Ненаситност

8

Открих Деймън да танцува с Хилда. Водеше я по дансинга, придържайки я съвсем леко. Когато пръстите му я докосваха, тя се навеждаше, притискаше се в него три пъти по-силно, отколкото бе прието, и се отпускаше върху гърдите му повече, отколкото бе необходимо. Другите момичета я гледаха завистливо, явно се надяваха да танцуват следващия танц с него. Той се преструваше, че е посветил цялото си внимание на бедното момиче, но вдигна поглед достатъчно дълго, за да ми изпрати ослепителна усмивка.

Чаках нетърпеливо танцът да свърши, искаше ми се да можех да внуша на музикантите да спрат. Не знаех точно колко са мощни силите на Деймън във внушението, но моите определено липсваха, благодарение на постната ми диета от животинска кръв.

Веднага щом изсвириха последния такт, пристъпих към брат си.

— О, съжалявам, искаш ли да… — попита той невинно, сочейки към Хилда. — Защото аз съм сигурен, че тя ще иска. Ако и ти го желаеш.

Хилда се взираше объркано в програмата си.

— Да отидем да си вземем по едно питие — предложих и го улових за лакътя.

— Тъкмо за това си мислех — съгласи се той полусериозно, с подигравателна нотка в гласа. Щракна с пръсти като на куче. — Хилда…?

— Остави я на мира — наредих му.

Деймън завъртя очи.

— Чудесно. Сервитьорът ще се справи не по-зле. — Но той не се освободи от желязната ми хватка и ми позволи да го поведа през тълпата, покрай салона с бюфета, през библиотеката, докато се озовахме в полутъмен кабинет.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попитах в мига, в който останахме сами.

— Опитвам се да се забавлявам. — Деймън вдигна ръце в подигравателно раздразнение. Италианският му акцент тутакси изчезна. — Видя ли какъв гуляй са устроили? Сьомга от Шотландия. И Аделина Пати е тук — баща ни направо щеше да умре. О, почакай. — Щракна с пръсти. — Той вече умря. По-точно ти го уби.

— След като той се опита да убие и двама ни — изтъкнах и стиснах юмруци.

— Поправка: след като той успешно застреля и двама ни. Ние сме мъртви, братко. — Деймън ми се ухили.

Обикаляше около мен. Небрежно, сякаш несъзнателно, все едно просто се разхождаше безцелно и водеше любезен разговор, докато се възхищава на декора. Спомних си как обикаляше арената на цирка в Ню Орлиънс, когато Галахър го принуди да се бие с планинския лъв. Деймън взе малка статуетка и я завъртя в ръцете си, ала погледът му остана прикован в мен. Изпънах рамене, усещайки отклика на хищника в мен, докато той ме предизвикваше да сторя нещо.

— Питам те отново, Деймън: какво правиш тук?

— Същото, което и ти, братко. Започвам нов живот, далеч от дома, войната, трагедията и всички онези други неща, от които бягат имигранти като нас. Ню Йорк е градът на действието. Реших, че щом е добър за моя брат, ще е добър и за мен.

— Значи си ме последвал. Как?

— По миризмата — отвърна Деймън. — Не се преструвай на изненадан! Не си само ти. Всички миришат. Ние сме ловци, Стефан. На около половината път по крайбрежието не беше трудно да се досетя къде си решил да отидеш след Ню Орлиънс. Просто се постарах да пристигна пръв. Няма влак, който да се движи по-бързо от мен, когато съм на кон. По-точно, няколко коня. Два от тях умряха от изтощение. Като твоята бедна, бедна Мезаноте.

— Защо, Деймън? — попитах, пренебрегвайки нехайната му жестокост. — Защо ме последва тук?

Очите на Деймън се присвиха и в тях пламна гняв, избухнал от скритите дълбини на душата му.

— Казах ти, че ще те изтезавам през вечността, с която ти ме благослови, Стефан. Мислиш ли, че толкова бързо ще наруша обещанието си?

Бях свикнал с изблиците на раздразнение на Деймън. Гневът му винаги приличаше на лятна буря, бърз и буен, помиташе всеки или всичко наблизо — и в следващия миг стихваше и той черпеше в кръчмата.

Но тази ярост беше нова и беше заради мен.

Извърнах очи, за да не види болката и вината в тях.

— Какво искаш от Лидия? Какво общо има тя с всичко?

— Ах, Лидия — въздъхна брат ми, придавайки на тона си престорен копнеж. — Очарователна е, нали? Определено най-добрата партия от трите сестри. Не че Маргарет не притежава свое собствено очарование, разбира се, но тя е малко саркастична за вкуса ми, а и е омъжена. — Поклати глава. — Но да не забравяме и Бриджет. Какво живо жизнерадостно момиче! Такава енергия!

