Неочакваната годеница

11

— А, ти си била тук, Фийби. Търсех те навсякъде. Предположих, че си в приемната, но Оливия каза, че ще бъдеш тук поради някаква причина.

Фийби стресната вдигна поглед от мястото си на лавицата за бельо в килера. Бе толкова погълната от писането, че човешкият глас, дори гласът на Катон, за миг почти я подразни.

— Понякога обичам да пиша в килера, милорд — обясни тя, облизвайки върха на перото си. — Много е тихо и миризмата на билките като че ли помага на вдъхновението. Само че в момента метриката ми бяга. Не е много класическо да се променя метриката в средата, но ямбичният пентаметър звучи странно… — Тя замълча. — Но защо това би ви интересувало?

— Аз, естествено, не разбирам много от поезия — съгласи се Катон.

В килера беше наситено с аромати и много топло, по челото на Фийби бяха полепнали малки кичурчета коса. Катон изведнъж осъзна колко съблазнителна изглежда. Беше направила нещо различно с косата си, гърдите й изглеждаха като нежни сметанови хълмчета, разголени почти до зърната в тази изумително чувствена синя рокля. Съчетанието от съблазнителна изтънченост и младежка невинност представляваше странен парадокс.

— Предполагам, не се съчетава с войнишките занимания — каза Фийби. Погледът й се плъзна отново към хартията. — Питам се дали хекзаметър или сафически стих няма да свършат работа — произнесе замислено, зачеркна един ред и надраска набързо нещо.

Обхваната от съчинителската магия, тя като че ли нямаше много време за съпруга си. Светлината в кръглите й сини очи, светлината на чистото желание и обещание, която той свикваше да вижда, щом тя вдигнеше поглед към него, подозрително отсъстваше. Катон усети, че това му липсва.

— Навярно ще е грандиозен сюжет — произнесе той нехайно, облегнат на затворената врата. — Живи картини с такъв размах.

— О, не познаваш дори половината — каза Фийби с въздишка. Вдигна очи. — Сега започвам да мисля по костюмите. Можеш ли да си представиш какво главоболие е това?

И поклати тъжно глава.

— Не знам защо не се заех с нещо по-просто. С гърците или римляните… тоги и лаврови венци се набавят по-лесно, отколкото накъдрени яки и кринолини, не мислиш ли?

— Без съмнение — съгласи се той.

— Може би Цезар и Помпей… или пък Тиберий… но той е бил много неприятен човек; и разбира се, ако се пише за Рим, трябва да се намерят отнякъде лъвове, защото не може да се пренебрегнат игрите, нали?

— Предполагам, че не. — Катон я гледаше омаян, докато тя следваше нишката на мисълта си, което бе накарало веждите й да се съберат над смешното й носле.

— И разбира се, ще възникне проблемът с рибките, нали?

— Рибки ли? — Той я изгледа втренчено.

— Да, ние с Оливия четохме за тях точно онзи ден. Тиберий карал малки момченца да плуват в басейните и да се правят на рибки. Трябвало да ближат… — Фийби спря объркана, съзирайки учуденото му изражение. — Е, знаеш какво имам предвид.

— Боже господи! — възкликна Катон. — Двете с Оливия сте чели за извращенията в Римската империя!

— Е, трудно е да ги пропуснеш, когато четеш класиците — обясни Фийби. — Но при гърците ги има много повече. Те явно не са мислели, че е извращение смятали са го за част от нормалния живот. Но се питах… какво всъщност са правели, сър? Не мога да си представя как са…

Млъкна и сви рамене, поглеждайки към него за обяснение.

— Не можеш да си представиш какво? — запита той.

— Какво са правели — каза простичко Фийби и когато той я загледа втренчено, добави: — Как?

Това му дойде много. Катон отметна глава и се разсмя.

— Слез от тая лавица за бельо и ела тук — заповяда той. Фийби се подчини малко нерешително. Той стисна здраво рамото й.

— Ще ти отговоря на въпроса. Не ме прекъсвай и когато свърша, не искам никакви въпроси повече. Само слушай, приеми го и много ще ме зарадваш, ако след това го забравиш. Разбра ли?

Фийби кимна с широко отворени очи. Те се разширяваха още повече, докато слушаше обяснението, изричано с умерен тон.

— О — каза тя, когато той замълча. — Колко неудобно звучи.

