Неочакваната годеница

7

Катон поведе Фийби нагоре по стълбите. Тя усещаше нетърпението в движенията на тялото му, докато той вървеше точно зад нея. Усети тръпки по кожата, когато той положи ръка на рамото й, насочвайки я към коридора на горния етаж, водещ към източното крило и към спалнята, която Фийби все още смяташе принадлежаща само на Катон… и в която тя бе само гостенка.

Той се пресегна над рамото й, за да отвори вратата, и тя почувства дъха му на бузата си, докато той вдигаше резето и отваряше вратата. Косъмчетата по гърба й настръхнаха. Стаята бе осветена от свещи, огънят пламтеше силно, завесите на прозорците бяха спуснати. В края на леглото се подаваше дръжката на грейката. Прислужничките щяха скоро да дойдат да я махнат.

Всичко това мина през ума на Фийби, докато възприемаше познатите детайли на стаята сякаш от някаква отдалечена точка. Тялото й изглеждаше странно отделено от мисълта.

Катон затвори тихо вратата. Застана с гръб към нея, гледайки Фийби със свити вежди като че ли безкрайно дълго. Без да осъзнава колко предизвикателна е позата й, тя изправи рамене и сложи ръце на кръста си, гледайки го от другия край на стаята.

Това привлече вниманието на Катон към извивката на ханша й под чувствените гънки на роклята. Той разсеяно поглади тила си. Каква ужасна дреха!

— Не ви ли харесва роклята ми, милорд? — наруши мълчанието Фийби, когато стана непоносимо тежко за нея.

Катон отвърна рязко:

— За момента повече ме интересува къде си я купила и как си платила за нея. Ако изобщо си я плащала — и той вдигна вежда.

Фийби ужасно мразеше този сардоничен тон и този жест. Би предпочела гнева му.

Почувства, че се изчервява, което също не можеше да понася, и каза с почти несъзнателно високомерие:

— Сама я платих, сър.

— Как? — запита той. — Никога не си ми искала пари. Всичките ти нужди и желания биват задоволявани в рамките на домакинството. Освен панделките и фуркетите… — и той махна с ръка. — Ако имаш нужда от пари, само трябваше да поискаш. Но тъй като не го направи, сега ще простиш любопитството ми. — Сардоничната нотка беше повече от изявена.

— Не можех да ви искам пари, защото щяхте да питате за какво са — изтъкна Фийби. — Исках да ви изненадам.

— По дяволите! — и Катон разсеяно прокара ръка в косата си. — Защо трябва да бъда подлаган на изненади? Не обичам изненадите!

— О — каза Фийби, донякъде объркана. — Повечето хора ги обичат… поне приятните.

— Моля те, отговори ми на въпроса!

— О… ами… ами, имах собствени пари — изрече тя. — От баща ми.

Подобна възможност беше смешна, но все пак донякъде истина.

Катон я погледна със смръщени вежди. Не му звучеше правдоподобно. Лорд Карлтън, напълно традиционен баща, щеше да осведоми съпруга за паричния сватбен подарък, преди да я остави под неговия покрив. Хрумна му друго обяснение.

— Порция ли ти даде парите?

Не би допуснал неговата съпруга да приеме пари от Декатур. Тъмните му очи изведнъж запламтяха, на слепоочието му запулсира тънка вена.

Фийби бързо отрече с жест.

— Не… не, наистина не, милорд.

— Не ме залъгвай с приказки за щедростта на баща си — отсече той. — Истината, ако обичаш.

Нямаше как, трябваше да признае.

— Заложих едни пръстени от майка ми.

Катон я изгледа втренчено.

— Имала си работа със заложна къща?

— Беше много лесно и дискретно — каза тя с уверен тон, поне така се надяваше. — Никой не ни видя в Уитни. Беше само за минута.

— За бога, Фийби! Ако ти трябваше нова рокля, защо не поръча да ти я ушият тук?

