги познавам. Само да знаеше колко съм се старал на времето да развия поне един очарователен порок. Но така и не успях.

— Е, с годините човек започва да се нуждае от повече непривлекателни добродетели и по-малко очарователни пороци. Но защо се оттегли на Еритро за постоянно, Сийвър? Разбирам, че някой трябва да ръководи Купола на Еритро, но не вярвам да си единственият човек на Ротор, подходящ за тази работа.

— Всъщност, обичам да мисля, че е така, — каза Дженар. — В известен смисъл тук ми е приятно, а и от време на време ходя на Ротор за кратки почивки.

— И никога не си идвал да ме видиш?

— Ако аз съм в почивка, това не означава, че и ти си свободна. Предполагам, че откакто откри Немезида си много по-заета от мен. Но съм разочарован. Исках да се запозная с дъщеря ти.

— Ще се запознаеш. Казва се Марлейна. Всъщност, дълбоко в сърцето ми, тя е Моли, но не ми позволява да я наричам така. На петнадесет години е и не може да понася умалителното име и държи да я наричат Марлейна. Не се бой, ще я видиш. Всъщност, не исках да присъствува на първата ни среща. В нейно присъствие нямаше да можем спокойно да се отдадем на спомени.

— Искаш ли да се отдадем на спомени, Юджиния?

— За някои неща.

Дженар се запъна:

— Съжалявам, че Крайл не дойде с нас.

Усмивката замръзна на лицето на Инсиня.

— Само за някои неща, Сийвър. — Тя се обърна, отиде до прозореца и погледна навън. — Между другото, това място е доста голямо. Останах впечатлена от това, което видях. Ярки светлини. Истински улици. Големи сгради. Въпреки това, на Ротор почти не се говори за Купола, той почти не се споменава. Колко души живеят и работят тук?

— Различно. Има и спокойни и заети моменти. Имали сме до деветстотин души. В момента техният брой е петстотин и шестнадесет. Познавам всеки един от тях. Не е лесно. Всеки ден някой пристига, а друг си отива.

— Освен теб.

— И още няколко души.

— Но защо е необходим Куполът, Сийвър? Нали атмосферата на Еритро е подходяща за дишане?

Сийвър изнесе долната си устна напред и за пръв път избегна погледа й.

— Подходяща е за дишане, но не напълно. Светлината не е подходяща. Когато човек излезе от Купола го облива една розова светлина, която бие към оранжево, когато Немезида е високо в небето. Достатъчно ярка е, на нея може да се чете. Но не е съвсем естествена. Освен това, самата Немезида не изглежда естествена. Изглежда огромна и повечето хора смятат, че е заплашителна и, че червеникавата й светлина й придава гневен вид; това ги подтиска. И действително Немезида е опасна, поне до известна степен. Тъй като не е ослепително ярка, човек има възможност да я наблюдава и да търси слънчеви петна по повърхността й. А инфрачервената светлина лесно уврежда ретината на окото. По тази и по други причини, хората, които излизат на открито, носят специален шлем.

— Значи Куполът е съоръжение, което по-скоро осигурява нормална светлина отвътре, отколкото да предпазва от нещо отвън.

— Дори въздухът в Купола идва от Еритро. Въздухът и водата, които циркулират тук, се извличат от планетата. Естествено обаче внимаваме да не пропускаме прокариотите, — обясни Дженар. — Знаеш за какво говоря, малките синьо-зелени клетки.

Инсиня кимна замислено. Това се оказа обяснението за съдържанието на кислород във въздуха на Еритро. Тук имаше живот, дори широко разпространена форма на живот, но тя беше микроскопична, равностойна само на най-простите форми на клетъчен живот в Слънчевата Система.

— Това наистина ли са прокариоти? — попита тя. — Знам, че ги наричат така, но така наричаме и нашите бактерии. Това бактерии ли са?

