Неочакваната годеница

2

— О, моля ви, стойте мирно, лейди Фийби. Как да наглася карфиците, като се въртите, сякаш сте седнали върху мравуняк… и моля ви, гледайте къде си пъхате ръцете! Какви са мръсни! Ще оставят огромни петна навсякъде, ще видите!

Фийби въздъхна и сви в юмруци оцапаните си ръце, държейки ги далече от полите си. Беше ходила в селото да помогне на една млада вдовица да почисти обора си, не беше усетила как е минало времето и закъсня за пробата, а не можа да се измие.

— Мислиш ли, че Порция ще дойде за сватбата, Оливия?

Оливия поклати глава, седнала на скамейката под прозореца, където ту четеше, ту гледаше как върви пробата.

— Баща ми каза, че н-няма да е възможно да измине пътя за по-малко от четири седмици, а ние пратихме поканата едва преди три.

Фийби кимна замислено. Ужасно й трябваше съветът на нечий здрав разум, какъвто само Порция можеше да даде.

Сватбената нощ. Напоследък не мислеше почти за нищо друго. Имаше само мъгляви сведения за тези работи, но когато си представеше, че се намира в огромното легло заедно с Катон, тялото й пламваше. Каквото и да беше това, което щяха да правят, сигурно трябваше да бъдат достатъчно близо един до друг. Кожа до кожа… уста до уста. Тя щеше да прокара пръсти през косата му, да притисне устни към дълбоката ямка на шията му. Да вдъхва разкошния му мъжествен аромат. Неопределима смес от ухания, която свързваше изключително с Катон. Косата му, кожата му, ароматът на мускус, лавандулата от бельото му и свежият, чист полъх на волния вятър.

— О, лейди Фийби, стойте мирно, моля ви — възкликна шивачката, когато Фийби неволно пристъпи напред и щеше да падне от табуретката, на която бе застанала.

— Искам да видя роклята — каза Фийби, отмести жената и слезе от табуретката.

Подхвана шлейфа и отиде към огледалото, закрепено между двата прозореца.

Огледа критично отражението си.

— Наследена рокля за наследена булка — забеляза с горчива усмивка. — Защо, за бога, хората смятат, че това, което е изглеждало красиво на Даяна в сватбения й ден, трябва да стои красиво и на мене?

Роклята беше от обшита с перли дамаска в цвят на слонова кост, прихваната под гърдите с панделка от сребриста тъкан. Преди пет години Даяна се бе омъжила за маркиз Гранвил в същата тази рокля. И бе изглеждала изключителна, неземна. Не като Фийби, която сега изглеждаше дебела и посредствена.

— И никой не ме попита дали искам да я облека! — оплака се тя. — Баща ми каза колко икономично щяло да бъде, а лорд Гранвил само вдигна рамене, сякаш ни най-малко значение няма в какво ще съм облечена пред олтара.

— Не мисля, че според него това има значение — каза Оливия, тъй като добре познаваше баща си. — По-скоро е помислил, че една нова рокля ще струва колкото облеклото на трима души от неговата милиция. Иска ми се войната да беше свършила — добави тя с меланхолична въздишка. — Баща ми все за нея мисли.

— Малко трудно е да не мисли за това — изтъкна Фийби. — Но дори да беше свършила, баща ми пак щеше да се опита да спести малко пари. Просто нямаше да има същото оправдание.

Собственото й обяснение я накара да се намръщи.

— Нали знаеш, бих предпочела да облека някоя от старите си рокли. — Обърна се настрана и притисна плата към себе си. — Толкова съм дебела — оплака се пак.

— О, не бъдете глупава, лейди Фийби — обади се шивачката. — Каква хубава фигурка имате. Закръглена точно там, където трябва. Мъжете обичат жената да им пълни ръцете.

— Така ли? — запита Фийби с надежда.

Дали Катон ще иска да са му пълни ръцете? Мъжът, който бе женен за Даяна? Никак не й се виждаше вероятно.

Обхвана пълните си гърди точно над панделката. Деколтето беше по-изрязано, отколкото на повечето й рокли, но имаше широка дантелена яка, падаща на раменете, която прикриваше отгоре издутината на бюста й. Според нея раменете й изглеждаха дебели, а гърдите изпъваха дамаската с цвят на слонова кост, безформени и разплути.

— Хич не се оплаквайте от това, дето господ ви го е дал — продължи строго шивачката. — Хайде сега, нека да поправя подгъва, после може да я съблечете.

— Не мислиш ли, че щях да си бъда много по-добре с някоя от моите стари рокли, Оливия? — настояваше Фийби.

