Ненаситност

25

Гневът бе единственото, което ми оставаше, и аз позволих на яростта да ме завладее и възпламени както човешката кръв през първите ми седмици като вампир. Не можех да повярвам, че Деймън може да е толкова безразличен, не можех да разбера съществото, в което се бе превърнал. Ала отказът му да ми помогне не променяше с нищо това, което трябваше да направя: да спася Лекси.

От другата страна на улицата един господин, яхнал черна като въглен кобила, говореше приятелски с един собственик на магазин. В мига, в който собственикът влезе вътре да вземе нещо, сграбчих юздите на коня и, нарушавайки клетвата си за втори път през последните двайсет и четири часа, внуших на ездача да слезе и да се наслади на една дълга разходка обратно до дома си.

Макар че при обичайни обстоятелства щях да съм по-бърз от коня, сега бях гладен и изтощен, така че с нежен шепот и бързо дръпване на поводите, препуснах към жилищния район, галопирайки шумно по улиците на Ню Йорк. Кобилата беше прекрасно дресирано животно и откликваше на най-нежното ми смушкване, на най-лекото стискане на коленете. Със свирещия в косите ми вятър, стиснал кожените юзди, почти се почувствах както някога.

Ала небето започваше да просветлява в онова смълчано, кристално синьо на настъпващата утрин, така че трябваше да накарам коня да препуска колкото се може по-бързо. Животът на Лекси навярно зависеше от това.

Когато се изкачихме нагоре по дългата алея, водеща към имението на Ричардс, а след това завихме вдясно по малката пътека към семейния параклис, знаех, че съм взел правилното решение. Подушвах присъствието на древния вампир — вонята на стара кръв, смърт и разложение го следваха като сянка. Конят ми изцвили ужасено.

Скочих от кобилата, преди да спре и я потупах нежно по хълбока.

— Върви си у дома — заповядах й. Тя се вдигна на задните си крака, сякаш не желаеше да се откаже от новопридобитата си свобода, после се обърна и препусна обратно.

Влязох тичешком в голямата зала, където се бях венчал, като избутах един самотен слуга, застанал на пътя ми.

Лекси беше там, завързана към олтара, като участник в древен ритуал на жертвоприношение. Миризмата на върбинка опари носа ми — въжетата й бяха просмукани с отровната за вампирите билка. Слънцето бе изгряло, а лъчите, струящи през цветните стъкла на прозореца, гледащ на изток, оформяха кървавочервена локва на пода. Докато светлината се придвижваше бавно към краката на Лекси, тя се извиваше и стенеше, опитвайки се да отдръпне краката си. Тънък дим се изви там където смъртоносното слънце току-що бе докоснало пръстите й и непривичната миризма на изгорена плът изпълни въздуха.

— Лекси! — изкрещях аз.

— Стефан! — изхлипа тя с болка и облекчение.

Мислите ми препуснаха. Щеше да ми отнеме твърде дълго време, докато се опитам да сваля просмуканите с върбинка въжета, а освен това нямаше с какво да закрия прозореца — наоколо нямаше гоблени, килими или пътечки. Без да помисля за собствената си безопасност, изтичах към нея, сграбчих малката й бяла ръка и надянах пръстена си на пръста й.

— Но, Стефан… — възпротиви се Лекси.

— Ще ти е нужен, ако се наложи да участваш в преследването и да ме спасяваш — заявих и свалих всички въжета. Върбинката изгаряше пръстите ми, ала пръстенът щеше да предпазва Лекси, докато я освободя. Въпреки изтръпналите ми от болка ръце, се чувствах окрилен и изпълнен с надежда. Бях го направил. Бях спасил Лекси. — А сега, нека те…

Ала в този момент върху двама ни се стовари мрежа, просмукана с върбинка, прогаряйки всеки сантиметър от тялото ми.

— Бягай! — изкрещях и избутах Лекси настрани.

Тя се претърколи на пода, после се протегна и се улови за ръба на близката пейка, за да си помогне да се изправи. Но докато протягаше ръката си, тя премина през тесен лъч светлина. Очите й се разшириха от удивление. Явно беше шокирана, че не се появи дим и кожата й не изгоря. След това Лекси изчезна, скривайки се с вампирска скорост.

Вдигнах нагоре ръце в опит да махна мрежата от лицето си, ала се гърчех и крещях от болка всеки път щом отровното въже се докоснеше до мен.

Древният вампир се появи, с огромни кожени ръкавици на ръцете и широка усмивка върху бледото лице.

