Неочакваната годеница

20

Фийби стоеше на пристана в Харуич, придърпвайки качулката на наметалото си, за да се предпази от пронизващия вечерен ветрец. Беше почти седем часът и небето вече притъмняваше.

На кея кипеше трескава дейност, корабите се приготвяха да тръгнат с вечерния отлив, светлина струеше от отворените врати и прозорци на кръчмите около вмирисаната на риба павирана площадка.

Фийби не виждаше и следа от Катон. Той бе вечерял с нея, бяха се любили нежно за сбогуване и я бе оставил в странноприемницата „При кораба“, за да пийне една последна бира, както каза, с Джайлс и хората му в кръчмата на пристанището, преди да се качат на кораба „Бялата дама“ на път към Италия.

Фийби отскочи, когато двама хамали минаха покрай нея, превити се под тежестта на чувалите с брашно. Светлините на корабите, застанали на котва по-нататък в залива, хвърляха бледи отблясъци по водната повърхност.

Чувстваше се изоставена и ужасно сама сред тази блъсканица. Беше дошла импулсивно, искаше — не, имаше нужда — да види как отплава корабът на Катон, за да се сбогува още веднъж с него. Погледна с копнеж към кръчмите, където Катон може би се смееше и се шегуваше с хората си, без да мисли за съпругата, която е оставил на сигурно място в хана. Съпругата, която утре трябваше да се върне с Джайлс Крамптън в Уудсток и да чака връщането му търпеливо като някоя Пенелопа.

Огледа се и го видя. Брайън Море. Разговаряше оживено с двама мъже на двайсетина ярда от нея на борда на едно малко корабче. Тя се взря, не можейки да повярва на очите си. Какво прави Брайън тук? Докато го гледаше, той пусна нещо в ръцете на мъжете и се отдели от тях. Вдигна глава и за един ужасен миг срещна очите на Фийби.

Стомахът й като че ли падна в петите. Дали я е познал? Студена вълна на неопределима паника полази по тила й, накара косата й да настръхне и по челото й изби студена пот. Почувства същия ужас, както в двора на конюшнята, когато бе прозряла истинския му характер под светската маска на учтивостта. Сега почти виждаше как от него се излъчва зложелателство. Може би си въобразяваше, но във всеки случай усещаше заплаха. Мег винаги беше права за такива неща.

Ръката й инстинктивно се пъхна в джоба на наметалото и стисна кожената кесия, която се опираше на бедрото й. Почти несъзнателно тя се обърна назад и тръгна към „Бялата дама“. Пътят пред нея беше пуст.

Фийби ускори крачка, подтиквана само от невъобразимо силния импулс да избяга, преди Брайън да я е видял, ако вече не беше станало късно. Казваше си, че не е възможно да я е познал, така увита в наметалото. Сигурно не очакваше да я види тук.

Веднъж бе почувствала, че малко остава той да й направи нещо лошо; бе усетила, че е способен да я унищожи съвсем хладнокръвно, ако му се стори изгодно. И тогава бе видяла в очите му точно същия израз, въпреки разстоянието, което ги отделяше. Може би не беше насочен към нея. Но въпреки това я плашеше.

Качи се на палубата и се сви в сянката на перилата. Сърцето й биеше учестено, дланите й бяха мокри.

— Ей, ами ти коя си?

Фийби се извърна към гласа зад нея и видя едно голобрадо момче приблизително на нейните години. То я гледаше с любопитство.

— Ти какъв си? — запита Фийби несъзнателно вдигайки брадичка, а в гласа й прозвуча леко високомерна нотка.

— Аз съм моряк — каза гордо момчето. — И работя на „Бялата дама“. Длъжен съм да наблюдавам кой се качва и кой слиза, нали разбираш.

Фийби се вгледа в него.

— Не ми приличаш много на моряк — рече тя, махвайки с ръка към прокъсаните му панталони, вързани с връв на кръста, към босите му крака и парцаливата риза. — Повече ми приличаш на скитник.

По мърлявата физиономия на момчето пробягна леко разочарование.

— Аз съм камериер — рече то. — И работата ми е да наблюдавам подвижното мостче.

