Ненаситност

6

След като се върнахме от разходката, се оказа, че ми шият нов костюм. Облякох дрехата за проба, а госпожа Съдърланд даваше инструкции на шивача къде да забоде топлийките по плата. Знаех, че трябва да си тръгна, ала още не можех да се откъсна от милата си домакиня. Прекарахме целия следобед в разговор за майка ми и нейните френски роднини, както и за желанието ми да отида в Италия и да видя Сикстинската капела.

Преди да се усетя, шивачът вече бе направил последния шев и нощта се спусна. Дори аз трябваше да призная, че костюмът ми е фантастичен. В бялата копринена риза с жабо, копринен цилиндър и вратовръзка, приличах на градски индустриален принц. Уинфийлд ми даде назаем един от джобните си часовници украсен със скъпоценни камъни и висящ на изискано изработена златна верижка. Подвижната яка на ризата ми бе закрепена със златни копчета в тон с верижката. Представлявах истински образец на елегантен млад джентълмен и изпитвах срам, че ролята ми доставя толкова голямо удоволствие.

Бриджет ми се усмихна предвзето, когато й предложих ръка, за да й помогна да се качи в каретата. Полите на роклята й бяха широки и тежки — оранжева версия на бялата рокля, която носеше миналата нощ. Богатите дипли бяха покрити с кремав копринен тюл, който се стелеше над всичко и я караше да прилича на нещо средно между картина, изобразяваща европейска танцьорка, и гигантска торта. Тя се изкиска, спъна се, престори се, че пада и обви ръка около врата ми.

— Спасете ме отново, любезни господине — засмя се дамата ми, а аз си напомних, че трябва да я забавлявам само още два часа. След това, независимо от привързаността, която изпитвах към госпожа Съдърланд, се заклех да изпълня обещанието си да оставя семейството да си живее живота, да изчезна сред тълпата от танцуващи и да се върна в своя дом в парка.

След кратко пътуване с каретата приближихме към друга резиденция с впечатляващи размери. Беше изградена от солиден камък, като средновековен замък, но цялата в прозорци. Помогнах на Бриджет да слезе от каретата и се наредихме зад дългата опашка от гости, чакащи да влязат.

В човешкият си живот бях присъствал на много танцови забави, но все пак се оказах неподготвен за един нюйоркски бал.

Някой взе палтото и цилиндъра ми — и тъй като тук не беше Мистик Фолс, където всички се познаваха, ми дадоха билет с номер, за да си получа вещите в края на вечерта. Докато стигнем до балната зала, преминахме през, както ми се сториха, безкрайни коридори със сребърни огледала, осветени от свещи и кристални полилеи, които искряха във всички цветове на дъгата. Подобно великолепие си представях, че цари във Версай. От стените ни гледаха хиляди сребристи изображения на мен и Бриджет.

Пълен оркестър, състоящ се от цигулки, чела, валдхорни и флейти, свиреше в ъгъла. Музикантите бяха облечени в черни костюми. Залата бе изпълнена от край до край с танцуващи, в най-удивителните одеяния, които бях виждал. Младите жени вдигаха изящните си ръце в ръкавици с проблясващи диамантени гривни, сетне се завъртаха в роклите си, чиито цветове варираха от кървавочервено до матово златисто. Ефирни поли от тюл, дантела и най-фина коприна шумоляха във вихъра на мазурката, която свиреше оркестърът, и се носеха като венчелистчета, разпръснати върху водите на езеро.

Ако очите ми бяха заслепени от вида на танцуващите, ароматите в залата почти превзеха останалите ми сетива: скъпи парфюми, огромни вази с екзотични цветя, пот и пунш, а някъде някоя дама кървеше заради топлийката, забравена в роклята от небрежна прислужница.

— Трябва да вземеш на дамата си програма за бала или танцова карта — промърмори Лидия в ухото ми, докато стоях там, зашеметен от пищността и бляскавата разточителност на сцената пред мен.

— Това там… това Аделина Пати1 ли е? — заекнах, като посочих сериозната и сдържана жена, застанала в ъгъла, заобиколена от почитатели. — Оперната певица?

Бях виждал нейни снимки. Баща ми искаше синовете му да имат познания за италианската култура и наследство.

— Да — отвърна Бриджет, завъртя очи и тупна с хубавото си краче, обуто в сатенена пантофка. — А ето там е кметът Гънтър, онзи пък е Джон Д. Рокфелер и… сега може ли да ме заведеш до мястото ми? Искам да видя кой ме кани на танц.

Лидия се изкашля учтиво, което подозрително ми прозвуча като смях.

— На юг — прошепнах й с ъгъла на устата си — се смята за неучтиво да танцуваш твърде много с кавалера си за вечерта.

