Немезида

Епилог

Дженъс Пит отново седеше сам, затворен в себе си.

Червеното Джудже вече не беше машина за смърт. Беше просто едно червено джудже, което трябваше да бъде преместено настрана от едно човечество, станало по-дръзко отвсякога и чиято сила непрекъснато растеше.

Но Немезида все още съществуваше, въпреки че вече не беше в тази звезда.

Милиарди години животът на Земята е съществувал изолирано, осъществявал е своят отделен експеримент, издигал се е и е затъвал, процъфтявал е и е понасял огромни загуби. Може би съществуваха и други светове, на които има живот и всеки един от тях е съществувал изолирано милиарди години.

Всички експерименти, или почти всички, в крайна сметка се оказаха провал. Един или два бяха успешни и те струваха колкото всички останали.

Но това беше само при условие, че Вселената е достатъчно голяма, за да бъдат изолирани всички експерименти.

Ако Ротор — техният Ноев Ковчег — беше изолиран като Земята и Слънчевата Система, той може би щеше да е успешният експеримент.

Но сега…

Той стисна юмруци от яд… и отчаяние. Защото знаеше, че човечеството ще се придвижва от звезда на звезда със същата лекота, с която се бе придвижвало от континент на континент, а преди това от област в област. Никаква изолираност, никакви самостоятелни експерименти. Неговият велик експеримент беше разкрит и обречен.

Същата анархия, същият упадък, същото безразсъдно късогледо мислене, все същото културно и социално неравенство ще продължи да тържествува — из цялата Галактика.

Какво ще има сега? Галактически империи? Всички грехове и цялото безразсъдство ще преминат от един свят в милиони светове? Всички неволи и трудности ще достигнат ужасяващи размери?

Кой ще успее да намери смисъл в една Галактика, когато никой не успя да намери смисъла в един единствен свят? Кой ще се научи да тълкува тенденциите и да предвижда бъдещето на цяла Галактика, пъкаща от човечество?

Немезида наистина бе дошла.