Неочакваната годеница

10

Катон стоеше неподвижен, без да се опитва да я докосне. Искаше да види какво ще направи тя.

Фийби изглеждаше донякъде объркана. Поколеба се, после белите й ръце сякаш по своя собствена воля, се насочиха към колана на панталона му. Тя притисна ръка към издутината в основата на бедрата му, усещайки я как се раздвижва под богатото тъмно кадифе. Лицето й бе обърнато към неговото и Катон я наблюдаваше, а в очите му блестеше един почти хищен пламък; това я изпълни с възбуда, накара слабините й да запулсират и стомахът й да се свие.

Тя сведе бавно поглед и откопча панталона му, копче по копче. Пъхна ръце вътре и обхвана стройния му ханш, а после ги плъзна към мускулестите полукълба на седалището. Дишаше учестено, а ръцете й действаха сякаш без напътствия от мозъка. Бавно свали панталона и долните му гащи, като същевременно падна на колене.

Стегнатата плът на пениса му изскочи от скривалището си от черни къдрави косми, Фийби притисна длани към ханша му и опря лице в корема му. Земният аромат на възбудата му изпълни ноздрите й, карайки сетивата й да затанцуват диво. Тя плъзна език по пътечката от тъмни косми, която се спускаше от пъпа му, наслаждавайки се на грапавината им, на смесицата от вкус и мирис. Ръката й се пъхна между бедрата му и обхвана нежните кълба. Почувства тежината им, мекотата на стегнатата кожа.

Прокара ръка по пениса му, обхващайки го в дланта си, почувства как кръвта в него пулсира силно. Стрелна език, за да оближе росата, появила се на върха му. Соленият вкус я накара да изпадне в транс. Взе го целия в устата си, прокарвайки устни по дължината му, докато ръцете й продължаваха да го галят между бедрата.

Катон бе смаян. По този начин го бяха удовлетворявали жените, за които сексът беше едновременно играчка и стока за продан, но тази млада жена с безпогрешните си докосвания не приличаше на никоя друга, която бе познавал. Имаше една парадоксална невинност в инстинктивното умение на ласките й, в насладата, с която му даряваше удоволствие. Когато вдигна поглед към него, сините й очи блестяха от неговата възбуда, бузите й бяха леко зачервени, полуотворените й устни излъчваха почти неустоима подкана.

Моментът на екстаза наближи и Катон изведнъж хвана главата й и отдръпна устата й от себе си.

— Ще споделиш това с мене — прошепна той със странно подрезгавял от сдържана възбуда глас.

Наведе се, хвана я под мишниците и я положи по гръб на леглото.

Фийби започна да се гърчи, измъчвана от желание. Ръцете му одраскаха бедрата й, докато вдигаше полите й. Хвана глезените й и положи краката й на раменете си, коленичи между бедрата й и със силен тласък навлезе в нея.

Надвеси се над нея и смъкна роклята от раменете й, обхващайки пълните й гърди. Тя изстена и се заизвива под него, докато той си играеше със зърната й. Едва се задържаше на ръба и жилите на шията му се издуваха от усилието. После, когато не можеше повече да чака, спусна ръце по бедрата й, обхвана седалището й с твърдите си пръсти и я притисна силно до себе си. Фийби отвори широко очи, пълни с наслада. Изви гръб и тялото й започна да се свива конвулсивно около него.

Катон се отпусна върху нея със стон, притисна я, обвита в полите и фустите и, заровил уста в нежната й шия. Фийби трепереше под него.

И изведнъж в този тъмен и изпотен техен свят се дочу почукване на вратата. Катон се надигна.

— Какво има?

— Аз съм, милорд — чу се през дъбовата врата бумтящият глас на Джайлс Крамптън. — Казахте ми да съм тук за обеда на пладне, сър. Казахте, че след това тръгваме.

Катон изруга и се надигна от леглото.

— Идвам след пет минути, Джайлс.

— Добре, милорд. Ще кажа на Бисет да сложи месото пак във фурната за претопляне, нали?

Катон погледна към часовника над камината. Беше четвърт час след пладне.

— По дяволите тоя нахалник! — изръмжа той, събличайки раздърпаните си дрехи.

Джайлс винаги намираше начин да му се налага.

— Не мисля, че мога да стана — прошепна Фийби, протягайки се чувствено. — Сякаш съм разглобена.