— Но тук не би могло да ми се ушие такава рокля! — изтъкна Фийби така, сякаш изричаше нещо очевидно. — Елън не знае нищо за висшата мода. И защо ще ми трябва още една селска рокля?

— А защо не? — запита Катон. — Какво те е прихванало да купуваш рокля, подходяща за някоя дама от кралския двор? Ти като че ли нямаш никакъв усет кое ти подхожда.

— Значи наистина не ви харесва, милорд?

Фийби инстинктивно се обърна, с ръце на хълбоците, и богатите й поли описаха бавен кръг около нея, проблясвайки под светлината на свещите.

Катон прокара ръка по устните си. Без да иска, промълви:

— Започва да ми харесва.

И веднага съжали за думите си.

Фийби се обърна с лице към него, сияейки от радост:

— Знаех си. Това беше хубава изненада, признайте, милорд.

Катон осъзна, че това вбесяващо, непредсказуемо негово момиченце бе измъкнало почвата изпод краката му. Ако не беше този неин триумфален, ликуващ изглед, той почти щеше да се поддаде на заблудата, но нямаше да й даде удовлетворението да види усмивка по лицето му. Та тя бе ходила в заложна къща, за бога!

Затова той произнесе с остър — както се надяваше — тон:

— Това не е… повтарям, не е… подходяща рокля за тебе. Не подхожда на скромния провинциален живот, който живеем тук. Нямаш нужда от дреха, с каквато се ходи в двореца.

Обърна се и се отправи към вратата.

— Имам работа… трябва да пратя човек до главния щаб. По-късно ще си легна.

След като вратата се затвори, Фийби остана да стои по средата на стаята. Най-накрая наистина я бе забелязал. За първи път я бе погледнал като жена. Беше го ядосала, но това беше нищожна цена.

— Чувствам се също като прословутата квадратна пръчка, която трябва да влезе в кръглата дупка — оплакваше се на другия ден Фийби на приятелката си Мег, билкарката, докато късаше листата от клончетата мащерка. — Защо Катон е решил да ме държи в някакъв калъп, който си е измислил за мене, като и сляп ще види, че не влизам в него?

Госпожа Мег сви устни.

— Мъже — констатира тя, сякаш целият силен пол беше в основата на всички проблеми във вселената.

Тя беше десетина години по-възрастна от Фийби, висока, тъмнокоса жена, загоряла от живота сред гората, където всеки ден събираше билките си. Тънки бръчици от смях очертаваха ъгълчетата на светлосивите й очи. Нищо не можеше да я изненада, тя гледаше на житейските неприятности с горчив хумор. Раздаваше съвети и лекове на всички, които почукваха на портата й, беше довереницата и най-меродавната съветничка на Фийби.

Фийби очакваше тя да избухне, но когато това не стана, запита:

— Да, но какво за тях?

Мег разбърка гърнето с врящите ароматни треви.

— Мъжкарите по принцип са нещастни създания — рече тя. — Общо взето, не виждат по-далече от носа си, но така поне не разбират какво пропускат.

— Това е жестоко — протестира Фийби и се изкиска. — Ти никога през живота си ли не си имала мъж?

— Точно така — каза тържествено Мег. — Каквото казвам, това и правя. Никой мъж няма да ми казва какво мога и какво не мога да правя, сякаш поради някаква причина Господ му е дал право да го прави. Повечето мъже са тесногръди глупаци. Роби на навиците си, придържащи се към традициите…

— О, престани! — извика Фийби, размахвайки ръце в протест. — Катон не е такъв.

— Не е ли? — погледна я невярващо Мег. — Има си представа как трябва да изглежда една съпруга и няма да се отклони от нея. И ти точно това каза.

Едноухият черен котарак скочи в скута на Фийби с настойчиво мяукане и тя се подчини, заравяйки пръсти в гъстата козина на врата на животното, а после ги прокара по гърба му. Котаракът замърка в екстаз и изви гръб под чешещите го пръсти.