Катон мръдна устни.

— Всеки с нравите си — каза той.

Фийби вдигна поглед към него и по гърба й пак пробяга познатата тръпка на удоволствие. Той беше облечен в кожени панталони и жакет, с обикновена риза, на колана му бяха запасани сабя и кама. Денят беше ветровит, косата му беше разбъркана от вятъра и Фийби забеляза, че дори гъстите му тъмни вежди бяха разрошени, сякаш вятърът е развявал и тях. Почувства внезапен импулс да оближе пръста си и да ги приглади. Беше ходил на конски панаир в Байстър, бе станал доста преди зазоряване, така че тя не го бе виждала от предния ден. Прекалено дълго. Всичките му отсъствия бяха прекалено дълги.

— За нещо ли ме търсехте, милорд? — запита тя, понесена от приятния поток на мислите си.

— Да. — Катон си спомни за какво бе дошъл. — Бих искал да ме придружиш в конюшнята.

— В конюшнята! — възкликна Фийби. — Защо трябва да искам да ходя там?

— Защото съм ти купил кон. Една много кротка кобилка. Катон бе доволен от покупката си и го показваше, Фийби обаче изпадна в ужас.

— Не искам кон.

— Ще те науча да яздиш, Фийби.

Тя поклати отрицателно глава и каза с твърд тон:

— Не, благодаря. Наистина, много мило от твоя страна, но не, благодаря, наистина не искам да правя такова нещо.

Катон въздъхна.

— Обещавам ти, че кобилата е толкова добре обучена и кротка, колкото е възможно за един кон. Ще ти хареса да я яздиш.

— Не — каза Фийби. — Не, няма. Знам, че няма.

— О, не ставай глупава. — Катон започна да губи търпение. — Абсурдно е да се страхуваш. Как ще отидеш например някъде, като не умееш да яздиш?

— Пешком — обясни простичко Фийби. — Обичам да вървя.

Катон я загледа разочаровано.

— Никога не са те обучавали както трябва… ако изобщо са те обучавали. Уверявам те, че когато се научиш, ще ти се види толкова лесно, колкото и писането на поезия.

Очите на Фийби блеснаха.

— Писането на поезия не е лесно, милорд — заяви тя. — Не съм някакъв си стихоплетец.

— Извинявай — махна примирително Катон. — Но няма от какво да се страхуваш, Фийби. Няма да позволя да ти се случи нещо. Виж какъв хубав ден — добави той.

— Нямам дрехи за езда — изтъкна Фийби решително, сякаш това щеше да сложи край на спора.

— Шивачката в Уитни сигурно ще може да ти ушие костюм за езда… моден костюм — прибави той с умисъл. — Вярвам, че подобна дреха ще ти стои добре.

— О! — извика Фийби. — Позволявам си да ви кажа, сър, че това е най-хитър и най-безсрамен трик. Само защото знаете, че съм открила модата, не е никак честно да я използвате, за да ме манипулирате.

Катон не можа да не се засмее.

— Добре, костюм за езда срещу уроци по езда. Става ли сделката?

— Наистина моден костюм за езда?

— Най-модният, какъвто може да се намери в цялата долина на Темза — заяви той екстравагантно.

— Добре, предполагам, че мога да опитам — измърмори тя все още със съмнение.

Катон се обърна и отвори вратата.

— Ела. Ще ти покажа, че няма от какво да се страхуваш.

Фийби нерешително взе перото и хартията.

— Ако не ми хареса, нали няма да настоявате?

— Ще направя всичко възможно, за да ти хареса — каза той убедително, докато я водеше по коридора. — Облечи друга рокля, да не е като за прием в двореца… о, и не забравяй панталоните. Не можеш да яздиш без тях. Вземи от Оливия, ако нямаш собствени.

— Оливия има друга фигура — изтъкна Фийби. — Краката й са по-дълги и няма ханш.

Катон махна пренебрежително пред тази подробност и Фийби хукна да търси Оливия, без изобщо да прелива от ентусиазъм.

Катон я очакваше в преддверието, потупвайки с камшика за езда по ботуша си, когато тя се спусна по стълбите след двадесет минути с мъченическо изражение. Панталоните на Оливия бяха живо нещастие: трябваше да ги навие на талията и да не закопчава копчетата. Това не се виждаше под старата й рокля, но тя въпреки това се чувстваше като особено зле увита сарма.