— Ако могат да се сравнят с нещо от историята на живота в Слънчевата Система, то е цианобактерията, която фотосинтезира. Но имаш право като задаваш този въпрос. Не, не са като нашите цианобактерии. Те съдържат нуклеопротеин, но неговата структура е съвсем различна от тази, която преобладава при земните клетки. Освен това имат някакъв вид хлорофил, който не съдържа магнезий и функционира с помощта на инфрачервена светлина, така че клетките са по-скоро безцветни, отколкото зелени. Различните ензими съдържат минерали в различни пропорции. И все пак, имат достатъчно голяма външна прилика със земните клетки, за да бъдат наречени прокариоти. Доколкото знам, биолозите искат да наложат термина „еритриоти“, но за небиолози като нас прокариоти е по-подходящо.

— Значи те осигуряват кислорода в атмосферата на Еритро?

— Точно така. Наличието на кислород не би могло да се обясни с нищо друго. Между другото, Юджиния, като астроном, можеш ли да ми кажеш какви са последните теории за възрастта на Немезида?

Инсиня сви рамене.

— Червените джуджета са почти безсмъртни. Немезида може да е стара колкото Вселената и да продължи да съществува без видими изменения още сто милиарда години. Най-точно ще преценим възрастта й по съдържанието на първичните елементи, от които е съставена. В случай, че е звезда от първо поколение и се е образувала от водород и хелий, възрастта й ще бъде над десет милиарда години — два пъти по-стара от Слънцето в Слънчевата Система.

— Значи и Еритро е на десет милиарда години.

— Сигурно. Звездните системи се формират наведнъж. Защо питаш?

— Просто ми се вижда странно, че за десет милиарда години животът не се е развил над фазата на прокариотите.

— Не намирам, че това е изненадващо, Сийвър. Животът на Земята остава на нивото на прокариотите около два — три милиарда години след като се появява, а тук на Еритро концентрацията на слънчева енергия е много по-малка, отколкото на Земята. За образуването на по-сложни форми на живот е необходима енергия. Това доста се обсъждаше на Ротор.

— Така и предполагах, — каза Дженар, — но до Купола рядко стига такава информация. Предполагам, че сме прекалено вглъбени в собствените си задължения и проблеми, въпреки че би било естествено прокариотите да са част от тях.

— От друга страна и на Ротор не се чува много за Купола, — отвърна Инсиня.

— Да, като че ли сме откъснати един от друг. Но, в края на краищата, Куполът не е особено интересен, Юджиния. Той е просто една работилница. Така че не се учудвам, че се губи сред изобилието от събития на Ротор. Цялото внимание е насочено към новите Колонии, които се строят. Ще се преместиш ли на някоя от тях?

— Никога. Аз съм роторианка и възнамерявам да остана на Ротор. Извинявай, че ти го казвам, но дори тук нямаше да дойда, ако не се налагаше. Трябва да направя някои астрономически наблюдения от база, която е по-стабилна от Ротор.

— Пит ми съобщи за това. Наредено ми е да ти окажа пълно съдействие.

— Добре. Сигурна съм, че така и ще направиш. Между другото, преди малко спомена, че не искате да допускате прокариотите в Купола. Успешно ли се справяте с това? Безвредна ли е водата тук?

— Естествено, — отвърна Дженар, — щом ние пием от нея. В Купола няма прокариоти. Водата, която влиза — всяко нещо, което влиза в Купола — се облива с ултравиолетова светлина, която за секунди унищожава прокариотите. Енергията на късовълновите фотони в светлината е прекалено голяма за малките същества и разяжда основните компоненти на клетките. А дори някои от тях да преминат в Купола, доколкото знаем, те не са отровни, нито вредни. Правили сме опити с животни.

— Това е голямо успокоение.

— Обратното също важи. Нашите микроорганизми не могат да се развиват като прокариотите в условията на Еритро. Поне, когато имплантираме наши бактерии в почвата на Еритро, те не могат да растат и да се размножават.

— А многоклетъчните растения?

