Неочакваната годеница

4

— Няма повече, бабо! — Фийби хвърли последната зелка от ямата в кошницата и изправи измъчения си гръб.

Облегна се на лопатата и отмахна косата от очите си с облечената си в ръкавица ръка. Денят беше слънчев и въпреки студа Фийби бе работила здравата, изравяйки зимните зелки на баба Спруъл от покритата със слама яма, където бяха струпани от есента. Калта от ръкавицата се смеси с потта на челото й и потече по бузата й, но тя не усети.

— Брей, момиче, какво си ми добричко — каза старицата. — Момчетата ми са на война, няма кого да помоля за помощ.

— Имаш ли новини от внуците? — Фийби нарами коша и пое по пътеката към вратата на кухнята.

— От Коледа насам нямам вести. — Баба Спруъл последва Фийби в кухнята. — Сложи ги в килера, пиленце… Един човек мина насам, казва, че срещнал Джеремая някъде в Корнуол. Били страшни битки, така рече. Обаче Джеремая се държал храбро.

— Казват, че роялистите вече нямат опора в Корнуол — рече Фийби, излизайки от килера. — На практика са се предали. Сигурна съм, че ще видиш внуците си скоро.

— Аха, само се надяваме и се молим, друго няма какво, пиленце. Сега ще ти дам парченце плодова пита, нали искаш? И чаша ябълково вино, а?

Баба Спруъл отвори шкафа и вдигна капака на едно пръстено гърне. Извади оттам увита в кърпа плодова пита и отряза едно голямо парче.

— Налей си ябълково вино, дете.

Фийби се възползва от поканата и отхапа голямо парче кейк. Знаеше, че макар материалната помощ да бе добре дошла за баба Спруъл и за другите стари жени в селото, останали без мъж, който да им помага, компанията й бе също толкова важна за стариците, които копнееха да си побъбрят в дългите си самотни дни. По-младите жени нямаха време за приказки, потънали в грижите за орди дечурлига и в цялата работа в дома, градината и малките парчета земя. Затова в тези месеци на война старите хора страдаха от изолация, иначе необичайна в сплотената селска общност.

Камбанките на църковния часовник накараха Фийби да скочи с изплашен вик:

— Олеле, пак ли стана единайсет и половина?

— Да, да, стана. Тоя стар часовник не закъснява и минута — каза бабата, сякаш това бе нещо успокояващо. — Всички мислехме, че няма да имаш време да помагаш на старите хора, след като се омъжи — бъбреше старицата, изпращайки Фийби до пътната врата. — Мислехме, че си станала вече голяма дама. — И тя се изсмя, сякаш бе казала някаква нелепост.

— Да, бе, и аз така помислих — отвърна Фийби и се изсмя. Отвори вратата и вдигна ръка за довиждане. — Нищо няма да се промени, бабо. Аз съм си все същата.

Поради някаква причина това накара баба Спруъл да се разсмее здравата, а сбръчканото й обветрено лице се нагърчи като печена ябълка.

— Аха, ще видим това, детенце — отвърна тя и все още смеейки се, тръгна обратно към къщата.

Фийби хукна по селската улица, придържайки полите си, за да ги предпази от калта, макар че вече беше доста късно за това, помисли тя тъжно. Полата на кафявата й вълнена рокля и някога бялата фуста отдолу бяха налепени с дебел слой кал от зелевата яма в градината на баба Спруъл. Катон беше казал, че иска да обядват по пладне, а неточността винаги предизвикваше сардоничните му коментари. Сега пак нямаше да има време да смени окаляната рокля. Какво пък, да не би да се случва за пръв път?

Когато наближи селската ливада, видя група хора, събрани около оградата. Над тях се извисяваше безпогрешно различаващата се фигура на Катон Гранвил, възседнал бойния си кон.

Сърцето на Фийби отново подхвана трескавия си танц. Той беше гологлав и вятърът рошеше късо подстриганата му тъмна коса. Обикновено се обличаше в черно, с изключение на снежнобялата якичка на врата. Колко му отиваше! Отиваше на изправената му фигура, на властната му военна стойка. От това кафявите му очи ставаха почти черни, а мургавото му лице добиваше маслинен оттенък.

Тя забави крачка, докато се приближаваше. Обикновените дрехи на маркиза, всичко в него издаваше богатство. Държеше юздите и камшика с ръце, облечени в обточени с дантели кожени ръкавици. Тези ръце почиваха на дъгата на обшитото с кожа седло. Краката му бяха обути в ботуши от най-фина еленова кожа. Черните кадифени гънки на жакета бяха отметнати небрежно назад на раменете, откривайки бялата риза с набрани ръкави, поръбената с дантели якичка, големите сребърни копчета, изпъкващи върху черното наметало, и обкованата със сребро дръжка на извитата кавалерийска сабя на хълбока му.