Катон я погледна, както беше се отпуснала на леглото, с вдигнати поли, разголващи закръглените й бедра и нежната извивка на корема. Тъмният храсталак в основата на корема блестеше от соковете на тяхната любов. Явно реакциите й снощи не са били преструвка.

— Откъде дойде това? — промърмори той.

— Кое откъде е дошло?

Фийби несъзнателно прокара ръце по тялото си в дълга милувка.

— Тази разпуснатост — каза той, потупвайки несъзнателно устата си с пръсти. — Никога не съм срещал подобно нещо при жени с твоя произход.

В гласа му имаше нотка, която накара Фийби да седне и да издърпа надолу полите си.

— Нима е нередно?

Катон се поколеба почти минута, преди да поклати отрицателно глава.

— Не… разбира се, че не е.

Засмя се и пристъпи към гардероба, за да вземе кожените панталони за езда и вълнения жакет.

Фийби слезе от леглото. Защо беше това колебание у него? Катон се облече бързо и излизайки от стаята, каза:

— Побързай, Фийби, иначе онзи безсрамник току-виж пак нахълтал.

Фийби потопи една кърпа в легена и я изстиска. Той искаше тази страстна игра също толкова, колкото и тя. Но защо се чувстваше така неуверена? Тя се приведе в ред и побърза да слезе в трапезарията.

Когато влезе, всички бяха седнали на масата. Джайлс Крамптън й хвърли многозначителен кос поглед, който я накара да се изчерви. Тя седна, извинявайки се объркано заради това, че ги е накарала да чакат, и побърза да вземе чашата си с вино.

— Реши ли да играеш Глориана, Фийби? — запита Оливия, сервирайки си печено овнешко и сос с лук, пренебрегвайки нарочно Брайън Марс, който седеше срещу нея.

— Мисля за това. — Облекчена, че разговорът се е завъртял около такава безобидна тема, Фийби погледна към Катон. — Мислите ли, сър, че някои от вашите войници ще искат да участват? Пиша сцена, където Елизабет се обръща към войските и казва онези думи, че има сърце на мъж в слабо женско тяло… би се получил по-хубав спектакъл, ако има истински войници, към които да се обърне.

Джайлс изсумтя:

— Само през трупа ми, милейди! Това са войници, а не актьори, Фийби бе свикнала с възраженията на Джайлс, но започна остроумно да се обосновава.

— Помислих, че едни живи картини за Еньовден ще ободрят хората — каза тя. — Животът сега, през войната, е толкова мрачен и тежък за всички, това трае вече много време. Ободряването на духовете е задача достатъчно почтена и за войниците, така поне смятам аз.

— Пиеса ли пишете, лейди Гранвил? — Брайън изглеждаше развеселен.

— Живи картини — поправи го тя.

— О, надявам се да намерите някоя роля за мене — продължи той със същия тон.

— Навярно не смяташ д-да бъдеш тук на Еньовден? — изрече Оливия с неприкриван ужас, поглеждайки го за пръв път, откакто бе почнал обядът. — Та това е след месеци!

Виждайки изражението на Катон, Фийби се намеси:

— Сигурна съм, че мога да намеря роля за вас, господин Море, ако дотогава сте тук. Но какво ще кажете за войниците, милорд? Истинските ще бъдат много по-ефектни, отколкото преоблечените селяни, не мислите ли?

— Несъмнено — съгласи се той, хвърляйки поглед към Оливия. — Но трябва да се съглася с Джайлс, че те имат по-важни неща да вършат, а не да играят в любителски драми, колкото и благородни да са подбудите за това.

— Значи вие пишете любителски драми? — вметна Брайън, преди Фийби да успее да реагира на небрежния начин, по който Катон отхвърли молбата й. — В двореца това беше доста популярно занимание преди войната. Но доколкото си спомням, твърде много дами се занимаваха с него.

Той се усмихна и отпи от виното си.

— Фийби е завършена поетеса — заяви Оливия. — Смея да твърдя, че н-никоя дворцова дама не би се посрамила, пишейки творби като нейните.

— Така ли? — вдигна вежди Брайън. — Не знаех, че си посещавала придворните кръгове.

— Фийби е ходила и ми е разказвала за празноглавите придворни — отвърна Оливия.