— Опитвали сме, но резултатите са незадоволителни. И това сигурно се дължи на светлината от Немезида, защото в Купола много сполучливо отглеждаме растения като използуваме почва и вода от Еритро. Естествено докладваме тези резултати на Ротор, но се съмнявам, че информацията се разгласява. Както казах, Ротор не се интересува от Купола. Без съмнение Страшният Пит не се интересува от нас, а той е най-важната фигура на Ротор.

Дженар каза това усмихнат, но усмивката му беше напрегната. (Инсиня се запита как би я изтълкувала Марлейна.)

— Пит не е страшен, — отвърна тя. — Понякога е уморителен, но това е нещо съвсем различно. Знаеш ли, Сийвър, когато бяхме млади, винаги съм мислила, че някой ден ти ще станеш Губернатор. Ти беше много умен.

— Бях?

— Сигурна съм, че все още си, но тогава беше толкова добре ориентиран в политиката, имаше такива идеи. Обичах да те слушам. В много отношения ти щеше да бъдеш по-добър Губернатор от Дженъс. Щеше да се вслушваш в хората. Нямаше като него да държиш на своето.

— Именно поради тази причина щях да бъда неподходящ Губернатор. Виждаш ли, аз нямам точно определени цели в живота. Просто искам да правя това, което според мен е правилно за момента, с надеждата, че резултатът ще е поносим. А Пит знае какво иска и смята да го постигне на всяка цена.

— Имаш погрешна представа за него, Сийвър. Той има твърди възгледи, но е много разумен човек.

— Разбира се, Юджиния. В това е неговият голям талант. В тази рационалност. Каквато и цел да преследва, причините за това са съвършено добри, логични и хуманни. Той винаги може да измисли такава причина, и да бъде толкова искрен, че успява да убеди дори себе си. Сигурен съм, че ако си имала работа с него, той е успявал да те убеди да направиш това, което първоначално не си искала да правиш и че го е правил не със заповеди и закани, а с много спокойни и разумни аргументи.

Юджиния промълви:

— Ами…

Дженар язвително добави:

— Виждам, че си патила от неговата рационалност. Така че сама можеш да разбереш, че той е добър Губернатор. Не добър човек, а добър Губернатор.

— Не бих казала, че не е добър човек, Сийвър, — каза Инсиня и леко поклати глава.

— Е, хайде да не спорим за това. Искам да се запозная с дъщеря ти. — Той се изправи. — Какво ще кажеш да ви дойда на гости след вечеря?

— Ще бъде чудесно, — отвърна Инсиня.

Дженар я проследи с усмивка, която изчезна, когато тя излезе. Юджиния беше казала, че иска да си говорят за миналото и първата му реакция беше да спомене съпруга й, а това не й хареса.

Той тихо въздъхна. Все още притежаваше тази невероятна способност да проваля шансовете си.

27.

Юджиния каза на дъщеря си:

— Казва се Сийвър Дженар и тъй като е ръководител на Купола на Еритро, към него се обръщат с „г-н Комендант“.

— Да, мамо. Щом това е титлата му, ще го наричам така.

— И не искам да го притесняваш…

— Не бих направила такова нещо.

— Много лесно можеш да го направиш, Марлейна. Нали знаеш това? Просто приемай думите му без да го поправяш като тълкуваш жестовете и изражението му. Моля те! В колежа, и известно време след това, бяхме добри приятели. И въпреки че живее в Купола от десет години, и не сме се виждали, все още сме приятели.

— Мисля, че сте били повече от приятели.

— Точно това имам предвид, — каза Инсиня. — Не искам да го наблюдаваш и да му казваш какво мисли и чувствува в действителност. За твое сведение не сме били гаджета в този смисъл и никога не сме били любовници. Бяхме приятели и се харесвахме… като приятели. Но след като срещнах баща ти… — Тя поклати глава и махна неопределено с ръка. — И внимавай какво говориш за Губернатора Пит, ако стане въпрос за него. Имам чувството, че Комендантът Дженар няма доверие на Губернатора Пит…

Марлейна дари майка си с една от редките си усмивки.