— Защо се забави толкова? — И Катон се обърна нетърпеливо към входната врата.

Фийби не обърна внимание на въпроса, дърпайки неприятно подпълнената си талия.

— Защо трябва да правя това? Добре си бях досега, без да яздя. — Спря на най-долното стъпало. — Когато се наложи, яздя на допълнително седло.

— Довери ми се — Катон се обърна, пое ръката и я поведе уверено към конюшнята.

Фийби с облекчение видя, че кобилката беше доста дребна и имаше задоволително широк гръб. Стоеше кротко до камъка за качване, а един коняр я държеше за юздата. Тя обърна глава и погледна без никакво любопитство как Фийби, все още придържана от съпруга си, се приближава към нея по нападалата върху каменния под слама.

— Докосни ноздрите й — инструктира я Катон.

Фийби послушно проточи пръст, пипна кадифената повърхност на ноздрите на кобилата, после отдръпна ръка с изражението на човек, който си е свършил работата добре.

— Погали я по врата… ето така.

За да й покаже, Катон прокара ръка по врата на кобилата. Животното вдигна глава и изцвили. Фийби отскочи назад.

— Не ставай глупава, Фийби! — Катон взе ръката й и я положи на врата на кобилата. — Тя се казва Сорел. Поговори й. Обръщай се към нея с името й, за да свикне с гласа ти.

— Не виждам защо да говоря на конете. Те не могат да ми отговарят — каза Фийби, опитвайки се да освободи ръката си. Пръстите на Катон стиснаха още по-здраво китката й и задържаха ръката й на място, Фийби загледа вълничките, пробягващи под кожата на кобилата. Конският мирис изпълни ноздрите й и тя набърчи нос. Добре усещаше топлината на животното под дланта си. Отново се опита да се освободи и този път Катон я пусна.

Но само за момент.

— Сега се качи на гърба й — нареди той. — Стъпи на камъка.

Изглеждаше лесно. Фийби стъпи на камъка, застъпвайки подгъва на роклята. Чу се изпращяване и роклята се разпра.

— Виж какво стана! — Тя хвърли разярен поглед към Катон. — Съсипана е. Не мога да правя това с обикновена рокля. Защо да не почакаме, докато се снабдя с подходящите дрехи?

Въпросът, изпълнен с надежда, попадна на камениста почва.

— Ти и без това през повечето време ходиш облечена като бостанско плашило — каза безмилостно Катон. — Просто се качвай, нямаме цял ден на разположение.

Той подхвана седалището й с две ръце и безцеремонно я бутна да се качи на камъка.

— Сложи си крака в стремето, хвани се за лъка на седлото и се изтегли нагоре… сигурно някога си се качвала на кон.

— Защо мислиш, че няма да избяга и да ме отнесе? — запита Фийби. — Всички други коне, на които съм се качвала, правеха така. Защо този да е по-различен?

— Защото аз ще я държа — отвърна Катон, вземайки юздата от коняря. — Тя няма никъде да отиде. Само си повдигни полата; панталоните осигуряват приличието.

— Ти така си мислиш — измърмори Фийби.

Тя вдигна полите си, пъхна крак в стремето и се надигна нагоре, сграбчи лъка на седлото, засили се, преметна крак и тупна на седлото. Конят се раздвижи, усещайки тежината й. Фийби изпищя и се вкопчи за седлото.

— Отпусни се — каза Катон и това прозвуча като пълна безсмислица в ушите на Фийби.

Той окачи дълъг повод на юздата на кобилата и я поведе през двора на конюшнята към заграденото място, а Фийби си мърмореше през зъби и се стискаше с все сила за лъка на седлото.

В заграденото място Катон се отдалечи от кобилата и опъна повода, Фийби го загледа ужасена.

— Къде отиваш?

— Не съм я пуснал. А ти вземи юздите.

— Тази идея никак не ми харесва — оплака се Фийби, изпълнявайки нареждането. — Нямам думи да кажа колко е лоша.

— Напротив, превъзходна е.

Катон заповяда на кобилата да тръгне ходом и тя започна покорно да обикаля из заграденото място на края на дългия повод, държан от Катон, който остана в центъра.

Не й оставаше нищо друго, освен да стисне зъби и да издържи. Фийби се хвана мрачно за юздата, затвори очи и се замоли всичко да свърши колкото може по-скоро.

