Ненаситност

26

— Какво правиш тук? — възкликнах.

Лекси повдигна вежди.

— Същото, което и ти. Очаквам дългата и мъчителна вечност, която ще споделим двамата.

— Не, имах предвид защо не избяга? — попитах, устоявайки на желанието си да я сграбча за раменете и здравата да я разтърся.

— Разбира се, че избягах, идиот такъв! — тросна ми се тя. — Но предполагам, че той го е очаквал… Изобщо не разбрах, че ме е последвал. — Усетих я как потръпна в тъмнината. — Появи се изневиделица. — Гласът й стана мрачен. — Чудя се дали това чувстват хората, когато ни срещнат. Ако някога се измъкна оттук, кълна се, че в бъдеще ще съм много по-мила с тях. Имам предвид човешките същества. А онзи вампир — него искам да убия.

Отпуснах ръка върху нейната.

— Само се моля да имаме тази възможност — изрекох с омекнал глас.

— Хайде, да се измъкнем оттук. — Тя обърна и завъртя крака си, като удари силно с петата на ботуша си право в средата на мраморните врати.

Отекна глух звук, но нищо не помръдна.

Лекси изрита още няколко пъти вратата, ала без резултат.

— Хайде заедно! — не се предаваше тя. — Ще преброя до три и ще ритнем едновременно.

— Може би в камъка има върбинка? — предположих.

Лекси поклати мрачно глава.

— Върбинката не прави нещата неразрушими. Но има други неща, които могат да се направят, за да се заключи нещо. За постоянно. Какво ще кажеш за стените?

През следващия час прокарвахме пръсти по белите стени, тавана и пода. Свръхчувствителните ни пръсти напипаха дори най-миниатюрните пукнатини. Отворихме саркофазите, претърсихме труповете за инструменти.

— Няма ножове, нито диамантени кръстове, нито Библии с посребрен обков, монети за Харон, камък за късмет, нищо — изръмжах и размахах отчаяно ръце.

— Тази работа не ми харесва — заключи Лекси.

Двайсет и четири часа по-късно в параклиса имаше служба. Чухме я благодарение на нашите Сили. Беше в памет на семейство Съдърланд, на двете убити невести, гордите родители… Чухме и язвителните хули срещу алчните млади мъже, избягали с парите от зестрите. Убийци, отрепки, измамници, крадци…

Единственото обвинение, което не фигурираше в списъка, беше „демони“.

Ала нито една от обидите не ни попречи да крещим:

— Помощ! — виках с все сили. — Тук сме! Тук сме!

Лекси се присъедини към мен, като крещеше толкова пронизително и пискливо, че едва не ми спука тъпанчетата. По някое време дочух притъпения шепот на Хилда: „Чувате ли нещо?“, което събуди надеждите ми.

След това нищо. Службата свърши, хората се разотидоха и ние отново останахме съвсем сами.

Лекси въздъхна и ми върна пръстена.

— Много ти благодаря, че ми го зае — рече тихо, докато го плъзгаше на пръста ми. — Но не мисля, че сега ще ми е особено от полза, нито пък на теб.

Прегърнах я силно.

— Не се отчайвай — прошепнах в ухото й.

Ала думите отекнаха кухо сред стените на гробницата, затворени заедно с нас във вечността.