Неочакваната годеница

13

— Чувала ли си нещо ново за Мег? — запита Фийби, когато се върна на следващата сутрин.

— Не съм излизала навън — каза Оливия, — но в къщата никой нищо не е говорил, а ако нещо лошо се беше случило, все някой щеше да го спомене. Знаят, че си й приятелка.

— Е, това е все нещо — заключи Фийби. — Но аз още сега ще ида да я видя. Ще дойдеш ли?

Оливия се поколеба.

— Тъкмо съм по средата на един много сложен превод. Ти върви, аз ще т-те настигна.

Фийби се засмя.

— Няма нужда да се откъсваш от книгите си. Само се питах дали искаш да се поразходиш.

— Да, иска ми се, но… — и Оливия отправи поглед към купчината книги на масата в приемната.

— Но ще е друг път — каза Фийби и я целуна бързо.

— Ще д-дойда по-късно — обеща Оливия.

Фийби се надигна на пръсти, за да нагласи новата си шапка пред огледалото над камината. Стори й се, че очите й изглеждат подпухнали, почти сластни, все още светещи от спомена за любенето на тесния одър сред спящите мъже. И в най-необузданите си мечти не бе очаквала нещо подобно от Катон.

Леко усмихната, тя напусна приемната и се запъти към долния етаж. Възнамеряваше веднага да излезе от къщата, но краката й я отнесоха към затворената врата на кабинета на Катон. Без нищо определено — просто й се искаше да го види. Не можеше да устои на подтика. Вдигна ръка да почука и дочу два гласа, долитащи от другата страна на вратата. Брайън Море беше при Катон. Малкият коридор в дъното на преддверието нямаше прозорци. Ключалката беше достатъчно голяма. В нея нямаше ключ и Фийби виждаше процеждащия се поток светлина, който падаше на тъмния дъбов под пред краката й.

Никога преди не бе подслушвала пред някоя врата. Но сега, без да знае защо, се видя наведена пред вратата, притиснала ухо до дупката. Гласовете им се чуваха съвършено ясно.

— Вчера в главния щаб обсъждахме положението в западната част на страната — казваше Катон. — Това, че познаваш възгледите на членовете на кралския съвет, би било неоценимо… дори мнението ти, ако не знаеш със сигурност…

— В Оксфорд се тревожат, че западната част на страната като че ли ще се присъедини към Парламента — отвърна Брайън след миг. — Тиранията на кралския наместник там е причинила повече вреди на каузата на краля, отколкото хиляди неприятели.

— Да, чувахме такива неща — отговори Катон със замислена интонация. — И какво предлага кралят по този повод?

— Струва ми се, че ще отзове сър Ричард.

— И ще го замести с…?

Отново настъпи пауза, после Брайън изрече бавно:

— Хоптън, предполагам.

— О — беше отговорът на Катон.

— Задоволих ли любопитството ви, сър? Гласът на Брайън прозвуча весело.

Настъпи още едно кратко мълчание. Сърцето на Фийби прескочи. Тя притисна още по-силно ухото си до вратата.

— Ще разбереш колебанието ни — отвърна Катон. — Още трябва да мислим върху това, което ни каза.

— Ще ви оставя да размисляте и горещо се надявам, че след като поразмислите, ще се убедите в моята искреност… и ще бъдете склонен да убедите и висшето си командване.

За свой ужас Фийби дочу резето на вратата да се вдига. Отстъпи назад в сянката, притиснала ръка към устата си, когато вратата изведнъж се отвори. Брайън излезе в коридора. Погледът му попадна на Фийби, свита до стената. Той затвори вратата зад себе си.

— Я виж ти, какви големи уши сме имали — измърмори той и зъбите му блеснаха в усмивка. — Чухте ли нещо интересно?

Фийби, изплашена, че Катон може всеки момент да отвори вратата, се стрелна покрай него към преддверието, където би могла да има някаква работа. Сложи небрежно крак на първото стъпало на стълбата и опря ръка на парапета, изричайки с внимателно премерен тон:

— Свършихте ли работата си със съпруга ми, сър?

Брайън, все още усмихнат, се приближи към стълбището.

— Много ви бива за конспираторка, Фийби — изрече той меко. — Но няма нужда да подслушвате по вратите. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

— Искам само да знам какво интересува съпруга ми — отговори Фийби и се огледа бързо.

Една прислужница излезе от кухнята и се насочи към трапезарията.

