Немезида

66.

Тишина!

Марлейна й се наслаждаваше — още повече защото знаеше, че ако поиска може да я наруши. Тя се наведе за да вдигне някакво камъче и го хвърли срещу една скала. То пукна леко, след което падна неподвижно на земята.

Тя се чувстваше напълно свободна, тъй като бе излязла от Купола облечена така, както би била облечена на Ротор.

Когато излезе от Купола, тя тръгна право към поточето без дори да се огледа за маркировката.

Последните думи на майка й бяха нещо като безсилна молба:

— Моля те, Марлейна, не забравяй, че обеща да не се отдалечаваш много от Купола.

Марлейна се беше усмихнала разсеяно, но не бе обърнала внимание. Може би щеше, а може би нямаше да се отдалечава. Не възнамеряваше да ограничава свободата си на действие, независимо от обещанията, които беше принудена да направи, за да има спокойствие. В края на краищата тя носеше вълнови емитер. Местоположението й можеше да бъде засечено по всяко време. Самата тя можеше да го използва, за да засече посоката, в която се намира Купола.

Ако нещо се случи с нея, ако падне или се нарани по някакъв начин, можеха да дойдат да я приберат.

Ако се удари метеор — ще умре. Никой не може да й помогне тогава, дори да е близо до Купола. Въпреки смущаващата мисъл за метеорите, на Еритро беше така спокойно и прекрасно. На Ротор винаги беше шумно. Където и да отидеш, въздухът трепереше и вибрираше и всякакви звуци блъскаха по уморените ти уши. На Земята трябва да е още по-лошо с осем милиардното й население, милиардите животни, гръмотевици и бурни води, прииждащи от морето и небето. Веднъж се беше опитала да слуша някакъв запис, озаглавен „Шумове от Земята“, но той я накара да потрепери и бързо да го остави.

А Еритро беше изпълнен с прекрасна тишина.

Марлейна стигна до поточето, чиито води ромоляха тихо покрай нея. Тя хвърли едно камъче във водата и се чу тих плясък. Звуците не бяха забранени на Еритро. Те по-скоро служеха като украшения, които придават на тишината още по-голяма стойност.

Тя тропна с крак по глинестата почва край поточето. Чу се тихо тупване и на мястото остана неясен отпечатък. Марлейна се наведе, загреба малко вода в шепата си и я хвърли на земята пред себе си. Образуваха се тъмночервени мокри петна, които изпъкваха на розовия фон. Тя добави още вода и накрая натисна мокрото място с носа на обувката си. Когато отмести крак, отпечатъкът беше по-ясен.

Тук-таме в поточето имаше камъни, по които Марлейна премина на отсрещния бряг.

Тя продължи нататък; вървеше бързо, като размахваше ръце и дишаше дълбоко. Много добре знаеше, че кислородното съдържание във въздуха беше по-малко отколкото на Ротор. Ако се затича, ще се умори много бързо, а и не й се тичаше. Ако се затича, ще изчерпи своята планета по-бързо.

Тя искаше да разгледа всичко! Когато се обърна назад, все още можеше да види Купола и особено сферата, в която се намираше обсерваторията. Това я раздразни. Тя искаше да бъде достатъчно далеч, за да може когато се огледа, да вижда хоризонта като съвършен, макар и нащърбен кръг, без следа от човешко присъствие (освен самата нея).

Да се свърже ли с Купола? Да каже ли на майка си, че ще изчезне от погледа им за малко? Не, това само ще предизвика спор. Те ще засекат вълните й. Ще знаят че е жива и се разхожда. Тя реши да не отговаря, ако се опитат да се свържат с нея. Хайде де! Трябва да я оставят на мира.