Как можеше един мъж да е толкова красив, запита се Фийби. Силата му ли я привличаше? Или ореолът му на повелител, който караше коленете й да се подгъват? Защо трябваше да се поддава на такава съблазън само защото един мъж държеше света в подчинение?

Това беше нелепо! Неразбираемо. Но беше факт. Факт, който по никакъв начин не се омаловажаваше от огромното разочарование, което женитбата й бе донесла.

Тя осъзна, че се приближава все повече до тази групичка, без да е имала подобно намерение. Но в същия момент разбра и че няма желание Катон да я види. Ако побърза, ще го изпревари на масата. Обърна се, но беше малко късно.

Катон, който в качеството си на мирови съдия присъстваше на арестуването на един скитник, вдигна поглед точно когато Фийби се отдалечаваше от тълпата. Какво, за бога, я бе довело насам? Не беше прилично млада жена в нейното положение да скита пеша, и то сама из селото. И със сигурност мястото й не беше там, където щяха да наказват хулигани и престъпници.

Той извърна коня си, давайки на тълпата да види, че правосъдието е приложено, и препусна след жена си.

Фийби чу мекия тропот на копита по влажната трева. По гърба й полазиха тръпки, кожата на главата й настръхна. Не знаеше на какво се дължи това. Напоследък не знаеше дали иска да бъде в компанията на Катон или не. Спря и се обърна.

— Добро утро, милорд — поздрави тя тържествено и официално.

— Какво правиш тук, Фийби?

Катон дръпна юздите. Отправи й смръщен поглед. По лицето й имаше кални следи, косата й приличаше на свраче гнездо.

— Какво се е случило с тебе? Изглеждаш така, сякаш са те влачили през плетищата.

— Копах зелки — обясни Фийби.

— Зелки? Зелки ли каза?

Тя кимна.

— Бяха прибрани в яма, за да се запазят от сланата, а сега баба Спруъл иска да прави туршия и аз й ги изрових.

Катон я изгледа втренчено. В думите и нямаше капка смисъл. Наведе се и заповяда рязко:

— Дай ми ръка и стъпи на ботуша ми.

Тя го погледна с огромните си сини очи с цвят на великденчета. Наситеният им цвят смая Катон, който нетърпеливо очакваше жена му да се подчини.

— Моля за извинение, милорд — каза Фийби, след като се поколеба един миг, — но аз не обичам конете. Те ме плашат. Имат такива огромни жълти зъби и когато ги яздя, като че ли знаят, че не мога да ги владея, и ме отнасят.

— Този кон няма да те отнесе — заяви Катон. — Сега направи каквото ти казах. Лейди Гранвил не може да откаже да язди, това е нелепо.

Той щракна нетърпеливо с пръсти, без да сваля кожената си ръкавица.

Фийби преглътна. Хвана ръката му и вдигна крак, опитвайки се да стъпи на ботуша му. Изглеждаше много високо, а краката й не бяха особено дълги. За разлика от Даяна, чиито крака стигаха до под мишниците, припомни си огорчено Фийби, докато подскачаше, за да успее накрая да стигне ботуша на Катон.

Той я издърпа, хвана я през кръста и я настани на седлото пред себе си.

— Ето така, сега си в безопасност.

Фийби прехапа устни и само леко кимна в отговор. Сърцето й отново се разтуптя, тя не можа да сдържи тръпката, преминала по гърба й, когато усети тялото му, толкова топло и близко, зад гърба си. За щастие конят тръгна, набирайки скорост, и треперенето й намери оправдание.

— Сега може да поговорим за зелките — каза Катон след минута.

Стисна я по-здраво през кръста, когато конят прескочи тесния ров, разделящ полето от селските ливади.

— Ами, в селото няма мъже. Или са убити, или са на война — отвърна Фийби, когато си пое дъх. — Някой трябва да помага на бабичките в нещата, които мъжете биха направили за тях. Като например да им изкопаят зелките — завърши тя и махна с ръка.

— Правилно и уместно е да се грижиш за благополучието на крепостните — отговори Катон, след като възприе обяснението. — Да осигуряваш лекарства и храна за болните и бедните, например. Но маркиза Гранвил не е селска ратайкиня. Тя не копае зелки и не върши никаква ръчна работа.

— Тогава кой трябва да я свърши? — запита простичко Фийби.

Катон не отговори. Влязоха в двора на конюшнята, той слезе и посегна да свали Фийби от седлото. Хвана лицето й в шепи и я загледа мълчаливо и леко намръщено.

— Не е редно жена ми да скита наоколо, изглеждайки като плашило, което е стояло прекалено дълго на полето — изрече той с равен тон.

Изтри с палец едно кално петно от бузата й.