Фийби се замисли. Ръката й отново стисна кесията в джоба. Някаква мисъл се оформяше у нея, нещо толкова смело, толкова вълнуващо, че едва се осмеляваше да си го признае.

Тя изрече бавно:

— Аз съм лейди Гранвил. Лорд Гранвил ще пътува с този кораб. Момчето я изгледа внимателно.

— Да, така е. Само че не са казвали нищо за лейди Гранвил.

— Не — отвърна Фийби. — Предполагам, че не са. — Тя извади кесията и я претегли в дланта си. — Лорд Гранвил не ме очаква, но ще ти дам една гвинея, ако ми покажеш каютата му, за да му оставя едно писмо, когато се качи на борда.

— Една гвинея? — Камериерът се вторачи невярващо в нея. — Цяла гвинея?

Фийби кимна и развърза кесията. Извади една монета и я вдигна, за да може оскъдната светлина да улови отблясъка на златото.

— Покажи ми каютата на лорд Гранвил, не казвай на никого, преди той да се е качил на борда, и ще ти дам това.

Момчето погледна ококорено монетата. Облиза устни. Толкова пара накуп не беше виждало, камо ли да притежава.

— Натам — врътна глава към каюткомпанията и хукна напред.

Фийби го последва, овладяна от натрапчив импулс, който едновременно я караше да трепери и замайваше главата й. Слезе в тясната каюткомпания и продължи по тъмния тесен тунел, следвайки момчето.

— Ей тука. — То открехна една врата и я предупреди. — Внимавайте, има стъпало.

Фийби прекрачи високия праг и влезе в миниатюрната каюта. Малка лампа висеше от тавана, хвърляйки сенки по двете тесни койки, разположени една над друга, и върху масата и табуретката, завинтени на пода. Сандъкът на Катон бе сложен на пода под масата.

Фийби пусна монетата в шепата на момчето.

— Чакай малко — каза тя, хващайки го за ръката, когато то се накани да си тръгне. — Ще получиш още една, ако не кажеш никому нито дума, докато… докато…

Замисли се за миг, после довърши решително:

— Докато не стигнем по средата на морето.

Фийби не знаеше какво точно означава „по средата на морето“, но изглеждаше подходящо за целите й.

— Мислех, че ще оставите само писмо на негова светлост. Камериерът я погледна навъсено, макар че здраво стискаше монетата.

— Да, но си промених решението. Ще остана — каза Фийби. — За колко време се стига до Италия?

Момчето сви рамене.

— Ами откъде да знам, никога не съм ходил там… и май няма и да отида.

— Но корабът отива тъкмо там — каза озадачена Фийби.

Момчето се засмя, сякаш беше чуло някаква невероятна шега.

— Ами че ние отиваме в Холандия.

И се запревива, едва сдържайки смеха си.

Фийби бе твърде заета да смели тази информация, за да обърне внимание на подигравателния му тон. Катон я беше излъгал. Чисто и просто я беше излъгал!

— „Бялата дама“ винаги тръгва оттук за Холандия — продължи камериерът с вбесяващ тон на превъзходство. — Пресичаме Северно море. Оттук не може да се иде до Италия.

Фийби мълчеше. Никога не бе разбирала много от география. Но защо Катон я излъга? Беше излъгал всички, може би дори и Джайлс Крамптън, помисли тя огорчено. Още една демонстрация на отказа да повярва на съпругата си, да й се довери. Да не мисли, че тя ще предаде тайните му, ако той й ги повери? О, невъзможен е! Нищо не беше направила, за да заслужи такава липса на доверие.

Е, това положение трябваше да се промени. Тя повтори с решителен тон:

— Имаш още една гвинея, ако не кажеш нищо на никого, преди да сме стигнали до средата на морето.

Момчето я изгледа леко недоверчиво.

— Да — изрече бавно. — Всичко това е много хубаво. Само че ако капитанът научи, ще ме набие с камшика.

Фийби каза убедително:

— Ще кажа, че съм се качила, когато ти си гледал на друга страна, и сама съм намерила каютата на съпруга си.