Очите й започнаха да свикват с розовия цвят на Немезида и земята наоколо. Не беше просто розов; това беше една игра на светлини и сенки, на виолетови и оранжеви цветове, на места почти до жълто. След време нейните изострени сетива щяха да възприемат това като цяла палитра от нови цветове, също толкова разнообразни като на Ротор, но по-успокояващи. Ако хората заселят Еритро и създадат живот, построят градове? Ще го развалят ли? Или, поучили се от Земния опит, ще подходят различно с тази нова и девствена планета, като създадат свят близък до представата, която носят в сърцата си.

Чии сърца? Това беше проблемът. Всеки човек ще има различна представа и ще започнат да се карат помежду си и да се стремят към несъвместими цели. По-добре ли щеше да бъде, ако оставят Еритро пуст?

Но ще бъде ли това правилно, след като на хората може толкова да им хареса? Марлейна знаеше със сигурност, че тя не иска да напусне Еритро. Той я огряваше. Тя не знаеше причината, но тук се чувстваше у дома си много повече, отколкото на Ротор.

Може би това беше някакъв смътен атавистичен спомен за Земята? Може би копнежът по един голям и безкраен свят беше заложен в гените й; копнеж, който малкият изкуствено създаден космически град не можеше да задоволи? Възможно ли беше това? Земята беше съвършено различна от Еритро, освен по размери. И ако Земята беше в нейните гени, защо да не е в гените на всяко човешко същество?

Трябва да има някакво обяснение — Марлейна тръсна глава сякаш да проясни съзнанието си и започна да се върти като че ли се намира в безкрайния космос. Странно, но Еритро не й изглеждаше пуст. На Ротор човек можеше да види ниви и овощни градини, зелени и кехлибарени цветове и праволинейната симетрия на човешките творения. Тук на Еритро обаче земята беше осеяна с различни по големина камъни, които сякаш бяха разпръснати небрежно от някаква великанска ръка — странни, мрачни, безмълвни форми, между които тук-таме се промъкват рекички. И никакъв живот, ако се изключат безбройните микроскопични клетки, които подхранват атмосферата с кислород, благодарение на енергията която извличат от червената светлина на Немезида. А Немезида, като всяко червено джудже, ще продължава пестеливо да излъчва енергията си още няколкостотин милиарда години и ще се погрижи през цялото това време Еритро и прокариотчетата му да получават достатъчно топлина и уют. Когато Слънцето отдавна е умряло и други ярки звезди родени след него също са умрели, Немезида ще продължава да свети все така. Еритро все така ще се върти около Мегас, а прокариотите все така ще продължават да се раждат и умират.

Хората нямат право да идват и да променят този непроменящ се свят. Но ако тя остане на Еритро сама, ще има нужда от храна и компания.

Може да се връща в Купола от време на време, за да се запаси и да удовлетвори нуждата си да бъде с други хора, и пак да прекарва по-голямата част от времето сама с Еритро. Но нямаше ли и други да я последват? Как би могла да ги спре? И ако дойдат други, колкото и малко на брой, това няма ли неизбежно да предизвика разрушаването на този Рай? Може би нейното собствено присъствие го разрушаваше?

— Не! — извика тя. Извика го силно, обзета от внезапното желание да провери дали може да накара неземната атмосфера да потрепери и да донесе думите в ушите й.

Тя чу собствения си глас, но в равнината нямаше ехо. Викът й изчезна както се беше появил. Марлейна отново се завъртя. Куполът се виждаше като бледа сянка на хоризонта. Почти не се забелязваше, но тя искаше изобщо да не го вижда. Не искаше да вижда нищо освен себе си и Еритро.

Марлейна чу тихия шепот на вятъра и разбра, че се е усилил. Не беше достатъчно силен за да го усети и температурата не беше спаднала и беше все така приятно. Чу се само едно тихо:

— А-а-а.

Тя го повтори весело:

— Аааа.

Марлейна погледна към небето с любопитство. Метеоролозите бяха казали, че денят ще бъде ясен. Възможно ли беше на Еритро да се появят внезапни и неочаквани бури? Щеше ли вятърът да се усили и да стане неприятен? Възможно ли беше небето да се покрие с облаци и да завали преди да е успяла да стигне до Купола?