— Смятате ли, че е редно във фермите ви да има нуждаещи се крепостни, сър? — В сините очи на Фийби проблесна войнствена искрица. — Ако можете да намерите кой да им помогне, тогава аз ще се опитам да се науча да си седя у дома и да бродирам.

— Този тон не ти подхожда — заяви Катон и в очите му също проблесна гневно пламъче.

Фийби си пое дълбоко дъх.

— Тогава ви моля за извинение, милорд. Но бих казала, че не подхожда на земевладелец да пренебрегва нуждата на крепостните си.

Направи лек реверанс и хукна към изхода на двора.

Какво безсрамие, помисли Катон, загледан след отдалечаващата се фигура. Подгъвът на роклята й се бе разпрал и се влачеше по калния калдъръм, събирайки сламки и други недотам приятни остатъци, каквито се валяха из дворовете на конюшните.

— Моля за извинение, милорд. — Провлачените йоркширски гласни на Джайлс Крамптън накараха Катон да се обърне. — Нещо станало ли е, милорд?

И лейтенантът хвърли кос поглед на господаря си.

— Какво е положението в селото… с крепостните, най-общо? — запита внезапно Катон.

Джайлс се позамисли над въпроса, но не беше сигурен за какво точно положение става дума.

— Ами, както обикновено, предполагам — каза той накрая.

— Да, но какво е обикновеното? — В гласа на Катон се долавяше нетърпение. — Има ли някакви определени трудности, които да са ти известни?

— О, колкото до това, всичко си е както обикновено, сър. — Джайлс сви рамене. — Жените трябва да се справят както могат. Напоследък не получават много помощ от мъжка ръка.

— Доколко зле е положението? — Катон се вгледа някъде над главата на мъжа; Джайлс беше поне с половин глава по-нисък от господаря си.

— Най-зле са май бабичките и младите жени с деца, сър, така мисля.

Катон сложи ръка на тила си и на челото му се очертаха дълбоки бръчки.

— Защо никой не ми го е казал?

Джайлс изглеждаше озадачен.

— Интересувате ли се от това, сър?

Наистина, досега не се бе интересувал.

— Да, сега да — отсече Катон. — Прати няколко мъже в селото да видят с какво да помогнат в полската работа.

— Имате право, сър. — Джайлс вдигна ръка към шапката си за поздрав. Извърна се и продължи небрежно през рамо. — Скоро ще потеглим за обсадата на Бейсинг Хауз, нали, милорд?

Катон разбра какво цели въпросът. Джайлс Крамптън не смяташе полската работа подходяща за високо дисциплинираните му и обучени войници. Досега се бе сдържал през четирите седмици, последвали сватбата, но явно вече смяташе, че на медения месец му е време да приключва.

— Тръгваме сутринта. Кажи на мъжете да направят каквото могат днес — каза Катон и бе възнаграден с широка усмивка.

— Да, милорд, веднага се захващаме.

Катон кимна и влезе да обядва.

— Разделяй и владей.

Всички очи се обърнаха към сър Джейкъб Астли, който стоеше до един засводен прозорец, гледащ към квадратния двор на колежа Крайстчърч. Той барабанеше с пръсти по дебелия каменен перваз. Рубинът на единия му пръст чукна по камъка.

— Не съм сигурен, че разбирам думите ви, Астли.

Крал Чарлз вдигна поглед изпод тежките си клепачи и обърна глава към мъжа, застанал до прозореца. Фино изрязаното лице на краля изглеждаше уморено под светлината на лампите, гъстата му къдрава коса се спускаше вяло по раменете. Бе дошъл на кон в Оксфорд предния ден, преследван от кавалерийски отряд от „новата армия“ на Кромуел. Едва успя да се изплъзне. Негово кралско величество още не бе възстановил равновесието си. Да бъде преследван от собствените си поданици, да се изплъзне на косъм от плен — това го бе съсипало така, както нищо друго на света; сега той управляваше Англия само номинално.

— Искам да кажа, сир, че ако можем да внесем разкол сред членовете на Парламента… ако направим така, че да се скарат помежду си, тогава по-лесно ще можем да се споразумеем с тях.

Сър Джейкъб обърна гръб на прозореца, очите му горяха с убедителен пламък посред бледото му лице.

— Точно така, сир. И аз чух да се говори за разногласия сред висшето им командване.

Брайън Море излезе от сянката, където бе стоял тихо досега, слушайки и изчаквайки момента, когато ще може да привлече вниманието на краля.

Крал Чарлз погледна младия мъж с леко свити вежди, опитвайки се да го разпознае. Стройната фигура, облечена безупречно в гълъбовосива коприна, му бе позната отнякъде, а още по-познати бяха малките кафяви очи, твърди като камък.