Брайън не обърна внимание на тези думи.

— Може би ще ми покажете някои от вашите творби, лейди Гранвил. В края на краищата, и аз съм донякъде запознат с това, което в двореца се признава за добра поезия. И разбира се, трябва да се харесате в двореца, ако искате да успеете.

— Пиша за собствено удоволствие, сър — каза Фийби с несъзнателно високомерие. — Нямам особено желание да блесна в двореца, ако, разбира се, дворцовият живот се възобнови. Наистина, както каза Оливия, малкото ми посещения там в началото на войната доста ме отвратиха от техните пози и претенции.

Брайън веднага разпознаваше снобите. Странно, но вместо да го ядоса, това събуди интереса му. Малката сестричка май нямаше нищо общо с голямата. Изгледа я над ръба на чашата си. Кичури коса стърчаха отсам и оттам, високата яка на синята рокля едва стоеше изправена. По-скоро изглеждаше така, сякаш е спала с роклята. Сутринта, преди да тръгне за църква, имаше по-спретнат вид. Запита се какво ли е правила, облечена с тази рокля.

— Може би не сте се запознали с Джеймс Шърли — подметна той. — Мъж, който почти не би могъл да се нарече претенциозен.

— О, да, особено много ми харесват драмите на господин Шърли — намеси се Фийби, забравяйки раздразнението си. — Той изобщо не е претенциозен.

— Ще ти трябва музика за живите картини, Фийби — каза Оливия, отказвайки да отстъпи на Брайън мястото си в разговора. — Мислила ли си за това?

— Не. Но бих искала да намеря композитор като Хенри Лоус. — И Фийби подаде на Оливия блюдото със задушена в масло козя брада.

— Ах, несравнимият господин Лоус — промърмори Брайън. — Запознах се с него на едно представление в „Комус“ заедно с Джон Милтън.

— О… познавате се с Джон Милтън?

Вилицата на Фийби увисна на половината път до устата й.

— Този джентълмен е доста самонадеян — забеляза Катон.

— Е, той е доста добър поет. — Вилицата на Фийби продължи по пътя си. — Това трябва да е някакво извинение.

— Но според мене ти едва ли се стремиш към подобни височайши литературни кръгове — коментира Катон с хитра усмивка.

— Възможно е — промърмори Фийби под нос. Катон вдигна недоверчиво вежди.

— Признавам, че интересът ми към тези живи картини расте. Може би бих могъл да убедя Хенри Лоус да им хвърли око и евентуално да композира музика към тях.

— Познавате ли го, сър?

Фийби го изгледа през масата с наистина войнствен блясък в окото. Бе доловила сардоничната нотка.

— Доста добре — каза Катон. — Преди войната много пъти съм го срещал в двореца. Запознах се и с господин Милтън напоследък. Сега той е явен привърженик на Парламента.

— Можете да бъдете сигурен, милорд, че не надценявам поетичните си качества — заяви Фийби, вземайки чашата си, и отпи голяма глътка.

Катон се задоволи само да кимне. Хвърли салфетката на масата и бутна назад стола си. Джайлс го последва с явно облекчение. Разговорите за поети и композитори не влизаха в кръга на неговите интереси.

— Трябва да тръгваме, Брайън. Дотам има един час път — каза Катон.

— Да, разбира се. — Брайън наклони глава в знак на съгласие. Нещата се развиваха бързо, но той не си правеше илюзии, че Катон вярва в искреността му. Този следобед щяха да го разпитват, но той бе напълно уверен, че ще звучи убедително.

Беше почти два часът същия ден следобед, когато Фийби и Оливия излязоха от къщата. Небето бе натежало от сиви облаци с черно по краищата, които като че ли носеха още сняг. Фийби, помнейки сутрешния инцидент, се бе преоблякла в една от старите си вълнени рокли и се бе въоръжила с дебела тояга, с която да опипва пътя. Поеха към селото. По пътя беше по-дълго, отколкото през полето, но сега полето бе непроходимо.

Бе навалял дебел сняг и Фийби вървеше напред, като преди да стъпи, опитваше пряспата с тоягата си. Оливия вървеше подир нея, стъпвайки внимателно в нейните следи, докато не излязоха на малката полянка.

— Мег си е у дома — и Фийби посочи дима, който се виеше от комина на колибата.