Това бяха бяха глупости, както и метеорите. На Еритро, разбира се, валеше, но в момента на небето имаше само няколко прозрачни розови облачета. Те се движеха бавно по тъмното и чисто небе. Нямаше никакви признаци за предстояща буря.

— Аааа — пошепна вятърът. — Аааа, еиии.

Този път звукът беше двоен и Марлейна се намръщи. Какво може да причинява този звук? Вятърът не можеше да го направи сам. Беше необходима някаква пречка по пътя му, която да го накара да свири. Само че наоколо нямаше нищо такова.

— Аааа, еиии, ааа.

Сега звукът беше троен и с ударение на втората част.

Марлейна се огледа учудено. Не можеше да определи откъде идва. За да се образува звукът, трябваше да има вибриращо тяло, но тя не видя (и не усети) нищо подобно.

Еритро изглеждаше празен и тих. Той не можеше да предава звуци.

— Ааа еии ааа.

Отново. Този път по-ясно. Сякаш беше в главата й и при тази мисъл сърцето й се сви и тя потрепери. Усети кожата по ръцете си да настръхва; не беше необходимо да ги поглежда.

Беше невъзможно да се е побъркала. Невъзможно!

Тя се ослуша в очакване и го чу. Този път по-силно, и още по-ясно. Изведнъж звученето стана по-самоуверено, сякаш някой се упражнява и се усъвършенства.

Упражнява? В какво?

И неволно съвсем неволно тя си помисли: Като че ли някой, който не може да произнася съгласни, се опитва да каже името ми.

Това сякаш послужи за сигнал или мисълта й задейства с нова сила или въображението й се изостри и тя чу…

— Маа леиии нааа.

Автоматично, без да осъзнава какво прави, тя запуши ушите си с ръце.

Марлейна, помисли си тя.

И отново звукът който сякаш повтори:

— Маар-леи-на.

Чу го отново, този път с лекота, почти естествено:

— Марлейна.

Тя потрепери и позна гласа. Това беше Оринел, Оринел от Ротор, когото не беше виждала от дете, когато му каза, че Земята ще бъде разрушена. Оттогава беше мислила за него много рядко, но винаги с болка.

Защо чуваше гласът му, когато него изобщо го нямаше — и защо изобщо чуваше глас, когато наоколо нямаше никого?

— Марлейна.

Тя се предаде. Това беше Епидемията, а тя беше толкова сигурна, че няма да я засегне.

И започна да тича сляпо, сляпо към Купола, без да спре за да потърси посоката.

Без да осъзнава, че пищи.

67.

Внесоха я. Бяха засекли бързото й приближаване. Двама души от охраната, екипирани в Е-костюми и шлемове излязоха веднага и чуха писъците й.

Но преди да успеят да стигнат до нея, писъците й затихнаха. Тя спря да тича преди да забележи приближаващата я охрана.

Когато стигнаха до нея, Марлейна ги погледна кротко и въпросът й ги изуми „Какво има?“

Никой не й отговори. Единият протегна ръка за да я хване за лакътя, но тя се отскубна.

— Не ме докосвайте, — каза тя. — Ще вляза в Купола, ако това е вашето желание, но мога и сама да ходя.

И тя безмълвно се върна с тях. Беше съвършено спокойна.

68.

Юджиния, бледа и със сухи устни, се опитваше да изглежда спокойна.

— Какво се случи, Марлейна?

Тъмните очи на Марлейна бяха големи и непроницаеми. Тя отвърна:

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Не ми отговаряй така. Ти тичаше и пищеше.

— Може и така да е било, но само за малко. Разбираш ли, беше тихо, толкова тихо, че след известно време започнах да мисля, че оглушавам. Пълна тишина, разбираш ли? Така че започнах да тропам с крака и да тичам само за да чуя шума.

— Само за да чуеш звука? — попита Юджиния.

