Немезида

63.

Рене Д’Обисон, както всички обитатели на Купола на Еритро, периодично посещаваше Ротор. Това беше необходимо докосване до дома, завръщане към корените, вдъхване на нови сили.

Този път обаче Д’Обисон „се качи“ (така наричаха отиването от Еритро до Ротор) малко по-рано отколкото възнамеряваше. Всъщност беше повикана от Губернатора Пит.

Докато седеше в кабинета на Дженъс Пит, от погледа й не убегнаха едва доловимите признаци на остаряване, появили се след последната им среща преди няколко години. Естествено, че работата й не даваше повод за чести срещи с него.

Гласът му обаче беше все така силен, погледът — все така остър и умът — все така жив.

— Получих доклада ви за случилото се извън Купола и забелязах колко предпазливо сте описала ситуацията, — каза Пит. — Но сега искам да ми кажете, неофициално, точно какво се случи с Дженар. Защитното поле е включено и можете да говорите спокойно.

Д’Обисон отвърна сухо:

— Боя се, че докладът ми, колкото и предпазливо да е написан, е пълен и точен. Не знаем точно какво се е случило с Коменданта Дженар. Мозъчното сканиране показа промени, но те са незначителни и неизвестни в досегашния ни опит. Освен това бяха временни, тъй като бързо изчезнаха.

— Но все пак нещо му се е случило?

— Да, но точно в това е въпросът. Не можем да кажем нищо по-точно от „нещо“.

— Може би е някаква форма на Епидемията?

— Никой от познатите симптоми не се прояви в този случай.

— Но в дните на Епидемията мозъчните скенери бяха все още сравнително примитивни. В миналото нямаше да откриете симптомите, които сте открили сега, следователно е възможно да е някаква лека форма на Епидемията, нали?

— Възможно е, но не разполагаме с никакви действителни доказателства, а и Дженар вече е напълно здрав.

— Може да изглежда здрав, но не знаем дали симптомите няма да се проявят отново.

— Нямаме никаква причина да се безпокоим.

За миг лицето на Губернатора издаде раздразнението му:

— Вие спорите с мен, Д’Обисон. Много добре знаете значението на поста, който заема Дженар. Положението в Купола е несигурно, тъй като не знаем дали Епидемията няма да се разрази отново. Ценното у Дженар беше, че сякаш имаше имунитет, но вече не можем да твърдим това. Нещо се е случило и ние трябва да имаме готовност да го заменим.

— Това е решение, което вие трябва да вземете, г-н Губернатор. От медицинска гледна точка, аз не намирам за необходимо да бъде заменен.

— Но, надявам се, че ще го държите под наблюдение и ще имате едно на ум.

— Смятам това за част от професионалните си задължения.

— Чудесно. Още повече, че ако се наложи да бъде сменен, имам предвид вас за негов заместник.

— Мен? — Преди да успее да се овладее, на лицето й се изписа вълнение.

— Да, защо не? Всеизвестно е, че никога не съм бил във възторг от проекта за колонизиране на Еритро. Винаги съм смятал за необходимо човечеството да запази възможността си да се придвижва от едно място на друго и да не допускаме отново да бъдем заробени от някоя голяма планета. Въпреки това би било разумно да колонизираме планетата, не за да се заселим на нея, а за да я използуваме като източник на суровини — нещо като Луната в Слънчевата Система. Но това е невъзможно с тази опасност от Епидемията надвиснала над главите ни, нали?

— Така е, г-н Губернатор.

— Следователно първата ни задача е да решим този проблем. Досега не сме успели. Епидемията просто изчезна и ние приехме това, но това, което се случи, показва, че опасността не е преминала. Независимо дали Дженар е бил засегнат от Епидемията или не, нещо се е случило с него и аз искам този проблем да бъде поставен ма първо място. Естествено вие сте тази, която ще се заеме с тази задача.

