Немезида

71.

Крайл Фишър гледаше замислено към ярката звезда.

Отначало тя беше прекалено ярка, за да може човек да я гледа. От време на време той хвърляше към нея по един поглед, след което пред очите му оставаше светло петно. Теса Уендел, изпаднала в отчаяние покрай развитието на събитията, му се скара и му каза, че ще си увреди ретината, така че той затъмни люка и по този начин яркостта на звездата стана поносима. Това превърна останалите звезди в едва видими блясъчета.

Ярката звезда, разбира се, беше Слънцето.

Никое човешко същество не беше виждало Слънцето от такова разстояние (освен роторианците по време на своето отпътуване от Слънчевата Система. Те бяха два пъти по-далеч от него, отколкото беше Плутон, така че то не се виждаше като кръг, а светеше подобно на звезда. Въпреки това яркостта му беше стотици пъти по-голяма от тази на пълна Луна, гледана от Земята и тази стократна яркост беше събрана в една ослепителна точка. Нищо чудно, че през незатъмнено стъкло човек не можеше да погледне директно към него без да примигва.

Оттук нещата бяха съвсем различни. По принцип в слънцето нямаше нищо странно. То беше прекалено ярко, за да го гледа човек и нямаше равно на себе си. Малката част от светлината, която атмосферата на Земята превръщаше в синева, бе достатъчна, за да заличи останалите звезди и дори там, откъдето те оставаха видими (на Луната например) Слънцето беше толкова по-ярко, че не можеше да става дума за сравнение.

Тук, в далечния космос, яркостта на слънцето беше толкова по-слаба, че даваше възможност за сравнение. Уендел каза, че оттук Слънцето е сто и шестдесет хиляди пъти по-ярко от Сириус, който беше второто по яркост видимо небесно тяло. Сигурно беше двадесет милиона пъти по-ярко от най-слабите звезди, които той можеше да види с просто око. Това сравнение правеше Слънцето още по-прекрасно, отколкото беше, когато излъчваше своята несравнима светлина на земното небе.

А и той нямаше друга работа, освен да гледа небето, тъй като „Свръхсветлинен“ буквално се влачеше. От два дена той се влачеше в небето със скоростта на обикновена ракета.

С тази скорост щяха да им бъдат необходими тридесет и пет хиляди години, за да достигнат Звездата Съсед — ако се движеха в правилната посока. А те не се движеха в правилната посока.

Това беше причината два дена по-рано Уендел да стане превъплъщение на самото отчаяние.

Преди това нямаха неприятности. Когато дойде време да преминат в хиперпространството, Фишър беше напрегнат, страхуваше се от евентуалната болка, от пронизващото жегване на агонията, от внезапното нахлуване във вечния мрак.

Нищо подобно не се случи. Всичко стана толкова бързо, че никой не усети нищо. Преминаването в хиперпространството и обратно стана за миг. Звездите премигнаха и неусетно промениха местата си.

Облекчението беше двойно.

Той не само че беше все още жив, но осъзна, че дори и да се беше случило нещо и да бе умрял, смъртта щеше да настъпи така внезапно, че нямаше да усети нищо. Просто щеше да е мъртъв.

Успокоението му беше толкова силно, че той не обърна внимание на факта, че Теса простена с болка и безпокойство, и с вик се втурна към машинното отделение.

Когато се върна, изглеждаше смачкана — външно всичко й беше наред, но изглеждаше вътрешно смазана. Очите й бяха обезумели и тя гледаше към Фишър с невиждащ поглед.

— Звездите не трябваше да променят местата си.

— Така ли?

— Разстоянието, което сме изминали, по-точно, което трябваше да изминем, не е достатъчно голямо. Само едно цяло и една трета милисветлинни години. Това е недостатъчно, за да се забележи промяна в местата на звездите с невъоръжено око. Но, — тя пое дълбоко дъх и потрепери, — можеше да бъде и по-лошо. Помислих, че сме допуснали грешка и сме изминали хиляди светлинни години.

— Възможно ли е това, Теса?

— Разбира се. Ако пътуването ни през хиперпространството не беше така строго контролирано, разстоянието — хиляда светлинни години или една — щеше да бъде без значение.