— Да, мамо.

— Очакваш ли да ти повярвам, Марлейна? Защото не ти вярвам. Ние чухме писъците ти и това не бяха писъци на човек, който иска само да издаде някакъв звук. Това бяха писъци на ужас. Нещо те е изплашило.

— Казах ти. Тишината. Мисълта, че може да съм оглушала.

Юджиния се обърна към Д’Обисон.

— Възможно ли е, докторе, ако човек не чува нищо, абсолютно нищо и ако е свикнал през цялото време около него да има шум, ушите му да си представят, че чуват нещо, за да се чувстват полезни?

Д’Обисон се усмихна насила.

— Доста образно се изразихте, но е вярно, че липсата на дразнител може да причини халюцинации.

— Предполагам, че това ме е притеснило. Но след като чух собствения си глас и стъпките си, се успокоих. Попитайте хората от охраната, които дойдоха да ме приберат. Бях съвършено спокойна и ги последвах в Купола без да създавам никакви неприятности. Питай ги, чичо Сийвър.

Дженар кимна.

— Казаха ми. Освен това ви наблюдавахме. Добре, в такъв случай това е.

— Съвсем не е това — каза Юджиния. Лицето й все още беше бледо — дали от уплахата, или от гняв или от двете. — Тя повече няма да излиза. Експериментът приключи.

— Не, мамо, — каза Марлейна разярена.

Д’Обисон повиши глас, сякаш искаше да предотврати конфликта между майката и дъщерята. Тя каза:

— Експериментът не е приключил, д-р. Юджиния. Не става дума за това дали тя ще излезе отново или не. Сега ни предстои да разгледаме последиците от това, което се е случило.

— Какво искате да кажете? — попита Юджиния.

— Искам да кажа, че чуването на въображаеми гласове, за които говорим, може да се дължи не само на това, че ухото не е привикнало към тишината, но и на зараждаща се умствена нестабилност.

Юджиния изглеждаше потресена.

Марлейна попита високо:

— Имате предвид Епидемията на Еритро?

— Не конкретно, Марлейна, — каза Д’Обисон. — Нямаме никакви доказателства; това е просто една възможност. Така че ще трябва да ти се направи още едно сканиране. За твое добро е.

— Не, — отсече Марлейна.

— Не казвай не, — каза Д’Обисон. — Абсолютно необходимо е. Нямаме друг избор. Това е нещо, което трябва да бъде направено.

Марлейна погледна Д’Обисон с тъмните си, мрачни очи и каза:

— Ви се се надявате че е Епидемията. Вие искате да е Епидемията.

Д’Обисон застина и каза с дрезгав глас:

— Това е абсурдно. Как смееш да говориш така?

Сега Дженар впи поглед в Д’Обисон.

— Рене, говорили сме за Марлейна и ако тя казва, че се надяваш да е заболяла от Епидемията, трябва да си се издала по някакъв начин. В случай, че Марлейна говори сериозно, а не го казва просто от уплаха или гняв.

— Говоря сериозно, — каза Марлейна. — Тя просто преливаше от вълнение и нетърпение.

— Е, Рене, — каза Дженар малко по-студено. — Така ли е?

— Разбирам какво иска да каже момичето, — отвърна Д’Обисон като сбърчи вежди. — От години не съм изследвала напреднал случай на Епидемията. А в дните когато се занимавах с това, когато Куполът беше току-що основан и примитивен, буквално ми липсваха подходящи средства, с които да я изследвам. От професионална гледна точка бих приветствала възможността да направя задълбочено изследване на случай на Епидемията с помощта на съвременната техника и апаратура и може би да открия какво я причинява, как се лекува, как можем да се преборим с нея. Това наистина е причина да се вълнувам. Тази девойка, която нито може да чете мисли, нито има опит в тези неща, интерпретира професионалното вълнение като обикновена радост. Никак не е просто.

— Може да не е просто, — каза Марлейна, — но е злобно. В това не греша.

