Неочакваната годеница

14

Закараха ги сред диви викове в селото, на поляната, където стояха колове за връзване на добитъка и колът за бичуване.

— Къде е клисарят? — запита Фийби в последен опит да предотврати този ужас. — Не можете да вършите тази работа без клисаря.

Настъпи моментно колебание.

— Не можете и без мировия съдия — продължи тя нападателно. — Пратете за съдията.

— Съдията няма какво да прави в дело срещу вещици — заяви гръмогласно „търсачът на вещици“. — Съблечете я и я вържете на кола за бичуване.

Той пристъпи към Мег, готов да откъсне яката на вече съдраната й рокля, и нададе тържествуваш вик.

— Аха! Тя носи змийски зъб на врата си. — Той сграбчи тънкия конец, на който бе нанизан изваденият от Фийби зъб, скъса го и го размаха пред тълпата. — Вижте, змийски зъб.

— Не се прави на глупак! — извика Фийби. — Това е собственият й зъб. Аз сама й го извадих.

— Вещиците се защитават помежду си — изрева триумфално „търсачът“.

Хората се развикаха и Фийби усети как я връхлита ужасът, който толкова време бе успявала да държи под контрол.

Двама мъже се спуснаха към Мег, за да я заведат към кола за бичуване, и Фийби отчаяна затвори очи. Когато „търсачът на вещици“ започнеше да боде голото тяло на Мег с дългите си игли, търсейки белега на дявола, щеше да го намери. Нито инч от кожата й нямаше да остане недокоснат, щеше да опипа и най-интимните й места. Щеше да бодне всички малки петънца и те щяха да кървят, но в края на краищата щеше да намери някое, което да не кърви. Този „търсач на вещици“ непременно щеше да намери тук вещица, но преди това щеше да изнесе хубаво представление за тълпата.

Фийби, също както и Мег, знаеше, че „търсачите на вещици“ използват игли с прибиращ се връх. В един момент, когато тълпата бъдеше достатъчно обработена, щяха да вземат именно тази игла и при бодването нямаше да излезе кръв. Фанатичната им любов към професията, ако това можеше да се нарече така, позволяваше всякакви измами. И Фийби знаеше, че този „търсач на вещици“ беше тъкмо такъв. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Но за момента не й обръщаха внимание, след като я бяха оставили с вързани на гърба ръце. Всичките й сетива се бяха устремили към Мег, която тълпата закриваше от погледа й.

Оливия се отдели от навалицата. Сърцето на Фийби подскочи, когато я видя. Оливия като че ли се отдалечаваше нехайно, сякаш сцената вече не я интересуваше. Няколко глави се обърнаха към нея, но тогава „търсачът“ нададе вик и тълпата се втурна напред, жадна за зрелище.

Оливия се промъкна зад Фийби. Коленичи, за да се скрие зад нея, и започна да реже вървите с тъпия кухненски нож, изплашена, че може да пререже и ръцете й. Фийби затаи дъх и отпусна ниско глава, сякаш в отчаяние, леко разкрачвайки крака, за да осигури повече прикритие за Оливия. Последната връв отскочи срязана.

— Бягай! — изшептя Оливия. — Преди да са свършили с Мег.

— Не мога да я оставя.

Фийби знаеше, че губят ценно време, но краката й като че ли бяха вкопани в земята.

— Тук н-не можеш да й помогнеш с нищо!

Фийби разбра, че тя има право. Обърна се и двете побягнаха към тесните парцели покрай главната улица. Очакваха всеки миг някой да нададе тревожен вик, но интересът към Мег и „търсача“ беше достигнал кулминацията си и всички очи бяха приковани към дългите игли, които се впиваха в плътта на Мег.

Стигнаха до пресечката при църквата и спряха задъхани.

— Какво можем да направим? — запита Фийби, превивайки се на две, за да си поеме дъх. — Трябва да спасим Мег. — Погледна отчаяно към селската поляна. — Боже господи! Какво можем да направим?

— Ако я потопят, ще се удави! — изрече с мъка Оливия. — Да повикаме помощ? Да потърсим б-баща ми?

— Няма време — възрази Фийби; чувстваше се зле, изтощена и оглупяла.

Откъм поляната се дочу силна врява, Фийби и Оливия настръхнаха от тържествуващия вик.

— Тя има белег… белегът на дявола. Натопете вещицата… натопете вещицата.