— Е, така е — призна Фийби. — Но той не е глупав, Мег.

— О, мислиш, че може да се учи ли? — изсмя се Мег. — Тогава наистина е рядък случай. Помни ми думата. Мъжете са прекалено надменни и самодоволни, за да си променят мнението за каквото и да било. А и защо да го променят? Те са наредили всичко точно така, както им е изгодно.

— О, ти имаш ужасни предразсъдъци — каза Фийби. Откровено неласкателното отношение на Мег към мъжете се проявяваше при всеки удобен случай, Фийби я изгледа любопитно. — Да не би някой мъж някога да те е оскърбил?

Мег поклати глава.

— Никога не съм им дала тази възможност.

Тя стана и отиде към решетката с билки, които се сушаха над огнището. Избра няколко стръкчета и ги пусна в гърнето, а после отново започна да разбърква бавно и равномерно.

Фийби разсеяно задърпа единственото ухо на котарака. Беше се запознала с Мег, когато дойде в Уудсток, след като Катон бе купил имението. Всички я знаеха като госпожа Мег, тя не говореше много за роднините и миналото си, но диагностичните й умения и талантът й на билкарка бързо й бяха отредили почетно място в живота на селото въпреки надигащите се от време на време гласове, които недоволстваха от факта, че една неомъжена жена живее противно на правилата, без да зависи от никакъв мъж. Някои я наричаха вещица, но Мег само се подсмихваше на подобни суеверия и раздаваше дози здравомислие наред с лековете си.

Фийби бе очарована от билкарското изкуство. Беше се показала като сръчна ученичка, попивайки нелицемерните мнения и земната мъдрост на Мег, включително и съветите й как да избегне забременяването.

Сега Фийби я загледа любопитно, мъчейки се да разгадае причината за неприязънта на приятелката й към мъжкия пол.

— Никога ли не си изпитвала страст? — заразпитва тя.

— Към мъж? Боже господи, никога! — Мег поклати глава в яростно отрицание. После, продължавайки да бърка, добави: — Имаше една жена… някога.

Фийби загледа смаяно Мег и едва след минута си възвърна дар слово. — Жена?

Мег се усмихна на себе си.

— Не всички са еднакви, Фийби. Както казвахме преди малко.

— Не… но…

— Не, но какво? — В усмивката на Мег се прокрадна насмешка.

— Е, какво стана? Коя беше тя? Къде е?

— О, тя се поддаде на условностите… подчини се на волята на един мъж — каза Мег с крива усмивка. — Отиде си и стана жена на един фермер, с купчина ревящи дечурлига.

— Жалко. — Фийби не можа да намери какво друго да каже.

Мег сви рамене.

— Либи наистина не беше виновна. Трудно е да издържиш, да се опълчиш срещу общоприетото, особено ако го олицетворяват онези, които имат силата да принуждават.

— Но ти не си се поддала.

— Не, не се поддадох.

Силно почукване на вратата наруши настъпилата тишина, Фийби, облекчена, се изправи. Черният котарак скочи от скута й, искайки, както подобава на котките, да докаже, че решението да напусне мястото си е било изцяло негово. Ноктите на задните му крака одраскаха бедрата на Фийби.

Тя отвори вратата и лъч утринна светлина озари мрачната задимена колиба.

Един старец в домашно тъкани дрехи стоеше на прага. Той запита с угрижен вид:

— Тук ли е госпожа Мег?

— Да, тук е — Фийби отстъпи и го пусна да влезе.

— Добър ден, дядо — Мег вдигна очи от гърнето. — Как е малкият?

— Точно за него идвам. — Той мачкаше шапката в ръцете си. — Май нещо опасно го гази. Помислих, че е най-добре да дойдеш да го видиш. Майка му съвсем се е побъркала.

— Веднага идвам. — Мег стана и взе кошничката с готови билки, която държеше зад вратата. — Ще се видим по-късно, Фийби.

И излезе забързано, а старецът я последва, подтичвайки.