— Седиш като чувал с картофи — скара й се Катон. — Седни изправено… раменете назад. Няма нужда да стискаш юздите толкова силно… За бога, Фийби, отвори си очите!

Фийби ги отвори. Според нея гледката беше повече от безинтересна. Затвори ги отново и се затръска на седлото, стиснала до болка зъби, за да не ги остави да тракат от неравномерното движение на кобилата.

— Та това е смешно. — Катон даде знак на коня да спре. Приближи се към нея, навивайки повода. — Никога не съм виждал нещо по-покъртително, Фийби! Вече губя търпение.

— Ами какво очакваш да направя? — извика Фийби.

— Очаквам да си държиш очите отворени и да си махнеш ръцете от лъка на седлото — произнесе Катон с пресилено търпелив тон. — Очаквам да седнеш изправено, да стиснеш седлото с колене и за бога, момиче, отпусни се!

— Ами къде да си държа ръцете, ако не се държа за седлото?

— Дръж юздите хлабаво, пръстите ето така. — Той я хвана за ръцете и нагласи пръстите й. — Юздите трябва да лежат ето така. Виждаш ли?

Възползвайки се от паузата, Сорел наведе глава, за да щипне малко трева, и Фийби отново сграбчи седлото с панически писък, когато вратът на кобилата се наведе ниско към земята.

— Дръпни главата й нагоре — изкомандва Катон.

— Няма да иска — каза Фийби, подръпвайки леко юздата. — Няма да ме послуша.

— Разбира се, че няма, ако седиш отпусната като дроб. И ваниловото желе има повече кости от тебе. — Катон положи ръка на гърба й. — Седни изправено!

Фийби мрачно изправи гръб под ръката му.

— Сега хвани здраво юздата и дръпни главата й нагоре. Тя трябва да знае кой е господарят й.

— О, мисля, че вече знае — измрънка Фийби, подръпвайки плахо юздата.

За нейно облекчение Сорел бе решила, че не иска повече да пасе заскрежената трева, затова вдигна глава, почти като в отговор на заповедта.

— Така е по-добре. Сега ще опитаме тръс. — Катон отново се отдалечи, размотавайки повода. — Трябва да се надигнеш на стремената… не, за бога. Какво ти става? Почувствай ритъма на коня. Можеш ли да го почувстваш?

Фийби го чувстваше в зъбите си. Не можеше да си представи по-неудобно и по-неестествено за човека действие.

— Това е направо смешно — заяви Катон, спирайки отново Сорел, и се върна обратно при нея. — Никога не съм виждал човек, който да е така безпомощен с конете. Опитвах се да ти обясня…

— Не, не си. Ти ми крещеше! — извика Фийби, излязла извън кожата си. — Правя каквото ми е по възможностите, но си позволявам да ти кажа, милорд, че си ужасен като учител! Никой не може да научи нищо от тебе.

Катон се смая. Винаги бе демонстрирал неимоверно търпение, бе се проявявал като безпогрешно разбиращ учител.

— Това е глупаво — каза той. — Ти просто не се съсредоточаваш.

— Напротив, съсредоточавам се! И не е глупаво. — Очите на Фийби се изпълниха с гневни сълзи. — Ако трябва да върша това, искам някой друг да ме учи.

Тя импулсивно освободи крака си от стремената и се свлече от гърба на кобилата.

Катон я подхвана още докато падаше от седлото.

— За бога, момиче! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Така не се слиза. Ако се изплъзнеш, конят може случайно да те ритне или да те стъпче.

— О! — Това й дойде твърде много, Фийби опря ръце на гърдите му и го бутна с все сила. — Не чу и дума от това, което ти казах! — избухна тя. — Защо трябва само да се караш и да командваш? Ти си просто един проклет тиранин!

Тя го изгледа яростно с очи, още премрежени от гневни сълзи.

Катон, стреснат, не каза и дума. Още чувстваше натиска на ръцете й върху гърдите си, когато го бе отблъснала от себе си.

Докато той стоеше, опитвайки се да разбере причината за избухването й, Фийби се обърна и тръгна към вратата на заграденото място.

— Фийби! — Той пусна повода и тръгна след нея. — Къде си мислиш, че отиваш? — Хвана я и я извъртя към себе си. Обхвана брадичката й с ръка и изви лицето й нагоре, за да го погледне. — Не можеш да ме ругаеш и да ме блъскаш, а после да си тръгваш без нито дума обяснение.