— Изобщо не е излизала. — Оливия махна с ръка към непокътнатата снежна покривка между портата и вратата на колибата. Отпечатъци от котешки стъпки се виеха на зигзаг между храстите, но нямаше никакви признаци някой да е идвал насам. — Макар че м-метлата сигурно би оставила следи — пошегува се тя.

Шегата не хвана място. Фийби я изгледа втренчено и пое по пътеката.

Оливия се запрепъва след нея.

— О, х-хайде де, Фийби. Та това беше само шега.

— Не мисля, че беше смешно.

Фийби вдигна тоягата и потропа по вратата.

— Стига де — каза Оливия. — Прощавай.

Фийби я погледна и й се усмихна.

— Разбира се. Хайде, да влизаме, докато не сме се превърнали на ледени шушулки.

Минаха една-две минути, преди да чуят шума от вдигането на резето, и вратата се отвори. Мег, увита в дебело одеяло, забрадила глава във фланелена кърпа, се опита да се усмихне, но успя само да направи гримаса. Отстъпи назад, подканвайки ги с жест да влязат.

— Какво има? Да не си болна? — запита загрижено Фийби.

— Зъб ме боли — каза Мег едва чуто. — Трябва да ми помогнете да го извадя. — И тя положи длан на забрадената буза. — Опитах всичко. Масло от карамфилчета, какво ли не. Трябва да се извади.

— Баща ми ми извади един зъб, като бях малка — каза Оливия. — Върза един конец на дръжката на вратата и я хлопна силно. Болеше — добави тя замислено.

— Няма да боли толкова, колкото сега — заяви Мег. — Хайде, Фийби, избави ме от това нещастие.

Тя седна на едно столче до огнището и едноухият котарак веднага се настани на скута й.

Зъбите на Мег непрекъснато й създаваха неприятности, Фийби и преди бе помагала на приятелката си и знаеше как да действа бързо и леко. Намери конец, установи кой е болният зъб и работата бе свършена за секунда. Мег побърза към легена в ъгъла на колибата, докато Фийби гледаше зъба, увиснал на конеца. Котаракът скочи на перваза на прозореца и започна да се мие.

— Колко много кръв — забеляза Оливия с обичайното си любопитство. — Човек не би помислил, че такова малко нещо може д-да причини такива последици.

— Човек не би помислил, че може толкова много да боли — каза пресипнало Мег, вдигайки глава от легена, за да вземе едно бурканче от лавицата. Изплакна устата си със съдържанието му и въздъхна облекчено. — Такава болка… просто не е за вярване.

— Искаш ли зъба? — И Фийби й го подаде.

Мег го взе, върза възел на конеца и го окачи на шията си.

— Може да подейства като талисман срещу бъдещ зъбобол. — Направи гримаса и докосна все още подутото си лице. — Слава на небесата, че дойдохте.

— Дойдохме да ти кажем нещо — и лицето на Фийби изведнъж стана много сериозно. — В селото говорят за вещици. Сутринта викарият опяваше.

Мег кимна бавно.

— Не се изненадвам. Помните ли последния път, когато ме повикаха при едно болно дете?

— Да. — Фийби се настани на ръба на масата.

— Е, детето умря скоро след като го лекувах.

Оливия престана да разглежда алабастровите кани и стъклените бурканчета с лекарства.

— От какво?

Мег вдигна рамене и се уви по-плътно в одеялото.

— Не мога да кажа. Беше добре, когато си тръгнах, но според майка му след час изпаднало в гърчове. Когато стигнах при него, беше вече мъртво.

— Понякога човек нищо не може да направи — каза нерешително Фийби.

— Ти и аз го знаем — проточи кисело Фийби. — Майката на детето взе да ме кълне. Бащата ми се развика. Беше се събрала тълпа, шушукаха си.

Фийби кръстоса ръце над гърдите си, потръпвайки несъзнателно. Усети как коремът й се свива от страх.

— И какво казваха?

— Че съм урочасала детето.

— Значи за тебе се пенеше викарият — каза Оливия, приближавайки се към Фийби, и сложи ръка на рамото й.

— Сигурно — отвърна Мег. — Предразсъдъците са непредсказуемо зло. — Тя взе шепа мащерка и върбинка от решетката. — Сложи чайника на триножника, Оливия. Трябва да си направя чай за подутото.