— Брайън Море, ваше величество — и той се поклони ниско. — Простете ми, че се обадих.

Кралят махна небрежно с ръка.

— Ако имате да кажете нещо полезно, сър, не се церемонете.

— Господин Море се бе натоварил да донесе предложението за амуниции от Оранжкия крал, сир. Може би си спомняте, че му благодарихте, когато се върна от Ротердам — обади се лорд Хамилтън от далечния край на обшитата с ламперия зала, застанал до амбразурата на прозореца, противоположен на този, който гледаше към двора.

Той гризеше палеца си, белейки внимателно освободената кожа, като я плюеше на пода в краката си.

Кралят като че ли се позамисли за миг над изявлението. После се усмихна. Беше невероятно мила усмивка.

— Наистина си спомням. Вие ни служихте добре, господин Море. Съветът ви е добре дошъл.

Брайън почувства прилив на триумфираща гордост. Най-накрая го приеха. В светая светих. Той пристъпи крачка напред.

— Моят втори баща е маркиз Гранвил, сир.

Болезнена бръчка проряза челото на краля. Някога маркизът беше и приятел, и верен поданик.

— Човек не е отговорен, ако роднините му са предатели — заяви принц Рупърт, племенникът на краля, стараейки се някак да го успокои.

Пълното му красиво лице бе зачервено благодарение на съдържанието на чашата, която бе стиснал здраво в обсипаните си с пръстени ръце.

— Още по-малко пък е отговорен за втория си баща — съгласи се сър Джейкъб. — Гранвил още ли се вижда с вас?

— Досега не е престанал, сър.

Брайън стисна устни на тънка линия, каменните му очи като че ли още повече се смалиха. Нямаше скоро да забрави унижението от последния път, когато бе гостувал на втория си баща. Незаконната племенница на маркиза, Порция Уърт, сега маркиза Ротбъри, го бе направила на глупак, а и онова изчадие Оливия не изоставаше от нея.

Още се бореше със спомена за смеха на доведената си сестра, за ликуващия й поглед, докато се наслаждаваше на унижението му. Положението се бе обърнало. В миналото той биваше винаги отгоре, тероризираше детето, държеше го в несигурност само за да се забавлява от това, и имаше намерение отново да си възвърне този контрол. Когато застанеше начело на фамилията Гранвил, щеше да има огромни възможности да си отмъсти на това момиче.

— Помислих, че може би ще успея, ако внеса объркване в дома на втория си баща — продължи Брайън. — Той отново ще ме приеме с разтворени обятия, ако намекна, че съм се разколебал в убежденията си…

Огледа се наоколо в очакване на реакцията. Кралят изглеждаше леко отегчен, Рупърт — заинтересуван, а сър Джейкъб и дукът явно се въздържаха от оценка.

— Шпионин във вражеския лагер? — проточи заинтригувано Рупърт.

— Така да се каже, сър. — Брайън вдигна небрежно рамене. — Някой, който да подхвърли дезинформация. Да гледа и да слуша. Може би да намери нещо полезно. Нещо, което да създаде разкол между Гранвил и останалите.

Настъпи кратко мълчание, после кралят се обади:

— Имате ли определен план, господин Море? Или се целите наслуки?

— Напротив, сир. Още нямам конкретен план, но ако мога така да се изразя, имам известни… известни възможности да се възползвам от основния шанс. На мене ми се случват неща, които може да не се случат на други хора.

— С не толкова лукави умове — изкикоти се принц Рупърт. — Да, чух какви сделки сте вършили със Стрикланд в Хага. Разбрах, че за известно време сте го водили за носа.

— Толкова, колкото да събера информацията, от която имахме нужда — съгласи се Брайън без излишна скромност.

Нямаше нито време за такова нещо, нито пък нужда от него.

— Гранвил пак се е оженил, както чувам — вметна сър Джейкъб. Лицето на Брайън стана гладко като полиран мрамор.

— За сестрата на покойната си жена — отвърна той. — Съюзът между Гранвил и Карлтън си остава здрав, както преди.

Крал Чарлз потърка слепоочията си.

— Което ни води пак до плана на сър Джейкъб за разделянето и владеенето.

— Кромуел и Феърфакс са като две грахчета в шушулка — изтъкна дукът. — И както казва Море, съюзът между Гранвил и Карлтън е здраво циментиран.

— Но ако бъдат принудени да вземат страната на някой от приближените си… — подсказа Брайън.

Мисълта му препускаше. Не бе очаквал толкова скоро да получи подобна възможност. Но сега ясно виждаше как би могъл да даде забележителен принос към каузата на краля. И по такъв начин да постигне собствените си цели.

Той пристъпи към масата и застана с леко свити юмруци, подпрени на бляскавия сатен.