— А той, разбира се, не иска да ви го каже — констатира Брайън. — Катон винаги разчита само на себе си… а, и на Джайлс Крамптън — продължи той. — Той върви по собствени пътища. Трябва да се случи нещо необикновено, за да се довери на друг човек освен на Джайлс. Това е негов принцип.

— Значи познавате съпруга ми много добре — каза замислено Фийби.

— О, да, познавам го още откакто ме обличаха в бебешки роклички. — И той се позасмя. — Много добре го разбирам, Фийби.

— Иска ми се и аз да можех — въздъхна тя.

Още една усмивка пробягна по тънките устни и очите му блеснаха като кафяви диаманти.

— Може да не харесате това, което разберете.

— О, това са вече пълни безсмислици — заяви Фийби с гневно святкащи очи. — И ще съм ви благодарна, ако повече не говорите така пред мене!

— Божичко… щастливец е онзи мъж, който може да вдъхва подобна лоялност — промълви Брайън. — Простете ми, Фийби. Собственият ми опит с лорд Гранвил не ми е дал толкова розова представа за него, колкото е вашата.

Фийби го изгледа със съмнение. Разбираше, че човек може да сметне съпруга й за студен и плашещ. И тя го бе вземала за такъв, преди така неочаквано да се бе влюбила и да бе изпитала страстно желание към него.

— Аз съм негов наследник, Фийби. И ми е болно за отчуждението между нас. Беше неизбежно, когато аз взех другата страна в този проклет конфликт, но сега… сега, когато видях, че Парламентът защитава правата кауза… — И той красноречиво вдигна рамене. — Дадох му жизнено важна информация. И още виждам, че не се решава да ми повярва.

— Да, виждам, че сигурно е трудно за разбиране — съгласи се Фийби. — Но Катон никога не постъпва неразумно. Няма да използва миналите ви грешки срещу вас. Сигурна съм.

— О, да се надяваме — отвърна Брайън. — Да се надяваме. — После се усмихна и бръкна в джоба си. — Щях да забравя. Вчера бях в Банбъри и намерих това в една книжарница. Помислих, че може да ви хареса. — И той й подаде едно томче с кожена подвързия.

— О, стихотворенията на Томас Кеърю! — възкликна Фийби. — Колко мило от ваша страна! Особено ми харесва елегията му за Джон Дън.

— Според мене „Наслада“ е извънредно хубаво — каза Брайън, наблюдавайки я с блеснали очи.

Фийби го изгледа със съмнение.

— Това е много красиво любовно стихотворение — изрече тя след секунда колебание.

— Но малко волнословно — почти сте права — каза той с още по-широка усмивка. — Може би твърде много, за такава невинна чувствителност.

— Аз не съм невинна! — протестира Фийби, усещайки, че той й се подиграва. — Чела съм много, сър.

— О, простете. Не исках да бъда груб — побърза да каже Брайън. — Разбира се, като поетеса вие самата гледате на по-рискованата литература с по-изтънчен поглед отколкото обикновените жени.

— Не знам дали ми се подигравате или не — изтърси Фийби. — Но няма да ме изкарате от равновесие, ето това ще ви кажа. — И тя направи лек реверанс. — Благодаря за подаръка, сър.

Брайън хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Простете ми. Не исках да ви обидя. Може би малко се пошегувах, но ви намирам доста очарователна.

Фийби се изчерви.

— Наистина не би трябвало да говорите така. Аз съм омъжена жена.

Тя освободи ръката си и се отдалечи, леко объркана.

Брайън остана да я наблюдава. Разсеяно се почеса по главата. Имаше нещо в нея… нещо неуловимо и същевременно непреодолимо привлекателно. Абсурдно беше да намира тази наивна загубенячка за привлекателна. И много опасно.

Стисна устни. Бе дошъл тук да я унищожи, а не да се люби с нея… колкото и да му бъдеше забавно да украси с рога тая студенокръвна риба Гранвил. Вторият му баща не беше мъж, който да оцени по достойнство трепетната сексуалност на Фийби. Тя самата дали я съзнаваше?

Фийби побърза да излезе от къщата. Този да не би да се опитва да флиртува с нея? Презрително сви рамене. Никога не би могла да си представи Катон да флиртува с нея или с която и да било. Това беше патетична игра. И толкова необикновена.