Фийби рядко се гневеше и гневът й винаги бе краткотраен.

— Ти ме ядоса ужасно — каза тя, обърсвайки носа си с опакото на облечената в ръкавица ръка. — Правех най-доброто, на което съм способна, и знаеш колко ме е страх. А ти само ме критикуваше и ме командваше. Не ми каза една насърчителна дума. Не знам как очакваш някой да научи нещо по този начин.

— Не говорим за това. Как смееш да ме ругаеш?

— А ти какво правеше с мене? Само ме ругаеше! — изтъкна Фийби с неугаснал пламък в очите.

Катон се поколеба, вгледан в разяреното й личице. Мразеше да оставя нещата по средата, но изражението на Фийби си оставаше същото. Тогава той каза нерешително:

— Явно ти е дошло в повече за първия урок. Ще опитаме отново утре.

— Трябва ли? — изпъшка Фийби. — Не виждаш ли, че е безсмислено?

— Не, не виждам — отсече той и повдигна брадичката й. — Ще се научиш да яздиш, дори да ми отнеме и година.

— Тогава ми дължиш едни дрехи за езда — заяви Фийби. — Дрехи за езда срещу урок по езда, нали така каза. И ако трябва да продължаваме с това мъчение, си длъжен да спазиш обещанието си.

Катон не беше от хората, които оставят дълга си неплатен.

— Много добре. Ще отидем в Уитни и ще имаш костюма. Обърна се и отиде към кобилата, която пак пощипваше тревата, пробила под снежната кора.

Фийби го загледа как хваща юздата и изведнъж през ума й мина една ужасяваща мисъл.

— Не съм готова да яздя сама по целия път.

— О, довери ми се — каза Катон и се засмя. — Знам това. Ще яздиш на допълнително седло зад мене.

След час Катон я свали от седлото й в двора на конюшнята в хана „Ръка и ножици“.

— Знаеш пътя до шивачката, предполагам?

Бръкна в джоба си и извади кожена кесия.

— Да, на Хай Стрийт е — отговори Фийби. Катон й подаде чантичката й.

— Вътре има близо тридесет гвинеи. Би трябвало да стигнат.

— Тридесет гвинеи! — Фийби зяпна, като почувства тежината на чантичката си. С това би могло да се купят десетина мускета и бог знае колко кожени жакета. — Мога ли да похарча всичко това?

— Съвършено съзнателно — каза той с лека усмивка. — Съмнявам се, че би могла да ме разориш.

Фийби се замисли. Нямаше причина да не се възползва от тази щедрост.

— При шивачката има една рокля, която Оливия много хареса — каза тя. — Оранжево и черно. Ще й стои великолепно.

— Оливия иска да носи рокля в оранжево и черно?

Катон се опита да си представи уравновесената си и вдълбочена дъщеря облечена в такава лекомислена дреха.

— Да, цветът много й отива. Тъкмо се питах… ами, може би ще можеш да й я купиш. Елън може да я поправи. Това може да й бъде подарък за рождения ден. — Фийби се разгорещи. — Тя има рожден ден другия месец, нали знаеш?

— А… да, знам — отвърна Катон. — Нямам навика да забравям важни дати.

— О, не исках да кажа това — побърза да го увери Фийби. — Просто мислех да ти дам идея, ако случайно нямаш.

— Колко мило — измърмори Катон.

— Може ли да й я купя?

— Може. Само бъди сигурна, че това, което купиш за себе си, ще има практическо приложение. Аз ще седна тук да пийна бира. Опитай се да не ме караш да чакам дълго.

— Тези неща може да отнемат време — каза Фийби, говорейки обаче на гърба му, когато той се запъти да си потърси бира.

След час Фийби се върна в „Ръка и ножици“.

— Къде е лорд Гранвил? — обърна се тя към собственика.

— Позволете да ви придружа, милейди. — Мъжът направи дълбок почтителен поклон, който накара Фийби да се усмихне. Поне веднъж да се почувства маркиза Гранвил. Вдигна глава, украсена с нова шапка с пера, и последва собственика с царствена походка.

Той отвори една врата на първия етаж.

— Лейди Гранвил, милорд.

Катон, дълбоко замислен, седеше в едно кресло пред огъня, подпрял крака на решетката и стиснал халба с бира. Той обърна глава, после бавно се изправи.

