Неочакваната годеница

9

Брайън Море спря коня си пред вратите на имението на Катон под надвисналото оловно небе. Земята бе затрупана от дебел слой сняг, в който войниците бяха прокарали тясна пътечка покрай алеята.

Той вдигна очи към къщата с бляскавите стъкла и плочестия покрив, затрупан от снега. Внушителна купчина камъни. Зачуди се колко ли е платил Катон за нея. Навярно е било дреболия за маркиз Гранвил с почти легендарното му богатство.

Богатство, което Брайън Море можеше да докопа.

Той слезе от седлото, върза коня пред вратата и почука с големия бронзов чук. Отвори му един добре облечен вратар. Не беше от прислужниците на дома Гранвил, които Брайън познаваше; изгледа чужденеца с учтиво и леко надменно любопитство.

— Тук ли е лорд Гранвил? — запита Брайън, остъргвайки снега от подметките си на стъпалото.

— Мога ли да запитам кой се интересува, сър?

— Кой е на вратата, Бисет? — дочу се гласът на Катон иззад иконома.

Той излезе от полутъмното фоайе. Тъмните му очи се присвиха неспокойно, когато позна посетителя. Но в думите му нямаше неприязън.

— Виж ти, Брайън, каква изненада. Влез, не стой на студа.

Бисет отстъпи настрана и Брайън влезе в дома на Катон, сваляйки ръкавиците си.

— Сигурно сте доста изненадан — каза той с тъжно-извинителен тон. — Вярвам, че изненадата няма да е неприятна, когато ви обясня всичко.

Той протегна ръка на втория си баща, който я стисна твърдо и хладно.

— Бисет, кажи да отведат коня на господин Море в конюшнята. Закусвал ли си, Брайън?

— Още не, сър. Излязох от Оксфорд призори. Нямах желание да се срещам с никакви патрули и реших да пътувам под прикритието на снега и тъмнината.

Катон вдигна вежда. Само нещо извънредно важно би накарало човек да тръгне сам, дори въоръжен, на кон в такова отвратително време.

— Ела — и той махна към кабинета си в дъното на коридора. — Бисет, донеси хляб, месо и бира.

Оливия стоеше на завоя на стълбата, гледайки надолу към фоайето, и едва дишаше.

— Кой е този? — прошепна Фийби зад гърба й.

Не знаеше защо шепне, но в стойката на Оливия имаше нещо, което сякаш я караше да бъде тайнствена.

— Прасето.

— Кой?

— Свинята… гадното животно. — Оливия бе стиснала устни, а тъмните й очи мятаха искри. — Брайън Море — обясни тя. — Доведеният син на баща ми. Той е една отвратителна змия.

Фийби бе чувала знаменитата история, как Порция и Оливия са смазали тази змия в Касъл Гранвил преди две години. Доведеният син на Катон имал ужасния навик да се подиграва със заекването на Оливия.

— Чудя се какво иска. Не трябваше ли да е с краля? Сигурна съм, че Катон казваше така.

Оливия сви рамене.

— Н-не ме интересува какво иска, само да не остава тук. Тя се обърна и избяга на горния етаж.

Фийби остана на мястото си около една минута, после слезе в преддверието. Спря пред кабинета на Катон, опитвайки се да намери някакъв предлог да влезе. Гореше от желание да се запознае с доведения син на съпруга си. Катон й бе казвал, че е осиновил Брайън Море още като малък и сега този мъж бе станал негов наследник. Това като че ли не му се нравеше. Много интересно щеше да бъде да открие причината. Вдигна решително ръка и почука.

— Влез. — Кадифеният глас на Катон, както винаги, накара косъмчетата по тила й да щръкнат. Не беше го виждала тази сутрин. По-различен ли щеше да изглежда… след вчерашната нощ на небивали наслади?

Отвори вратата и надникна.

— Простете, че нахълтвам така, но Бисет каза, че имаме гост. Питах се дали ще трябва да му приготвим спалня.

