Ненаситност

10

По-късно в този понеделнишки следобед стоях на терасата на покрива на една от най-удивителните къщи в колониален стил, строени някога. Стройните колони поддържаха терасата, извисяваща се над парадния вход, към който се извиваше внушителната алея, царствена като червен килим. Всяка подробност, от касите на прозорците до всеки корниз, беше прецизно проектирана с изключителен вкус и стил. Нямаше нищо претрупано и дразнещо окото. Трапезарията беше голяма и овална (поне доколкото можех да преценя) същата като тази в Белия дом. Белият дом. В нашата нова столица. Тази къща беше резиденцията на коменданта, който управляваше бруклинските военноморски докове.

Ако не й достигаше нещо в размера и модерните детайли (като резиденцията на семейство Съдърланд), то напълно се компенсираше от идеално поддържаните морави, прекрасната овощна градина и поразителната гледка към Манхатън. Имението бе кацнало на скала с изглед към Ийст Ривър и града, който се намираше под закрилата на флота. Самият комодор Матю Пери бе живял тук преди време. От гърдите ми се изтръгна въздишка на възхищение пред това великолепие.

— Не — рече Бриджет, тръсна решително глава и се насочи надолу по стълбите, като подбра делово полите на роклята си. — Не и не.

Малката й свита я последва с любезен смях.

— Прекалено е бяла — пошегува се Брам.

— И твърде малка — додаде Хилда.

— Но къщата е невероятна! Гледките! Големината! Тя е… — запънах се. Какво не й е наред?

— Местоположението. Това е Бруклин — заяви Бриджет, почти без да обръща внимание на годеника си. — Никой не се жени в Бруклин.

Уинфийлд и съпругата му се спогледаха с обич, устояла през годините, ясно спомняйки си собствената си сватба. Очевидно е била доста скромна — той още не е бил натрупал богатството си. Но и двамата не ги е било грижа. При все това бяха готови да задоволят и най-скъпите прищевки на дъщеря си.

Лидия се усмихна и промърмори нещо на Деймън, който всъщност не обръщаше внимание на разиграващата се сцена. За нея нямаше значение къде ще се омъжи. Макар че събитието щеше да бъде двойната сватба на две „щастливи“ двойки, които едновременно щяха да се врекат един на друг за цял живот, тя благосклонно бе оставила сестра й да решава всички подробности.

Семейство Съдърланд формално се числяха към епископалната църква, но очевидно нито религията на Деймън, нито моята, или липсата на такава, бе повод за притеснение. Не беше необходимо церемонията да се извърши и в истинска църква. Семеен параклис — много богат семеен параклис — щеше да е достатъчен. В това отношение Бриджет беше много модерна и разкрепостена.

— Тогава защо обиколихме всички онези резиденции в Проспект Парк? — измърмори Маргарет. — Искам да кажа, след като Бруклин е извън класацията?

— На мен ми хареса онази с римските арки — обадих се аз, нетърпелив по-скоро да приключа с тази част от измамните сватби.

— Не се бой, братко — рече Деймън и ме тупна леко по рамото. — Остават само още четири. В Манхатън.

Затрополихме надолу по стръмната дървена, доста старомодна, стълба към приземния етаж, където благодарихме на иконома, задето ни бе пуснал да разгледаме. След това поехме обратно пеша до пристанището на ферибота Фултън. Оттам корабът щеше да ни преведе през реката до стоянката за карети, за да изминем дългия път до жилищната част на града.

— Това място би било подходящо за сладоледен салон — отбеляза Лидия, докато се разхождаше замислено по дока.

— Искаш сладолед? — попита я Деймън все едно беше четиригодишно момиченце.