— Здравей. — Ъглите на устата му се разтеглиха назад, разкривайки два реда здрави, бели зъби, стърчащи от прогнили венци. — Толкова предвидим, тичащ да спасява изпадналата в беда девойка.

Отвратителното зловоние на кланица ме лъхна като горещ августовски вятър: завладяващо, абсолютно и ужасяващо. Въпреки изгарящата мрежа, се опитах да се отдръпна.

Това само предизвика смеха му.

— Къде е онзи, който винаги е близо до теб, на една ръка разстояние, който те следва като сянка? Къде е твоят брат?

Челюстта ми се стегна. Доколкото познавах Деймън, той се наливаше с третото си уиски, предвкусвайки поредното кърваво пиршество с едно или две от момичетата в заведението.

Лушъс огледа изпитателно лицето ми, взел погрешно мълчанието ми за смелост.

Е, няма значение. Рано или късно ще ми падне в ръцете. Твоят брат е много по-истински вампир от теб, не се интересува от нищо извън нищожния си свят. Няма желание за добри дела. Той ще оцелее три пъти по-дълго от теб.

— Какво възнамеряваш да правиш с мен? — пожелах да узная. Макар че след като Лекси вече беше свободна, не се страхувах за безопасността си. Исках само да имам възможност да убия чудовището, да спра по-нататъшното му отмъщение и зверски издевателства над още човешки същества.

Но върбинката изсмукваше Силата ми. Знаех, че би било голямо постижение дори само да го одраскам.

Звярът сграбчи мрежата и ме метна на рамото си все едно не тежах повече от торба с пухени пера.

— Плановете ми не са особено зрелищни — отвърна, докато крачеше с тежки стъпки по пътеката между пейките. Забелязах, че върху пода все още имаше розови венчелистчета, вече превърнали се в изсъхнал и ненужен боклук. Цветята във вазите също бяха увехнали, всичко бе оставено да угасне след убийството на двете младоженки. — Но ще са продължителни. Вампирите могат да оцелеят много, много дълго време. Без храна. Чезнат бавно от глад през вековете, но не умират. — Мрежата се раздвижи, когато той сви рамене. — Е, може би накрая все пак ще умрат. Никога не съм виждал да се случва, но предполагам, че ще го разберем заедно.

Изведнъж сви наляво и се спря пред двойна врата — гробница, осъзнах внезапно с нарастващ ужас. Макар че вратите бяха солидни, от издълбан мрамор, Лушъс не се затрудни да ги отвори, изтърси ме от мрежата и ме захвърли в тясно каменно помещение, малко по-голямо от десетината ковчези, погребани вътре.

За един кратък миг се насладих на хладния въздух, подействал като балсам на изгорената ми кожа.

Но тогава мъчителят ми издаде ниско ръмжене.

— Когато жаждата за кръв те прояде отвътре и те доведе до лудост, не се тревожи — аз ще съм там и ще слушам. Ще наблюдавам. И ще се смея.

Последното, което видях, бе силуетът на древния вампир, очертан на фона на яркия ореол на живия свят, да ми маха с ръка. После затвори вратите с трясък, отекнал навярно до небесата, и аз останах сам в пълен мрак.

Изтичах до вратите и ги натиснах с цялата си тежест. Дори не помръднаха. Опитвайки се да потисна надигащата се истерия, започнах да изследвам пипнешком влажната, плесенясала гробница в търсене на някакъв отвор, таен изход, въпреки че един глас в затънтено кътче на съзнанието ми крещеше: „Това е гробница, Стефан! Смъртта е единственият изход!“

Залутах се между лабиринта от ковчези и саркофази. Въпреки паниката си забелязах богатите украси и месингови дръжки. Върху един от мраморните гробове имаше гравиран релеф на младо момиче. Беше с големи очи и извити устни. Свлякох се върху релефа, сякаш можех да прегърна девойката, почиваща под него.

Поне Лекси е в безопасност, казах си. Ако не нещо друго, щях да прекарам векове на изпитание със съзнанието, че тя е някъде там навън и живее живота си, защитена от моя пръстен. И може би, но само може би, ще се опита да ме намери.

— До скоро — прошепнах на Лекси в тишината на гробницата.

И сякаш в отговор, вратите на криптата се отвориха още веднъж, през тях прелетя дребничка блондинка и се приземи с глух звук в краката ми.

— Лекси! — извиках, когато вратите се затръшнаха зад нея и отново ме обгърна мрак.

— Здравей — отвърна тя отпаднало. — Страхотно е да те срещна тук.