— … някой виждал ли е Стефан? — Сякаш по даден знак и двамата доловихме хленчещото й детско сопрано през четири стаи от кабинета.

— … и толкова дразнещ глас — довърши Деймън и потръпна. — Първото, което бих направил, братко, ако бях на твое място, е да й внуша да млъкне завинаги. Ще направиш услуга на света.

Стиснах челюсти.

— Очевидно си се сближил със семейството Съдърланд много преди двамата да се срещнем на този бал.

— Нима? — попита Деймън, остави върху бюрото малката статуетка, която държеше, като я завъртя наляво-надясно, все едно се чудеше как изглежда по-добре. — Бедното момиче бе цялото подгизнало — разказа ли ти историята? Тя я обожава. Въпреки всичките си преструвки на практична и здравомислеща девойка, тя е една безнадеждна романтичка, също както всички останали. Внезапна буря от изневиделица, суха карета за Лидия… богатата, богата Лидия… със спокойния си и закътан живот и сърдечното си и гостоприемно семейство.

— О, какъв майстор на изкусността. Контролира живота на хората — казах и завъртях очи, възмутен от перченето на Деймън.

— Аз наистина съм майстор. Кой мислиш, че остави Бриджет, за да я намериш? — каза предизвикателно той. Доближи лице до моето така че носовете ни почти се допряха. — Кой си мислиш, че я рани — точно колкото е нужно — за да я намери бедният, стар, предвидим Стефан? Стефан, който се закле никога повече да не пие човешка кръв, за когото съм сигурен, че ще спаси невинната девица от беда, вместо да я довърши?

Ледени тръпки пробягнаха по гърба ми.

— А след това, разбира се, внуших на цялото семейство да те приеме в дома си — завърши той с безгрижно махване на ръка, все едно за него не е било никаква трудност.

По тялото ми се разля вълна на примирение и разбиране. Разбира се, че бе подчинил на волята си цялото семейство. Лекотата, с която Съдърланд ме приеха в дома си, непрекъснато ме бе измъчвала. Трябваше много по-рано да осъзная, че нещо не е наред в тази история. Как един мъж с положението на Уинфийлд ще допусне в дома си един непознат, един скитник и никога няма да попита нищо за семейството му или познатите му? Богат мъж като него трябва да е много внимателен кого допуска близо до себе си и близките си. А госпожа Съдърланд — тя беше толкова предпазлива и грижовна майка и при все това ми позволи да придружа нея и дъщеря й на разходка в парка. Въпреки че моментът едва ли бе най-подходящ, се зачудих дали явната й симпатия към мен е истинска или изцяло се дължи на Силата на Деймън.

— Какво искаш, Деймън? — попитах отново. Ето че пак бяхме заедно във водовъртежа на събитията, но този път разбирах точно колко опасен е брат ми и точно колко далеч би стигнал, за да ми отмъсти.

— Нищо ужасно, Стефан! — ухили ми се той, отстъпи назад и размаха ръце във въздуха. — Но само си помисли! Аз и Лидия заедно. Ти с прекрасната Бриджет… Ще се оженим за сестрите и, както ти винаги си се надявал, отново ще бъдем братя във вечността… или поне докато те са живи.

— Аз няма да се оженя за Бриджет — изтърсих.

— Да, ще го направиш — заяви Деймън.

— Не, няма — повторих. — Напускам Ню Йорк. Тази вечер.

— Ти ще останеш тук и ще се ожениш за Бриджет — рече Деймън и се приближи на сантиметри от лицето ми — или ще започна да убивам всички хора на това място, един по един.

Той беше убийствено сериозен, всички следи от веселия, шеговит, безгрижен Деймън бяха изчезнали. Пламтящият гняв се бе завърнал.

— Не можеш да го направиш — изръмжах. — Дори ти не си достатъчно силен, за да избиеш всички в тази бална зала.

— Нима? — Щракна с пръсти над рамото си. От съседната стая се появи прислужница, сякаш бе чакала сигнала му. Около врата й бе вързано шалче, за да прикрие белезите от ухапванията му. Деймън посочи с брадичка към прозореца, тя покорно приближи и започна да сваля резето.

— Мога да хипнотизирам Бриджет и целия й глупав антураж да скочат от балкона — изсъска Деймън.

— Не ти вярвам — заявих колкото може по-спокойно. Само Лекси можеше да контролира повече от една личност едновременно. А Деймън изобщо не беше толкова стар колкото нея.