Но с това нямаше да отблъсне господин Море, реши тя. Ако тя заиграеше с открити карти, той можеше да й бъде доста полезен. Познанията му за модата например бяха несъмнени. И ако успееше да го накара да й каже това, което Катон не би й казал, тогава може би щеше да изненада съпруга си с информирани коментари върху всички въпроси, които го интересуваха.

Разговорът, който бе дочула снощи, например. Катон и Кромуел се бяха спречкали. Ситуацията изглеждаше доста сложна. Разминаване в мненията как да се приключи войната. Това трябва да беше извънредно сериозен проблем. Може би Брайън би могъл да даде известни предложения, ако подходеше дискретно към него.

Фийби вървеше из селото, учудена от тишината. Обикновено в този утринен час особено в такъв хубав ден, вън трябваше да има хора да работят в градините си, да къткат пиленцата си, да секат дърва за огрев. Минавайки край „Мечката“, дочу гласове, долитащи през отворената врата.

Бяха мъжки гласове и Фийби не спря. Ако селяните се бяха събрали в кръчмата, нямаше да посрещнат добре влизането на жена. Останалите в селото мъже смятаха жените за недостойни да бъдат посветени в мъжките работи, които наистина бяха толкова важни, че някаква си там жена не би могла да ги схване.

Тази мисъл накара Фийби да изсумти презрително. Достатъчно добре знаеше как селянките успяват да свързват двата края, познаваше жертвите, които правеха за семействата си, безкористието, с което се нагърбваха със собствения си товар и с този на мъжете, затова нямаше никакво време да се занимава с упорито насажданата вяра в мъжкото превъзходство.

Гората беше тиха, снегът отдавна се бе стопил и на Фийби й се стори, че може да усети първия слаб полъх на пролетта. Едно кокиче изправяйте крехката си главичка сред покритите с мъх корени на стара бреза, един фазан излетя от храста край пътеката, натежал от боровинки.

Сърцето на Фийби се ободри, както винаги през това годишно време. Винаги й се струваше, че може да очаква много неща.

Вратата на Мег стоеше отворена, а черният котарак седеше на прага и се миеше. Погледна небрежно Фийби със зеленозлатистите си очи.

— Мег! — Тя провря глава през вратата. Мег не се виждаше никъде. — Къде е тя? — обърна се Фийби към котарака, който премига и се прозя, изправи се, протегна се, изви гръб и тръгна лениво по пътеката с вирната опашка.

Фийби сви рамене и го последва. Котаракът винаги знаеше къде е господарката му. Едва ли господарка, поправи се Фийби. Другарка беше може би най-точната дума. Котките не признаваха висшестоящи. Добър пример, може би, помисли тя със същото вдъхновение, което я бе придружавало по пътя й дотук.

Мег доеше една коза в малкия обор. Вдигна очи в радостна усмивка, когато съзря Фийби да се задава след котарака.

— Виж ти, радвам се да видя приятелско лице — каза тя, изстисквайки последното мляко от вимето, изправи се и тупна задницата на козата с небрежно-любвеобилен жест. — Не съм виждала жива душа от последното ти посещение.

— Никой ли не е имал нужда от тебе? — И Фийби я целуна.

— Никой не се е доближавал до мене — отвърна Мег, вдигайки ведрото. — Или всички са здрави като пънове, или още са в плен на слуховете.

— Нищо не съм чувала — каза Фийби. — Баба Спруъл не си беше в градината, когато минах оттам, затова не знам най-новите клюки.

Мег философски вдигна рамене.

— Ела да пийнеш един чай. Много елегантен костюм за езда.

— Нали? — откликна Фийби. — Учудвам се, че ме позна.

— Нямаше да те позная, ако на подгъва нямаше мокро петно и блузата не висеше изпод жакета, ако не ти липсваше едно копче и периферията на шапката не беше вдигната само наполовина — изтъкна Мег.

— Нали знаеш какво казват за такива като мене — оплака се Фийби, натиквайки обратно блузата в колана на полата. — Не мога да задържа дреха в приличен вид повече от една минута. Съмнявам се, че дори Брайън Море би могъл да сътвори необходимото чудо.

— И кой е този джентълмен?

— О, нека ти разкажа всичко за него.

Седнаха в кухнята на Мег, пиейки чай от черен касис, и Фийби започна да развива теорията си, че Брайън Море би могъл да бъде надлежно използван. Щеше да му позволи да флиртува с нея, макар че не можеше да си представи защо той би пожелал да го направи, но той щеше да го направи и тя в същото време щеше да рови в мозъка му. Сигурно би могъл да й разясни някои от военните грижи на Катон, за да може да изненада съпруга си с интелигентни коментари. От това според нея би могло да произлезе нещо наистина хубаво.