Тълпата се разстъпи пред „търсача на вещици“, размахал дългата си игла. Едва тогава забелязаха, че другата жертва липсва.

— Къде е другата вещица? — запита той заплашително. Хората си зашепнаха и стана ясно, че поданиците на лорд Гранвил са започнали да размислят дали да преследват съпругата му.

„Търсачът на вещици“ се опита отново да ги въодушеви, но сега, когато лейди Фийби вече не беше пред тях, не им беше до втори рунд на изпитанието с игли. Имаха една вещица, не им трябваше втора, особено такава с ранга на лейди Фийби.

Обърнаха се отново към Мег, която лежеше свита на земята, и отново се разнесе викът „Натопете вещицата!“

— Трябва първи да стигнем до реката. — Фийби не можа да измисли друго. Щом стигнеха до брега, може би щеше да получи вдъхновение. — Ние сме по-бързи от тълпата.

Обърна се и побягна по уличката, през църковния двор и към полето.

Полето се спускаше под наклон към брега, където Брайън Море се бе установил с коня си, целейки се в ято зеленоглави патици, които хрътките на Катон бяха вдигнали от убежището им.

Брайън стреля и една патица тупна долу; синьозелената й гръд проблесна под слънчевите лъчи. Кучетата хукнаха да я донесат и тогава Брайън зърна двете фигури, които тичаха през полето към него.

— Я виж ти какво сме имали тук — каза си той тихо, пъхвайки пушката в калъфа на седлото.

Нещо не беше наред.

— О, имате кон! — възкликна Фийби, когато дотича до него, последвана от Оливия. — Слава на бога! Нищо не можем да направим без кон.

— Да, трябва да ни помогнете! — прибави Оливия и му хвърли свиреп поглед.

— Водят приятелката ни към реката, искат да я топят като вещица — заобяснява несвързано Фийби. — Трябва да ги настигнете, да я вземете на коня и да я откарате на безопасно място.

— Трябва да направя какво? — Брайън я загледа невярващо. — За какво, по дяволите, говорите, Фийби?

— Не намесвайте дявола! — викна Фийби. — Вече достатъчно се е забъркал. О, чуйте, те идват. — Тя сграбчи отчаяно юздата на коня му, съвършено забравила, че я е страх от коне. — Трябва да го направите. Преварете ги, особено „търсача на вещици“, и вземете Мег. Разбирате ли?

— Не съвсем.

— О, не ставайте глупав! — възкликна Оливия и тупна нетърпеливо с крак.

Врявата се приближаваше. Брайън погледна към Фийби; в очите му се таеше пресметливо пламъче. Ще му бъде ли от полза да я подкрепи в лудорията, която е предприела?

Вероятно, реши той. Услугите, на които се разчита, могат да бъдат използвани. Обърна коня към тълпата, втурнала се към тях.

Веднага видя жената, която влачеха, и високата фигура на „търсача на вещици“, който вървеше начело. В очите му Брайън съзря пламъка на фанатика. Беше срещал такива и преди. И тях можеше да използва.

— Къде да я заведа, след като я взема?

Той се размърда на седлото, подръпвайки юздите. Конят запристъпя на място, предусещайки, че скоро ще стане нужда от него.

— В имението — каза Фийби. Двете с Оливия се бяха скрили зад Брайън, за да не ги види тълпата. — Господ знае какво са й направили тия копелета. Ще й трябва лекар. Побързайте!

— Трябва да вземете и Фийби — напомни Оливия. — Те я изпуснаха. А когато изпуснат Мег, може пак да хванат Фийби.

— Взели са ви… вас, лейди Гранвил… за вещица!

Брайън подсвирна през зъби. Почти изпита съжаление към Катон.

— Не се тревожете за мене! — извика Фийби отчаяно. — Спасете Мег, преди да са я удавили!

Брайън й хвърли мигновен поглед. После се отправи към „търсача на вещици“.

Мъжът сякаш замръзна, когато огромният пъстър жребец препусна към него, а изпод копитата му заизхвърчаха огромни буци пръст. Изведнъж той видя животното да се изправя на задните си крака над него, зърна белия му корем и лъскавите подкови, надвиснали застрашително над главата му. Той се хвърли настрана, но закъсня и падна с болезнен вик, когато едното копито го удари в рамото. Тълпата за миг замря смаяна, но когато конят отново се изправи на задните си крака, всички се разбягаха и Мег остана сама, гола и омотана във въжета.