— В такъв случай можем много лесно просто да…

Уендел го прекъсна:

— Не, не можем просто да се върнем. Ако контролната ни апаратура е толкова неточна, всеки наш преход ще представлява неконтролирано пътуване, което завършва в произволна точка и така никога няма да намерим обратния път.

Фишър се намръщи. Радостната възбуда, че е преминал през хиперпространството и обратно и е оживял, започна да се изпарява.

— Но при изпитателните полети обектите ви се завръщаха успешно.

— Те имаха много по-малка маса и разстоянията далеч не бяха такива. Но, както казах, положението не е чак толкова лошо. Оказа се, че сме изминали планираното разстояние. Позицията на звездите е правилна.

— Но аз видях как промениха местата си.

— Защото посоката ни е грешна. Корабът е претърпял промяна в посоката равна на ъгъл, малко по-голям от двадесет и осем градуса. С две думи, по някаква причина движението ни е описало дъга, вместо права линия.

Звездите, които се виждаха през люка сега, бавно се движеха.

— Отново насочваме кораба към Звездата Съсед по чисто психологически причини — да сме обърнати в правилната посока, но сега ще трябва да открием причината за извивката в траекторията ни, — каза Уендел.

Ярката звезда, звездата ориентир, звездата с ослепителен блясък се появи и премина през люка. Фишър примигна.

— Това е Слънцето, — каза Уендел в отговор на учудения му поглед.

— Има ли някакво логично обяснение за извивката в траекторията ни? — попита Фишър. — Ако с Ротор се е случило същото, кой знае къде са стигнали накрая.

— И къде ще стигнем ние. Защото аз не разполагам с логично обяснение. Поне засега. — Тя го погледна с явна тревога. — Ако предположенията ни бяха правилни, трябваше да променим позицията си, но не и посоката. Трябваше да се придвижим по права линия, Евклидова права, независимо от относителната крива в космическото време, тъй като ние не се движехме в космическото време, разбираш ли? Може би има грешка в програмирането на компютъра или в предположенията ни. Надявам се, че е първото, защото лесно може да бъде коригирано.

Изминаха пет часа. Уендел влезе, търкайки очи. Фишър я погледна смутен. Беше гледал някакъв филм, към който изгуби интерес. След това се беше загледал в звездите, хипнотизиран от тяхното сияние.

— Е, Теса?

— Грешката не е в програмирането, Крайл.

— Тогава остава да е в предположенията?

— Да, но къде? Могат да бъдат направени безкрайно много предположения. Кои от тях са правилни? Не можем да ги изпробваме едно по едно. Това може да трае вечно, а и ще се загубим безнадеждно.

За миг настъпи мълчание, след което Уендел продължи.

— Ако грешката беше в програмирането, щеше да е елементарна. Щяхме да я коригираме без от това да научим нещо, но щяхме да бъдем в безопасност. Сега обаче, ако се наложи да се върнем назад до самото начало, има вероятност да открием нещо изключително важно, но ако не успеем, може никога да не намерим пътя назад.

Тя сграбчи ръката на Фишър.

— Разбираш ли, Крайл? Нещо не е наред и ако не открием какво е то, няма начин, освен по някаква невероятна случайност, да намерим обратния път. Каквото и да правим, може все да се озоваваме на непредвидено място и все повече да затъваме в грешки. Това неминуемо ще доведе до нашия край — дали от засечка в системите, или когато ни свърши горивото, или когато дълбокото отчаяние ни надвие. Но истинската трагедия е краят на една мечта. Ако не се върнем, те никога няма да разберат дали полетът е бил успешен. Може да помислят, че преминаването се е оказало фатално и изобщо да не направят повторен опит.

— Ще им се наложи, ако искат да напуснат Земята.

— Може да се откажат, да се уплашат и умирайки бавно, да чакат приближаването на Звездата Съсед. — Тя го погледна, примигваше и изглеждаше много уморена. — Това ще бъде краят и на твоята мечта, Крайл.

Крайл стисна устни и не отговори. Уендел продължи почти плахо:

— Но ти имаш мен, Крайл, вече от години. Ако дъщеря ти — твоята мечта — изчезне, ще бъда ли неин пълноценен заместител?

— Аз мога да те попитам същото: Ако свръхсветлинният полет не просъществува, ще бъда ли негов пълноценен заместител?

Отговорът не беше лесен и за двамата, но накрая Уендел каза:

— Ти си на второ място, Крайл, но това беше едно чудесно второ място. Благодаря ти.