Котаракът се бе върнал заедно с тях, но беше неспокоен. Разхождаше се из кухнята, скачаше по масата, по лавицата, отново слизаше на пода. Изведнъж хукна към вратата и тръгна навън по пътеката.

— Отива на лов — забеляза Мег, пълнейки отново чашата на Фийби.

В следния миг котаракът влетя обратно в кухнята, последван от звука на стъпки по пътеката.

— Фийби… Мег… — Оливия нахлу в кухнята, задъхана и с разрошена коса. — Т-те идват!

— Кои?

Фийби скочи, бутайки чашата си, и чаят се разля на пода.

— Селото… водят „търсача на вещици“ — изрече запъхтяна Оливия. — Изпреварих ги с няколко минути. Мег трябва да се скрие!

Мег се изправи с целия си доста внушителен ръст.

— Няма да се крия от някакви негодници! — заяви тя.

— Но трябва! — настоя Оливия, озъртайки се диво из малката кухня.

Тогава се чуха звуци. Тропот на крака и неясна гълчава от гласове. Котаракът излетя от колибата с настръхнала козина и вирната опашка и скочи на покрива с възмутено мяукане.

Тълпата се показа край дърветата. Дошло е цялото село, помисли Фийби смаяна и ужасена. Начело бяха мъжете, грабнали колове; зад тях се купчеха жените, някои с бебета на ръце, други с увиснали по полите им деца.

— Оливия! За бога, махай се оттук! — извика тя, преди тълпата да бе стигнала до портата. — Не бива да те открият тук!

Поради някаква причина не й дойде на ума, че това, което не е уместно за дъщерята на лорд Гранвил, ще е погрешно и за съпругата му.

— На тавана при ябълките — каза спокойно Мег. — Върви бързо, Фийби е права. Когато си тръгнат, може би ще успееш да доведеш помощ.

Оливия се поколеба, после се обърна и се закатери по стълбата към тавана.

Фийби и Мег излязоха едновременно от колибата, една до друга, за да посрещнат единни прииждащия прилив.

По средата вървеше едър мъж с тъмно наметало и плоска черна филцова шапка с широка периферия. Носеше дебела тояга, а на кръста си бе окачил голяма кожена торба.

— Това ли е вещицата?

Той спря и посочи Мег с тоягата си.

— Не! — извика Фийби, настъпвайки Мег, за да я накара да не се обажда. — А вие кой сте, сър?

Той излезе напред.

— Аз, добра ми жено, съм „търсачът на вещици“. И съм дошъл тук, за да намеря една вещица.

Гласът му се издигна застрашително в тишината, селяните зад гърба му се размърдаха и си зашепнаха.

— Не съм ви никаква добра жена! — заяви Фийби ядосано. Единствената й надежда беше да стресне този мъж и обкръжението му със своя ранг. — Аз съм лейди Гранвил и съпругът ми е представител на закона в това село.

— Да, истина е — каза един от мъжете начело на селяните.

— Съвършено вярно. И ти би трябвало да бъдеш по-умен и да не се забъркваш с тази глупост, Бил Уотсън! — насочи пръст към него Фийби.

— Мълчете! — прогърмя „търсачът на вещици“. — Аз съм упълномощен да търся вещици из цялата страна. И никой няма да ми попречи да върша тази богоугодна работа.

— Къде е викарият? — запита Фийби. — Предполага се, че той трябва да се занимава с богоугодните работи.

— Викарият даде благословията си. Дяволът е сред нас и трябва да бъде изгонен — раздаде се дълбокият глас на „търсача“. — Ти, жено, ще стоиш настрана и ще ме оставиш да си върша работата.

— Как ли пък не!

И Фийби застана пред Мег с ръце на кръста. Мег стоеше мълчаливо, като че ли възприемайки тактиката на Фийби. Самата Фийби нямаше представа дали естественият й авторитет като съпруга на Катон ще има някаква тежест пред разярената тълпа. Но само това й оставаше, ако те откажеха да си спомнят, че им е приятелка.

„Търсачът на вещици“ изведнъж измъкна нещо от кожената си торба. Беше дълга тънка игла.

