Ненаситност

11

На следващата сутрин притиснах меките ленени чаршафи към врата си, както когато бях дете. Стиснал здраво очи, можех да се престоря, че отново съм у дома. Че двамата с Деймън сме човешки същества и имаме обичайните си братски караници. Че баща ни е някъде навън из плантацията и работи. Че Катрин е жива.

Не… почакай. Че никога не сме срещали Катрин.

Или… да си представя, че съм в леглото в къщата на Лекси, несигурен за новия си живот, но приет в този нов дом от другарите си вампири.

Отърсих се бавно от съня и фантазиите ми се разпръснаха като прах пред реалността. Бях в дома на семейство Съдърланд, все още пленник на тяхната щедрост и заплахите на брат си, неохотен жених, тласкан към нежелана сватба.

В дома на семейство Съдърланд формалностите не се спазваха с абсолютна точност, но въпреки това се очакваше всички да слязат за закуска. Обличането ми стана по-бавно от обикновено, докато изпъвах чорапите си до съвършенство, закопчавах копчетата за ръкавели и прокарвах ръце през косата си. Напоследък не обичах да се гледам в огледалата. Мразех това, което виждах отразено в тях.

Когато най-после слязох долу за закуска, цялото семейство се бе събрало около масата. Госпожа Съдърланд ме посрещна с топла майчинска усмивка, която едва не накара сърцето ми да се пръсне от срам и болка. Макар че аз изпитвах искрена привързаност към нея, то на нея й бе внушено да ме приеме.

— Добро утро — промърморих, плъзвайки се на стола си. — Има ли кафе?

— Днес ми се струваш малко потиснат, момчето ми — отбеляза Уинфийлд, като пъхна часовника си в малкото джобче на сакото. — И малко отслабнал, бих казал. Определено трябва да понапълнееш преди сватбата — мисля днес да те заведа в клуба. Там приготвят чудесно печено агнешко и пудинг.

Лидия ми се усмихна извинително. Шокиран осъзнах, че около врата й е увит красив розов шал, който грижливо скриваше обичайния белег от вампирско ухапване.

Деймън се бе хранил от нея.

Извърнах глава от чашата с кафе, която бяха сложили пред мен, стомахът ми се преобърна. Несъзнателно докоснах шията си там, където обикновено Катрин ме хапеше, припомняйки си божата и удоволствието, слети в болезнена наслада. Дали това бе послание към мен? Да ми напомни какво ще стане, ако не се оженя за Бриджет?

— Стефан! Не закъснявай много в клуба! Целият ни ден е запълнен! — предупреди ме щастливата ми годеница. — Ти задължително, абсолютно задължително, трябва да посетиш семейството на Брам. Те направо обожават Деймън — Брами го води на всички модерни места напоследък, като бара, където сервират истински английски „Пимс“! Ще трябва да облека новата си синя муселинена рокля. Естествено, за визитата у тях, не за бара. Там не е подходящо място за дами. Фани искаше син муселин за чеиза си, макар че годежът й се провали, бедното създание…

Вратата на кухнята се отвори и Деймън прекрачи прага.

— Добро утро на всички — поздрави жизнерадостно с блеснали очи. Изглеждаше отпочинал и задоволен, докато се покланяше кокетно на Лидия и ми намигаше цинично.

Раменете ми се изопнаха.

— Какво правиш тук, Деймън? — попитах колкото можах по-невинно.

— Не си ли чул? — Той седна до масата и разгъна с елегантен жест салфетката си. — Уинфийлд ме помоли да отседна в дома му.

— О… — Отблъснах стола от масата си с пресилена усмивка, за да прикрия гнева си. — Ъ, Деймън, би ли бил така любезен да излезеш с мен за момент във фоайето?

Деймън ми се усмихна.

— Но аз току-що седнах, а и умирам от глад.

— Няма да отнеме повече от минута — процедих през стиснатите си зъби.

Лидия ме погледна с любопитство, но след кратко колебание, Деймън отмести стола си назад и ме последва във фоайето.

— Милейди, ей сега се връщам.

В мига, в който се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуят, се обърнах към брат си.

— Ти си невероятен! Вече се премести тук?