— И Кромуел, и Феърфакс вярват на втория ми баща. Но да предположим, че лоялността му бъде поставена под въпрос. Ако Кромуел го подкрепи, а Феърфакс не… — Той огледа обшитата с ламперия стая с въпросително вдигната вежда.

Сър Джейкъб ритна една цепеница обратно в огъня.

— Гранвил е почтен човек.

Премереното изявление увисна за миг в прашната, претъпкана стая.

— Бихте ли нарекли почтен един човек, който въстава срещу своя крал, сър? — запита принц Рупърт с блеснали под светлината на лампата очи, като отблъсна назад стола си и скочи на крака.

Той огледа яростно цялата стая и лицето му още повече се зачерви. Беше безстрашен мъж, толкова ревнив към репутацията си на блестящ командир, колкото страстно защитаваше божественото право на крал Чарлз да управлява Англия.

— Гранвил е предател и ще изгуби главата си, когато всичко свърши — продължи принцът. — Както и всички те.

Той напълни отново сребърната си чаша от гарафата на масата; движенията му бяха толкова резки, че рубинени капчици опръскаха дългата маса.

Сър Джейкъб вдигна рамене. Нямаше особен интерес да защитава маркиз Гранвил от нападките на кралския племенник.

Рупърт пресуши чашата си, отмятайки глава, и водопадът на къдравата му коса се разля по широката му дантелена яка. Пусна рязко чашата на масата.

Кралят се изкашля леко, напомняйки на лордовете кой всъщност взема решенията в това събрание.

— Господа, нека се върнем към въпроса, който разисквахме. Аз съм затворник тук, в този град, преследван от кавалерията на Кромуел. Нашата армия е разстроена, поддръжниците ни са обсадени в собствените си домове. За да получим още помощ от шотландците, би трябвало да отстъпим по споразумението…

Той подпря лакти на масата и сплете пръсти. Споразумението щеше да го принуди да се съгласи на учредяването на презвитерианска църква в Англия. Грях, който той беше убеден, че ще призове върху главата му божия гняв. Би предприел такова действие само под натиска на изключителни обстоятелства.

— Приемам всякакви предложения. В това на Астли като че ли има смисъл. И в лицето на господин Море виждаме съвършения инструмент за него.

Той отправи още една усмивка към Брайън, който едва се въздържа да не нададе триумфален крясък.

— Да, значи ще започнем с Гранвил. — Гласът на сър Джейкъб прозвуча рязко. — Но ще ви трябва нещо повече от обикновено мошеничество, господин Море. Повтарям, Гранвил е толкова почтен, колкото е и умен.

Вгледа се продължително в принца със сардонично вдигната вежда, подканваща го да възрази, но когато Рупърт запази мълчание, той продължи:

— Ако свалим маркиза, цялата къщичка от карти ще рухне. Те ще се изпокарат. Гранвил има много привърженици, но има и хора, които няма да възразят, ако го видят да пада.

Изви уста в цинична усмивчица. Винаги можеше да се разчита на човешката природа и на нейните слабости.

— Ако ми поверите тази мисия, ваше величество, давам ви дума, че няма да се проваля — каза Брайън с искрен глас.

— Ние ви се доверяваме, сър. — Кралят стана. — Господа…

Махна с ръка за сбогом и тръгна към вратата. Стражът скочи да я отвори и кралят се раздели с кланящите се свои поданици, последван от принц Рупърт.

— Внимателно подготвяйте плановете си, Море — посъветва го сър Джейкъб, който също тръгна към вратата. — Гранвил не е глупак.

— Не е, но е младоженец — обади се някой с цинично изхихикване. — И в ума му няма да има място за кой знае колко други неща, смея да твърдя… поне за един-два месеца.

Брайън не отговори на задявката. Приближи се към прозореца, противоположен на двора. Той даваше изглед към широките простори на поляната на Крайстчърч и редицата оголени от зимата дървета покрай брега. Пейзажът беше спокоен, трудно бе човек да си представи, че зад стените на града вилнее война. Часовникът на кулата удари пет пъти; острите му звуци отекнаха над града.

Катон имаше нова жена. Новите жени означаваха деца. Късметът на Брайън нямаше да трае вечно. Един ден Гранвил щеше да има син, освен ако нещо не се случи. Напук на многото възможности той бе оцелял досега във войната и ако имаше същия късмет, щеше да оцелее докрай. Но най-важната цел на Брайън трябваше да бъде новата маркиза. Сватбата е била преди месец, досега тя сигурно вече е заченала и дори може би носи детето, което щеше да го обезнаследи.