Момчето погледна към монетата, която проблясваше под светлината на лампата. Захапа я. Златото беше твърдо, с метален вкус. Огледа я внимателно. Беше кръгла и гладка, не се виждаха сечени ръбове.

— Още една? — И вдигна поглед към Фийби. Тя кимна.

— Също като тази.

— Господи — измърмори момчето.

Това беше невиждано богатство, струваше си дори да изтърпи един бой. Пък и не беше пуснал на борда някакви разбойници. Само съпругата на негова светлост. Не е кой знае какво престъпление. Не такова, че да го накажат сурово.

— Но не трябва да казваш нито дума — напомни му Фийби. — Нито думичка на никого. Разбра ли?

— Добре — каза момчето след малко, стискайки монетата. — Сега по-добре да си вървя.

Излезе от каютата, оставяйки Фийби да се оглежда и да се чуди дали окончателно не се е побъркала. Когато излезе от хана, не беше имала намерение да прави нещо толкова немислимо.

Или пък беше?

Погледна кесията в ръката си. Защо да я взема, ако не е смятала, че може за нещо да й послужи? Защо, най-напред, да залага пръстените си, ако не е смятала да прави нещо извън попечителството на Катон?

Тръпка на вълнение полази по гърба й. Независимо дали го беше предвиждала или не, сега бе хлътнала в това приключение.

Отново огледа каютата. Трябваше да се скрие някъде. Катон не биваше да я намери, преди да е станало твърде късно, за да се върнат в пристанището. Да не би двете койки да означават, че няма да е сам в каютата? Това би могло да се превърне в пречка. Но камериерът не беше казал нищо за друг пътник. Както и да е, в това миниатюрно пространство нямаше място за непредвиден пътник.

Тя отвори вратата и се загледа в коридора. Единствената светлина идваше от отворената каюткомпания в края му. От палубата над нея се зачуха гласове и стъпки. Стори й се, че хората са извънредно напрегнати, сякаш довършват някакви сериозни приготовления. Ако беше така, значи Катон щеше всеки момент да дойде на борда. Трябваше да побърза да си намери скривалище.

Фийби излезе в коридора, затваряйки вратата зад себе си. Погледът й бе привлечен от тясна вратичка в другия му край. Тя я отвори и надникна — килерчето бе заето от няколко дебели сплитки въжета, една кофа и четка с дълга дръжка. Миришеше на риба и катран, както и на нещо доста зловонно. Както и да е, щеше да й свърши работа.

Тя се пъхна вътре и затвори вратата зад себе си. Веднага усети, че не може да диша; вонята я накара да запуши нос. Открехна вратата и седна върху въжетата, прибирайки крака под себе си; задържа вратата почти затворена, като си остави пролука само колкото да пропуска малко по-свеж въздух.

Фийби загуби представа за времето. Суетнята над главата й продължаваше. Тя се ослуша да чуе гласа на Катон, но не го чу. Изведнъж я обхвана паника, представи си какво щеше да стане, ако той е решил в последната минута да не тръгва за Холандия и тя останеше съвсем сама на „Бялата дама“. Никой обаче не слезе в каютата, за да вземе сандъка му.

Шум като от падане на нещо голямо я стресна така силно, че тя подскочи и си удари главата в ниския таван на килерчето. Тътрузенето и трясъкът я накараха да настръхне. Чу над главата си шум от тичащи стъпки и заповеднически подвиквания. Корабът мръдна и потегли с плавно разлюляване.

Катон стоеше на палубата заедно с капитана, гледайки как корабните лодки теглят „Бялата дама“ с равномерни удари на веслата си към изхода на пристанището. И други кораби следваха примера им, възползвайки се от прилива.

— Как очаквате да мине пътуването, капитане? — запита Катон с умерено любопитен тон, макар че спокойствието на мисълта му, а още повече на стомаха му, зависеше от отговора на този въпрос.

— О, достатъчно спокойно, сър — отвърна капитанът, вгледан в тъмносиньото небе, изпъстрено със звезди. — Към сутринта ще имаме по-силен вятър, като наближим Северно море, но засега всичко е спокойно.