— Грешиш. Мозъчното сканиране трябва и ще бъде направено.

— Няма, — буквално извика Марлейна. — Ще трябва да го направите насила или да ме упоите, но тогава то няма да е валидно.

Юджиния се обади с треперещ глас.

— Не искам да правите нищо против волята й.

— В случая е без значение дали тя иска или не иска… — започна Д’Обисон когато залитна с ръка на корема си.

Дженар попита:

— Какво ви е?

След това, без да дочака отговор, като остави Юджиния да заведе Д’Обисон до дивана и да я убеди да легне, той се обърна към Марлейна и и каза:

— Марлейна, съгласи се на теста.

— Не искам. Тя ще каже, че съм болна.

— Няма. Гарантирам ти. Освен, ако не е вярно.

— Не е.

— Сигурен съм, че не е и мозъчното сканиране ще го докаже. Моля те, Марлейна, имай ми доверие.

Марлейна погледна към Д’Обисон и отново се обърна към Дженар.

— И ще мога пак да изляза на Еритро?

— Разбира се. Щом поискаш. Ако си нормална — а ти си сигурна, че е така, нали?

— Напълно.

— Тогава сканирането ще го докаже.

— Да, но тя ще каже, че не мога да излизам повече.

— Майка ти ли?

— И докторката.

— Не, няма да посмеят да те спрат. Сега просто кажи, че си съгласна да ти направи мозъчно сканиране.

— Добре. Нека го направи.

Рене Д’Обисон се изправи с усилие.

69.

Д’Обисон внимателно изучаваше компютърния анализ на мозъчното сканиране, докато Сийвър я наблюдаваше.

— Любопитно, — промълви Д’Обисон.

— Това го знам, — каза Дженар. — Тя е особено момиче. Въпросът е дали има промяна.

— Никаква, — каза Д’Обисон.

— Звучиш разочарована.

— Не започвай отново, Коменданте. Има известна доза професионално разочарование. Бих искала да проверя състоянието й.

— Как се чувстваш?

— Току-що ти казах.

— Имам предвид физически. Вчера направи странен колапс.

— Това не беше колапс. Беше от нервно напрежение. Не ми се случва често да бъда обвинявана, че искам някой да е сериозно болен… и това да се приеме за вярно.

— Какво ти беше? Лошо храносмилане ли?

— Може би. При всички случаи имах болки в коремната област и се чувствах замаяна.

— Често ли ти се случва това, Рене?

— Не, — отвърна рязко тя. — Нито пък често ме обвиняват в непрофесионално поведение.

— Просто едно по-чувствително момиче. Защо го прие толкова на сериозно?

— Имаш ли нещо против да сменим темата? В мозъчното сканиране няма никакво изменение. Ако преди е била нормална, то и сега е нормална.

— В такъв случай твоето професионално мнение е, че тя може да продължи да изследва Еритро?

— След като не е засегната, нямам основание да й забраня.

— А искаш ли тя да излезе отново?

Д’Обисон го погледна враждебно.

— Знаеш, че бях при Губернатора Пит. — Това не беше въпрос.

— Да, знам, — отвърна тихо Дженар.

— Той ми възложи да оглавя нов проект, който цели изучаването на Епидемията и за който ще бъдат отпуснати големи суми.

— Намирам идеята за добра и смятам, че ти си напълно подходяща за ръководител на проекта.

— Благодаря. Той, обаче, не ме назначи за Комендант на твоето място. Следователно ти, г-н Комендант, ще решиш дали Марлейна Фишър може да излезе на Еритро. Аз ще се огранича с това да й правя мозъчни сканирания ако се появят някакви обезпокояващи признаци.

— Възнамерявам да дам на Марлейна разрешение свободно да изследва Еритро когато пожелае. Мога ли да получа твоето съгласие за това?