Загледа се в падащия здрач със здраво стисната уста. Бе успял да отстрани онази, преди да създаде друго освен две малки ревли; със сестра й нямаше да бъде по-трудно. Не беше виждал момичето, но ако приличаше на Даяна, щеше да бъде лесна за опитомяване, празноглавка, която мисли само за мода и удоволствия. Щом се намести под покрива на Гранвил, ще намери начин да я отстрани. Но първо може би щеше да я използва. Почти бе успял да накара Даяна да работи против Катон. Защо не и тази? И когато изпълнеше поставената от него задача, щеше да се отърве от нея… и от носения от нея зародиш.

А после, ако войната не се погрижи за Катон, той ще трябва да насочи вниманието й натам. Един плодовит и изобретателен ум лесно щеше да уреди някакъв нещастен случай.

И Брайън мислено се поздрави, докато последните удари на часовника отмираха в здрача.

По пладне Катон и Джайлс Крамптън влязоха в двора на конюшнята. Беше светъл, ясен ден, с обещание за топлинка в лъчите на ранното мартенско слънце.

— Кога смятате, че ще си бъдем у дома този път, милорд? — осведоми се Джайлс привидно небрежно.

Отметна юздите на врата на коня и слезе от седлото, като си подсвиркваше нещо неопределено през зъби.

Катон добре съзнаваше, че Джайлс гори от желание да се върне към настоящата си работа — дългата, изтощителна обсада на Бейсинг Хауз. Бяха прекарали там само три дни, преди Катон да получи съобщение от Кромуел да отиде на съвещание в лагера на генерала при Оксфорд. Джайлс, най-довереният му лейтенант, трябваше да го последва. И както обикновено, се разкъсваше между желанието да бди върху здравето, благополучието и дисциплината на отрядите на Катон и нуждата да бъде до своя командир.

По пътя към главния щаб на Кромуел Катон се бе отбил у дома в Уудсток. Трудно беше да откъсне мислите си от постоянната грижа с военните действия, но не би могъл да мине покрай дома си, без да провери как са със здравето съпругата и дъщерите му.

— Няколко часа, а после надвечер отиваме в лагера на Кромуел. След съвещанието вероятно ще прекарам тук един-два дни. Ти можеш да се връщаш при обсадата.

Докато изричаше това, Катон слезе и хвърли юздите в ръцете на един слуга. В това време в двора влязоха двете му малки дъщери, които яздеха шотландски понита, водени за юздите от един слуга здравеняк.

Усмихнаха се плахо на баща си, когато той се приближи към тях, и тържествено му съобщиха, че се учат да яздят в тръс. На тяхната възраст — четири и пет години — това беше забележително, помисли Катон и ги поздрави със съответстваща сериозност. Майка им беше безстрашна ездачка. За разлика от по-малката си сестра.

Той се раздели с децата и тръгна към къщата, мислейки, че трябва да научи Фийби да преодолее страха си от конете. Абсурдно беше да язди само на леко дамско седло, седнала зад слугата. Сега нямаше да има време, но когато му останеха няколко свободни дни, щеше да започне.

Обветрените тухли на къщата блестяха меко под слънчевите лъчи, а прозорците хвърляха искри. Наближавайки къщата, се улови, че мисли колко приветлива изглежда. Спомни си колко обичаше да се връща тук при Нан. Отвращението й от спалнята никак не намаляваше топлотата и привързаността помежду им. В нейно лице бе имал невероятна другарка и смъртта й искрено го огорчи. Много повече от смъртта на майката на Брайън. Бракът им бе твърде кратък, за да се породи някаква емоционална привързаност. Браковете на приятелите му и неговият с Даяна му бяха показали каква рядкост е съпружеското разбирателство и привързаността, които бе изпитвал към Нан. След няколко горчиви и разочароващи месеци бе разбрал, че няма да получи това от Даяна; сега нямаше да се съгласи да бъде разочарован и от малката й сестра.

Икономката изплува по коридора, за да го посрещне, докато той влизаше в къщата, мигайки, за да нагоди очите си след ярката светлина навън.

— Добро утро, ваша светлост. Очаквахме ви чак другата седмица.

— Имам работа край Оксфорд и се отбих — каза той, хвърляйки камшика си на дългата пейка, и свали ръкавиците си. — Лейди Гранвил тук ли е?

— Мисля, че е горе, милорд. Струва ми се, че още не е станала тази сутрин.

Катон се намръщи. Фийби не беше поспалата, а вече минаваше пладне.

— Добро утро, сър. — Оливия слизаше по стълбите с неизменната книга в ръка. — Не ви очаквахме д-днес.

— Така е, повикаха ме в главния щаб — отвърна Катон, поглеждайки дъщеря си с усмивка, породена от досегашните му мисли.

Оливия много приличаше на майка си, с изключение на дългия гранвиловски нос. Имаше същия навик да събира вежди и да свива устни, когато мислеше над нещо.