Тя вдигна глава, когато конят се изравни с нея. Брайън се наведе с изваден меч и преряза въжетата, които стягаха китките й.

Мег нямаше нужда от подканване; скочи на стремето му, хващайки се за подадената ръка. Брайън я настани на седлото пред себе си и препусна под воплите на вече освестилите се селяни.

— Скачайте — каза той на Фийби, подавайки й ръка.

Тя се хвана и подскочи, опитвайки се да стигне ботуша му.

— Мег… Мег… зле ли си ранена?

Тя се опита да стигне до Мег през Брайън.

— Стой мирно, момиче! — заповяда той, когато конят му изпръхтя.

Фийби дръпна ръка, борейки се със страха си, когато конят препусна напред.

— Идвам след вас! — извика Оливия.

Бе хванала кучетата за нашийниците, за да ги задържи да не хукнат покрай брега.

Фийби се държеше здраво за колана на Брайън, докато конят отнасяше ездачите си през полето, по-далече от реката.

Вятърът свистеше в ушите й, тя не можеше да си поеме дъх, за да говори, а беше и твърде уплашена, за да пусне колана на Брайън и да протегне успокоително ръка към Мег. Беше студено, слънцето почти не топлеше. Мег сигурно замръзваше; а и зъбите на самата Фийби тракаха, но това беше по-скоро от закъснял страх, отколкото от студ.

Катон тъкмо се бе качил на коня си пред къщата, приготвяйки се да отиде в главния щаб, когато конят на Брайън долетя в галоп откъм чакълестия насип.

Катон не можеше да повярва на очите си. На седлото пред Брайън седеше гола жена, а зад него се бе свила Фийби, с побеляло лице и стиснати зъби.

Брайън дръпна юздите така неочаквано, че конят подскочи, вдигна се на задни крака и Фийби едва не излетя през задницата му. Тя успя да се спаси навреме, скочи настрана и се приземи сравнително благополучно на краката си.

— Катон… милорд… „търсачът на вещици“ дойде. Хванаха ни и ужасно нараниха Мег.

Зъбите й непрекъснато тракаха и Катон едва успяваше да различи думите.

Той слезе от коня си и автоматично обгърна раменете й, когато тя се хвърли към него. Огледа се, търсейки кой ще му даде смислено обяснение.

— Какво става, Брайън?

Брайън слезе от коня почти нехайно.

— Бях достатъчно наблизо, за да се притека на помощ, милорд. „Търсачът на вещици“ беше повел тълпата към реката. Бяха хванали тази жена…

— Която ще е много благодарна, ако някой има приличието да й даде нещо да се покрие — намеси се Мег с остър глас.

— О, Мег, как можах да забравя. Вземи това. — Фийби се изтръгна от ръката на Катон и свали наметалото си. Подаде го на Мег. — Много ли те нараниха? — запита тя загрижено. — Не можех нищо да направя…

— Струва ми се, ти направи всичко, което трябваше — обади се отново Мег, увивайки се в наметалото на Фийби. — Не ме давиха в ледената река, нали?

Тя се опита да се усмихне, но устата й се бе вкочанила и по тялото й пробягваха силни тръпки.

— Коя е тази жена? — запита Катон.

— Аз сама мога да отговоря, лорд Гранвил — заяви Мег с невероятно твърд тон. — Онова копеле, „търсачът на вещици“, не ми е изтръгнал езика. Тук наоколо ме познават като госпожа Мег, лечителката.

Катон започна да схваща. Фийби бе казвала, че има такава приятелка в селото. Приятелка, с която бе забранил да се среща.

Жената изглеждаше едва жива, увита само в наметалото на Фийби.

— Елате, трябва да се стоплите.

Той я свали от седлото, но когато я сложи на земята, коленете й се подкосиха и тя щеше да падне, ако той не я бе подхванал.

— Ей ти там! Войникът! — Той повика един от войниците, които наблюдаваха сцената с нескривано любопитство. — Внеси госпожа Мег в къщата. Кажи на госпожа Бисет да се погрижи за нея.

— О, спасили сте се! — извика Оливия, нахълтвайки в двора, след като беше минала през фермата на имението. Двете хрътки тичаха пред нея. — Мег много ли е зле?

Тя дишаше учестено, лицето й бе побеляло, а устните толкова бледи, че изглеждаха почти сини.