— С радост ще поема тази отговорност. Това ще означава да продължа да правя това, което правя, само че с по-големи пълномощия. Да смятам ли, че аз трябва да бъда Комендант на Купола на Еритро?

— Както казахте, това е решение, което аз трябва да взема. Да разбирам ли, че ако ви бъде предложена тази длъжност, вие няма да откажете?

— Да, г-н Губернатор. За мен ще бъде голяма чест.

— Сигурен съм, че е така, — каза сухо Пит. — А какво стана с момичето?

Внезапната промяна на темата сякаш обърка Д’Обисон.

— Момичето? — повтори тя почти заеквайки.

— Да, момичето, което се намираше извън Купола с Дженар, тази, която си свалила предпазния костюм.

— Марлейна Фишър?

— Да, май така се казваше. Какво стана с нея?

Д’Обисон се поколеба:

— Нищо, г-н Губернатор.

— Така пише в доклада. Но сега аз ви питам. Нищо ли?

— Нищо, което да сме забелязали при сканирането или в поведението й.

— Искате да кажете, че докато Дженар, екипиран с Е-костюм, е пострадал, момичето, тази Марлейна Фишър, без Е-костюм, е останала невредима?

Д’Обисон сви рамене:

— Абсолютно невредима според нашите изследвания.

— Това не ви ли се струва странно?

— Тя самата е странно момиче. Мозъчните й изследвания…

— Знам за мозъчните й изследвания. Знам също, че тя има странни способности. Забелязвали ли сте това?

— О, да. Забелязвала съм го.

— И как ви се струват тези нейни способности? Може би чете мисли?

— Не, г-н Губернатор. Това е невъзможно. Понятието телепатия е чиста измислица. Всъщност бих желала да е телепатия, тъй като това нямаше да е толкова опасно. Мислите могат да се контролират.

— А какво у нея е по-опасно?

— Тя явно чете езика на тялото, а това е нещо, което човек не може да контролира. Всяко движение говори. — Тя каза това с нотка на горчивина, която Пит не пропусна да забележи.

— Изпитвала ли сте го на себе си? — попита той.

— Разбира се. — Д’Обисон изглеждаше мрачна. — Невъзможно е човек да е близо до момичето, без да изпита неудобството от нейната проницателност.

— Какво по-точно се случи?

Д’Обисон се изчерви и за миг стисна устни, сякаш се канеше да възрази на този разпит. Но този миг отмина. Тя почти прошепна:

— След като прегледах Коменданта на Купола, Дженар, Марлейна ме попита как е той. Аз й отвърнах, че състоянието му не е много сериозно и че има надежда да се възстанови напълно. Тя ме попита, „Защо ви разочарова това?“ Аз се стъписах и казах, „Не съм разочарована. Радвам се.“ Тя каза, „Разочарована сте. Съвсем явно е. Недоволна сте.“ Въпреки, че бях чувала за това от други, за пръв път ми се случваше лично и нищо друго не ми дойде на ум, освен да я предизвикам. „Защо да съм недоволна? От какво?“ Тя ме погледна сериозно с големите си, тъмни и живи очи. След това каза, „Изглежда е заради чичо Сийвър…“

Пит я прекъсна:

— Чичо Сийвър? Роднини ли са?

— Не. Мисля, че това е просто израз на чувствата й. Тя ми каза, „Изглежда е заради чичо Сийвър и се чудя дали не искате да го замените като Комендант на Купола.“ При тези нейни думи, аз просто се обърнах и си тръгнах.

— Как се почувствувахте, когато тя ви каза това?

— Вбесих се, естествено.

— Защото ви обиди? Или защото беше права?

— Ами от една страна…

— Не увъртайте, докторе. Права ли беше или не? Толкова ли ви разочарова възможността Дженар да се възстанови, че момичето да забележи, или всичко е било плод на нейното въображение?

Думите на Д’Обисон сякаш излизаха насила:

— Тя усети нещо, което действително съществуваше. — Тя изгледа Пит дръзко. — Аз съм човек и имам своите чувства. А и самият вие току-що споменахте, че има възможност длъжността да ми бъде предложена, което сигурно означава, че според вас имам нужната квалификация.

