Ненаситност

14

В петък Уинфийлд заведе двама ни с Деймън да ни вземат мерки за сватбените костюми. При други обстоятелства посещението в шивачницата на Пиното можеше да бъде забавно — както в нощта, когато излязох да пазарувам с Лекси в Ню Орлиънс. Паскуале Пиното беше майстор в занаята си, наследник на няколко поколения шивачи на европейски крале и кралици. С пенснето си, кредата и шивашкия метър около врата, приличаше на герой от приказка. Беше ми приятно да разменя няколко думи на италиански с него; той изглеждаше искрено доволен, макар че поправи акцента ми. Деймън, разбира се, се преструваше, че иска да говори само английски, след като сега живее в Америка — по този начин се измъкна от възторжената радост на шивача заради срещата със свой сънародник.

— Погледнете това — заяви Деймън, вдигна топ копринен плат и го поднесе към лицето си. — Бихме могли да поръчаме саката ни да са ушити с такава подплата. Не подчертава ли цвета на устните ми? Или… врата на Лидия? — Отмести плата настрани, точно там, където биха били раните от ухапвания върху шията му.

Уинфийлд доби смутен вид.

— Напоследък е започнала да носи шалове около вратата си. Това ли имаш предвид? Доста е странно — никога досега не го е правила.

Деймън го стрелна с поглед, в който проблеснаха искри на изненада и раздразнение, но угаснаха тъй бързо, че само аз можах да ги уловя. Беше интересно, че господин Съдърланд забелязваше едва доловимите промени около себе си, при все че в крайна сметка оставаше напълно безпомощен срещу внушението на Деймън. Въпреки всички инстинкти за безопасност, които притежаваше, богатият възрастен мъж явно оставаше в пълно неведение относно коварствата на брат ми.

Облегнах се на стената, дирейки някаква подкрепа. Чувствах се безкрайно изтощен. Връхлетя ме пристъп на клаустрофобия сред всички тези топове скъпи платове и лабиринти от стаи с огледала и шевни машини, уловен в капан в тази стая, както бях и в живота.

Господин Съдърланд се запъти към един стол, за да отпусне грамадното си тяло. Изглеждаше малко неспокоен — постоянно посягаше към пурата си, но в ателието не бе разрешено да се пуши, тъй като димът щеше да повреди платовете.

— Ето тук имам един плат, който смятам, че ще харесате — рече сеньор Пиното и ни показа черен вълнен плат, толкова фин, че можеше да мине за копринен. — Получавам го от малко село в Швейцария. Те работят…

— Остави този плат за мен — намеси се Уинфийлд, като въртеше незапалената пура в ръка. — Аз познавам работата им. Остави младите мъже да си изберат какъвто стил им харесва.

Деймън, който се ровеше из саката, извади едно и го приближи към себе си, за да види дали му става.

— В това утринно сако и онзи черен креп ще приличаме на истински създания на нощта — заключи. — Не смяташ ли, Стефан?

— Да, така е — съгласих се с каменна физиономия.

— Ето, пробвай това. — Деймън ми подхвърли сако с по-малък размер. Свалих своето и го облякох. Дрехата ми ставаше, само в гърдите и раменете ми бе малко широка. Деймън се бе разсеял и обсъждаше с шивача и Уинфийлд подплати и копчета. Хрумна ми, че в този миг бих могъл да скоча през прозореца и да избягам. Дали брат ми наистина щеше да изпълни всичките си заплахи? Наистина ли ще избие цялото семейство Съдърланд — или ще стори нещо по-лошо?

Но сетне си припомних за посланието, написано с кръв, и осъзнах, че никога не бих позволил на света да узнае отговора на този въпрос. Не исках повече ничия смърт да тежи на съвестта ми.

— С такива неща ли се перчат из града днес младите мъже? — Уинфийлд се мръщеше на сакото ми. — Всъщност никога не съм бил — как го нарече преди малко? — „създание на нощта“.

Деймън му се усмихна студено.

— Никога не казвай никога.

В следващия миг Деймън внезапно се озова до мен пред огледалото, закопчаваше и приглаждаше сакото си. В същото време много внимателно оглеждаше моето.

— Е, виж само — рече на отраженията ни в огледалото. — Бихме могли почти да бъдем братя.

— Някога бяхме братя — просъсках толкова тихо, че само свръхчувствителният слух на Деймън можеше да ме чуе. — Макар че сега си ми толкова чужд, колкото и самият дявол.

— Ъ? — вдигна глава Уинфийлд. — Наистина малко си приличате. Косите. И в… лицата. — Махна неопределено с ръка към нас. После се усмихна широко. — Ще имам цяла върволица внуци, които ще си приличат! Десетки от тях, които ще люлея на колене.

Деймън се ухили.

— Абсолютно. Планирам да имам голямо семейство, господин Съдърланд. Много е важно кръвната ми линия да продължи.

— Наистина прекаляваш — казах.

— Дори не съм започнал — прошепна ми той с усмивка.

— О, нима? Тогава какво означаваше онова кърваво послание, което ми остави? — попитах.

Деймън смръщи чело.

— Послание?

— Всъщност предпочитам червеното. — Уинфийлд държеше един топ плат в ръце и изглежда не забелязваше напрежението, надвиснало във въздуха. — Идеален е. Деймън де Сангуе — кървавочервено или кръв, нали това означава?

Деймън се сепна. Аз също бях изненадан.

— Говоря четири езика, момчета — осведоми ни Уинфийлд, очите му блеснаха дяволито, а в гласа му прозвуча многозначителна нотка. — И мога да чета на още четири. Италианският е само един от тях.

Значи Съдърланд не беше толкова простоват, колкото изглеждаше. У него се криеха доста възможности, а и несъмнено би трябвало да ги има, след като беше толкова успешен бизнесмен.

— И като заговорихме за езици, ho bisogno di vino2, нещо, с което да навлажня гърлото си. Донесох нещо от собствената си изба, фантастично амонтиладо. Искате ли да ми правите компания?

— В този момент наистина бих могъл да пресуша добрия Съдърланд — развеселено рече Деймън и ме тупна дружески по рамото, както правеше нашият бъдещ тъст.

Свих се, изпълнен с отчаяние. Когато отначало станахме вампири, не исках нищо друго, освен да прекарам вечността с брат си. Сега нямах търпение да се отърва от него.