Ненаситност

21

С Деймън останахме още няколко минути в килията, твърде сащисани дори да помислим за бягство. Пазачите не се върнаха с ключовете. Не ги обвинявах.

Изругах и ударих по решетките. Изглежда нямаше значение какво ще направя, по кой път ще поема, нещата ставаха все по-зле. А семейство Съдърланд… те бяха просто невинни наблюдатели, пометени по пътя на разрушението, само защото се бяха оказали на неподходящо място в неподходящ момент. Въпреки че брат ми не бе причинил смъртта им директно, все пак беше не по-малко отговорен за гибелта им. Извърнах се, готов да го разкъсам на две.

И тогава видях изражението на лицето му.

Очите на Деймън се бяха изцъклили и той се бе облегнал на стената, за да не падне. Имаше същото замаяно изражение седмици, след като се бе събудил като вампир и бе разбрал, че Катрин е мъртва.

— Какво беше това? — прошепна, когато най-сетне ме погледна.

Но аз нямах представа какво беше това. Знаех само, че това е много по-силно, по-опасно и по-смъртоносно от всяко създание, което някога бях срещал. Гневът към брат ми се стопи и на негово място се възцари нещо като изтощение.

— Не съм сигурен, но мисля, че той ми е оставил посланието — промълвих, припомняйки си кървавите драсканици върху стената на къщата на Съдърланд. — Но какво беше това за Катрин? Какво е представлявал той за нея?

Деймън сви рамене.

— Нямам представа. Тя никога не ми е казвала за това… нещо.

— Той каза, че ние сме му я отнели. Какво, по дяволите, означава това? За какво проклятие говореше? Дали Емили е омагьосала някого? — попитах. Закрачих из тясното пространство, докато мислите се лутаха в главата ми.

— Предполагам, че това означава, че той вярва, че ние сме я убили. Което ти направи, братко — рече Деймън.

Изпълнен с възмущение, Деймън седна на пода, протегна крака, сложи ръце зад главата си и ги използва като възглавница, за да се облегне върху каменната стена. Нямаше да получа повече отговори от него.

Плъзнах се по решетките и зарових лице в шепи, замислен за времето, прекарано с Катрин. Казвала ли бе някога нещо за миналото си? Изтървавала ли е случайно някакъв факт? Но аз бях толкова запленен от нея, че беше невъзможно да се разбере кое е било истина и какво измислица, в която ми е внушила да повярвам. Макар да си спомних, че я бях хапал, нямах спомен да ми е давала да пия от кръвта й. Ала трябва да го е правила често, защото имах във вените си достатъчно кръв, за да се превърна във вампир, когато баща ми ме застреля. По една странна ирония, Катрин ме бе сътворила. Ние бяхме почти като нейни деца.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Катрин споменавала ли ти е някога за нейния господар? — попитах, изразявайки с думи ужасната мисъл, зародила се в ума ми. — За вампира, който я е създал?

Деймън ме погледна сепнато. Изненадата го накара да зареже цупенето.

— Мислиш, че…

Кимнах.

Брат ми се дръпна назад и удари главата си в стената. Той наистина обичаше Катрин. Чудех се дали срещата със създателя на Катрин не превръщаше малката ни среща в Мистик Фолс в незначителна точка върху безкрая на вечността.

— Предполагам, че трябва да извикаме пазача и да му внушим да ни освободи — изрече уморено Деймън.

Шумът откъм фоайето ни възпря. Чу се приглушено трополене, все едно влачеха тела по пода.

Разнесе се вик. Беше пронизителен и бе трудно да се определи дали бе мъж или жена, толкова огромна болка прозираше в него. Сетне се чу стържещият звук на влачено бюро и нещо, което приличаше на трошенето на дървен стол в стена.

Изправих се. Деймън също.

Двамата се спогледахме. Джобният часовник, който ми бе подарил Уинфийлд, тиктакаше отчетливо в настъпилата тишина.

Вратата на преградата се отвори още веднъж и влезе момиче, облечено в мъжки панталони и тиранти. Дълга руса плитка бе преметната през рамото й.

— Лекси! — ахнах.

— Писна ми да ви измъквам от затвори, момчета — заяви тя и залюля връзка ключове пред очите ни. — Трябваше да ви оставя да прекарате нощта тук, за да се научите да не се забърквате в неприятности — пошегува се тя.

Протегнах се през решетките, за да уловя свободната й ръка.

— Никога не съм бил по-щастлив да видя някого.

— Не се съмнявам — рече Лекси сухо, ала устните й се извиха в лека усмивка.

Деймън въздъхна раздразнено.

— Много ти благодаря, но тъкмо щяхме да се освободим и сами.

— И в това също не се съмнявам. Просто реших да ускоря бягството ви — рече тя. Сбърчи нос, а равният й тон показваше, че не одобрява напълно присъствието му. Последният път, когато го бе видяла, той току-що бе убил Кали и се канеше да довърши и мен.

— Да не би да си повалила в безсъзнание всички полицаи тук? — попита Деймън и изпъна рамене.

Лекси отключи и последната ключалка. Вратата се отвори и аз се втурнах да я прегърна.

— Не, само някои от тях. Останалите хипнотизирах. Някои от нас не обичат излишната жестокост, нито бъркотии, които ще се наложи по-късно да обясняват — промърмори тя в рамото ми. Пуснах я и тя ни посочи вратата. — А сега, да се махаме оттук, преди да е дошъл още някой.

— Винаги прикривам следите си — заяви Деймън отбранително, докато тичахме през вратата, ограждаща затворническите килии, към предните офиси. Неколцина полицаи седяха зад бюрата си, наведени над дебели папки, нехаещи, че двама затворници бягат, и за безпорядъка наоколо. Бюрата бяха издърпани настрани, сред купчини трески, които някога са били стол; мъжът, седял на него, сега лежеше на земята, а от главата му шуртеше кръв. Ала очите му бяха отворени и той отново и отново шепнеше някаква дума.

— Този има доста силна воля — отбеляза Лекси.

— Как успя да ни откриеш? — попитах, докато я следвах надолу по стълбите.

— Загадъчен италиански граф с черна коса, леденосини очи и нюх към драматичното, се появява на нюйоркската социална сцена и изненадващо бързо се жени за най-желаното светско момиче? — попита тя и завъртя очи. — Бяха поместили снимка в светските страници.

Деймън поне прояви доблестта да се смути.

— Винаги прикривам следите си — имитира го тя. — Има много начини да живееш богато и влиятелно като вампир… като никой от тях не включва появяване на нюйоркската социална сцена…

— … и женитбата с най-желаното светско момиче. Напълно справедливо — призна Деймън. — Поне го направих със стил.

Излязохме от затвора и студеният вечерен въздух ме обгърна. Звездите тъкмо бяха започнали да блещукат върху нощното небе, а газените фенери осветяваха улицата с топлото си сияние. Беше красива нощ, на каквато Бриджет, Лидия, Уинфийлд и госпожа Съдърланд никога повече нямаше да се насладят — и то само заради мен, Деймън и Катрин.

Бях дошъл в Ню Йорк, за да избягам. Да избягам от Деймън, спомените за Кали, вампирите, Мистик Фолс, Катрин… и при все това всички те ме бяха последвали като тежка сянка. Знаех, че никога няма да избягам от миналото си, не напълно. Подобни мрачни неща не избледняват с времето — просто отекват във вековете.

Можех единствено да се надявам, че Маргарет е някъде в безопасност, далеч от дяволското изчадие, избило цялото й семейство.