Катон измърмори нещо в отговор и се загледа към улисаните в работа моряци, които се готвеха да минат дигата, за да може след това хората от лодките да се върнат на борда заедно с лодките и „Бялата дама“ да потегли към открито море. Направи гримаса, предчувствайки какво го чака.

— Искате ли грог, лорд Гранвил? — запита капитанът, когато един моряк се изкачи по стълбичката към задната палуба, носейки две огромни димящи чаши.

Капитан Алън нямаше други пътници; беше натоварил на кораба калай от корнуолските мини за пазарите във Фламандия. Доходно, но все пак не толкова, колкото скъпият делфтски фаянс, брюкселската дантела и фламандската вълна, които се надяваше да докара в обратния курс за взискателните английски пазари.

Катон взе чашата и кимна с благодарност. Грогът ухаеше приятно на подправки, пускайки пара в студения въздух. Той придърпа наметалото на раменете си, решен да остане на палубата през по-голямата част от нощта. Свежият въздух беше единственото лекарство срещу морската болест.

Стигнаха дигата; хората от лодките пратиха на борда греблата си и се изкатериха по въжените стълби, докато руданите вдигаха лодките, а екипажът ги закрепваше на палубата. Катон отпиваше от грога си, загледан в мачтите, над които бавно се издигаха платната, плющейки под студения вятър, Фийби сигурно беше заспала, сгушена под огромния пухен юрган в хана „При кораба“.

Катон въздъхна. Никак не му се искаше да я остави и отсъствието й помрачаваше мислите за предстоящата му мисия.

Мъчение е да отсъствувам от твоето сърце…

Богородице, защо не можеше да се освободи от тази проклета сцена? Редовете изскачаха в главата му, без да го е искал. Поне на него така му се струваше. Но ако предположеше, че има нещо, над което той няма власт…

Капитанът каза нещо и Катон се откъсна от мислите си.

— Извинете, капитане…

Фийби остана в килера, докато не усети как корабът променя хода си и сякаш забързва, започва да се вдига и да се спуска. Движението по-скоро й хареса, макар че когато се изправи, се олюля и трябваше да се хване за вратата, за да не падне.

Измъкна се от скривалището си, застана в коридора и се ослуша. Отгоре все още се чуваха гласове, които викаха някакви заповеди, забързани стъпки прекосяваха палубата, но шумът по-скоро издаваше, че всичко вече е тръгнало по обичайния си ред.

Фийби отвори каютата и се вмъкна вътре, затваряйки вратата след себе си. Никой не беше влизал тук, откакто тя се скри в килера, всичко си стоеше както го бе оставила, лампата хвърляше мигаща светлина върху оскъдната мебелировка. Корабът внезапно подскочи и тя едва не падна върху койката.

Изправи се и се огледа малко по-внимателно. За свое успокоение видя един скрин в далечния ъгъл. Като че ли Катон наистина нямаше да споделя каютата си с друг пътник.

Тя свали наметалото, обувките, роклята за езда и панталоните, сгъна ги на табуретката, после се покатери на горната койка. Таванът беше толкова нисък, че сякаш щеше да падне върху нея, докато се наместваше под тънкото одеяло; легна неподвижно, усещайки как тялото й се нагажда към ритъма на кораба.

Грапав чаршаф от груба тъкан покриваше сламеника, който пращеше и шумолеше при всяко движение. Плискането на водата покрай кораба вода и лекото люлеене я унасяха и след няколко минути Фийби усети как клепачите й натежават. Не беше сигурна дали са вече в средата на морето, но със сигурност бяха далече от какъвто и да било бряг и не можеше дума да става корабът да се върне в пристанището. Сега Катон щеше да пътува с нея чак до Холандия.

Как можа да й каже, че отива в Италия? Можеше изобщо да не се върне и тя никога нямаше да разбере къде е оставил костите си. Понякога не можеше да узнае защо го обича така отчаяно.

Минаваше среднощ, когато Катон реши да слезе долу. Беше много студено, за да спи на палубата, а и морето изглеждаше достатъчно спокойно дори за най-претенциозния стомах. Капитанът отдавна бе оставил палубата под надзора на помощника си, който стоеше до перилата и си подсвиркваше през зъби, взирайки се в Полярната звезда.