— С-слязох да взема свещи за четене — осведоми го тя. — Трудно се вижда в хола, дори когато грее слънце.

— Какво четеш?

— Коментарите на Цезар. — Тя му показа корицата на книгата. — М-много е интересно. За галските войни.

Катон кимна.

— Спомням си.

— Н-не ти ли се видя интересна? — Черните й очи блеснаха.

— Не особено — каза Катон и се усмихна при спомена. — Мисля, че забележителните й моменти би трябвало да са се запечатали у мене.

Оливия го погледна с явно неверие.

— Как можеш д-да не я намираш абсолютно увлекателна?

Нан никога не беше насърчавала стремежа на дъщеря си към книгите, тя беше твърде земна, но имаше остър ум, който Оливия явно бе наследила. Катон потупа леко бузата на дъщеря си.

— Историята на войните ми е интересна — утеши я той. Оливия го погледна косо. Въпреки усмивката в очите й се долавяше притеснение, между веждите тлееше леко напрежение.

— Тъжен ли си?

Катон поклати отрицателно глава.

— Не, но обсадата е тъжно нещо… по-тъжно от всичко.

Оливия кимна и докосна ръката му. Двамата не говореха за чувствата, които изпитваха един към друг, но понякога един бегъл жест изразяваше неизразимото. Катон стисна леко пръстите й.

— Къде е Фийби?

Оливия сви вежди.

— Не съм я виждала тази сутрин. Може би пише п-пиесата си.

— Пиеса ли?

— Да, пише пиеса — каза Оливия, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Тя е много добра поетеса.

Катон нямаше представа за литературните претенции на жена си. Това не изглеждаше присъщо на Фийби.

Поклати глава, сякаш за да отстрани тази главоблъсканица, и се насочи към стълбите, изкачвайки ги две по две, без дори да изглежда, че бърза. Тръгна по коридора, водещ към източното крило, и отвори вратата на спалнята си.

Стаята тънеше в тъмнина, завесите още не бяха дръпнати — нито тези на прозорците, нито на леглото. Огънят в камината бе почти угаснал.

Катон отиде до леглото и дръпна завесите.

— Фийби, да не си болна?

Тя се бе свила в най-далечния край на леглото и когато чу гласа му, се обърна по гръб с лек стон. Лицето й в полумрака беше бледо, очите подпухнали. Наистина не изглеждаше добре.

Болна… може би бременна?

— Какво има? — запита той, сдържайки нетърпението си, и дръпна още завесите, за да я види по-ясно.

Фийби отново се обърна настрана, този път с лице към него, и пак сви колене към гърдите си с още едно изпъшкване.

— Мензисът ми — измърмори тя, сривайки надеждите му. — Първия ден винаги е зле, но този път е по-лошо.

Значи цял един месец изпълнение на съпружеските задължения не беше дал плод. Той погледна към нея, свивайки вежди.

— О, колко съм недискретна — изхленчи Фийби, затваряйки очи, и отново изпъшка.

Катон не намери какво да каже. Предишните му жени винаги бяха много дискретни по повод месечните си неразположения. Някоя вечер се преместваха да спят на леглото в будоара и спяха там, докато не се завърнеха, пак така без никакви обяснения, в съпружеското легло.

Фийби отново отвори очи в продължаващото мълчание.

— Извинете ме, милорд, ако съм ви шокирала — каза тя с оправдаващ се тон, изправяйки се на възглавниците, като отмахваше обърканата коса от лицето си. — Не мога да контролирам думите си, особено при мензис, когато всичко у мене е с главата надолу и се чувствам така разпъната и раздразнителна, а в следния миг ми е толкова тъжно и искам да плача… о, какво говоря? Вие не искате да слушате това, нали?

За миг изглеждаше така, сякаш Катон щеше да се разсмее. После той огледа затъмнената стая.

— Нищо чудно, че се чувстваш зле. В тази стая е непоносимо мрачно и студено, а навън слънцето е грейнало като в същинска пролет.

Докато говореше, той дръпна завесите от леглото, после се отправи към прозореца и отмахна настрана тежкото кадифе, пропускайки в стаята поток светлина. Обърна се към камината, взря се в пепелта, взе наръч дърва от кошницата и ги хвърли върху тлеещата жарава.

Фийби наблюдаваше с вял интерес как той домакинства, несъзнателно масажирайки болящия я корем.

— Бихте ли могли да помолите госпожа Бисет да ми направи горещо мляко с вино, милорд? Ако това няма да ви създаде трудности — добави тя.

— Мляко с вино ли? Посред бял ден… Не мисля, че би било разумно… но добре… предполагам, ако това ще помогне на твоя… твоя…

Не довърши изречението, раздухвайки огъня доста по-енергично, отколкото бе необходимо, докато той започна да пламти и да пращи. Хвърли една цепеница върху пламъците и побърза към вратата.