— Оливия! Какво се е случило? Болна ли си? — Катон изгледа разтревожено дъщеря си. — Кажи ми какво става.

Той бе предал Мег на войника и се наведе, за да хване студените ръце на Оливия.

— О, толкова беше страшно — изхлипа Оливия. — Бяхме в к-колибата на Мег, когато „търсачът на вещици“ д-дойде за нея. Хванаха и Фийби, затова трябваше да я спася, когато я бяха вързали на кола за бичуване на поляната, но не можахме да спасим Мег да не я бодат с иглите и тогава… тогава… — Оливия се поколеба за секунда. — Брайън беше при реката и ги пресрещна с коня, и спаси Мег.

Катон слушаше задъханото обяснение с учудване, примесено с ярост.

— Вързана на селската поляна? — почти изрева той. Жена му вързана на селската поляна! Пусна ръцете на Оливия и се обърна към Фийби.

— Моля те… не беше за дълго — каза Фийби, снишавайки се от звука на гласа му. Не би могла да понесе гнева му… не сега. Трепереше и коленете й се подгъваха; сега вече нуждата да се действа бе отминала.

— Наистина не беше за дълго — изрече тя с умоляващ глас. — Трябва да се погрижа за Мег.

Обърна се и понечи да последва войника в къщата. Катон стисна ръката й в желязна хватка.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми обясниш какво става тук. Нищо не разбирам.

— Фийби не беше виновна, сър — намеси се пламенно Оливия. — Наистина н-не можете да я обвинявате. Тя беше толкова смела. Хванаха я, защото се опита да защити Мег.

— Хванали са те като вещица!

Най-накрая Катон разбра. Стисна раменете на Фийби и за секунда й се стори, че ще я раздруса пред всички.

— Казах ти какво ще стане. Казах ти, че ако не направиш нещо…

Гласът й се задави от сълзи и тя притисна ръка към гърлото си, впивайки в него неестествено блесналите си в ярост очи.

— Ела с мене!

Той я пусна и тръгна към вътрешността на къщата, Фийби се поколеба, после тръгна след съпруга си. Той се отправи към кабинета си, отвори вратата и я подкани да влезе.

Беше побеснял. Тръшна вратата така, че цялата се разтърси.

— Какво имаш да кажеш? — запита той, насочвайки се към голямото бюро.

— Казах ти какво ще стане. Казах ти за слуховете и че несправедливо обвиняват Мег. Ако по-рано се беше застъпил, нещата нямаше да стигнат дотам. Ако ме беше послушал, вместо да говориш за правосъдие и неблаговидна репутация, тези неща нямаше да се случат. — Гласът й потрепна, някъде дълбоко в нея се надигна гадене. — Не можеш да ме обвиняваш! — изкрещя тя, вдигайки отново ръка към гърлото си, сякаш можеше с това да облекчи стягането, което не й позволяваше да говори.

Катон я изгледа невярващо.

— Обвиняваш мене за тази бъркотия?

Още държеше в ръка камшика си за езда и изплющя яростно с него по бюрото.

— Да, защото не искаше да ме чуеш! Ти си мировият съдия; никой няма да посмее да не ти се подчини. Казах ти, че те ще доведат този… това въплъщение на дявола в селото, а ти не поиска да ме чуеш. Ти просто не искаше да чуеш.

— Изрично ти забраних да имаш нещо общо с тази жена.

— И наистина ли смяташе, че ще се подчиня? — нападна го Фийби. — Когато беше изпаднал в такава ужасна грешка! Как би могъл да очакваш да изоставя приятелката си? Ти самият не би постъпил така!

Катон изведнъж заговори с тих и студен глас.

— Мислиш ли, че ще допусна съпругата ми да бъде поставена на едно равнище с някаква селянка с лоша репутация? Виж се какво си направила със себе си! — И той махна презрително към разкъсаната й и изпоцапана дреха. — Изложила си се на мръсни ръце и на публично унижение там на селската поляна! Ти си моя съпруга! Нямаш ли гордост? Погледни се. Никога не съм виждал нещо по-страшно. И не стига, че ти самата си се изложила, ами си въвлякла и Оливия в това.

Всяко натъртено изречение биваше подчертавано от удар с камшика по бюрото.

Фийби нямаше нужда да се поглежда. Много добре знаеше какво представлява.