Катон му пожела лека нощ и слезе в каюткомпанията. Влезе в каютата си, прозявайки се широко, и я намери потънала в тъмнина, лампата бе останала без гориво. Възползвайки се от слабата лунна светлина, която се процеждаше през илюминатора, той изкара искра от кремъчното си огниво и запали свещта, сложена на масата.

Кракът му досегна табуретката и той сведе поглед. Това, което видя, отначало го озадачи. Купчина дрехи, които не бяха негови и нямаха място в каютата му. Но в тях имаше нещо познато. Нещо извънредно познато…

Усещайки все по-силно неизбежното, Катон бавно се обърна към койката и вдигна високо свещта.

Златистата светлинка падна върху една разбъркана блестяща маса от светлокестенява коса, освети бялата буза, сгушена в извивката на лакътя, дъгата на миглите, пълните меки устни, полуотворени в съня.

Катон се загледа невярващо в заспалата си съпруга.

С мрачно изражение взе медната кана, която стоеше до скрина, и излезе на палубата. Напълни я от бъчвата с вода и се върна в каютата.

Фийби продължаваше да спи.

Катон потопи една кърпа в каната, изстиска я добре и се приближи към койката.

Студеният душ стресна Фийби, тя размаха ръце и на устните й избликна несвързан протест. Премига смаяно и се вгледа в суровите черни очи на мъжа си.

— О — възкликна тя, опитвайки се да изтрие мокрото си лице с опакото на дланта.

Решението да се оплаче от начина на събуждане умря в зародиш, когато видя какъв гняв е изписан на лицето му.

— Как посмя? — изрева Катон.

Фийби избърса лицето си с грапавия чаршаф, мъчейки се да намери думи, за да обясни. За съжаление обаче беше още полузаспала и думите сякаш бяха избягали от езика й.

— Слез долу — заповяда Катон, хвърляйки мокрия парцал в каната.

Фийби седна на койката с нерешителен израз. Не й се искаше да се приближи към него.

— Няма достатъчно място. Сигурна съм, че ще разговаряме по-удобно, ако си остана тук горе — подхвърли тя.

— Фийби, слизай веднага!

Думите бяха изречени с мек тон, но с несъмнен гняв.

Нямаше как. Тя отметна тънкото одеяло и се извъртя, за да може да слезе заднешком по стълбичката. Подръпна ръба на ризата си, осъзнавайки, че тя стига едва до средата на бедрото и се вдига нагоре с всяко нейно движение. Този факт никак не намаляваше чувството й, че е извънредно уязвима.

— Видях Брайън на кея. Затова се качих на борда… за да ти го кажа — избълва тя на един дъх, поглеждайки през рамо, за да види какъв ефект е произвело обяснението й.

Катон я хвана през кръста, смъкна я от последните стъпала и я тръсна на пода.

— Какво? — запита той.

— Брайън — и Фийби отново подръпна ризата си. — На кея. Говореше с двама мъже. Реших, че би искал да знаеш това.

Катон я загледа втренчено.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си се промъкнала на борда, скрила си се в каютата ми и си изчакала корабът да се отдалечи достатъчно от пристанището само за да ме осведомиш, че доведеният ми син се е добрал до Харуич?

— Нима не би искал да знаеш подобно нещо?

— Отклоняваме се от същината — и Катон нетърпеливо махна с ръка. — Не се прави на наивна. Ако си искала да ми кажеш нещо, защо изчака чак досега?

— Заспах — каза тя плахо. Катон си пое дъх със съскане. Фийби премина в атака.

— Ти ми каза, че отиваш в Италия, а не отиваш там. Защо ме излъга? Можеше да те убият и нямаше да знам къде си загинал… ако изобщо си направеха труда да ми кажат, че си умрял — прибави тя с нескривано огорчение.

— Никой не трябваше да знае къде отивам. — За свое учудване Катон разбра, че се защитава. — Предимно поради съображения за сигурност.

— Но защо не сподели с мене? — запита Фийби. — Аз нямаше да изложа на риск сигурността ти… или си смятал, че бих могла?