— Сигурен съм, че сте дълбоко засегната, — каза Пит без следа от чувство за хумор. — Но сега помислете… Имате това момиче, което е особено, което е много странно, ако съдим по мозъчните й изследвания и по поведението й, а освен това тя изглежда незасегната от Епидемията. Може би тя ще се окаже полезен инструмент за изследване на Епидемията?

— Не знам. Предполагам, че е възможно.

— Може би трябва да проверите това?

— Да, но как?

Пит отвърна тихо:

— Нека бъде изложена на влиянието на Еритро колкото е възможно повече.

— Всъщност, — каза Д’Обисон замислено, — тя точно това иска, а Дженар изглежда я подкрепя.

— Чудесно. В такъв случай, вие ще дадете съгласието си от медицинска гледна точка.

— Разбирам. А ако момичето заболее от Епидемията?

— Не трябва да забравяме, че решаването на този проблем стои над здравето на един човек. Предстои ни покоряването на един свят и за целта може да се наложи да платим печална, но неизбежна цена.

— А ако Марлейна бъде унищожена и това не ни помогне да разберем или надвием Епидемията?

— Трябва да се рискува, — каза Пит. — От друга страна, възможно е тя да остане невредима и внимателното й изследване да ни помогне да разберем и надвием Епидемията. В такъв случай ще победим без жертви.

Едва след като Д’Обисон си тръгна, желязната твърдост на Пит му позволи да се признае за заклет враг на Марлейна Фишър. Истинската победа щеше да дойде, ако Марлейна бъде унищожена, а загадката около Епидемията остане неразрешена. С един удар той щеше да се отърве от едно неудобно момиче, което иначе можеше да създаде поколение подобно на себе си; и от един неудобен свят, който иначе можеше, някой ден, да създаде население, също толкова нежелано, зависимо и закърняло колкото беше земното.

64.

Тримата седяха заедно в Купола на Еритро — Сийвър Дженар беше нащрек, Юджиния Инсиня беше дълбоко загрижена, а Марлейна Фишър — явно нетърпелива.

— Марлейна, не забравяй, че не трябва да гледаш към Немезида, — каза Инсиня. — Знам, че вече си предупредена за инфрачервеното й излъчване, но освен това Немезида е звезда с внезапни изригвания. От време на време по повърхността й стават експлозии, които предизвикват появата на бели петна. Това трае само минута или две, но е достатъчно, за да увреди ретината ти, а и не се знае кога ще се случи.

— Астрономите не могат ли да прогнозират тези изригвания? — попита Дженар.

— Засега не могат. Това е едно от многото хаотични природни явления. Все още не сме открили законите, на които се подчинява звездната турбулентност, а сред нас има хора, които смятат, че тези закони не могат да бъдат установени точно. Те са прекалено сложни.

— Интересно, — отбеляза Дженар.

— Ние, разбира се, приветствуваме тяхното съществуване. Те осигуряват три процента от енергията, достигаща до Еритро.

— Това не изглежда много.

— Обаче е. Без тях, Еритро щеше да бъде ледена планета и животът на него щеше да бъде много по-труден. Изригванията представляват проблем за Ротор, който, при появата им, трябва бързо да пригоди консумацията си на светлина и да усили полето за абсорбиране на частици.

Марлейна, която гледаше ту към единия, ту към другия докато разговаряха, накрая се намеси, а в гласа й се усещаше раздразнение.

— Докога ще продължава този разговор? Водите го само за да ме задържите тук. Съвсем явно е.

Инсиня попита остро:

— Къде ще отидеш, когато излезеш навън?

— Някъде наблизо. При онази рекичка, или поточе ли беше.

— Защо?

— Защото е интересна. Просто вода, която тече на открито и не можеш да й видиш началото и края и знаеш, че не циркулира.