Ако компанията на Бриджет бе достатъчно мъчителна за мен, изпълнен с притеснение заради всички нелепици, които излизаха от устата й, нервното напрежение да чакам Деймън да каже или направи нещо ужасно, беше много по-лошо. През целия ден бях като на тръни. Защото по някое време Деймън щеше да каже нещо ужасно на Лидия, след като му омръзне ролята на внимателен ухажор. Търпението му за игри — с изключение на онези, при които залагаше — беше невероятно ограничено.

— Да — отвърна Лидия. — Тук никъде не се продава сладолед. А би трябвало.

— Няма значение — намеси се Бриджет, опитвайки се да внесе положителен принос в разговора. — Много скоро тук ще бъде построен огромен мост и всичко това ще изчезне. Няма да има нищо освен шумни карета и воня на коне.

Брам, първоизточникът на тази информация, поклати глава.

— Не, Бриджи, ъгълът е отличен. Погледни къде е слънцето…

Облегнах се на перилото на дока и огледах малката група. Момичетата и околната обстановка приличаха на сцена от картина — бузите на четирите дами бяха порозовели от слънчевата светлина и вървенето през деня, дългите панделки на сламените им шапки се развяваха на вятъра, а бухналите поли на роклите се увиваха около краката им от морския бриз. Всички бяха красиви и само за миг можех да забравя настоящото си положение.

Маргарет бе купила вестник, за да чете по време на пътуването. Беше прекрасен ден за плаване с кораб и, странно, но Ийст Ривър не ме отвращаваше, както обикновено ми действаше свежата течаща вода. Бриджет отиде да седне в каютата на ферибота, тъй като не желаеше повече да излага на показ кожата си, което бе иронично, дори комично, имайки предвид моето положение. Отпуснах се за пръв път през този ден, изложил лице на слънце, оставяйки смуглата ми кожа да добие здрав, бронзов загар.

В този момент Маргарет се отпусна на мястото до мен.

— Ти поне изглеждаш малко по-разумен от другия годеник — рече Маргарет остро. — Кажи ми. Какво искате от семейството ми. Пари? Бизнесът? Какво?

Вътрешно простенах.

— Трябва да ми повярваш — заговорих, фиксирайки сините й очи с моите лешникови. Без да й внушавам мислите си, се постарах гласът ми да прозвучи колкото се може по-искрено. Поех ръцете й в моите, което беше дръзко, но имах нужда да я накарам да разбере. — Не преследвам богатството на Бриджет. Желая единствено безопасността и щастието на семейството ти. Кълна ти се, в каквото пожелаеш.

— Тъкмо в това е проблемът. Не зная колко струва думата ти. Не те познавам. Никой не те познава — заяви Маргарет. Въздъхна и свали шапката си. — Всичко е… толкова… странно. Разбирам защо Бриджет те харесва, ти със сигурност си красив, с отлични маниери…

Сведох засрамено поглед.

— Но наистина — никакви документи, никакво потекло, просто един беглец от Юга? В случая говорим за Бриджет. Тя искаше папа да ни заведе на пътешествие в Европа, за да покори сърцето на някой крал, принц или най-малко херцог. Не би приела някой, който не е благородник. Не искам да те обидя, но ти си много далеч от благородниците.

— Е, поне Лидия ще има своя граф — промърморих.

— Да — кимна Маргарет замислено. Погледна ме и затъкна една черна къдрица зад ухото си. — А какво ще кажеш за Деймън де Сангуе?

Свих рамене, опитвайки се да си предам невинен вид.

— Какво мислиш за него? Вие двамата сте… необичайно близки след двойните ви обяснения в любов.

Втренчих се в далечината на юг, където се съединяваха величествените реки Хъдсън и Ийст Ривър и се вливаха в океана. Закрих града от очите си, блокирах го, докато слънцето грееше с ослепителна бяла светлина и се издигаше над древните, екзотични води.

Колко можех да й кажа, без да я излагам на опасност? Тя изглеждаше единствената от семейството със здрав разум. Отново се замислих за Катрин и дали семейството ми нямаше да бъде сполетяно от такава трагедия, ако някой ни беше предупредил за нея.