— Това няма нищо общо с тебе. Тайната мисия си е тайна мисия. Никой не бива да знае за нея.

— Обзалагам се, че Джайлс Крамптън знае — заяви Фийби.

— Това е различно — отсече Катон. — Джайлс е мой лейтенант.

— И е по-важен от съпругата ти — каза огорчено Фийби.

— За някои неща — да. Но сега не говорим за това. Не мога да повярвам, че ти… дори ти… си могла да направиш подобно нещо, Фийби. Знаеш ли какво е заложено? Какво си подхвърлила на риск заради твоите слепи и абсолютно лишени от мисъл импулси?

— Видях Брайън Море на кея и помислих, че трябва да го знаеш — повтори Фийби. — Той знае ли къде отиваш всъщност?

— Не знаеше. Но сега смятам, че знае — отбеляза Катон. — Това обаче няма нищо общо с тебе.

— Напротив! Всичко, което те засяга, има нещо общо с мене — каза Фийби. — Ти обаче не искаш да го разбереш. Винаги ми казваш да си седя у дома и да си гледам хурката…

— Никога не съм казвал такова нещо! — прекъсна я Катон, развеселен от думите й. — Никога не съм казвал нещо толкова смешно. Самата мисъл ти да предеш с хурка е направо нелепа.

— Е, не си казвал точно това — съгласи се Фийби. — Но си ми казвал, че мястото ми е у дома.

— Което е точно така.

— Не! — извика тя. — Не, не е. Мястото ми е при тебе. Моят дом е там, където си ти… до тебе.

И тя го бутна с пръст в гърдите, за да подчертае думите си.

Катон я хвана през кръста. Сведе поглед към зачервеното й лице, към блесналите й очи. Невъзможно беше да я пренебрегне, невъзможно беше да я манипулира, беше толкова решена и изпълнена с толкова любов. Нямаше никакъв смисъл да й се сърди. Само щеше да си изхаби и времето, и усилията. Целият му оправдан гняв се стичаше по нея като дъжд по насмолено платно. Тя беше толкова уверена в себе си, в това, което вярваше, че е правилното.

От гърдите му се изтръгна дълбока примирена въздишка, почти стон.

— Какво съм направил, за да заслужа това? — измърмори той, все още без да пуска талията й.

Фийби наведе глава на една страна, загледана в него с блеснали очи, също като някоя стърчиопашка, с каквато обичаше да я сравнява.

— Нещо много хубаво, което може би си забравил — подсказа му тя с усмивка, едновременно плаха и дяволита.

Катон обхвана леко шията й с пръсти и повдигна брадичката й с палците си.

— Е, Фийби, за две игли…

Подът на каютата внезапно се раздвижи под краката им, когато корабът подскочи силно. Той сякаш увисна за миг във въздуха, после се отгласна рязко напред. Каната с вода се плъзна по масата и тръгна назад, докато корабът подскачаше сред високите вълни.

Катон пусна Фийби, издаде някакъв нечленоразделен звук и изхвърча от каютата.

Тя остана да стои озадачена, притиснала едната си ръка към шията, където още усещаше топлината от пръстите му. Корабът се залюля отново на две страни и тя нагоди движенията си към него, чувствайки инстинктивно, че ако се бори с движението, това само ще я извади от равновесие.

Къде се разбърза толкова Катон?

Тя навлече дрехите си и излезе от каютата, залавяйки се за рамката на вратата, защото люлеенето се усили. Тръгна към каюткомпанията, държейки се за стената, за да запази равновесие, и се качи на палубата.

Беше блестяща нощ, изпълнена със звезди, но вятърът беше силен и студен, Фийби нахлупи качулката на наметалото си и се огледа за Катон. Отначало не го видя и се загледа в моряците, които маневрираха с платната. Никой не изглеждаше обезпокоен от вятъра или вълнението; мъжете разговаряха и се шегуваха, хващайки се за въжетата, когато корабът се издигнеше на гребена на вълната и после се спуснеше в дълбокия ров между нея и следващата.