Оливия вдигна поглед от книгата и сви вежди.

— Всичките са ужасно размъкнати, а и вече не ти стават — изтъкна тя с обезоръжаваща искреност. — Поне ц-цветът е хубав.

— Но не ми отива. Подхождаше на Даяна. А на мене не.

Оливия я погледна и бе принудена да се съгласи.

— Ти изобщо не приличаш на Даяна. Ни най-малко! И слава богу! — Тя критично огледа Фийби. — Наистина, според мене би трябвало да носиш по-тъмни ц-цветове. Нещо, което да подчертава очите и косата ти.

Фийби донякъде се изненада. Оливия по принцип почти не проявяваше интерес към дрехите.

— Е, няма особено вероятност — каза тя с въздишка. — Побързай, Елън, свали това.

Шивачката, мърморейки, изтегли роклята пред главата на Фийби и я отнесе, оставяйки я по риза.

— Може би ако кажеш на баща ми, че не харесваш роклята, той ще помоли твоя баща да ти к-купи друга — предположи Оливия.

— Ако имах пари — заключи Фийби, — сама щях да си купувам роклите. — Седна на трикраката табуретка и протегна напред краката си, обути във вълнени чорапи. Замърда разсеяно палеца, който се подаваше от една доста големичка дупка. — По дяволите, ами че аз имам пари. От наследството на майка ми. Ама кой ще ми ги даде?

И тя поклати решително глава.

— Те може би са част от зестрата ти — произнесе съчувствено Оливия.

— С която ще се разпорежда съпругът ми, защото какво би могла една жена… една обикновена съпруга… да разбира от такива сложни работи? — изсумтя възмутено Фийби.

— Можеш да покажеш на баща ми някои твои стихотворения — допусна Оливия. — Така ще види к-колко си умна.

— Мъжете не се интересуват от поезия — каза мрачно Фийби.

— Но повечето поети са мъже! — настоя Оливия.

— Обаче войниците не се интересуват от поезия.

— Но няма да престанеш да пишеш само защото си омъжена!

— Разбира се, че няма. Това е моят живот — заяви Фийби. — Нямам намерение да спра да върша нищо от нещата, които правя сега. Ще продължа да помагам на селянките, Мег ще ме учи да познавам билките и ще продължа да пиша поезия.

— В такъв случай едва ли ще се чувстваш омъжена — изтъкна Оливия. — Ще ти се струва, че не си.

Фийби й хвърли бърз поглед. Как да обясни на приятелката си, че тъкмо това желае да избегне? Невъзможно беше да се обясни тази глупава дилема. От една страна, повече от всичко на света й се искаше да се чувства омъжена за Катон, да бъде омъжена за него и изобщо всичко, което според страстното й въображение би могло да означава това. Но тъй като не виждаше как онова, което желаеше с такава разпалена настойчивост, би могло да се осъществи, не би могла да понесе мисълта да премине през всичките наложителни процедури.

— Е — каза Оливия с неподозирана интуиция, — може би все пак ще ти се струва, че си омъжена.

— Да — съгласи се Фийби. — Ще ми се струва.

Сутринта в деня на сватбата си Фийби се събуди така изтощена, все едно не бе мигнала и секунда. Главата й беше пълна със сънища… сънища, граничещи с кошмарите. Плашеща смесица от вълнение, надежда и абсолютно неотвратимо разочарование. Когато отвори очи, по стъклата плющеше проливен дъжд и от време на време пръскаше шепи от капчици през комина по тлеещата в камината жарава.

— Какъв ужасен ден! — възкликна с отвращение Оливия. — Ужасно време за ужасно събитие. Ще трябва да канят гостите в хамбара.

— Във всеки случай, там ще е по-топло, отколкото на двора — вметна Фийби. Както бе казала Оливия, времето напълно съответстваше на повода. Би могла да го предскаже. — Ще се намокря до кости, докато отивам към църквата — добави тя с тъжно съжаление. — Ще съсипя роклята си… по-скоро, роклята на Даяна.

Сватбата щеше да бъде скромна, далеч нямаше да се равнява на пищните тържества в деня, когато Катон се бе оженил за Даяна — същия ден, в който Парламентът бе екзекутирал кралския любимец граф Страфорд на Тауър Хил и в който гражданската война бе станала неизбежна. Още като дете Фийби бе чувала противоречиви политически мнения по този въпрос и нищо не нарушаваше хармонията на празника. Но сега мнозина от онези, които бяха празнували заедно с маркиз Гранвил, щяха да излязат срещу него на бойното поле, а не да вкусват хляба на трапезата му. Много други бяха паднали в големите битки, водени преди да се стигне до сегашното положение — война на обсади и взаимно изтощаване.