— Не му вярвай — признах накрая, с надеждата, че не я излагам на по-голям риск. — Аз не му вярвам.

— Хм. — Маргарет погледна към Деймън, който разговаряше оживено с Брам и Уинфийлд. — Нито пък аз.

Бриджет бе избрала следващите места, които трябваше да посетим, колкото бе възможно по-далеч оттам, където се намирахме сега. Резиденцията на фамилията Ричардс беше близо до Форт Трайън в най-северната част на Манхатън, а пристанището на ферибота Фултън беше в югоизточния му край.

Бавното пътуване с каретите до центъра на града ми даде почти подробна представа за живота на града. Докато пъплехме бавно по Пето Авеню, бях удивен от явната разлика в благосъстоянието на хората, направили Ню Йорк свой дом — от често босоногите вестникарчета и вехтошари, до гражданите като Уинфийлд, който седеше в позлатената си частна карета, пушейки скъпата си пура.

Спряхме за обяд на хотел „Маунт Върнън“ на Шейсет и първа улица, намиращ се на половината път, където Бриджет продължи да обсъжда тоалета си за сватбата.

— … и Дарла и муселинената й рокля, от благоприличие заради войната, но тя почти свърши и аз мисля, че трябва да получа чифт нови обеци, нали, папа? Стефан, скъпи, това са най-фантастичните перлени обеци…

Деймън се прокашля.

— Бриджет, абсолютно те подкрепям за новите обеци. А от описанието тоалетът ти ми се стори толкова сладък, че да ти се прииска да го изядеш, не си ли съгласен, Стефан?

Станах от масата, неспособен да се насладя на вкусното блюдо от студено пиле, пресен хляб и чай, които бяха сервирани на масата пред нас, неспособен да понеса още една дума от глупавото бърборене на годеницата ми или безкрайните подигравателни подмятания на брат ми.

— Трябва да глътна малко свеж въздух. — Извиних се и в бързината да изляза щях да се спъна в пейката, ако не притежавах грациозността на вампир. Не би трябвало да се чувствам толкова изморен; преживявал съм и много по-лоши неща. Да живееш гладен в средата на Сентръл Парк и да ходиш на лов за дребна плячка физически е много по-изтощително, отколкото да седиш в карета, да зяпаш къщите и да слушаш как най-младият член на семейство Съдърланд бъбри за незначителни неща. Ала тъй като не се бях хранил, освен с катерицата от предишния ден, бях гладен и отпаднал все едно съм изтърпял трансатлантическо пътуване.

Едно бързо и безшумно отскачане до кухните ми предостави това, на което се надявах — плъхове, разбира се. Не бяха много и повечето бяха в покрития пасаж между студеното помещение и килера. Със светкавично движение сграбчих един, прекърших врата му и пресуших бедната твар, без да изгубя контрол. Беше лесно добита, но пък толкова отвратителна храна.

Слабият шум и приглушена въздишка ме накараха да се обърна виновно. Кръвта на плъха се стичаше от устата ми.

Там стоеше Деймън, стиснал една сервитьорка за гърлото, с изскочили зъби, готов да пирува. Тя имаше глуповатото, леко задъхано изражение на някой под въздействие на внушението.

— Виждам, че и двамата сме се измъкнали за едно и също — отбеляза Деймън доволно. Сви отвратено устни при вида на плъха в ръката ми. — Макар че наистина можеше да избереш нещо по-добро.

Отметна глава, готов да разкъса…

— Моля те… недей — вдигнах безпомощно ръка. — Моля те, не я убивай.

Деймън се спря.

— Добре — рече той. — Няма да я убия. Като предварителен сватбен подарък! Само за теб.

Затворих очи. Пред мен се разпростря ужасът на бъдещето. Намекът, че няма да убие това момиче, като подарък, означаваше, че, разбира се, по-късно щеше да има други убийства.