— Или мога да ги преследвам един по един и да разкъсам гърлата им — заяви Деймън. — За мен няма значение.

Прислужницата стъпи на перваза и започна да се изкачва на парапета.

— Копеле — промърморих и се спуснах да сграбча бедното момиче, преди да се е убило. — Махни се оттук — изревах срещу нея, без да съм сигурен дали й внушавам да ми се подчини или не. Внезапно тя доби смутено и уплашено изражение и магията бе развалена. Изскочи от стаята подсмърчайки.

— Защо? — поисках да узная, след като вече си бе отишла. — Защо искаш да се ожениш за Лидия? Защо е толкова важно аз да се оженя за сестра й?

— Ако ще трябва да живея вечно, трябва да го правя със стил — сви рамене Деймън. — Писна ми да живея от ден за ден, от едно хранене до друго, без да имам свой дом. Когато се оженя за Лидия, ще бъда богат. Ще живея в къща, пълна със слуги, които ще изпълняват всяка моя прищявка… ще задоволяват всяко мое желание — додаде похотливо. Не бях сигурен дали говореше само за кръв. — Или бих могъл да взема парите и да избягам. Така или иначе ще бъда по-добре, отколкото съм сега. Уинфийлд се къпе в пари.

— Защо замесваш и мен? — попитах уморено. — Защо просто не се махнеш и не правиш това, което искаш, съсипвайки живота на хората?

— Да кажем само, че си имам причини. — Деймън ми се ухили палячовски.

Поклатих раздразнено глава. Покрай кабинета мина двойка влюбени, уловени ръка за ръка, за да потърсят някое тихо място, за да се уединят. Зад тях долитаха щастливите звуци от танцуващите, смях и разговори, потропване на токове върху дансинга. Наблюдавах разсеяно, долових гръмкия глас на Уинфийлд, който изнасяше лекция на някого относно основите принципи на капитализма.

— Какво ще направиш с тях? — попитах. С Деймън за зет, животът на Уинфийлд Съдърланд съвсем очаквано щеше драстично да се скъси — както и този на Лидия.

— След като сложа ръка на парите им? Не зная — отвърна Деймън и вдигна ръка във въздуха. — Чух, че Сан Франциско бил много вълнуващ град — или може би просто ще се отправя на продължително пътешествие из Европа, за каквото ти винаги си мечтал.

— Деймън… — започнах.

— Или бих могъл да остана да живея тук като крал, както аз винаги съм желал — продължи той, като ме прекъсна. — Да се наслаждавам…

Представих си ужасната гледка как Деймън задоволява всяко свое покварено желание в дома на Съдърланд.

— Няма да ти го позволя — заявих разпалено.

— Какво ти пука? — попита Деймън. — Искам да кажа, че не аз бях този, който вилнееше из Ню Орлиънс… В крайна сметка колко трупове остави зад себе си там, братко?

— Промених се — изтъкнах и го погледнах в очите.

— Да, разбира се — кимна той. — Просто така. Както ти скимне… О! — Ухили се. — Заради Лидия е, нали? Отново вървиш по стъпките ми, братко. Просто желаеш всичко, което аз имам. Като Катрин.

— Никога не съм обичал Катрин. Не и по начина, по който ти я обичаше.

Разбира се, бях привлечен от нея — кой не би бил? Тя беше красива, очарователна и ужасна кокетка. Деймън не се притесняваше от тъмната й страна, всъщност изглежда я ценеше и разбираше. Но докато бях под влияние на опияняващата й магия, исках просто да забравя за вампирската й същност. А когато върбинката проясни мислите ми, бях отвратен и ужасен от това, което представляваше тя. Всичките ми чувства, дълбоки чувства към нея, бяха една красива илюзия. За Деймън всичко беше истинско.

— И не обичам Лидия — осведомих го. — Но това не означава, че искам да я видя наранена — нея или който и да било.

— Тогава ще направиш точно това, което ти казвам, братко, и всички ще бъдат добре. Но ако се отклониш от предначертания път, дори само веднъж… — Деймън прокара пръст през гърлото си. — Тогава тяхната кръв ще обагри твоите ръце.

За един дълъг момент останах мълчалив, докато двамата с Деймън се взирахме кръвнишки един в друг. Бях се заклел никога повече да не нараня човешко същество, да не позволя човек да пострада заради мен. Бях уловен в капан, здраво и завинаги, сякаш още бях второстепенна атракция в цирка, овързан с въжета, просмукани с върбинка, и Деймън го знаеше.

Въздъхнах тежко.

— Какво искаш да направя?