— Оливия сама взе решение — изтъкна тя. — А аз нямах друг избор, освен да направя това, което направих, и не разбирам защо ти не можеш да го разбереш. Трябваше да защитя Мег. Обвиниха я, че носи змийски зъб, но това беше същият зъб, който й бях извадила преди няколко дни. Казах ти за него. Мег го носеше на шега, един вид талисман срещу зъбобол. А котаракът не е никакъв таласъм, ами си е най-обикновен черен котарак.

Сега Катон за пръв път чу за котарака, макар да си спомняше, че и преди е чувал за зъба. Но това нямаше никакво значение.

— Твоите извинения не ме интересуват. Не знам какво да правя с тебе. Отказваш да уважиш молбите ми; пренебрегваш изричните ми заповеди; втурваш се презглава във всяка изникнала ситуация. Никога не мислиш, преди да направиш нещо, преди да кажеш нещо. Увличаш всички в импулсите си. Не мога да си представя какво ме е накарало да сметна, че ще бъдеш подходяща съпруга. Пълна загадка е как изобщо не приличаш на сестра си, след като имате едни и същи родители. Но ти не притежаваш нищо от достойнството на Даяна, от нейната грация, от вроденото й чувство за благоприличие. У тебе няма дори следа от изтънченост, от разбиране кое е уместно. Можеш ли да си представиш сестра си да прави нещо толкова безобразно?

И продължи в същия дух. Фийби стоеше втрещена, а когато всичко свърши, тя се обърна и избяга от кабинета.

Катон тръгна след нея, викайки Джайлс Крамптън, който изникна на момента. Бе очаквал да го повикат, след като бе разбрал потресаващата причина за тази също толкова потресаваща сцена пред вратата на имението. Лорд Гранвил нямаше да допусне простолюдието да се разпорежда в подопечния му юридически район.

— Арестувай онзи шарлатанин и нареди да го изгонят с камшик на пет мили извън границите на селото. И добре се погрижи цялото село да види. После ми доведи викария. Това е негова работа. А ако се намерят някакви водачи на тълпата, арестувай ги и ги хвърли в тъмницата.

— Да, сър. Веднага, сър.

Джайлс отдаде чест и хукна да изпълни заповедта на господаря си.

Фийби бе побягнала нагоре по стълбите, надявайки се Оливия да не я чака. Сега не можеше да говори с никого. Дори не можеше да се застави да иде при Мег. Нямаше сили да цери нечии други рани освен своите собствени. Хлопна вратата на спалнята зад себе си и се хвърли на леглото.

Лежеше по лице, когато някой почука на вратата.

— Върви си! — извика тя с пресипнал глас. Но резето се вдигна и вратата се отвори.

— Извинете ме, но си помислих, че може да ви помогна.

Брайън влезе в стаята, оставяйки вратата широко отворена.

Ако някой дойдеше, не биваше да заподозре, че тук има някакви тайни.

— Може ли да вляза?

— Май вече сте влезли — каза Фийби и седна на леглото. По лицето й имаше бразди от сълзи, очите й бяха зачервени и подути, красивият някога костюм за езда беше раздърпан и изцапан. — Но моля ви, идете си.

— Бяхте много смела тази сутрин — каза Брайън, без да обръща внимание на думите й. — И аз знам, че лорд Гранвил може да бъде много суров. Не би могъл да разбере онова, което сте направили за приятелката си. Повярвайте, съчувствам ви. И аз много пъти съм изпитвал остротата на езика му.

Той внимателно положи ръка на рамото й.

— За съжаление, не е в природата му да прощава.

— Той ще разбере, когато му обясня… когато не е толкова ядосан — каза Фийби, свивайки рамо, за да отмахне ръката му.

— Може би има начин да спечелите отново благосклонността му — произнесе замислено Брайън. — Някакъв начин да го накарате да забрави тазсутрешните събития… да забрави този ужасен удар, нанесен на гордостта му.

Фийби премигна, но не каза нищо. Потърси кърпичката, пъхната в ръкава, но като не я намери, отри влажния си нос с опакото на дланта.

— Може ли? — Брайън й подаде собствената си снежнобяла кърпичка, поръбена с дантела.

— Благодаря. — И Фийби издуха силно носа си.

— Не… не, задръжте я, настоявам — побърза да каже Брайън, когато тя понечи да му върне вече изцапаната негова собственост.

— Щом сте сигурен. — Фийби я сви на топка и я напъха в ръкава си.

Изгледа го замислено, с вече изсъхнали очи. Тази сутрин й бе оказал неоценима услуга. Спасяването на Мег само по себе си беше геройство.