— Да не би да си изучавала подсъзнателното поведение на Комендантът Дженар? Защото това май не е само чувство.

Инсиня поклати глава.

— Виждаш ли? Дори за момент не можеш да се спреш. Добре, не е чувство. Той наистина каза, че му няма доверие. И знаеш ли, — добави тя сякаш говореше на себе си, — може да има причина…

Тя се обърна към Марлейна и неочаквано каза:

— Ще ти го кажа още веднъж, Марлейна. Можеш да наблюдаваш свободно Коменданта и да разбираш каквото искаш, но не му казвай нищо. Разбра ли?

— Мислиш ли, че има някаква опасност, мамо?

— Не знам.

— Аз знам, — каза Марлейна сякаш между другото. — Веднага щом Губернаторът Пит ни разреши да дойдем на Еритро, разбрах, че има някаква опасност. Само че не знам каква.

28.

Когато за пръв път видя Марлейна, Сийвър беше потресен. Още по-лошо беше, че момичето го погледна намръщено, като че ли много добре разбра реакцията му и причината за нея.

Истината беше, че в нея нямаше нищо, което да показва, че е дъщеря на Юджиния. Тя не притежаваше нито красотата, нито изяществото, нито чара на майка си. Само тези големи и умни очи, вторачени в него, които също не приличаха на очите на Юджиния. Това беше единственото нещо, с което Марлейна превъзхождаше майка си.

Но постепенно първоначалното му впечатление се промени. Поканиха го на чай и Марлейна се държа чудесно. Имаше превъзходни маниери и явно беше интелигентна. Как се беше изразила Юджиния? Всички непривлекателни добродетели. Не беше чак толкова зле. Като другите хора с нейната външност тя сякаш копнееше за обич. Както и самият той понякога. Той почувствува, че я разбира.

След известно време той каза:

— Юджиния, мога ли да поговоря насаме с Марлейна?

С привидно безразличие Инсиня попита:

— Нещо конкретно ли искаш да я питаш, Сийвър?

— Марлейна е говорила с Губернатора Пит и тя го е убедила да ви позволи да дойдете в Купола, — отвърна Дженар. — Като Комендант на Купола аз до голяма степен съм зависим от думите и делата на Губернатора Пит и за мен ще бъде от голямо значение, ако Марлейна ми разкаже за срещата си с него. Мисля, че ще се чувствува по-спокойна, ако сме само двамата.

Инсиня излезе и Дженар се обърна към Марлейна, която седеше потънала в един голям стол в ъгъла на стаята. Беше отпуснала ръце в скута си и сериозно гледаше Коменданта с красивите си тъмни очи.

— Майка ти изглежда притеснена, че те оставя с мен. Ти притесняваш ли се? — попита Дженар с насмешка.

— Ни най-малко, — отвърна Марлейна. — Ако се притеснява, то е заради вас, а не заради мен.

— Заради мен ли? Защо?

— Мисли, че мога да ви засегна.

— Ти би ли го направила, Марлейна?

— Не нарочно, г-н Комендант. Ще се постарая да не го правя.

— Сигурен съм, че ще успееш. Знаеш ли защо исках да останем насаме?

— Казахте на майка ми, че искате да ви разкажа за разговора ми с Губернатора Пит. Това е вярно, но искате и да ме опознаете.

Дженар леко сбърчи вежди.

— Естествено, че искам да те опозная по-добре.

— Не е така, — каза бързо Марлейна.

— А как е тогава?

Марлейна погледна настрани.

— Съжалявам, г-н Комендант.

— За какво съжаляваш?

По лицето й пробяга тъга, но тя не отговори.

— Какво има, Марлейна? — тихо попита Дженар. — Трябва да ми кажеш. Много е важно да си искрена с мен. Ако майка ти ти е казала да внимаваш какво говориш, моля те, забрави това. Ако е намекнала, че съм чувствителен, че лесно се засягам, моля те, забрави и това. Всъщност, заповядвам ти да говориш свободно с мен и ни най-малко да не се тревожиш, че ще ме засегнеш и трябва да се подчиниш на заповедта ми, защото аз съм Комендант на Купола на Еритро.