Фийби се чувстваше добре, съпротивлявайки се на вятъра и люлеенето, застанала широко разкрачена на мократа от пръски палуба. Неколцина души я изгледаха любопитно, но моряците като че ли бяха твърде заети, за да обръщат внимание на непознатата пътничка. Фийби предположи, че Катон ще трябва да се споразумее с капитана за нейното превозване, затова се огледа отново, търсейки съпруга си.

Накрая го видя в задната част на кораба, наведен над парапета. Тръгна към него, държейки се за перилата.

— Не е ли весело? — извика тя, приближавайки се към него. — Мислиш ли, че ще можеш да обясниш присъствието ми на капитана?

Катон не отговори. Остана наведен над борда.

— О — каза Фийби, когато стигна до него. — Лошо ти е. Помня, спомена, че морето ти действа така.

Катон се поизправи, когато разкъсващите болки спряха за минута. Изтри уста с кърпичката, която стискаше в шепата си, и погледна Фийби, излъчваща животинско здраве, с явно неодобрение.

— Върви долу и ме остави сам — каза той, после изстена, преви се над перилата и отново започна да повръща.

— Не мога ли нищо да направя? — И Фийби го докосна разтревожено по гърба. — Сигурно може нещо да се направи.

— Върви си! — заповяда той, когато отново можа да си поеме дъх. — Сега не мога да се грижа за тебе, затова слез долу и не ми се пречкай!

— Няма защо да се грижиш за мене — каза Фийби с обнадеждаващ тон. — Наистина. Аз се тревожа за тебе. Сигурно мога да направя нещо.

И тя го обгърна през раменете, опитвайки се да го крепи в силното люлеене на кораба.

— Бренди — изшептя Катон след една дълга минута. — В сандъка ми има шише бренди. Понякога помага.

И отново се надвеси над перилата.

Фийби се спусна долу. Разхвърляйки спретнато сгънатите ризи, тя се зарови в сандъка и намери шишето на дъното му. Побърза към палубата, като междувременно го отпуши.

Катон се изправи с усилие, държейки се за парапета. Взе шишето и го допря до устата си. Това понякога успокояваше стомаха му и той се надяваше да му дари малко безпроблемен сън.

— Колко ужасно за тебе — изрече съчувствено Фийби. — Странно, но аз не се чувствам ни най-малко зле.

— Колко хубаво за тебе — изръмжа Катон, извил глава нагоре и хванал шишето между палеца и показалеца си, докато парещата течност се стичаше в гърлото му и навлизаше в разбъркания му стомах.

— А всъщност — каза Фийби с обезоръжаваща искреност — аз доста огладнях. Сигурно е от морския въздух.

— Непоносимо хлапе такова! — заяви Катон с последни сили, преди да се обърне със стон и да изпрати брендито през борда.

— Извинявай, не исках да ти влошавам положението — изрече плахо Фийби.

— Просто се махай!

Фийби сметна, че може би трябва да го послуша. Като че ли нямаше какво да направи, за да му помогне в това ужасно положение. А и наистина беше огладняла. Отдалечи се от перилата, питайки се къде ли на кораба може да се намери храна, и попадна на камериера.

— Ей, дължите ми още една гвинея — рече той, хващайки я за ръката. — Не съм казал на никого.

— О, да — и Фийби посегна към кесията си, но се размисли. — Ще ти дам гвинеята веднага щом ми донесеш нещо за ядене в каютата. Можеш ли?

— Какво ще искате? — И той я погледна изпитателно. — Може да намеря малко хляб и сирене.

— Чудесно. И мляко. Има ли мляко?

— Тц! — И момчето поклати глава с нескривано пренебрежение. — Мляко на кораб! Господи! Май не разбирате много от плаване, а?

— Да, не знам нищо за корабите — съгласи се Фийби с малко високомерен тон, разтърсвайки кесията, за да накара монетите вътре да иззвънтят.

— Има бира — каза момчето, дочувайки приятния звън. — Сигурно ще мога да ви донеса малко.

— Благодаря ти. Това ще е чудесно.

Фийби кимна и се запъти надолу.

Морската болест наистина е отвратително нещо, помисли Фийби и се запъти към каютата си с мисълта за хляба и сиренето, която накара устата й да се изпълни със слюнка.