— Това като че ли идва изневиделица — изрече Фийби. — Та ти миналата седмица излекува треската на момичето на Бейли… Виж и децата на Харви. Миналия месец едва ходеха с патерици, а сега тичат и скачат из селото.

— Това беше тогава. Другото е сега.

— Може би на път за у дома ще се отбия в „Мечката“ в селото, да чуя какво говорят хората. Ако приказват подобни глупости, и аз ще има какво да им кажа.

Очите на Фийби хвърляха яростен блясък. Мег поклати глава.

— Внимавай, Фийби. Катранът лепне.

Когато чайникът започна да пуска пара, тя сложи тревите в глинената чаша за чай.

— Катранът няма да залепне по лейди Гранвил — тръсна глава Фийби.

— Този катран не зачита никакво благородство — отговори Мег. — Помниш лейди Констанс… и на нея не й се размина изпитанието за вещици.

Фийби сви вежди.

— Но тя беше обвинена от любовницата на съпруга си. И когато това се разбра, я освободиха.

Мег направи лек утвърдителен знак с глава, но според Фийби не беше убедена.

— Не й се размина изпитанието за вещици — повтори Мег. — В открит процес.

— Това сигурно е ужасно — каза побледняла Оливия.

Да те изложат гола пред съд и публика и „търсачът на вещици“ да те проверява щателно със своите дълги игли — това бе немислим ужас.

— Слабо казано — изрече сухо Мег. — Но да се надяваме, че няма да се стигне до такова нещо.

Тя заля тревите с вода и ароматна пара изпълни малката стая.

— Е, ще видя какво мога да открия. — Фийби се наведе да целуне Мег. — Сигурна ли си, че няма да имаш нужда от нищо друго?

— Не, скъпа. — Мег потупа бузата си. — Най-много имам нужда от сън и да остана сама.

— Добре, прати вест у дома, ако се почувстваш зле. Освен ако… — и Фийби се поколеба — ако не решиш да дойдеш сега с нас. Никой няма да те преследва под покрива на лорд Гранвил. А когато всичко отшуми, можеш да се върнеш.

Мег решително поклати глава.

— Не, наистина не. Благодаря ви, но няма да напусна дома си заради злословията на някакви невежи.

Фийби не бе очаквала друго, затова не настоя.

— Чудя се какво ли би казал баща ми, ако доведем Мег у дома — изрече замислено Оливия, когато двете тръгнаха обратно по пътеката.

— Какво би могъл да каже? — запита Фийби в искрено недоумение.

Оливия й хвърли бърз поглед.

— Той може да не види нещата такива, каквито ти ги виждаш.

Фийби сви вежди. Бе забелязала, че Катон не гледа на селото и поданиците си по същия начин като нея.

— Баща ми е много справедлив съдия и много великодушен към поданиците си — каза Оливия. — Но н-не обича да се замесва лично. Той е господар на имението; това не е негова работа.

— Добре, но е моя работа — заяви Фийби след минута размисъл. — Аз обичам да се замесвам лично.

— Може би ще успееш да промениш мнението му — предположи Оливия, но без да бъде особено убедена.

— Може би — отговори Фийби. Бяха стигнали до алеята, която водеше към имението. — Ти върви у дома. Аз ще се отбия в селото, да поразпитам за Мег и ще дойда.

— Сама ли ще отидеш? — запита Оливия със съмнение в гласа.

— Може да не говорят открито, ако и ти си там — обясни Фийби. — А и никой няма нищо лошо да ми направи. Те са ми приятели.

— Да, виждаш ли, точно това е разликата между тебе и баща ми — изтъкна Оливия. — Той никога н-няма да допусне, че поданиците могат да бъдат негови приятели.

Фийби се замисли над това прозрение, бързайки по селската улица. Без съмнение Оливия беше права, но как да съгласува отношението на Катон и своето? Там се криеше загадката. Тя беше твърдо убедена, че нейното мнение е единствено правилното, така че ако някой трябваше да се променя, със сигурност трябваше да е Катон.

Все още свила вежди, тя влезе в хана „Мечката“, откъдето тръгваха всички клюки.

— Добър ден, лейди Фийби — приветства я стопанинът, когато тя пристъпи в тъмното преддверие. — Какво мога да направя за вас?