Сватбата щеше да бъде скромна и икономична. Бащата на Фийби, лорд Карлтън, не си хабеше парите напразно. Фийби не беше Даяна — диамант от най-чиста проба. Беше за баща си удобно средство за подновяване на изгодния съюз, но той нямаше намерение да прекалява с разходите, понеже беше военно време.

В това необичайно за сватби време лорд Гранвил и тъстът му бяха сметнали, че е разумно Фийби да излезе като булка от къщата, където бе живяла през последните две години. Маркизът обаче бе направил жеста да отстъпи първенството в собствения си дом и позволи на бащата на младоженката да се заеме с всички приготовления.

— Баща ми няма да позволи да се намокриш — каза Оливия.

— Той не може да спре дъжда с махване на ръка — изтъкна Фийби със замислено доволен тон.

Оливия имаше основание да вярва на баща си. Призори Катон бе погледнал към намръщеното небе и прогизналата земя и бе решил, че никой няма да отиде пеша до църквата, както смятаха първоначално. Само след час войници от неговата милиция настилаха дебели снопи слама по целия път между парадния вход на къщата и малката селска църквичка точно пред вратите на имението, за да не позволят на тежките железни колела на каретите да затънат в калта.

Гостите щяха да бъдат превозени до църквата на групи с карета, а младоженката и баща й заедно с Оливия щяха да тръгнат последни. И като завършек на всичко над пътеката към вратата на църквата бе построен навес от платнища.

Катон лично наблюдаваше приготовленията, без да обръща внимание на прогизналото си наметало и на измокрената си коса, от която дъждът се стичаше на струйки във врата му. Върна се в къщата за закуска, отърсвайки се като куче от водата.

Фийби и Оливия закусваха в квадратната стая в задната част на къщата, позната на всички като приемната на младите дами. Или по-скоро Оливия ядеше с присъщата си разсеяност, с очи, заковани в книгата пред нея. Фийби за пръв път в живота си нямаше апетит. Трошеше хляба, отпиваше по малко от чашата с бира и се разхождаше между прозореца и вратата, сякаш надявайки се дъждът да спре при следващото й връщане към прозореца.

Катон почука и влезе. Оливия скочи от масата, Фийби, която стоеше права, го погледна стреснато и измъчено.

Беше облечена в стар халат, твърде малък за нея, който се опъваше грозно на гърдите й и стигаше едва до средата на прасеца. Знаеше, че така оголените й прасци и глезени изглеждат дебели и тромави. И за да бъде положението още по-лошо, половината копчета ги нямаше, кожената гарнитура беше проскубана, а на предницата имаше няколко неизличими петна.

Катон и преди я беше виждал в неугледни дрехи, но в деня на сватбата й в такъв вид тя изглеждаше още по-зле.

— Милорд, на лошо е младоженецът да вижда булката си преди сватбата — каза тя, едва изричайки думите. — Моля ви, излезте.

— Това са празни приказки, Фийби — каза нетърпеливо Катон. — Дойдох само да те успокоя относно времето.

— Но дъждът още не спира — изтъкна тя.

— Да, още вали — съгласи се той, мъчейки се да бъде търпелив. — Но тъй като ще отидеш до църквата с карета, няма да се намокриш.

— О… Благодаря, милорд. Но моля ви, бихте ли излезли?

Катон се поколеба, смръщил вежди, кимна леко и напусна стаята.

— Така ужасно изглеждам — простена Фийби. — Защо му трябваше да идва да ме вижда такава? Точно днес!

Оливия я изгледа изненадана.

— Винаги изглеждаш така сутрин. Какво значение има? — След това, като усети, че не я е убедила, добави успокоително: — Предполагам, че повечето сутрини вече ще е станал и ще си има работа из къщата, преди ти… ако т-това наистина те тревожи.

— Ужасно съм нервна — опита се да обясни Фийби. — Разбира се, няма значение как изглеждам.

— Май ще е най-добре да идеш да се приготвиш — констатира Оливия. — Вече наближава девет часът, трябва да се изкъпеш и да си измиеш косата.

Следващото почукване на вратата вкара в стаята подкрепление в лицето на икономката госпожа Бисет.

— Господи, лейди Фийби, още ли сте по халат? Веднага елате. Банята ви е готова.

Мърморейки неодобрително, тя поведе Фийби по коридора към спалнята, където камериерката слагаше сушена лавандула и розови листчета в димящата вана пред камината.