— Подушвам не една вещица, а две — изрече той. — Хубаво направихте, добри хора, че ме повикахте.

— Дано дяволът те отнесе право в ада! — изкрещя Фийби, без да знае дали от ужас или от гняв.

Не можеше да повярва, че това се случва, но знаеше, че хората из цялата страна твърде често преживяват този кошмар. „Търсачът на вещици“ се обърна с лице към тълпата.

— Чухте, че тя ме прокле. Чухте, че призова дявола. Хванете ги и двете. Ще ги бодем и ще намерим белега на дявола.

— Само да ме пипнеш, ще отговаряш пред лорд Гранвил. Фийби вдигна ръце, сякаш това можеше да спре тълпата, която бе започнала да се приближава към двете жени.

Поколебаха се и тя за миг се обнадежди. Но „търсачът на вещици“ знаеше как да командва тълпата.

— Ако няма белег, значи няма от какво да се страхуват. Само виновните отказват да се подложат на изпитанието. Ще продължите ли да живеете с дявола сред вас и да гледате как децата ви умират, реколтата загива, животните падат мъртви на място?

— Не… не… никакъв дявол! — извика една жена отзад. Беше жената, чието дете бе умряло. Тя си проби път с изкривено от ярост лице, с помътени от скръб очи. — Тя уби детето ми — и посочи към Мег. — Прокле го и детето ми умря. — И жената заплю Мег в лицето.

Това беше сигнал за останалите. Те обкръжиха Фийби и Мег. Сграбчиха ръцете на Фийби, извиха ги зад гърба й и вързаха китките й с въже. Тя започна да ги ругае с всички изрази, които някога бе чувала в задния двор и конюшните.

Колкото грубо се отнесоха с Фийби, два пъти по-жестоко беше държанието им спрямо Мег. Докато я връзваха, върху нея се сипеха удари и ритници. Изведнъж се разнесе пронизителен писък, който наистина прозвуча като дяволски вик, и една черна топка се метна, съскайки, с извадени нокти върху един от мъжете, които връзваха Мег.

Той изкрещя, когато ноктите на котарака се впиха в гърба му, а „търсачът на вещици“ измуча доволно:

— Таласъм! — извика той — Няма нужда от игли. Ще топим вещицата.

— Да, натопете вещицата… натопете вещицата.

Когато тълпата поде хорово този вик, котаракът се отскубна и скочи отново на покрива. Мярна се за секунда на плочите, после изчезна в тъмните сенки.

Фийби си пое дъх едва-едва.

— Не можете да топите вещица, без да сте намерили белег — извика тя в отчаяние. — Не е позволено. Знаете, че не можете.

Гледаше само да спечели време. Ако трябваше да изтърпят процедурата на боденето, така да е. Но когато хвърлеха Мег в ледената река с китки, вързани за глезените, тя щеше да се удави. Ако задържеше дъха си и изплуваше, щяха да я изгорят като вещица. Нямаше спасение, освен може би чудо. Но докато имаха още време, възможно беше да се случи и чудо.

— Да, тя е права — изрече бавно Бил Уотсън. — Трябва да постъпим според закона и обичая. Иначе няма да е правилно.

Разнесе се одобрителен шепот и след миг размисъл „търсачът на вещици“, сякаш съобразявайки се с настроението на тълпата, каза:

— На мене ми е все едно. Подушвам вещици, но щом искате доказателство, ще го имате. Докарайте ги.

Той тръгна през тълпата, която се разстъпи пред тоягата му като Червено море пред Мойсей. Хората обградиха Мег и Фийби и ги поведоха след високата му фигура.

Фийби се препъваше, мислейки не за собствените си наранявания, а за тези на Мег. Лицето на Мег беше цялото в драскотини и синини. Роклята й беше скъсана, разкривайки гърдите й, но изражението на лицето й бе мрачно и решително. Тя нямаше да покаже и най-малък признак на страх пред тези негодници.

Оливия гледаше от тавана как процесията се отдалечава. После се спусна стремглаво по стълбата. Ножът на Мег лежеше до дъската за хляб на масата и тя го грабна Нямаше представа как ще го използва, но се почувства по-добре от това, че имаше оръжие.

Нахлупи качулката ниско над лицето си и тръгна след тълпата, тичайки през гората успоредно на пътеката, докато се изравни с похитителите. Погълнати от вълненията, те не усетиха как към тях се присъедини една нова фигура, плътно увита в наметало.