— Ами, благодаря ти — отвърна Деймън с шеговит поклон. — И да. Нима не ме слуша миналата вечер, когато говорех за всички удивителни… удобства, които домът на Съдърланд може да предложи?

Стаята започна да се върти около мен, докато гневът ме обземаше. Търпението ми към игрите на Деймън бе към края си.

— Защо си правиш труда с всичко… това? — попитах. — С тези номера? След като си толкова силен защо просто не отидеш в банката и не ги накараш да ти дадат всичкото злато в хранилищата си?

— Предполагам, че бих могъл, но няма да е толкова забавно, нали?

— Забавно? — повторих невярващо. — Правиш всичко това, за да се забавляваш?

Погледът на Деймън се втвърди.

— Следите остават, братко. Не мислиш в перспектива. — Намръщи се и изтръска въображаема прашинка от ревера на сакото ми. — Да, бих могъл просто да открадна парите и да напусна града. Но ние ще живеем вечно. Или поне аз. И внушението невинаги се получава. В случай, че не си забелязал, Маргарет доста упорито му се противопоставя. След като тя съществува, а и ако Уинфийлд някога се отърси от Силата ми и започне да размахва наоколо снимката ми и да ме нарича крадец… ами, не мога да го позволя. Много е по-лесно — и по-забавно — просто да го наследя.

Втренчих се във вратата, която ни разделяше от щастливо закусващото семейство Съдърланд.

— Да го наследиш? След смъртта му?

— Какво? Защо, братко, какво точно намекваш? — попита той, преструвайки се на засегнат. — Спазвай твоята част от сделката и аз няма да се впусна да ги избивам. Забрави ли? Дадох ти думата си.

— Не, Деймън. Ти каза, че ако не се оженя за Бриджет, ще започнеш да избиваш всички в онази стая. Но не каза нищо определено какво ще се случи, след като се оженим.

— Имаш право — кимна брат ми. — Бих искал да убия неколцина души от обкръжението им. Като започна с онзи мазник Брам. Знаеш ли, струва ми се, че си пада по моята Лидия — додаде с престорен гняв.

— Деймън — изръмжах.

Той присви очи.

— Ти се погрижи за съпругата си. Аз ще се погрижа за моята.

Погледнах остро брат си.

— Значи наистина възнамеряваш да убиеш Уинфийлд, след като ти припише богатството си?

— Що се отнася до това, просто трябва да се навърташ наоколо и ще видиш.

— Няма да ти позволя да нараниш когото и да било от тях — заявих със стисната челюст.

— Не можеш да ме спреш да направя каквото си пожелая — изсъска в отговор той.

Спогледахме се кръвнишки. Ръцете ми се свиха в юмруци. Той зае позиция, готов за схватка.

В този миг госпожа Съдърланд надникна във фоайето.

— Момчета? Всичко наред ли е?

— Да, госпожо — отвърна Деймън любезно. — Просто се опознаваме. — Посочи към вратата на кухнята и леко се поклони. — След теб, Стефан.

Неохотно се върнах обратно в кухнята, следван от Деймън.

— Значи утре ще вземем костюмите си — рече Деймън. Държеше се, сякаш продължавахме обикновен разговор, който бяхме водили във фоайето. Никой не можеше да предположи, че току-що бяхме приключили спора за съдбите на всички в стаята. — Стефан, дрехите ни трябва да си подхождат! Хей, Бриджет, ти не спомена ли миналата вечер как тоалетът на една твоя приятелка, забравих на коя, си подхождал с този на сестра й на една друга сватба? Коприна или нещо подобно?

Той знаеше. Той беше мой брат и знаеше точно как да ме изтезава. До безкрайност.

— Да, разбира се, Деймън — отвърна Бриджет с доволна усмивка, като се извърна към мен. — Стефан, трябва да чуеш това. Мислех си роклите ни с Лидия да са еднакви, но не съм сигурна дали ефектът ще е толкова драматичен, имайки предвид фигурата на Лидия…

Отпуснах се бавно на стола си, замаян от думите й — и осъзнаването, че Деймън беше прав. Никога не съм бил в състояние да спра брат си, особено, когато е било най-важно.