— Е, милейди, надявам се, че не сте си загубили времето. Фийби засия.

— Нали е красиво? — Тя пристъпи в стаята, поглаждайки гънките на тъмнозелената рокля с широки поли. Подръпна прилепналия жакет, който се спускаше по ханша й. — Сребристата дантела беше много скъпа, но шивачката ме увери, че е по последна мода.

— Модата винаги е нещо скъпо — съгласи се Катон.

Не би могъл да не обърне внимание на това ново превъплъщение на жена си. Фигурата й беше безспорно елегантна.

— И панталоните ми стоят чудесно. Късмет имам, нали? — Фийби се завъртя и тъкмо щеше да повдигне задната част на полите, когато осъзна, че ханджията още стои на вратата с широко отворени очи. — Благодаря, стопанино — каза тя величествено и го изчака да се поклони и да се оттегли.

После вдигна задната част на полата.

— Нали изглеждат добре, милорд?

Катон бе съгласен, че пищните очертания на жена му са гледка единствено за неговите очи. Но каза малко строго:

— Въпросът е как се чувстваш с тях, нали? Вярвам, че никой няма да ги гледа.

— Предполагам, че няма. — Фийби се огледа през рамо. — Мислиш ли, че задникът ми е много голям?

Катон затвори очи за миг.

— Има време и място за всякакви теми, но сега не е нито времето, нито мястото за тази.

— О, само се питах — каза тя, спускайки полата. — Фигурата ми не е като тази на Даяна.

— Не е — съгласи се той сухо. — Ела да хапнеш. — Отправи се към масата, на която имаше студено месо, хляб и сирене. — Да ти отрежа ли малко шунка?

— Благодаря — отвърна Фийби. Не му се говори на тази тема, ясно, но поне да й беше обърнал малко внимание. — Купих роклята за Оливия — добави тя. — Но шивачката искаше да сложи още малко дантела на яката, затова ще я изпрати в имението, когато бъде готова.

— Добре — каза Катон.

Бяха почти привършили с яденето, когато ханджията почука на вратата.

— Моля за извинение, милорд, но тук, в кръчмата, има войници, били срещнали дезертьори от армията на краля. Дезертьорите търсели плячка… били добре въоръжени, казаха. — Подръпна кърпата на врата си със сериозен вид. — Помислих, че ще искате да знаете, сър.

— Правилно си помислил — каза Катон. — Благодаря ти. — И стана от масата. — Ти си дояж, Фийби. А аз трябва да поговоря с тези хора.

Излезе от стаята, а Фийби сведе недоволен поглед към чинията с шунка.

Като че ли вече нямаше апетит. И то не заради вероятността от нападение по пътя. Това не представляваше ужас за нея, поне не и в компанията на Катон. Но защо той винаги я натиква в някакво тихо гнездо, когато не иска житейските проблеми да я засегнат? Нищо ли не е научил за нея?

В кръчмата Катон слушаше разказа на войниците. По принцип групичката разочаровани кралски войници, една от многото, които обикаляха покрай градовете в търсене на плячка, не би го разтревожила особено. Конят му можеше да надбяга почти всички коне в околността. Но с човек, яздещ на допълнителното седло, още повече такъв, който се плаши от коне, това щеше да бъде доста по-трудно.

Той махна с ръка на собственика.

— Да оседлаят коня ми и помоли лейди Гранвил да ме чака в двора на конюшнята. — Отброи няколко монети и ги хвърли на тезгяха. — Господа, задължен съм ви.

— Внимавайте по пътя към Ейншъм, сър.

— Добре. А вие пийте по едно за мене.

Катон вдигна ръка за сбогом и излезе от кръчмата, сподирен от наздравици.

Фийби вече чакаше в двора на конюшнята. Катон я погледна.

— С тази рокля можеш още сега да яздиш по обикновения начин, с възглавницата на твоето седло. Ще се движим по-бързо.

— Заради мародерите ли, сър?

— Може би — каза той, помагайки й да яхне коня, после се качи на седлото пред нея.

Фийби пъхна ръце под наметалото му и го хвана за колана. Почувства се доста по-уверена, яздейки по обикновения начин, освен това в гърба на Катон имаше нещо извънредно успокояващо. Тя се наведе напред и за миг положи чело между плешките му.