— След като знаеш професионалното ми мнение, че тя не е заболяла от Епидемията, аз няма да направя опит да те спра, но заповедта за това ще трябва да бъде единствено твоя. Ако нещо трябва да бъде представено в писмена форма, ти сам ще трябва да го подпишеш.

— Но ти няма да се опиташ да ме спреш.

— Нямам никаква причина.

70.

Бяха приключили с вечерята и тиха музика озвучаваше стаята. Сийвър Дженар, който се стараеше да говори с Юджиния за други неща, накрая каза:

— Думите са на Рене Д’Обисон, но силата зад тях е на Дженъс Пит!

Юджиния се притесни още повече.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. И е време и ти да разбереш. Мисля, че познаваш Дженъс по-добре от мен. Знаеш как е — Рене е компетентен лекар, умна е и добра като човек, но е амбициозна — както сме ние във известна степен — следователно може да бъде огорчена. Тя действително иска да влезе в историята като човека, който е надвил Епидемията.

— И за целта иска да рискува Марлейна?

— Не че иска, но ако няма друг начин.

— Сигурно има друг начин. Чудовищно е да се излага Марлейна на опасност като опитно зайче.

— Но нито тя, нито Пит смятат така. Струва си да бъде пожертван един човек ако това ще спаси този свят и ще го направи място, обитавано от милиони хора. Коравосърдечно е да се мисли така, но бъдните поколения може да направят героиня от Рене, за това, че е била коравосърдечна и ще се съгласят с нея, че един човек си струва да бъде пожертван, дори хиляда — ако това се налага.

— Да, стига да не са те самите.

— Разбира се. Историята показва, че хората са готови да правят жертви за сметка на други хора. Пит несъмнено е готов на това. Или може би не си съгласна?

— В такъв случай знаеш, че той би подходил моралистично. „Най-голямото добро за огромен брой хора“ би казал той. Рене призна, че е разговаряла с него при последното си пътуване до Ротор и аз си залагам главата, че по един или друг начин й е казал точно това.

— А какво би казал той, — каза Юджиния горчиво, — ако Марлейна бъде изложена… и унищожена… и Епидемията си остане загадка? Какво би казал, ако животът на дъщеря ми бъде рискуван напразно? И какво би казала д-р Д’Обисон?

— Тя ще страда. Сигурен съм.

— Защото няма да получи своя лек?

— Разбира се, но ще страда и за Марлейна и смея да кажа, че ще изпитва вина. Тя не е чудовище. Що се отнася до Пит…

— Той е чудовище.

— Дори това не бих казал, но той е като кон с капаци. Вижда само собствените си планове за бъдещето на Ротор. Ако нещо потръгне зле за нас, той несъмнено ще си каже, че Марлейна и без това би се намесила в плановете му и ще сметне, че всичко, което се е случило, е за доброто на Ротор. Такова нещо няма да тежи на съвестта му.

Юджиния поклати леко глава.

— Иска ми се да грешим като обвиняваме Пит и Д’Обисон в подобни неща.

— Аз също, но ми се иска да вярвам на Марлейна и нейната способност да чете езика на жестовете. Тя каза, че Рене е щастлива от евентуалната възможност да изследва Епидемията. Аз приемам това нейно твърдение за вярно.

— Д’Обисон каза, че се радва по професионални причини, — каза Юджиния. — Всъщност аз й вярвам донякъде. В крайна сметка аз също съм учен.

— Разбира се, — каза Дженар и се усмихна. — Ти напусна Слънчевата Система и участва в безпрецедентно пътуване на светлинни години с астрономически знания, въпреки че знаеше, че това може да е краят на Ротор.

— Вероятността от това ми се струваше много малка.

— Достатъчно малка, за да рискуваш живота на едногодишната си дъщеря. Можеше да я оставиш при мъжа си и да бъдеш сигурна в нейната безопасност, въпреки че това би означавало никога вече да не я видиш. Вместо това ти рискува живота й и то не за доброто на Ротор, а заради самата себе си.

— Престани, Сийвър. Това е жестоко.