Фийби затвори вратата на колибата, оставяйки прозореца открехнат заради котарака, и напусна малката полянка насред гората.

При други обстоятелства би забелязала младия мъж, застанал пред вратата на хана „При мечката“ на главната селска улица. Тук рядко идваха непознати, особено такива, облечени толкова елегантно, но тя бе твърде заета да мисли над интригуващите следобедни разкрития.

Брайън Море я загледа, докато завиваше по пресечката, минаваща край черковния двор.

— Това ли е лейди Гранвил? — запита той през рамо.

— Да, сър. — Мъжът зад тезгяха не вдигна глава от канелката. Както ви казах одеве.

Брайън почеса замислено брадичката си. Кръчмарят му я бе посочил, когато минаваше оттам преди един час, и той очакваше завръщането й. Как е възможно това неугледно, развлечено създание да е сестра на хубавицата Даяна? Как е могъл Катон да вземе за съпруга такава непредставителна жена?

Тя обаче беше Карлтън и идваше с всичките предимства на семейното богатство и произход. Нищо друго не интересуваше Катон. С изключение на едно… да се сдобие с наследник.

Кафявите очички на Брайън загледаха замислено. Това посещение в Уудсток бе опознавателно. Искаше да опипа почвата и да намери най-добрия подход към Катон и съпругата му. Може би очебийната й непривлекателност ще му бъде от полза. Тя вероятно щеше да се поддава на ласкателства, тъй като според него едва ли ги бе получавала кой знае колко често.

Щом се настанеше под покрива на Катон, щеше да се опита да спечели симпатиите й. Да я въвлече в тайно начинание, което да я развълнува, да я накара да се чувства изключителна. Жените бяха лесни за манипулиране.

С изключение на копелето на Джак Уърт, Порция. Загриза го познатият червей на съмнението, той се обърна към тезгяха и изрече кратко:

— Бира!

Взе огромната чаша и я пресуши на една дълга глътка, после хвърли една монета и заповяда да доведат коня му. Щеше да се върне в Оксфорд и да подготви гостуването си в имението на своя втори баща.

Фийби тъкмо щеше да тръгне по пътечката, водеща към фермата на имението и задния му вход, когато в кристалния въздух зад нея се разнесе тропот на копита. Като че ли някоя голяма кавалкада препускаше по заледения път към Оксфорд. Обърна се и зачака да види кой се приближава. Отряд от милицията на Парламента, предположи тя. Напоследък в долината на Темза непрекъснато се срещаха подобни отряди.

Разпозна най-напред знамето, развявано от вятъра. Беше орелът на Ротбъри. Руфъс идваше да прибере жена си и децата.

Фийби забрави сутрешните събития. Побърза да се скрие, преди Руфъс да я е видял. Знаеше как трябва да посрещне граф Ротбъри — със сигурност не в сегашния си вид.

Затича през полето и когато един трън закачи наметалото й, тя го дръпна рязко. Чу се пращене, но Фийби не му обърна внимание. Изтича през зеленчуковата градина и се втурна в къщата през кухнята.

Госпожа Бисет я изгледа стреснато, когато тя претича покрай нея, после сви рамене и отново започна да брои чаршафите. За прислугата лейди Гранвил си оставаше лейди Фийби.

В спалнята Фийби свали старата рокля и я хвърли в ъгъла. В умивалника имаше вода и тя изплакна лицето и ръцете си. Колко време имаше, преди да пристигнат? Бе тичала през полето, но те бяха минали вече една миля по пътя и сега сигурно бяха на половината път по стръмнината. После щяха да слизат от седлата. Имаше двадесетина минути.

Отвори шкафа и извади роклята от тъмночервена коприна. Катон не я беше виждал. Искаше да му се яви с нея на вечерята, но колко по-хубаво щеше да бъде да посрещне гостите си като владетелката на имението. Не че Руфъс Декатур щеше да забележи това. Мъж, който предпочита жена си в панталон, не би оценил разкоша на тъмночервената коприна. Но пък Фийби нямаше намерение да смайва граф Ротбъри.