Марлейна внезапно се засмя.

— Вие наистина много искате да разберете какво представлявам.

— Разбира се.

— Защото се чудите как може да съм дъщеря на майка си след като изглеждам така.

Дженар отвори очи.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Не е необходимо. Вие сте стар приятел на майка ми. Тя ми каза. Но сте я обичал и още не ви е минало съвсем, и очаквахте да изглеждам като нея на младини, но когато ме видяхте, вие трепнахте и се отдръпнахте.

— Така ли? Забеляза ли се?

— Беше почти незабележимо тъй като сте учтив човек и се опитахте да го скриете, но аз лесно го видях. После погледнахте към майка ми и пак към мен. И после — гласът ви, когато за пръв път ме заговорихте. Всичко беше съвсем ясно. Вие си помислихте, че никак не приличам на майка си и се разочаровахте.

Дженар се облегна назад в стола си и каза:

— Но това е невероятно.

Лицето на Марлейна светна от радост.

— Наистина мислите така, г-н Комендант. Наистина мислите така. Не се засегнахте. Не ви е неудобно. Доволен сте. Вие сте първият, първият. Дори на майка ми не й харесва.

— Няма значение дали ми харесва или не. Това е напълно неуместно, когато се сблъскаш със свръхестественото. Откога разбираш езика на тялото, Марлейна?

— Винаги съм го разбирала, но ставам все по-добра. Според мен всеки би могъл да го прави, стига да наблюдава и… да мисли.

— Не е така. Недей да мислиш, че всеки може. И казваш, че обичам майка ти.

— Без съмнение, г-н Комендант. Когато сте до нея го издавате с всеки поглед, с всяка дума, с всяко трепване.

— Мислиш ли, че тя го забелязва?

— Подозира го, но не й се иска да е така.

Дженар отмести поглед.

— Винаги е било така.

— Заради баща ми.

— Знам.

Марлейна се поколеба преди да продължи.

— Мисля, че грешите. Ако можеше да ви види сега…

— За съжаление не може. Но съм толкова щастлив, че ти можеш. Ти си красива.

Марлейна се изчерви. После каза:

— Наистина мислите така.

— Разбира се.

— Но…

— След като не мога да те излъжа, няма да се опитвам. Лицето ти не е красиво. Тялото ти не е красиво. Но ти си красива и това е важното. Сама виждаш, че съм искрен.

— Да, виждам, — каза Марлейна и се усмихна с такова щастие, че за момент дори лицето й изглеждаше красиво. Дженар също се усмихва и каза:

— Хайде сега да поговорим за Губернатора Пит. След като разбрах, че си едно рядко проницателно младо момиче, това е още по-важно. Съгласна ли си?

Марлейна сключи ръце в скута си и се усмихна с престорена скромност.

— Да, чичо Сийвър. Нали нямаш нищо против да те наричам така?

— Не. Даже съм поласкан. А сега ми разкажи за Губернатора Пит. Той ми нареди да оказвам пълно съдействие на майка ти и да й предоставя свободен достъп до астрономическата ни апаратура. Как мислиш, защо го е направил?

— Майка ми иска да направи точни наблюдения върху движението на Немезида спрямо звездите, а Ротор е прекалено нестабилна база за тази цел. Еритро е много по-подходящ.

— Това някакъв нов проект ли е?

— Не, чичо Сийвър. Тя ми каза, че от много време се опитва да получи необходимите данни.

— Тогава защо не е поискала да дойде тук по-рано?

— Искала е, но Губернаторът Пит й е отказал.

— А сега защо е съгласен?

— Защото искаше да се отърве от нея.

— Така и предполагах — ако постоянно го е занимавала с астрономическите си проблеми. Но тя сигурно му е омръзнала отдавна. Защо я изпраща чак сега?

Марлейна тихо отговори.

— Искаше да се отърве от мен.