— Просто се опитвам да ти докажа, че с малко повече находчивост, почти всяко нещо може да се погледне от две противоположни страни. Вярно е, че Д’Обисон нарича професионално вълнение възможността да изследва Епидемията, но Марлейна каза, че в нея има нещо злобно и аз отново се доверявам на думите на Марлейна.

— В такъв случай предполагам, — каза Юджиния, и краищата на устните й се изкривиха надолу, — че тя изгаря от желание Марлейна отново да излезе на Еритро.

— Подозирам, че е така, но е достатъчно предпазлива и настоява аз да издам заповедта за това, дори подхвърли да го направя писмено. Иска да е сигурна, че ако нещо се случи, вината ще е моя, а не нейна. Започва да разсъждава като Пит. Нашия приятел Дженъс й влияе.

— В такъв случай, Сийвър, ти не трябва да пускаш Марлейна да излезе. Защо трябва да ставаш играчка в ръцете на Пит?

— Напротив, Юджиния. Съвсем не е толкова просто. Трябва да я пуснем да излезе.

— Какво?

— Нямаме друг избор. А и за нея няма опасност. Сега вярвам, че си била права, че на планетата има някаква всепроникваща форма на живот, която може да ни влияе по някакъв начин. Ти забеляза, че аз се почувствувах зле, както и ти, а също и човекът от охраната в момент, когато се опитвахме да се противопоставим на Марлейна. Точно това се случи и с Рене. Когато се опита да насили Марлейна да се подложи на мозъчно сканиране, Рене се сви надве. А след като убедих Марлейна да приеме, състоянието на Рене мигновено се подобри.

— Точно това е въпросът, Сийвър. Ако на планетата има някаква злонамерена форма на живот…

— Чакай малко, Юджиния. Не съм казал, че е злонамерена. Дори тя да е причинила Епидемията, както ти предположи, това вече отмина. Според теб е така, защото ние сме се задоволили да останем в Купола, но ако тази форма на живот беше истински злонамерена, щеше да ни унищожи, вместо да прави този, както на мен ми се струва, цивилизован компромис.

— Не смятам, че е разумно да се анализира поведението на една съвършено непозната форма на живот и от това да се вадят заключения за нейните чувства и намерения. Начинът, по който тя разсъждава, може да е съвсем непонятен за нас.

— Съгласен съм с теб, Юджиния, но тя не прави нищо лошо на Марлейна. Всичките й досегашни действия са били в защита на Марлейна, предпазвали са я от чужда намеса.

— Ако това е така, — каза Инсиня, — тогава защо Марлейна беше уплашена, защо тичаше към Купола и пищеше? Изобщо не повярвах на историята, че тишината я е притеснила и тя е направила това, просто за да я наруши.

— Наистина звучи невероятно. Въпросът е, че уплахата й премина много бързо. Когато хората от охраната стигнаха до нея, тя беше съвършено спокойна. Предполагам, че тази форма на живот е направила нещо, което е изплашило Марлейна — сигурно за нея е също толкова трудно да разбере нашите чувства, колкото за нас да разберем нейните — и когато е видяла какво е направила, е побързала да успокои Марлейна. Това обяснява случилото се и още веднъж обяснява благородната природа на тази форма на живот.

Инсиня се намръщи.

— Твоят проблем, Сийвър, е че имаш някакъв непреодолим импулс да виждаш доброто у всеки… и всичко. Не мога да приема твоята версия.

— Независимо от това, ще видиш, че не можем да се противопоставим на Марлейна. Тя ще постъпи така, както намери за добре, а тези, които се опитат да й попречат, ще останат тук, стенещи от болка или в безсъзнание.

— Но какво представлява тази форма на живот?

— Не знам, Юджиния.

— Това, което ме плаши най-много, е въпросът какво иска от Марлейна.

Дженар поклати глава.

— Не знам, Юджиния.

Те се спогледаха безпомощно.