Говореше на Катон, но гледаше само към посетителя с нескривано любопитство.

— Защо не влезеш цялата вътре? — предложи Катон по своя хладен начин. — И ми позволи да ти представя Брайън Море, мой доведен син.

Фийби не чака да я канят втори път. Влезе в кабинета и направи реверанс на Брайън, докато Катон я представяше с пунктуална официалност. Не мислеше, че някога е виждала човек, облечен по-екстравагантно. Палтото и жакетът на господин Море бяха от пурпурен плат и поръбени със сребриста дантела, а дантелената му яка представляваше изкусен набор от гъсти дипли. Шапката му, която бе хвърлил на един стол, бе украсена с перо от щраус, боядисано в ярък пурпурен цвят.

— Лейди Гранвил — поклони се Брайън, оглеждайки я с кафявите си очички.

Изглеждаше малко по-различна от последния пък, когато я бе видял — неугледно, зле облечено същество, тичащо през селото. Сега, в елегантната рокля от синьо кадифе, изглеждаше по-скоро чувствена, отколкото закръглена, отбеляза той. Във вида й обаче нещо не беше наред, но не можа да определи какво.

Катон обаче веднага съзря проблема. Трите реда дантели на левия й ръкав бяха напъхани в ръкава, вместо да висят свободно над лакътя й. Сигурно се е обличала набързо и е пъхнала ръцете си в ръкавите как да е. Взе ръката й и търпеливо оправи дантелите.

— Целите са намачкани — каза той. — По-добре да свалиш роклята и…

Пред вътрешния му взор изведнъж изникна със стряскаща интензивност невероятно живата картина на голото тяло на жена му.

— Да, милорд? — запита меко Фийби. Катон премига, за да отпъди видението.

— Кажи на камериерката си да изглади намачканото — довърши той с твърд тон.

— Да, милорд — Фийби направи реверанс, впила поглед в него. — Но може би няма да има време преди църква.

Време за… Погледът му се плъзна по съблазнителната издутина на гърдите й и после към усмихнатото й лице. Господи, какъв изумителен цвят имат очите й!

— Върви — каза той. — Камбаните скоро ще бият.

— О… да… много добре.

Тя продължи да се усмихва все така сияйно, без да сваля погледа си от неговия. За миг остана неподвижна. Мислеше, че Катон с мрачното черно кадифе и снежнобялата риза с простата дантелена яка е несравнимо по-елегантен от Брайън Море с всичките му богати украси по дрехите.

Катон тръгна към вратата и я отвори с нарочен жест.

— А… да, веднага — каза Фийби и изхвърча покрай него. Катон затвори плътно вратата, усещайки известно облекчение. Обърна се отново към Брайън.

— Тези документи, които си донесъл, са много интересни. — И той взе купчина пергаментови листа от бюрото си. — Този списък с амуниции от Оранжкия крал, например. Но… — и той прелисти документите. — Честно казано, не съм особено сигурен доколко тази информация е нова. От няколко седмици знаем за амунициите.

— Така си и помислих, че вече знаете — отвърна Брайън с плаха усмивчица. — Но предполагам, не сте знаели точно какво съм донесъл.

— Не — съгласи се Катон, взрян в документите.

— Сигурен съм, разбирате, че не посмях да поема прекалено голям риск. Ако не ми вярвате… поне повярвайте, че съм се разкаял… — И Брайън се засмя донякъде самоуверено. — Не можех да рискувам да предавам жизненоважна информация. Но поне намеренията ми са искрени.

Катон вдигна очи и погледна замислено доведения си син.

— Предпазлив, както винаги, а, Брайън? — измърмори той. — Не рискуваш прекалено много, докато не се увериш, че е сигурно.

Лицето на Брайън поморавя.

— Обвинявате ли ме, милорд?

Катон поглади брадичката си, все още замислен.

— Покаянието ти не звучи особено уверено — отбеляза той. — Както и да е, разбирам те, ако това ще те успокои. Но по същата причина ти сигурно няма да искаш да дойдеш с нас на църква? Възможно е още да не е в твой интерес да демонстрираш, че си тук.