Лидия притисна към устата си ръката си в ръкавица, за да прикрие усмивката си.

— Чух, че на юг още танцуват кадрил и по време на приемите не се играят никакви салонни игри. Късмет, господин Салваторе.

И тя изчезна със смях в тълпата. Маргарет само ми хвърли лека, самодоволна усмивка. Бе уловила под ръка съпруга си Уоли, нисък тип с пенсне и сериозна физиономия. Но когато му зашепна нещо в ухото, върху устните му разцъфна усмивка и той целият засия. Усетих странно убождане на ревност. Никога нямаше да позная това — обикновените ритуали на две сродни души.

Оркестърът засвири валс.

Бриджет издаде напред долната си устна.

— А аз още нямам програма.

— Милейди — промълвих, като вътрешно въздъхнах, поклоних се леко и й подадох ръка.

Бриджет беше чудесна танцьорка и беше почти удоволствие да я въртиш из дансинга. За няколкото минути, докато траеше танцът, бих могъл да забравя къде съм и кой съм: бях просто един мъж с фрак, който се носи из зала, пълна с красиви хора. Партньорката ми извърна зелените си като пролетни листа очи и за един вълшебен миг можех да си представя, че е Кали, жива и здрава, стигнала до щастливия край на нашата история, който толкова отчаяно желаеше.

Илюзията се разсея в мига, в който музиката спря.

— Нека минем покрай танцуващите — помоли се Бриджет. — Искам всички да ни видят!

Задърпа ме към бюфета, където върху дългите маси бе сервирана най-разнообразна екзотична храна. Купи сладолед с чуждестранни плодове, истинско виенско кафе, желирани кремове, тънки резени шоколадов кекс и безброй кристални чаши, пълни с шампанско, за да се преглътнат по-лесно тези творения на кулинарното изкуство. За по-гладните имаше най-различно печено птиче месо: от пъдпъдък до гъше, нарязано на малки деликатни хапки, така че танцьорът да хапне набързо и да се върне на дансинга.

Отново ми се прииска да съм гладен за нормална човешка храна. Но вместо това си взех чаша шампанско.

— Хилда, Хилда — извика Бриджет с доста висок глас, който отекна сред насъбралото се множество. Красиво момиче в розова рокля се извърна от кавалера си и лицето й светна, когато видя Бриджет. Очите й ме огледаха от долу до горе с едно бързо трепване на миглите.

— Това е Стефан Салваторе — представи ме Бриджет. — Този, който ме спаси!

— Мадмоазел — промълвих с лек поклон, поех върховете на пръстите й и ги поднесох към устните си. Бриджет ме възнагради с поглед, в който се четеше нещо средно между раздразнение и удоволствие от моята учтивост.

— Бруклин Бриджи! Кой е приятелят ти? — Елегантен млад мъж с игриви пламъчета в очите и огромна усмивка се приближи до нас. Имаше остър нос и къдрава черна коса; върху страните му се розовееха малки петна, които му придаваха смътния облик на болен от туберкулоза.

— Това е Стефан Салваторе — осведоми го Бриджет също толкова гордо и изразително, както преди малко Хилда. — Той ме спаси, когато бях нападната в парка!

— За мен е удоволствие да се запознаем! Ейбрахам Смит. Можеш да ме наричаш Брам. — Грабна ръката ми и здравата я раздруса. — Било е ужасно лошо от твоя страна да си тръгнеш сама от партито, Бриджи. — Брам размаха пръст към нея и тя се нацупи.

— Бруклин Бриджи? — попитах недоумяващо, докато главата ми леко се въртеше.

— Ами, Бруклин Бридж ще бъде най-големият, най-фантастичният висящ мост, строен някога! — възкликна Брам с блеснали очи. — Никакви фериботи повече, сър. Ще се разхождаме напред и назад през огромната Ийст Ривър!

— О, виж! — изписка Бриджет и посочи по доста невъзпитан и неподходящ за една дама начин. — Ето там са Лидия и обожателят й! Да отидем да поговорим с тях!

Кимнах безпомощно за сбогуване на Хилда и Брам, докато Бриджет ме влачеше към сестра си, стиснала здраво ръката ми.

Италианският граф бе заобиколен от почитатели, включващи и Лидия. Зърнах го бегло, докато приближавахме. Гарвановочерната му коса блестеше, черният му вечерен костюм му стоеше идеално, подчертавайки елегантната му фигура. Движеше ръцете си с небрежна грация, докато разказваше някаква история. Върху ръката му проблесна пръстен.

Истината ме осени миг преди той да се обърне, сякаш очакваше появата ми. Направих всичко възможно, за да прикрия шока си, когато погледнах в леденосините очи на моя брат.