— Какво предлагате?

Брайън сви вежди, поглаждайки устни с върховете на пръстите си.

— Не знам, но има нещо, което дочух… нещо, което може да причини неприятности на Катон от страна на висшето му командване, ако не съумее да го предотврати. Не знам дали има начин… Но не, как бихте могли да направите нещо, за да му помогнете в това?

— Не мога да кажа, ако не ми кажете нещо повече — разпали се тя. — Впрочем, какво бихте могли да знаете за висшето командване на Парламента?

— Ще се учудите — отвърна той сухо. — Но ако не искате помощта ми… — И той се обърна да си върви.

— Не съм казала това — пресече го Фийби. — Просто не съм сигурна как точно можете да ми помогнете.

Той се обърна отново към нея.

— Е, като за начало, накиснете две парчета в отвара от лайка и ги подръжте на очите си, докато подутото спадне. После си облечете една от вашите елегантни рокли, срешете косата си така, както ви показах, и се явете пред съпруга си, все едно нищо не се е случило. Ако изглеждате виновна, той ще продължи да ви третира като виновна. Трябва да се държите малко по-дръзко.

Фийби го слушаше, навела глава на една страна. Този съвет й се видя доста разумен. Тя не се срамуваше от постъпката си.

— Може би — отбеляза.

Брайън се поклони с ироничен проблясък в очите.

— Винаги на вашите услуги…

Вратата се затвори безшумно зад гърба му.

Фийби седна на леглото със смръщени вежди, впила поглед в скута си, и подсмръкна, за да прочисти носа си. Имаше смисъл в казаното от Брайън. Но как би могло всичко пак да бъде както преди? Презрителните думи на Катон шумяха в ушите й като ято разгневени стършели.

Той не я обичаше. Дори не я харесваше. Не можеше да я понася. Тя го отвращаваше. Не беше казал нищо подобно, но Фийби знаеше, че именно тази истина се крие зад тирадата, зад унизителното сравняване с Даяна.

Сълзите потекоха отново и тя силно прехапа долната си устна. Нямаше да се разплаче.

Под прозореца се разнесе тропот на копита; това разнообразие бе добре дошло за нея. Тя се смъкна от леглото, за да погледне. Джайлс Крамптън заедно с един кавалерист бе застанал пред входната врата пред отряд конници от милицията на Катон, строени в полукръг. Между Джайлс и кавалериста стоеше викарият с развявани от ветреца черни поли и плющящи от силните му жестове широки ръкави. Не изглежда доволен, помисли Фийби с мрачно задоволство.

Докато ги наблюдаваше, Катон излезе от къщата, облечен във войнишкия си кожен жакет, препасал меча на хълбока си, с късо наметало на раменете. Въпреки мизерното си настроение, когато го видя, Фийби усети познатото пулсиране в корема. После зърна изражението му, когато той се обърна към викария, и по гърба й полазиха тръпки. Не би искала в този момент да бъде на мястото на викария.

Не чуваше какво казва Катон, но виждаше ефекта от думите му. Самоувереното изражение на викария се смени с отбранително държание, в което се прокрадваше страх, и накрая той рухна под съкрушителното красноречие на маркиза.

Катон поне я защитаваше пред хората. И сигурно сурово щеше да се разправи с „търсача на вещици“. Селото никога нямаше отново да поеме правосъдието в свои ръце. Фийби потърси успокоение в тази мисъл, но усещането, че е предадена, беше също толкова остро, колкото и иглите на „търсача“. Хора, на които беше помагала, хора, които смяташе за свои приятели, се бяха обърнали срещу нея със сляпа отмъстителност. Още чувстваше ръцете им, докато й връзваха китките. Много време щеше да мине, преди да забрави… много време, преди отново да иде сред тях с предишното доверие.

Накрая, след като даде отсечени заповеди на кавалериста, който държеше викария, Катон се качи на коня си. Раменете на викария хлътнаха; главата му клюмна на гърдите, когато кавалеристът го поведе. Джайлс също се качи на коня си. Катон вдигна ръка, облечена в ръкавица, и даде сигнал за тръгване.

Фийби наблюдаваше как кавалкадата се изкачва по склона с лорд Гранвил, яздещ начело. Очите й засмъдяха и тя се извърна от прозореца с безпомощен жест. Толкова и успя да му се покаже красива и дръзка…