Фишър се размърда.

— Говориш и от мое име, Теса, нещо, което в началото не бих повярвал. Ако нямах дъщеря, щеше да съществуваш само ти. Почти ми се иска…

— Недей. Второто място е достатъчно добро.

Те се хванаха за ръце и мълчаливо загледаха навън към звездите.

След малко Мери Бланковиц надникна през вратата.

— Капитан Уендел, Уу има някаква идея. Той казва, че се е сетил отдавна, но не е искал да я спомене.

Уендел се изправи.

— Защо не е искал?

— Той казва, че веднъж ви е споменал тази възможност, но вие сте му казала да не става глупав.

— Така ли? И какво го кара да смята, че аз не греша? Сега ще го изслушам и ако идеята е добра, ще му счупя врата задето не ме е принудил да го изслушам по-рано.

И тя излезе забързано.

72.

Изминаха ден и половина, през които на Фишър не му оставаше друго, освен да чака. Всички продължаваха да се хранят заедно, както досега, само че в мълчание. Фишър не знаеше дали останалите спят. Самият той успяваше да подремне и се събуждаше отново отчаян.

Колко време можем да продължаваме така? мислеше той на втория ден, докато съзерцаваше красотата на онази ярка и недостижима точка в небето, която доскоро го беше сгрявала и осветявала на Земята.

Рано или късно щяха да умрат. Съвременната космическа техника даваше възможност за продължаване на живота. Системата за вторична преработка беше доста ефикасна. Дори храната щеше да им стигне за дълго време, ако бяха съгласни да приемат блудкавата маса, която щеше да се получи накрая. Още дълго можеха да изстискват енергия от двигателите с микросинтез. Но със сигурност никой не би искал да продължи живота си, докато възможностите на кораба позволяваха това.

При тази неизбежна, бавна и самотна смърт, рационалният изход би бил използуването на регулируемите деметаболизатори.

Това беше предпочитаният начин за самоубийство на Земята; защо да не бъде и на борда на кораб. Човек можеше, ако пожелае, да нагласи дозата на един ден сравнително нормален живот и да го изживее възможно най-весело, като знае че това е последният му ден. В края на деня, естествено, ще му се доспи. Ще се прозее и ще се потопи в спокоен сън, изпълнен със сладки сънища. Постепенно сънят ще стане по-дълбок, сънищата ще избледнеят и той няма да се събуди. По-лека смърт не е била измислена.

И тогава, малко преди пет часа следобед корабно време, на втория ден след преминаването, което бе протекло по изкривена траектория, вместо по права линия, Теса нахълта в стаята. Погледът й беше див и дишаше тежко. Тъмната й коса, която през последната година се беше прошарила значително, беше разрошена. Фишър се изправи ужасен.

— Лоши новини?

— Не, добри, — отвърна тя и се просна в един стол.

Фишър не беше сигурен, че е разбрал добре, не беше сигурен дали думите й не бяха казани с ирония. Той я наблюдаваше внимателно, докато тя възвръщаше силите си.

— Добри, — повтори тя. — Много добри! Невероятни! Крайл, пред теб седи един идиот. Не вярвам, че някога ще се съвзема от това.

— Е, какво се случи?

— Шао-Ли Уу знаеше отговорът. Той го е знаел през цялото време. Спомням си, че ми каза. Преди месеци. Може би преди година. Аз не обърнах внимание. Всъщност, дори не го изслушах. — Тя спря за миг, за да си поеме дъх. Вълнението й напълно бе объркало естествения ритъм на речта й. — Проблемът е, че аз се имах за световния авторитет по свръхсветлинните полети и бях убедена, че няма човек, който да може да ми каже нещо, което да не знам или за което вече да не съм помислила. А ако някой ми подхвърлеше нещо, което ми се стореше странно, смятах идеята му за погрешна и вероятно за идиотска. Разбираш ли, какво имам предвид?

Фишър отвърна мрачно:

— Познавам такива хора.

— Всеки е такъв понякога, — каза Уендел, — при определени условия. Предполагам, че това важи най-вече за застаряващите учени. Ето защо смелите млади революционери в науката след едно-две десетилетия се превръщат във вкаменелости. Въображението им закърнява, задушено от самолюбие и това е техният край. Сега това е моят край… Но както и да е. Беше ни нужен повече от един ден да открием грешката, да коригираме уравненията, да препрограмираме компютъра и да направим нужните промени, да се лутаме сляпо, докато се усетим. Можеше да ни отнеме седмица, но ние се подканяхме един друг като луди.