Навлече роклята през главата си и отчаяно започна да се бори с кукичките на гърба. Ръцете я заболяха от извиването, опитваше се да се види през рамо в огледалото, мъчейки се с миниатюрните закопчалки, но накрая успя да ги закопчае.

Приглади тежките гънки на коприната. Бяха прекрасни, меки и галещи. Косата й бе сплетена на дебела плитка, падаща на гърба й. Тя я уви на кок ниско на тила и я забоде с няколко фуркета, надявайки се, че този път прическата ще издържи повече време.

Остана много доволна от това, което видя в огледалото. Потупа дантелената яка, за да я приглади, и побърза към вратата. Вече чуваше глъчката от преддверието долу и поспря на първото стъпало на витата стълба, за да огледа обстановката и да прецени кога да се появи.

Руфъс Декатур се показа на прага. Катон Гранвил тръгна да го посрещне. Двамата бяха почти еднакво високи и с подобно телосложение, но червената коса и брада на Руфъс, обикновеният му жакет и панталон, практичната, но изтъркана кожа на ботушите и ръкавиците му бяха в крещящ контраст с тъмната красота на другия, с елегантната кройка на черния му кадифен жакет и бялата дантела около шията. И двамата мъже обаче излъчваха една и съща овладяна сила и се движеха с небрежната лекота на хора, свикнали да командват.

— Добре дошъл, Ротбъри. — И Катон протегна ръка. Руфъс свали ръкавицата си и стисна кратко ръката му.

— Дойдох да те отърва от моето котило, Гранвил. Надявам се да е навреме.

Любезните възражения на Катон потънаха в дивия писък, с който Тоби и Люк влетяха през парадния вход.

— Чухме те… разбрахме, че си дошъл.

И те се вкопчиха в коленете на баща си.

Той разроши рижавите им коси, но очите му вече бяха открили Порция, която излизаше от приемната, прегърнала с едната ръка Алекс и хванала с другата Ийви.

Ийви последва примера на братята си, издърпа ръката си и се хвърли към Руфъс, който я хвана и започна да я подхвърля във въздуха, а тя радостно се разпищя.

— Здравей, хлапе — каза Руфъс на жена си, докато прегръщаше с една ръка дъщеря си, а с другата вдигаше брадичката на Порция, за да я целуне. После с едно плавно движение докосна с устни и бузата на бебето.

Катон наблюдаваше сцената със странна тъга, която нерешително определи като завист. Малките му дъщери, децата на Даяна, никога не го посрещаха с такава необуздана радост, както децата на Декатур приветстваха баща си. А чувството, което протичаше между Руфъс и Порция, бе ясно доловимо, почти осезаемо.

— Надявам се, че ще прекъснеш пътуването си за една вечер при нас, Ротбъри. — Катон отправи поканата, макар да бе сигурен, бе ще бъде отклонена.

— Благодаря, Гранвил, но трябва да тръгваме — отговори Руфъс. — Веднага щом тоя мой цигански катун стане готов.

Той вдигна въпросително вежда към Порция, която каза:

— Не повече от час. Вече те очаквахме.

Руфъс кимна.

— Лорд Ротбъри. — Фийби слизаше бавно по стълбите. — Приветствам ви с добре дошъл.

— А, Фийби. — В очите му проблесна изненада, веднага заменена от безусловно одобрение. — Лейди Гранвил — добави той и се поклони с цялата си сериозност.

Фийби вдигна глава. Погледна към Порция, която се хилеше дяволито. Оливия й кимна незабележимо, а тъмните й очи блеснаха любопитно, очаквайки да види как ще реагира баща й на смайващата поява на Фийби.

Катон се обърна бавно. Затвори за миг очи и пръстите му докоснаха леко устата, преди да каже:

— Вярвам, че можем да убедим лорд Ротбъри да обядва с нас, преди да продължи пътуването си, Фийби.