Брайън нямаше друг избор, освен да се съгласи. Вторият му баща винаги четеше в душата му… винаги успяваше да му измъкне почвата изпод краката.

Катон кимна кратко.

— Днес следобед ще отидем до главния щаб, където можеш да се представиш на висшето командване. Не мога да решавам сам и съм сигурен, че те ще ти зададат много въпроси.

Той подкани Брайън с жест да мине пред него, двамата излязоха от кабинета, после Катон заключи вратата и пусна ключа в джоба на палтото си.

— Ще те представя на госпожа Бисет. Тя ще се погрижи за тебе, докато ме няма.

Камбаните на селската църква вече бяха започнали да бият, когато Катон, Оливия и Фийби излязоха от къщата.

Брайън ги наблюдаваше от прозореца на спалнята си. Катон вървеше малко зад момичетата, вятърът развяваше наметалото му, разкривайки сдържаната елегантност на жакета и панталоните му. Високата му черна шапка не бе украсена с нищо, а обточената с кожи яка на наметалото бе вдигната, закривайки ушите му. Брайън знаеше, че практично-елегантните и нехайно-разкошни дрехи на втория му баща отразяваха самата му личност. Маркиз Гранвил беше уверен, властен, силен и това си личеше по вида му. Нямаше да бъде лесна жертва.

Докато Брайън ги наблюдаваше, Фийби се подхлъзна на заледената пътека. Катон сякаш го бе предвидил и почти преди да се случи, обви ръка около талията й, за да я задържи. Тя го погледна с нажалена усмивка, прехапвайки устни. Катон поклати глава, поправи бонето й, което явно се бе килнало под огромната качулка на наметалото, и я хвана здраво за ръка.

Интересно, помисли Брайън, спомняйки си как почти автоматично Катон бе оправил подгънатия ръкав на жена си. Това издаваше фамилиарност, която не бе характерна за него.

Брайън се намръщи, поглаждайки брадичката си. Лесно се бе отървал от Даяна. Тя беше склонна да приема подаръците, които й пращаше тайно, и дори, както му се струваше, се бе наслаждавала на нелегалната кореспонденция със скрития си „обожател“.

Отровата беше гъвкаво оръжие, помисли Брайън. Може да се даде от разстояние и по всякакви начини. Ръкавиците бяха най-елегантният трик. Направени от извънредно мека еленова кожа, поръбени с дантела и обшити с перлички. Много красиви и достатъчно смъртоносни. Всеки път, щом ги сложи, отровата ще прониква в кожата й.

Имаше и копринени чорапи — интимен любовен подарък, който би развълнувал жена, податлива на ласкателства и кавалерски жестове като Даяна. И кутийки с бонбони. Малки скъпоценни кутийки със смъртоносни сладости.

Той не бързаше; минаха цели осем месеца, преди тя да умре. Отровата бе предизвикала имитация на изтощителна болест и кръвотечения — достатъчно често срещани като симптом, за да предизвикат съмнение за машинации, особено когато нямат явна причина.

Брайън се усмихна. Изтънченият начин, по който бе уморил Даяна, му бе харесал почти колкото самото последствие. И тогава, разбира се, Катон взе, че се ожени за сестра й и развали постижението му.

Е, сега може би щеше да се наложи да прибегне до по-сурови методи, но това не пораждаше никакви проблеми… сега, когато се бе установил трайно под покрива на Катон.

Всички бяха излезли на селската улица, дебело облечени, за да не изстинат, влачейки обутите си с ботуши крака през преспите. Никоя богобоязлива душа не пренебрегваше неделната служба дори в снежно време, а господарят на имението, когато се намираше там, никога не би я пренебрегнал, за да не дава лош пример.