Тук Уендел направи пауза, сякаш искаше да си поеме дъх. Фишър я чакаше да продължи и кимаше окуражително, докато посягаше да й хване ръката.

— Сложно е, — продължи тя. — Ще се опитам да ти обясня. Виж сега… Ние се придвижваме от една до друга точка в пространството през хиперпространството в нулево време. Но за да направим това, ние следваме някаква траектория, която винаги е различна в зависимост от началната и крайната точка. Ние не виждаме тази траектория, не я усещаме, не я следваме в общоприетия смисъл. Тя съществува по един непонятен начин. Това е така наречената от нас „въображаема траектория“. Самата аз разработих тази концепция.

— Ако не може да се види и измине, откъде знаеш, че съществува?

— Защото може да бъде изчислена с уравненията, които използваме, за да опишем движението през хиперпространството. Уравненията ни дават пътя.

— Как можеш да бъдеш сигурна, че уравненията описват нещо, което в действителност съществува? Може да е просто… математика.

— Възможно е. И аз така мислех. Пренебрегнах го. Уу беше този, който преди около година подхвърли, че може да има някакво значение, а аз, като пълен идиот, не обърнах внимание. Аз смятах, че въображаемата траектория съществува само въображаемо. Ако не може да бъде измерено, тя се намира извън сферата на науката. Бях толкова сляпа. Не мога да се понасям, като си помисля за това.

— Добре. Ако въображаемата траектория съществува по някакъв начин, тогава какво?

— В такъв случай, ако въображаемата траектория минава покрай някое голямо небесно тяло, корабът претърпява гравитационно влияние. Това беше първата вярна и полезна нова идея — че гравитацията може да влияе на въображаемата траектория. — Уендел размаха юмрук ядосано. — Донякъде самата аз видях това, но реших, че след като корабът ще се движи със скорост много по-голяма от скоростта на светлината, няма да има време гравитацията да окаже чувствително влияние. Следователно пътуването, според моите предположения, ще става по Евклидова права.

— Но се оказа, че не е така.

— Явно не е. И Уу ми обясни. Представи си, че скоростта на светлината е равна на нула. Всички скорости, по-малки от нея, ще бъдат отрицателна величина, а всички скорости, по-големи от нея, ще бъдат положителна. Следователно във Вселената, в която ние живеем, всички скорости са отрицателни според това математическо условие и, всъщност, трябва да бъдат отрицателни.

Така, Вселената е изградена по принципа на симетрията. Ако нещо така фундаментално, като скоростта на движение, е винаги отрицателно, то би трябвало нещо също толкова Фундаментално да е винаги положително и Уу предположи, че това друго нещо е гравитацията. В нашата Вселена тя винаги привлича. Всяко тяло с маса привлича всяко друго тяло с маса.

Но ако даден обект се движи със свръхсветлинна скорост — т.е. скорост по-голяма от тази на светлината — тогава неговата скорост е положителна и това, което преди беше с положителна величина, трябва да стане отрицателна. С други думи, при свръхсветлинна скорост гравитацията има отблъскващ ефект. Всяко тяло с маса отблъсква всяко друго тяло. Уу изказа това предположение много отдавна, но аз не се вслушах. Думите му влязоха през едното ми ухо и излязоха през другото.

— Но какво значение има това, Теса? — попита Крайл. — При огромната свръхсветлинна скорост, с която се движим, ако гравитационното привличане няма време да ни повлияе, същото би се отнасяло и за гравитационното отблъскване.

— О, това не е така, Крайл. Точно в това е красотата му. Това също се обръща. Във Вселената на отрицателните скорости колкото по-голяма е относителната скорост на едно тяло, толкова по-малко е влиянието, което гравитационното привличане оказва на посоката на движение. Във Вселената на положителните скорости — хиперпространството — колкото по-бързо се движим спрямо дадено тяло, толкова по-голямо е влиянието, което гравитационното отблъскване оказва върху посоката на движение. Ние не намираме логика в това, тъй като сме свикнали с положението, което съществува в обикновената Вселена, но след като сме принудени да сменим знаците от плюс на минус и обратно, откриваме, че нещата си идват на мястото.