— Циркулира, — каза Инсиня, — с помощта на топлината от Немезида.

— Това не се брои. Имам предвид, че няма намеса от страна на хората. Искам просто да стоя и да я гледам.

— Не пий от нея, — каза строго Инсиня.

— Нямам такова намерение. Мога да издържа без вода поне един час. Ако огладнея или ожаднея, или нещо друго, ще се върна. Вдигаш много шум за нищо.

Дженар се усмихна:

— Предполагам, че искаш всичко да се преработва тук, в Купола?

— Да, разбира се. Не е ли естествено?

Дженар се усмихна по-широко:

— Знаеш ли, Юджиния, сигурен съм, че животът в Колониите е променил човечеството завинаги. Нуждата всичко да се преработва вече се е вкоренила в нас. На Земята хората просто изхвърляха неща и предполагаха, че те ще се преработят по естествен път, а разбира се понякога това не ставаше.

— Дженар — каза Инсиня — ти си мечтател. Може би е възможно, ако подложиш хората на натиск, да ги приучиш към полезни навици, но отслабиш ли натиска, лошите навици веднага се появяват отново. Слизането е по-леко от изкачването. Това е така нареченият втори закон на термодинамиката и ако някога колонизираме Еритро, за нула време ще го затрупаме с боклуци.

— Няма — каза Марлейна.

— Защо мислиш така, скъпа? — попита учтиво Дженар.

Отговорът на Марлейна беше изпълнен със сила и нетърпение:

— Защото няма. Сега мога ли да изляза?

Дженар погледна към Инсиня и каза:

— По-добре да я пуснем, Юджиния. Не можем да я задържаме вечно. Освен това, ако това ще те успокои, Рене Д’Обисон, която съвсем наскоро се върна от Ротор, прегледа цялата документация от самото начало и вчера ми каза, че мозъчните изследвания на Марлейна са толкова стабилни, че тя е убедена, че за Марлейна няма опасност на Еритро.

Марлейна, която се беше обърнала към вратата, готова да тръгне към шлюза, се обърна назад.

— Чакай малко, чичо Сийвър, щях да забравя. Трябва да се пазиш от д-р Д’Обисон.

— Защо? Тя е отличен неврофизик.

— Нямам това предвид. Тя се радваше, когато ти не беше добре след излизането ни и беше доста разочарована, когато започна да оздравяваш.

Инсиня изглеждаше изненадана и попита:

— Какво те кара да мислиш така?

— Просто знам.

— Но аз нищо не разбирам. Отношенията ти с д-р Д’Обисон не са ли добри, Сийвър?

— Напротив. Много добре се разбираме. Никога не сме имали пререкания. Но щом Марлейна казва…

— Не може ли Марлейна да греши?

Марлейна веднага отвърна:

— Не греша.

— Сигурен съм, че си права, Марлейна — каза Дженар. След това се обърна към Инсиня:

— Д’Обисон е амбициозна жена. Ако нещо се случи с мен, логично е тя да заеме мястото ми. Има богат опит на Еритро, освен това тя е най-подходящият човек, който да се заеме с Епидемията, ако отново се прояви. Още повече, че тя е по-възрастна от мен и може би смята, че няма време за губене. Не мога да я виня, ако е нетърпелива да ме замести и ако сърцето й е трепнало, когато бях болен. Възможно е тя самата да не съзнава тези свои чувства.

— Не е вярно, — каза твърдо Марлейна. — Много добре ги съзнава. Внимавай, чичо Сийвър.

— Добре, ще внимавам. Ти готова ли си?

— Разбира се, че съм готова.

— Тогава нека те изпратя до шлюза. Ела с нас, Юджиния, и се опитай да не изглеждаш толкова трагично.

И така, Марлейна за пръв път стъпи на повърхността на Еритро сама и без предпазен костюм. По Земно Стандартно Време беше 9.20 вечерта, 15 Януари, 2237 година. На Еритро беше късно сутринта.