— Да, наистина. — Фийби мина с царствена грация покрай Катон, за да направи реверанс пред госта си.

Катон се вгледа смаян в гърба на жена си. Кукичките на гърба на най-новата находка на Фийби не се закопчаваха на няколко места, а където се закопчаваха, беше накриво.

Той я обгърна небрежно през рамо.

— Ще ни извиниш ли за минута, Ротбъри…

И поведе Фийби, държейки я през кръста, към библиотеката, като закриваше гърба й от останалите в преддверието.

Фийби потръпна от интимността на допира му. Нямаше представа какво е намислил, но не се оплакваше.

В библиотеката, където никой от преддверието не можеше да ги види, Катон сложи ръце на раменете й, държейки я все още с гръб към себе си.

— Защо не каза на камериерката си да ти помогне с кукичките?

— Защо? Какво има? — Фийби се помъчи да надникне над рамото си.

— По-уместен е въпросът „какво няма“ — каза той, започвайки да разкопчава роклята от горе.

Фийби усети как въздухът раздвижва тънкия памук на ризата й.

— О, господи, да не би да са закопчани накриво?

Тя се надигна на пръсти, продължавайки да гледа през рамото си, сякаш допълнителната височина щеше да й позволи да вижда по-добре.

— Така си и помислих — прибави тя натъжено. — Много е трудно, ако нямаш ръце като на октопод.

— Точно затова имаш камериерка — напомни й Катон.

— Опитвах се да побързам. Знаех, че лорд Ротбъри идва; видях го на пътя, като се връщах от селото, и исках да го посрещна, облечена подходящо.

— А не като за копаене на зелки — каза остро Катон. — За бога, момиче, защо не можеш да намериш златната среда? Тази рокля е също толкова неподходяща, колкото и синьото кади… онази другата.

— Но тя е много елегантна — изтъкна Фийби.

— Зависи кой я носи — каза Катон донякъде грубо. Свърши със закопчаването на кукичките и сложи ръце на кръста й, проверявайки да не е пропуснал някоя.

Фийби усети как ръцете му се отпечатват върху кожата й под коприната. Всеки пръст като че ли изгаряше плътта й. Тя притихна.

Ръцете на Катон се отделиха от ханша й.

— И така — запита той, — колко още гардеробни изненади трябва да очаквам?

В гласа му отново се появи сардоничната нотка.

— Нямам повече пари — каза простичко Фийби.

— Като говорим за това — Катон пъхна ръка в джоба си и извади оттам три пръстена, — ако отново посетиш заложната къща, госпожо, ще съжаляваш.

— Вие сте ги откупили?

— Разбира се. Мислиш ли, че ще позволя на някакъв крадец от заложна къща да държи моя собственост?

— Мислех че са мои — каза меко Фийби. — Принадлежаха на майка ми.

— Не бих оставил в заложна къща и твоя собственост — каза Катон с кисел тон, хвърляйки трите обкичени с камъни сребърни пръстени на една масичка. — Ако отново излязат от ръцете ти, ще се простиш с тази си собственост. Разбери го.

Той излезе от библиотеката; след минута Фийби грабна пръстените и ги пусна в пазвата си. Върнала си беше собствените пари.

Кланът Ротбъри беше готов за тръгване след един час, както бе обещала Порция. Графиня Ротбъри бе свикнала с военните маневри и можеше да управлява орда деца и бавачки също толкова ефикасно, както и отряд войници.

Фийби я прегърна силно и й зашепна припряно на ухото. Това беше последният й шанс за конкретен съвет.

Порция изшептя:

— Ако не можеш да му кажеш всичко, което искаш, скъпа, трябва да му го покажеш.

— Как? — запита Фийби шепнешком и също така настоятелно, както преди.

— Използвай поетичното си въображение — отговори Порция с дяволито блеснали зелени очи.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Фийби я прегърна силно още веднъж, после отстъпи, за да позволи и на Оливия да се сбогува.