Фийби бе решила да постави въпроса пряко.

— Бен, питам се дали не си чувал нещо за Мег? Лицето на мъжа потъмня, той се обърна и плю в ъгъла.

— И не искам да чувам — изръмжа той. — Само защото сте тук, лейди Фийби, още не сме урочасани.

Фийби стисна в юмруци облечените си в ръкавици ръце.

— Знаеш, че това са глупости, Бен. Не помниш ли как тя излекува ревматизма на майка ти? Тогава я хвалеше под път и над път.

Кръчмарят изглеждаше леко объркан и избягваше да я погледне в очите.

— Да, но се случиха лоши работи. Най-напред беше детето, сега плъзна чума по говедата край Шипли.

— Това какво общо има с Мег? — запита Фийби.

Бен сви рамене.

— Това, че са я видели в тъмното да ходи по полето. На другия ден кравите се разболели.

— Моля ти се, недей да говориш такива врели-некипели!

— Добре, ама „търсачът на вещици“ ще разбере каква е работата — отвърна Бен.

Фийби почувства как кръвта се оттича от лицето й.

— Пратили ли са за него?

Бен сви рамене.

— Не знам нищо. Но казват, че вече бил тръгнал от Банбъри.

Фийби вече бе чула достатъчно. Банбъри беше само на петнадесет мили.

— Ще видим какво ще каже лорд Гранвил за тази глупост.

— Моля за извинение, лейди Фийби, обаче викарият не е подчинен на негова светлост по църковните въпроси.

Бен изрече това с кисело-раздразнителен тон, с какъвто Фийби никога не го бе чувала да говори. Това я накара да се почувства още по-объркана.

— Ще видим — каза тя, излезе и се запъти към колибата на баба Спруъл, където се надяваше да чуе нещо по-различно.

Когато излезе оттам, вече се стъмняваше, макар да беше едва четири часът, и натежалото от сняг небе беше така ниско, че сякаш притискаше земята. Тя забърза по пътеката, водеща към имението, подскачайки при всяко припукване или изшумоляване в храсталака. Светът изведнъж й се видя много негостоприемно място.

Беше почти тъмно, когато стигна вратите на имението. Посещението при баба Спруъл бе траяло много повече, отколкото бе възнамерявала, и не й донесе никаква утеха. Затича, пробивайки си път през надвисналите клони на дъбовете, които обграждаха дългата криволичеща пътека.

Дърветата се извисяваха като застрашителни стени в този тъмен, самотен час, още не можеше да види светлините от къщата поради завоя на коларския път.

Тъмната й фигура, увита в наметалото, така се сливаше със сенките, че Катон, Брайън и Джайлс едва не я бутнаха, минавайки покрай нея. Препускаха толкова бързо, че Фийби ги усети едва когато тропотът на копитата я накара да отскочи настрана с подплашен вик.

— Богородице! — извика Катон, дръпвайки юздите на коня си. — Кой е това, по дяволите? — Взря се от височината на седлото си. — Кой се е запътил към Гранвил Хауз в такъв час, в такова отвратително време?

— Аз съм — обади се Фийби, излизайки от сянката. — Без малко да ме стъпчете.

— Какво, по дяволите, правиш тук навън? — избухна Катон. — Човек почти не може да те различи в сянката.

— Не усетих, че е станало късно — обясни Фийби. — Нощта пада по-бързо от обикновено.

— Да, тъмно като в рог, а е едва пет часът — съгласи се Джайлс. Огледа се в тъмнината и подуши вятъра. — Май пак ще вали сняг.

Катон се наведе, протягайки ръка към Фийби.

— Ела — заповяда той.

Фийби не се опита да възразява. Съпругът й изглеждаше много ядосан, че я вижда тук в този час. Пое ръката му и стъпи на пъхнатия му в стремето крак. Той я настани на седлото пред себе си и я обгърна с ръка, смушквайки същевременно коня да тръгне.

Фийби се облегна на гърдите му, неспособна да устои на възможността да чуе как бие сърцето му под наметалото и жакета, да вдъхне излъчващата се от него смесена миризма на конска пот и кожени дрехи, да усети почти лимоновото ухание на косата и кожата му. Обърна глава и му отправи сияйна усмивка, посягайки да погали бузата му с жест на възхитително неосъзната интимност.