— Математически. Но как можем да се доверим на уравненията?

— Сравняваме уравненията с фактите. Гравитационното привличане е най-слабата от всички сили и същото важи за гравитационното отблъскване по въображаемата траектория. В кораба, както и вътре в нас, всяка частица отблъсква всички останали частици докато сме в хиперпространството, но това отблъсване е безсилно пред останалите сили, които ни крепят и не са сменили знака си. Само че нашата въображаема траектория от Станция Четири до тук е минала близо до Юпитер. Неговото отблъскване по въображаемата хиперпространствена траектория е било също толкова силно, колкото би било привличането му по една невъображаема траектория в пространството.

Ние изчислихме влиянието, което гравитационното отблъскване на Юпитер би оказало на нашия път през хиперпространството и траекторията се изкривява точно както стана в действителност, с други думи промените, които Уу внесе в моите уравнения, не само ги опростяват, но ги правят приложими на практика.

— А ти счупи ли врата на Уу, както обеща?

Уендел се засмя при спомена за заканата си.

— Не, не го направих. Дори го целунах.

— Не те обвинявам.

— Сега, разбира се, по-важно от всякога е да се приберем благополучно, Крайл. Този напредък в свръхсветлинния полет трябва да се докладва и Уу трябва да бъде достойно възнаграден. Признавам, че той постигна това въз основа на моята работа, но фактически той доизгради това, за което може би никога нямаше да се сетя. Имай предвид последствията.

— Вече ги виждам, — каза Фишър.

— Не, не ги виждаш, — остро отвърна Уендел. — Слушай ме сега. Ротор не е имал проблеми с гравитацията, тъй като се е движел със скоростта на светлината — на места малко по-бързо, на места малко по-бавно — така че гравитационните ефекти, независимо положителни или отрицателни, са му оказали неизмеримо слабо влияние. Нашият истински свръхсветлинен полет при скорост много по-голяма от тази на светлината налага да се вземе предвид гравитационното отблъскване. Моите уравнения са безполезни. Те могат да изведат корабите в хиперпространството, но не във вярната посока. И това не е всичко.

Винаги съм смятала, че при излизане от хиперпространството — втората част от прехода — неизбежно съществува известен риск. Ами ако на това място вече има някакво друго тяло? Ще последва фантастичен взрив, който ще унищожи кораба и всичко в него за една милиардна от милиардната част от секундата.

Естествено, преминаването няма да завърши в никоя звезда, тъй като разположението на звездите ни е известно и можем да ги избегнем. След време може би ще знаем местоположението и на планетите около звездите и ще можем и тях да избягваме. Но в близост до всяка звезда има десетки хиляди астероиди и десетки милиони комети. Ако при преминаването се сблъскаме с някоя от тях, това също ще бъде фатално.

Единственото нещо, което може да ни спаси в ситуацията, както си я представях досега, е законът на вероятностите. Космосът е толкова голям, че вероятността да попаднем на обект, по-голям от атом или най-много прашинка, е изключително малка. Въпреки това, при достатъчен брой пътувания през хиперпространството, вероятността от сблъсък между две тела нараства.

Но при условията, които ни станаха известни, тази вероятност е нулева. Нашият кораб и всяко тяло със значителни размери ще се отблъскват взаимно и ще се отдалечават едно от друго. Няма вероятност от фатален сблъсък. Пътят ни автоматично ще се разчиства.

Фишър се почеса по челото.

— Това няма ли да повлияе и на нашата траектория? Няма ли неочаквано да промени курса ни?

— Да, но малките обекти, с които вероятно ще се разминем, ще променят траекторията ни толкова малко, че лесно бихме могли да компенсираме това — ниска цена за безопасността ни.

Уендел си пое дълбоко дъх и се протегна облекчено.

— Чувствувам се чудесно. Каква сензация ще предизвика това, когато се върнем на Земята.

Фишър се изкикоти.

— Знаеш ли, Теса, преди да влезеш, си представях как сме се изгубили безвъзвратно; как корабът ни с пет трупа на борда се скита навеки; как един ден го намират разумни същества и оплакват очевидната космическа трагедия.

— Е, това няма да се случи, можеш да бъдеш сигурен, скъпи мой, — каза Уендел с усмивка и се прегърнаха.