7

Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш времето спря, докато се взирахме един в друг, предизвиквайки се безмълвно да се издадем взаимно. Гърдите ми се стегнаха, докато гневът се надигаше у мен.

Последният път, когато видях Деймън, той стоеше над мен с кол в ръка, веднага след като бе убил Кали. Страните му бяха хлътнали, тялото — измършавяло и изнемощяло от пленничеството. Сега приличаше на някогашния млад мъж, който очароваше всички: от барманки до възрастни дами. Гладко избръснат, елегантно облечен, той играеше безупречно ролята на италиански граф. Играеше ролята на човек. И бе заблудил всички присъстващи.

Деймън повдигна едната си вежда към мен и ъгълчето на устата му потрепна в лека усмивка. Всеки страничен наблюдател би си помислил, че се радва да се запознае с нов почитател.

Но аз знаех истината. Деймън се наслаждаваше на измамата си и чакаше да види как ще реагирам.

— Стефан Салваторе, може ли да ти представя граф Деймън де Сангуе — рече Лидия.

Деймън направи съвършен поклон — само лека чупка в кръста.

— Де Сангуе… — повторих.

— Граф де Сангуе — поправи ме добродушно Деймън с предвзет италиански акцент. Усмихна се, разкривайки два реда блестящи бели зъби.

Не, не тук, помислих си вбесено. Не тук, в Ню Йорк, не и сред това невинно, добронамерено семейство Съдърланд. Дали Деймън ме бе последвал тук или бе пристигнал пръв? Бил е тук достатъчно дълго, за да се лепне за бедната Лидия. И достатъчно дълго, за да заблуди цялото нюйоркско общество. Дали бе възможно в този многолюден град и двамата да се запознаем със семейство Съдърланд по чиста случайност?

Деймън ме наблюдаваше, докато в очите му танцуваха ледените искри на сардоничен присмех, сякаш бе отгатнал мислите ми.

— Стефан, Деймън — зная, че двамата ще се разберете като братя — изчурулика Бриджет.

— Ами тогава — поде Деймън и ъгълчето на устната му се изви в самодоволна усмивка, — здравей, братко! И откъде си, Стефан?

— Вирджиния — отвърнах кратко.

— О, наистина ли? Защото скоро бях в Ню Орлиънс и бих се заклел, че там срещнах един джентълмен, който удивително приличаше на теб. Бил ли си там?

Лидия се наведе по-близо, очите й сияеха от гордост. Бриджет кимаше енергично при всяка дума, която изричаше Деймън. Дори Брам и Хилда изглеждаха очаровани от италианския граф. Толкова силно стиснах чашата си с шампанско, че се изненадах когато не се пръсна.

— Не, не бих казал, че някога съм бил там.

Веселото блещукане на сребърните прибори върху дългата маса с храна и напитки внезапно изплува на преден план. Стотици хора, стотици остриета и един много разгневен, непредсказуем брат пред мен.

— Интересно — промълви той. — Е, може би ще отидем заедно там. Чух, че в града имало великолепен цирк.

Оркестърът отново засвири, още един бърз танц. Но за мен беше като далечен отглас. Балът и участниците в него избледняха. В момента сякаш бяхме само аз и Деймън, сключили погледи.

— Ако само опиташ нещо… — изрекох достатъчно тихо, за да може да го чуе само той, изпънах рамене и несъзнателно се напрегнах, готов за схватка.

— Не си въобразявай, че можеш да ме победиш — отвърна Деймън, съзнаващ по-изгодната позиция, в която се намираше.

Хората, които бяха с нас, местеха погледи помежду ни, явно усетили, че става нещо, но без да са наясно какво точно.

— Доста ожаднях — заявих накрая на висок глас, без да отмествам очи от неговите, опитвайки се да измисля как да отведа Деймън по-далеч от новите си приятели. — Искаш ли да ми правиш компания и да изпием по едно питие?

— Чудесно! И на мен ще ми дойде добре едно питие — откликна ентусиазирано Брам, надявайки се да разсее напрежението.

— И на мен ще ми дойде добре — рече Деймън, имитирайки тона на Брам. — Но дългът — и мазурката — ме зоват. — Извърна се към Хилда и се поклони. — Ще позволите ли?

— О, за мен би било удоволствие, но Брам… — Понечи да вдигне програмата си, която висеше на розова панделка на кръста й. Очите й се разшириха, зениците й станаха огромни и тя се взираше — но вече не в програмата. Погледнах към Деймън. Той също се взираше в нея, подчиняваше я на волята си. Изтъкваше, пред всички — пред мен — колко е силен.

Изпращаше ми послание.

— О, той няма да има нищо против — реши Хилда и улови ръката на Деймън. Той я поведе към дансинга, като преди това ми се усмихна. Върховете на зъбите му блестяха.

— Иска ми се да притежавам неговия чар — въздъхна Брам малко тъжно. — Върти всички дами на пръста си.

Лидия се изчерви мило. Не погледна разтревожено след Хилда. Притежаваше спокойната увереност на жена, която знае точно какви са чувствата на любимия й и отношението му към нея. Несъмнено Деймън й бе внушил да се държи така. Много бързо бе натрупал значително количество от Силата.

— Къде точно се запознахте вие двамата? — попитах, като се опитвах да звуча небрежно.

— О, било е толкова романтично — побърза да ме осведоми Бриджет. — Почти толкова романтично като при нас, когато ме намери безпомощна в парка…

— Остави сестра си да говори, Бриджи — прекъсна я Брам.

Лидия се усмихна. Цялата й заучена любезност и предвзети светски обноски тутакси изчезнаха.

— Наистина донякъде приличаше на вълшебна приказка. Внезапно рукна силен порой. Спомням си много ясно, че слънцето грееше само минути преди това. Двете с мама се оказахме неподготвени за тази рязка смяна във времето и целите подгизнахме. Новата ми шапка бе напълно съсипана, а всичките ми пакети с покупки се намокриха. Кълна се, че поне десетина карети минаха покрай нас, без да спрат. И тогава — една от тях спря, вратата й се отвори и вътре беше той, протегнал ръка към мен.

Очите й омекнаха.

— Той предложи да слезе и да ни отстъпи мястото си, но ние се качихме при него…

Брам изцъка няколко пъти, а Лидия се усмихна и сви леко предизвикателно рамене.

— Зная, зная… „да се качим в карета с непознат мъж“. Много лоша постъпка от наша страна. Но той беше толкова любезен и очарователен… и беше толкова приятно пътуване… и тогава слънцето изгря, а ние почти не го забелязахме…

Мислите ми запрепускаха. Нима Деймън бе внушил на всички кочияши на карети в Манхатън да подминат Лидия и майка й? Дали бе възможно да подчини на волята си толкова много хора наведнъж? Ами дъждът? Било е късмет… или нещо съвсем друго? Деймън не беше способен да контролира времето. Ако вампирите притежаваха подобна сила, щях да го зная от Лекси или дори от Катрин. Нали така?

Огледах изучаващо Лидия. Около шията си носеше обикновена, тясна панделка, от която висеше една перла. Кожата й там беше гладка, чиста… и без белези от ухапване. Ако Деймън не се хранеше от Лидия, тогава какво искаше от нея?

— Някой каза, че е ожаднял…? — обади се с надежда Брам, като потри ръце. — Изпитвам ужасяващо желание за още шампанско.

— Да, жаждата е ужасно нещо — съгласих се, — но ще трябва да ме извините. — С тези думи се обърнах и си запроправях път сред безгрижно танцуващата тълпа, решен да открия брат си, преди да е имал възможност да разкъса нечие гърло.

Загрузка...