В тази усмивка, в това докосване имаше нещо неустоимо чувствено. Чувствено и въпреки това учудващо. Катон хвърли кос поглед към Брайън Море, който яздеше до него. Само една изненада очакваше от жена си, помисли той малко тъжно. Такава, която да извади Брайън Море от картината.

Когато дръпнаха юздите на конете, вратата се отвори и ги обля приветлива светлина. Винаги внимателният Бисет се появи на прага, за да ги посрещне. Катон слезе, хвърли юздите на Джайлс и свали Фийби от седлото.

— Да излезеш навън сама и без придружители в такова време, Фийби… та това е непростима глупост — скара й се той, докато я въвеждаше в къщата, положил ръка на кръста й.

— Излязохме рано следобед — протестира тя. — Но наистина нямах намерение да се бавя толкова. Има нещо, за което трябва да поговоря с вас.

Катон я изгледа продължително със свити вежди.

— Добре. Ела.

Обърна се и се запъти към кабинета си. Когато влязоха, затвори вратата и каза:

— Е?

Взе гарафата и си наля вино в една чаша.

— Ходих да видя една приятелка — каза Фийби и добави някак нерешително: — Трябваше да й помогна да си извади зъба.

— Да си извади зъба? — Катон застина с чашата в ръка. — Говори ясно, Фийби.

— Болеше я зъб. Трябваше да й го извадя — обясни Фийби, наблягайки на всяка дума. — Толкова ли е трудно да го разберете, милорд?

— Да — насили се да каже Катон. — Невъзможно ми е да разбера защо лейди Гранвил трябва да ходи в селото и да изпълнява работата на бръснаря! Коя е тази приятелка?

— Смятам — започна бавно Фийби, — че Мег, моята приятелка, беше обектът на проповедта на викария. Тази сутрин тя не беше в църквата, затова отидох да видя дали е добре и да я предупредя. В селото се носят приказки и Бен, ханджията от „Мечката“, казва, че били викнали „търсача на вещици“ от Банбъри. — Погледна смаяното лице на съпруга си и изрече: — Трябва да помогнем на Мег, сър.

— Общуваш с вещица? — запита Катон, щом си възвърна дар слово.

Фийби поклати глава.

— Не… не, Мег не е вещица. Разбира се, че не е. Просто се пусна слух и хората повярваха. Трябва да й помогнем. Опитах се да я убедя да се подслони тук, но тя е прекалено упорита и горда.

— Предложила си гостоприемството на моята къща на жена, обвинена в магьосничество? — Катон не можеше да повярва на ушите си. — Фийби, това надминава всичко.

Оливия излезе права.

— Защо да не й предложа подслон? — запита Фийби. — Вие сте тук мировият съдия. Вие представлявате закона.

— Точно поради тази причина не бих могъл да дам личната си подкрепа на заподозрян човек. Трябва да съм безпристрастен съдия. Сигурно разбираш това, нали?

— Мег е обвинена несправедливо, сър.

— Ако е обвинена, значи трябва да се изправи пред съда — отсече Катон. — Ако обвиненията са неверни, това ще се докаже.

— Как можеш да кажеш това? — извика Фийби. — Знаеш, че справедливостта не възтържествува винаги. Сам каза сутринта, че викарият се опитва да насъсква тълпата.

Наистина бе казал това. Напомнянето не му хареса, но го накара да заговори с по-умерен тон.

— Хвала на великодушието ти, Фийби, но няма да постъпя така. Ще се погрижа да не се допусне злоупотреба с правосъдието. Оттук нататък трябва да оставиш нещата да следват собствения си ход.

— Искаш да изоставя приятелката си? — Фийби поклати глава. — Наистина не мога, сър.

Катон стисна устни.

— Дори и ти… дори и ти трябва да разбереш колко неуместно е съпругата ми да общува с човек с подобна лоша репутация.

Фийби зяпна.

— Лоша репутация! — повтори тя. — Мег е лечителка. Толкова добро е направила на селяните. Не е нейна вината, че детето умря или че кравите в Шипли са заболели от чума.

— Дете… крави? — Катон се обърка. Отпи от чашата и просветлението дойде. — Уроки! Значи затова била цялата работа!

— Да, но Мег не е ходила по тъмно из полето, на лунна светлина. И със сигурност не е урочасала детето!