Фийби се остави в ръцете на камериерката, икономката и шивачката. Изпълняваше нарежданията несъзнателно, почти без да чува бърборенето им. Цялото й тяло тръпнеше, кожата й беше така чувствителна, сякаш някой бе издраскал всеки инч от нея с мидена черупка.

Докато наблюдаваше как камериерката навива светлокестенявата й коса и я прибира в меки букли на темето, надеждата се редуваше с отчаянието. Може би страхът от разочарование е неоснователен. Може би всичко ще бъде наред. Може би тази нощ тя ще открие това, което знае, че трябва да бъде открито. Може би тази нощ Катон ще открие в невестата си това, което трябва да бъде открито.

А може би не…

— Хайде, лейди Фийби, погледнете се.

Икономката отстъпи назад, след като бе закопчала на шията й перлената огърлица, която бе принадлежала най-напред на майката на Фийби, после на Даяна, а сега — на самата Фийби.

Девойката хвърли бегъл поглед към отражението си в огледалото. Ако се погледнеше по-отблизо, само щеше да се разтревожи още повече. Тя тръгна към вратата.

— Готова съм. Време ли е да слизам? Оливия, къде си? — В гласа й се прокрадна паника.

— Тук съм — изрече спокойно Оливия, излизайки иззад завесите на балдахина. — Тук си бях през цялото време.

— О, така ми се иска все да си при мене. — Фийби конвулсивно сграбчи ръката на Оливия. — Само да не се налагаше лелите да ме придружават накрая. Ако ти беше там, нямаше да се чувствам толкова като пожертвана.

Оливия стисна ръката на Фийби.

— Това е ужасен ритуал — изрече тя съчувствено. — Но бързо ще свърши… щом излезеш от п-преддверието.

— Дано.

Фийби стисна така силно ръката на Оливия, че тя трепна, но не каза нищо.

Лорд Карлтън чакаше дъщеря си в преддверието, крачейки нетърпеливо напред-назад. Младоженецът бе тръгнал, преди първата група гости да бъде превозена до църквата, а на графа му бе омръзнало да стои сам.

— А, ето те. — И той се приближи към стълбите, по които слизаше Фийби. — Дълго се забави… но, предполагам, младоженката не бива да бърза — добави той с малко глупава усмивка. — Много добре изглеждаш, скъпа — изрече графът с лек оттенък на съмнение. — Странно, когато Даяна носеше… Но хайде, трябва да вървим.

Фийби направи реверанс, но не можа да намери никакви думи. Положи ръка върху лакътя на баща си, съзнавайки, че лицето й изглежда като замръзнало.

— Мисля, че спря да вали — обяви Оливия, застанала на парадната врата, придържана от един слуга. — Това е добро предзнаменование, Фийби.

Тя погледна тревожно приятелката си. Фийби не приличаше на себе си — и то не само заради сложната прическа и строгата официалност на абсолютно неподхождащата й рокля.

— Да — каза Фийби със застинала усмивка.

Качи се в чакащата карета и само с умелата намеса на Оливия успя да не повлече по сламата богато набраната кремава дамаска. По време на краткото пътуване гледаше право пред себе си и се чувстваше така, сякаш не беше самата тя. Сякаш беше някоя друга, съвършено непозната.

Катон говореше с неколцина гости пред църквата, когато настъпилото оживление показа, че младоженката е пристигнала. Той тръгна, без да бърза, към олтара и се обърна, за да погледне невестата си, която пристъпваше по пътеката. За него това беше четвъртата подобна церемония — нямаше никакъв страх, никакви изненади. Катон обаче забеляза, че Фийби пристъпва така сковано, сякаш е марионетка, движена от несръчен кукловод.

Усети внезапно съчувствие. Най-хубавото у нея бяха очите, богатата й светла коса и нежният прасковен тен, но те някак си не изпъкваха. Даяна бе изглеждала така великолепна в тази рокля, но на сестра й стоеше почти ужасно.

Горкото момиче няма вкуса на сестра си, също както не притежава нейния стил и красота, помисли той. Но беше подходяща.

Фийби долови един смарагдов отблясък. Той бе изоставил обичайните си черни дрехи заради този разкошен кадифен жакет върху бялата копринена риза. Беше великолепен. И щеше да стане неин съпруг.

Когато той пое ръката й, очите й се спряха на квадратния смарагдов пръстен-печат, после на силните, фини пръсти, а след това на чистите, подрязани нокти. Никога преди не бе държал ръката й.

Тя вдигна очи към лицето му. Докато изричаше отговорите си, изражението му бе хладно, лишено от всякакво чувство.