— За дълго ли си дойдохте? — Яркосиният поглед на Фийби го последва жадно, докато той се отправяше към вратата.

Бе облечен отново в черно, подчертавано само от снежнобялата яка на ризата и от изумруда на пръста му.

— Не, имам среща с Кромуел тази вечер. Но тъй като минавах наблизо, помислих да дойда да те видя как си.

— И после ще се върнете на обсадата ли?

Катон се обърна да я погледне. Толкова ли бързаше да го види да си отива? Въпреки бледността и сенките под очите, натежалият й поглед го следеше внимателно.

Той имаше намерение да прекара няколко дни с нея, но при сегашното й положение нямаше никакъв смисъл.

— Да — отвърна Катон. — Ще се върна там за една седмица. — Той отвори вратата. — Ще ти пратя госпожа Бисет.

Фийби загледа затворилата се след него врата с очи, в които нямаше никакъв блясък. Значи още една седмица, преди да го види отново. Почувства се ужасно, коремът отново започна да я боли и тя отчаяно придърпа завивките до брадичката си.

Болката наистина беше по-силна от обикновено. Запита се дали не е заради напоените с билки гъби, които Мег й бе дала, за да не зачене, Фийби ги ползваше с религиозна старателност всяка вечер, когато си лягаше, преди Катон да се качи при нея, а после, когато беше сигурна, че е заспал, се измъкваше полека от леглото и се очистваше от всякакви остатъци от тяхното съвкупление. Този месец маневрата беше успяла, помисли тя, изстенвайки още веднъж.

Разочарован ли беше Катон? Невъзможно бе да се съди по изражението му. Но пък лицето му почти никога не издаваше какво мисли. Тъмните кафяви очи бяха като затворена книга, чертите на лицето — гладки и безстрастни. Рядко го беше виждала сърдит, макар че при случай можеше да бъде неприятно саркастичен.

Вратата отново се отвори и Оливия влезе в стаята с поднос, на който имаше покрита купа.

— Баща ми току-що тръгна, но ми каза, че не ти е добре — каза тя със загрижен тон. — Почудих се къде си, когато н-не слезе за закуска, но помислих, че сигурно си отишла в селото да помагаш на някоя от жените.

Тя сложи подноса на нощната масичка.

— Той не каза какво ти е. Да не би да е мензисът?

Допреди месец двете бяха спали в една спалня и добре познаваха циклите си.

Фийби кимна.

— Чувствах се зле — каза тя. — Дори да беше дошла, нямаше да ти бъда добра компания.

Оливия я погледна със съмнение. Фийби беше толкова отпаднала, лежейки в огромното легло, някак погълната от невидимото присъствие на лорд Гранвил в тази стая, където почти по нищо не личеше, че и Фийби живее тук. Не се виждаха никакви женски следи — нито дори четките за коса, никакви разхвърляни дрехи, никакви цветя, никакви кутийки с кремове, масла и парфюми.

— Странно — отбеляза тя. — Когато Даяна беше жива, тази стая изглеждаше повече нейна, отколкото на баща ми. Само че сега н-никак не личи, че е твоя.

Тя вдигна салфетката от купата и я подаде на Фийби.

— Нямам чувството, че е моя — отвърна омърлушено Фийби, вдъхвайки успокояващия мирис на горещото мляко с вино. — Изобщо не се чувствам омъжена.

— Нима баща ми не те кара да се чувстваш омъжена? — подхвърли изпитателно Оливия. — Знам, повечето време е много зает. Но н-не е ли по-добре така? Да можеш да си живееш живота, без някой да ти се меси? Както винаги си казвала, че ще направиш.

— Да, точно това искам — побърза да отговори Фийби. — Просто обичайната депресия, знаеш как е. Като черно куче на рамото ми. — Тя отпи голяма глътка от млякото и се усмихна малко по-весело. — Сега съм много по-добре.

Оливия не беше съвсем убедена, но искаше да е така, затова седна на края на леглото и започна да угощава Фийби с кухненските клюки, докато горещата напитка упражняваше успокоителното си въздействие, отпускайки стегнатите мускули.

Звукът на копита и настоятелният кучешки лай точно под прозореца на Фийби накараха Оливия да се изправи.

— Чудя се кой ли може да е.

Тя отиде до прозореца и нададе радостен вик.

— Порция е!

— Наистина ли? — Фийби отхвърли завивките и стана; болките й като по чудо бяха изчезнали.

— А, и Джуно е тук — добави възбудено Оливия.

Грабна наметалото на Фийби от окачалката и й го подхвърли.

— Метни си това, после можеш да се облечеш.

Фийби нямаше нужда от подканване. Наметна се, нахлузи някакви чехли и хукна към вратата.