— Каква безсмислица! — възкликна Катон. — Нямам време за подобни невежествени глупости. Ако обичаш, дръж се настрана от всякакви подобни неща.

— Ще ме извините, сър — каза Фийби, стиснала устни. — Трябва да се приготвя за вечеря.

Направи вдървен реверанс и излезе от стаята.

Затвори вратата след себе си и се спря намръщена в коридора. Дебелите светли вежди почти се сблъскаха над чипия й нос, докато дъвчеше долната си устна. Явно нямаше да постигне нищо, ако продължи да протестира. Независимо от всичките си хубави качества съпругът й беше доста упорит, дори когато грешеше. Нямаше избор, в подобни случаи трябваше да не му обръща внимание.

— Упорит, надут човек! — изрече тя на глас.

— Да, такъв е, нали? — обади се един мек глас от сянката при стълбите. Брайън Море се появи в златистото сияние на свещниците, закрепени от двете страни на вратата на кабинета на Катон. — Неприятности ли имате, лейди Гранвил? — И той вдигна вежда със заговорническо изражение.

— О, наричайте ме Фийби — каза тя с леко нетърпение. — Всички ме наричат така и обикновено не реагирам, когато се обръщат по-официално.

— Тогава Фийби… — изрече Брайън и се поклони. — Простете нахалството ми, но аз добре знам какво е да се бориш с лорд Гранвил. Колкото и точни и разумни да са аргументите, ако той не е съгласен, нищо не може да се постигне.

Фийби вдигна брадичка.

— По принцип вижданията му са правилни — заяви тя.

— По принцип да — съгласи се Брайън с лека усмивка. — Но в частност… — И остави въпроса да увисне във въздуха.

— Не винаги — призна Фийби. Нави кичур коса около пръста си, все още смръщена. После вдигна рамене. — Трябва да се приготвя за вечеря. Извинете ме.

Брайън я последва в по-осветената част на коридора. Беше облечена в роклята, с която я бе видял за пръв път. Прекалено тясна, опъната над пищната й гръд, с окъсели ръкави, с провиснал подгъв и невероятно грозен цвят. Но когато я погледна по-отблизо, съзря потенциала. Това му даде една идея.

— Мислили ли сте да си навиете косата над ушите? — запита той изведнъж. — Вярвам, че подобна прическа ще бъде красива рамка за лицето ви.

Фийби се извърна и го погледна изумена.

— Винаги нося косата си така. — Докосна хлабавия кок на темето си. — И разбира се, винаги се смъква — добави тя.

— Ако позволите… — Брайън вдигна ръка към главата й и измъкна фуркетите. Раздели косата на две и уви кичурите около ушите й. — Да, прав съм — каза той и кимна. — Би трябвало да опитате.

— Познавате ли модата? — запита Фийби с внезапно пробудил се интерес.

Съдейки по дрехите му, сигурно я познаваше.

— Давах съвети на сестра ви — отговори той. — Посещавал съм двореца близо пет години и вярвам, че бих могъл да мина за арбитър.

Усмихна се извинително, прикривайки пресметливото пламъче в твърдия си поглед.

— При мене положението е плачевно — каза скръбно Фийби. — Правя опити, но най-често не се получава.

— О, но вие имате такъв потенциал — възрази той разгорещено. — Ако ми позволите да ви давам съвети за гардероба… тази рокля, например…

— Много е стара — каза Фийби с леко отбранителен тон. — Не исках да обличам хубавите си рокли в този сняг.

— Така е — съгласи се той с готовност. — Но трябва ли да носите нещо толкова старо? Не може ли шивачката да ви ушие няколко всекидневни рокли? От по-издръжлива материя, не коприна или кадифе, но с по-красива кройка?

Фийби го изгледа тъжно.

— Предполагам, че е възможно. Тази е много малка, нали?

— Така е. — И той отново се усмихна. — Надявам се, че не сте ме сметнали за нахален.

— Не — отвърна Фийби след секунда колебание. — Трябва ми цялата помощ, която мога да получа.

— Ще ви екипирам няколко модела да ги дадете на шивачката, ако позволите. Такива, които изглеждат добре, ушити от вълна и лен.

— Да… да, благодаря ви.

Фийби разтърси освободената си коса, изпитвайки известно смущение. После хукна по коридора, а Брайън остана загледан след нея.