Богомолците в Уудсток, както в много други села в цялата страна, бяха предимно жени, старци и малки деца. Повечето годни мъже бяха взети в армията независимо от възгледите си. Докато господарят на имението вървеше по пътеката към черковния двор, жените правеха леки реверанси, а старците докосваха перифериите на шапките си. Фийби ги поздравяваше по име и би спряла да бъбри с тях, ако Катон не държеше така здраво ръката й, водейки я неотклонно към вратата на църквата; когато стигнаха там, той положи облечената си в ръкавица ръка на рамото й и леко я побутна пред себе си.

Катон мислеше за Брайън Море. Каква беше истинската причина за посещението му? Не му се вярваше наистина да си е променил възгледите. Не го искаше под покрива си, но не би могъл без основателна причина да откаже гостоприемство на доведения си син, който бе негов наследник. Е, ще си поиграе на изчакване. Брайън скоро ще издаде намеренията си.

Звучният бас на викария прогони мислите на Катон.

— Ръката на дявола е дълга. Неговите слуги са навсякъде. Така че, братя, те са сега и сред нас. Тук, в самото сърце на нашето село се крие дяволът, една негова последователка. Невярната й ръка е паднала върху невинните и слабите, затова трябва да я прогоним оттук.

Викарият спря и погледна към небето, вдигайки ръце в екстаз, като за молитва.

— Вие водехте децата си при тази жена, когато имахте затруднения; когато бяхте слаби, търсехте нейната помощ. И тя пристъпваше към вашите болки с изкуството на дявола.

Фийби усети първите ледени тръпки на предчувствието. Винаги се бе страхувала от това — от риска, който Мег поемаше, лекувайки хората. Сигурно ставаше дума за Мег. И преди я бяха наричали вещица, но тогава това беше почти приятелско обръщение, а не обвинение. Нямаше друг човек в селото, за когото да важи тази обвинителна реч на викария. Тя се огледа наоколо си. Видя хората да си кимат и да си шепнат с мрачни лица. Хвърли поглед към Катон, който седеше до нея на пейката на Гранвилови, и видя, че слуша внимателно думите на викария.

Нещо явно се е случило след посещението на Фийби в колибата на Мег вчера сутринта. По принцип тя щеше да чуе, ако има нещо необикновено, но виелицата бе задържала у дома и нея, и прислугата, обичайния й източник на клюки и слухове.

Мег би трябвало да е в църквата, помисли Фийби. Тя знаеше колко подозрително се отнася селото към всеки, който се опита да се отклони от неписаните правила, но упорито нехаеше за условностите. А отсъствието й от господния дом несъмнено подхранваше тези нелепи обвинения.

Когато викарият продължи с нападките си, Катон видимо се ядоса. Изпълнените със закани за вечния огън проповеди ставаха все по-популярни, откакто силният пуритански елемент в „новата армия“ на Кромуел започна да взема връх над по-либералния морал на кралските рицари, насърчавайки безогледния фанатизъм, от който нямаше никаква полза, а по-скоро вреда.

Когато службата свърши, той се обърна почти строго към Фийби:

— Остани тук с Оливия. Вън е много студено, а аз искам да поговоря с викария.

Фийби зарови облечените си в ръкавици ръце в дълбоките джобове на наметалото и се сгуши на пейката, за да се стопли. Трябваше да намери Мег, но се налагаше да чака обеда.

— Тук е т-толкова студено, колкото и навън — оплака се Оливия. — Каква ужасна проповед.

Напълно беше права за студа. Двата малки мангала в притвора не намаляваха нито на йота студа и влагата.

— Той говореше за Мег — изрече Фийби.

— О, но т-това е невъзможно! — възкликна Оливия. — Тя никога на никого не е навредила.

— Трябва да е за нея, не може да е за друг от селото. Ще ида да я видя следобед. Ти ще дойдеш ли?

— Да, раз-збира се.

Оливия често придружаваше Фийби при посещенията й у билкарката и въпреки че се възхищаваше на Мег, я гледаше и с малко уплаха.

— Елате — повика ги Катон от вратата.

В гласа му имаше рязка нотка, която ги накара да се втурнат веднага към него. Изражението му беше мрачно, устата стисната.

— Какво каза на викария? — запита Фийби.

— Внимавай си в краката — предупреди я Катон, вместо да отговори на въпроса й. — Не искаш отново да се подхлъзнеш, нали?

— Защо поиска да говориш с него? — настоя Фийби, стъпвайки много внимателно по пътеката.

— Не ми харесват тия приказки за адския огън и жупел. Ако човек реши, че става силен, разбунвайки тълпите… За бога, Фийби!

Той сграбчи ръката й, когато тя се бухна в една пряспа.

— О! — Тя започна да се измъква от снега. Той бе влязъл в ботушките й и бе измокрил ръба на наметалото и роклята й. — Не я видях.

— Защо не гледаш къде вървиш? — изфуча той.

— Не мисля, че е правилно — заяви Фийби — да ми се караш просто защото си се карал с викария. — Тя погледна измокрените си крака с лека гримаса. — Така и така се подредих зле.

— Ох, каква си! По-добре да те отнеса у дома на ръце.

— Не, благодаря — каза Фийби. — Не съм особено лека.

И тя се запъти напред, опитвайки се да не обръща внимание на ужасното жвакане на топящия се сняг в ботушките й.

Катон забрави пререканията си с викария. Настигна Фийби с две крачки, обърна я към себе си, грабна я и я вдигна на рамо.

— Изобщо не си тежка — каза той и я потупа отзад, продължавайки да върви. — Стой мирно и скоро ще стигнем на топло и сухо.

— Не можеш да ме носиш из селото така! — протестира Фийби.

— О, никой нищо няма да си помисли — увери я той, без да спира. — Освен това вече всички са си отишли по домовете, при огъня и неделния обед.

Зад тях Оливия гледаше как Фийби изчезва зад ъгъла, кацнала на широкото рамо на съпруга си. Никога не беше виждала баща си да прави нещо подобно. Разбира се, така Фийби нямаше да падне в друга пряспа. Оливия побърза да ги настигне.

Пред вратата Катон спря и свали Фийби от рамото си. Нямаше нищо против игрите, но лейди Гранвил не можеше да се появи така пред прислугата.

— Уф! — каза Фийби, разтърсвайки единия си крак. — Съвсем замръзнах!

Влезе през отворената от Бисет врата и подметна дяволито през рамо:

— Благодаря за превоза, сър.

Катон поклати глава, гледайки я да се отдалечава, а после свали ръкавиците й и се обърна към иконома.

— Донеси чаша мадейра в кабинета ми, Бисет. А, Брайън… Вярвам, че си се настанил удобно — обърна се той към Брайън, който тъкмо слизаше по стълбите. — Ще ме извиниш, че ще те оставя сам преди обяда. Трябва да прегледам някои книжа и да се преоблека, преди да идем в главния щаб следобед.

— Разбира се, милорд. — И Брайън се поклони леко към замръзналата на място Оливия. — Оливия, сестричке. Пораснала си, откакто те видях за последен път.

И я изгледа с усмивчица.

— Надявам се, че няма да намериш к-климата в Уудсток така нездравословен, както беше според тебе в Йоркшир — каза ядовито Оливия. — Т-толкова ти беше зле тогава. Бълхи ли бяха… или въшки, а, Брайън? Не си спомням.

Ярка червенина се разля по слабото, източено лице на Брайън. Катон се бе отдалечил и не чу подигравката на Оливия.

— И както си спомням, тогава беше ял нещо, което не ти понасяше — продължи Оливия. — В-вярвам, че при това посещение няма да имаш подобен проблем.

Тънките устни на Брайън потрепераха. Фината линия на веждите му се изви въпросително.

— Говориш със загадки, сестричке. Съжалявам, че не си успяла да преодолееш това нещастно заекване. Звучиш като момиче от простолюдието. Чудя се, че изобщо имаш смелостта да си отвориш устата. Но поне би трябвало да опиташ да говориш ясно. Това би могло да намали неприятното впечатление.

Оливия почувства отдавна забравената тревога и ужасния хладен трепет в стомаха си, които Брайън винаги бе успявал да предизвиква у нея още откакто се помнеше.

Брайън я наблюдаваше с подигравателен поглед.

— Горкото момиче — промърмори той. — Толкова забавно.

Ръката на Оливия стисна пръстена на приятелството, скрит в джоба й. Порция бе изгонила този демон веднъж завинаги. Сега Оливия посрещна усмивката на Брайън с усмивка и яростно се съсредоточи.

— Извини ме. Трябва да си сваля наметалото.

Бе преодоляла най-трудния звук. Кимна доволно и тръгна към стълбите.

Беше толкова доволна от себе си, че едва не пропусна вратата на стаята на Фийби.

Когато Оливия влезе, Фийби седеше на раклата при долната част на леглото, протегнала премръзналите си крака към огъня с надеждата да им възвърне чувствителността.

— Умирам от студ — заяви Фийби.

— Наистина краката ти изглеждат доста изстинали — каза Оливия, гледайки, сякаш омагьосана, краката на Фийби. Седна на ръба на леглото и се засмя. — Толкова беше смешно да видя как баща ми т-те носи.

— Краката ми бяха мокри — изрече Фийби и бузите й леко се изчервиха.

— Никога не съм го виждала да прави така — каза Оливия. — Спонтанността не му е присъща. Може би всичките тези изненади, които непрекъснато му поднасяш, имат ефект.

— Какъв ефект?

Фийби скочи от раклата, за да потърси чисти чорапи от чекмеджето с бельото. Оливия се замисли.

— Ами… по-често се смее — каза тя накрая. — Не се смееше, когато беше женен за Даяна, но сега по-често се развеселява. Това ми харесва — добави тя. — Мислех, че през повечето време е тъжен. Но сега не изглежда такъв.

— Наистина ли? — Фийби замря, стиснала чистите чорапи. — Наистина ли мислиш така?

— Ммм — кимна Оливия. — Не си ли забелязала как очите му понякога блестят?

— Да, така е. — И Фийби се усмихна на себе си.

— Е, аз по-добре да взема да си сваля наметалото — скочи Оливия. — Следобед ще идем да видим Мег.

Тя се запъти към вратата, която се отвори и на прага се показа Катон, който идваше да се преоблече в дрехи за езда.

— Извинете ме, сър — каза тя и направи реверанс. — Говорех с Фийби, докато тя си сменяше чорапите.

Катон кимна с разсеян вид. В момента мислеше за много неща. Затвори вратата след Оливия.

— Как са краката ти?

— Стоплиха се.

Фийби обу чорапите, после бавно ги издърпа нагоре, протягайки крак пред себе си.

Катон я загледа. В действията й имаше нещо несъмнено чувствено. Тя закопча жартиерите точно над коляното и вдигна поглед, сякаш едва сега осъзнаваше, че той я наблюдава. Прехапа устни и лека усмивка се появи в очите й — усмивка, чиято неувереност граничеше с поканата.

— Казах да сервират обяда на пладне — изрече бавно Катон. Започна да откопчава жакета си. — Следобед трябва да ида до главния щаб.

— Ще се върнете ли, когато си свършите работата за деня, сър?

Фийби все така седеше на леглото, със запретнати над коленете поли.

Коленете й бяха приятно закръглени. Пръстите на Катон бяха стигнали до колана на кадифените му панталони.

— Нямам намерение да отсъствам тази вечер — изрече той.

Истина ли бяха снощните събития? Не бяха ли трик, изкусна преструвка? Изведнъж той почувства необясним подтик да разбере това.

— Ела тук — каза Катон и я повика с пръст.

Фийби се смъкна от леглото и богатите й кадифени поли още веднъж се свлякоха до глезените. Приближи се бавно към него, а очите й блестяха като изпълнено със слънце лятно небе.