Очите на дракона

113.

През тази нощ Флаг се събудил и сънят се запазил в съзнанието му, защото още не бил свършил, когато падането на Църквата на Великите Богове стреснало магьосника и го събудило.

— Ха! — извикал Флаг и се изправил като свещ в стола си. Очите му се втренчили ококорени, по белите му бузи лъщели капчици пот.

— Беда! — изпищяла едната глава на двуглавия папагал.

— Пожар, потоп и бягство! — изкряскала другата.

Бягство ли? помислил Флаг. Да… ето какво ми се въртеше в ума през цялото време, ето какво ме ядеше отвътре.

Погледнал надолу към ръцете си и видял, че треперят. Това го разярило и той скочил от стола.

— Питър възнамерява да избяга — промърморил и прокарал ръце през косата си. — Има намерение поне да опита. Но как? Как? Какъв е планът му? Кой му помага? Ще платят с главите си, обещавам… никой няма да се отърве от дръвника! Но ще ги мъча дълго… сантиметър по сантиметър… дълго… Ще бъдат докарани до лудост, ще се мъчат в агония преди да умрат…

— Лудост! — изпищяла едната от главите на папагала.

— Агония! — изкряскала втората.

— Няма ли да млъкнете и да ме оставите да мисля! — изревал Флаг. Грабнал от близката маса един буркан, пълен с тъмна кафява течност и го хвърлил към клетката. Той се ударил и се разбил, припламнала ярка, студена светлина. Двете глави изкряскали в ужас, папагалът паднал от пръчката и до сутринта лежал зашеметен върху пода на клетката си.

Флаг започнал да крачи бързо напред-назад, оголил зъби. Ръцете му неуморно се размахвали и той нервно кършел пръсти. Под бутушите му от каменния под на лабораторията хвърчели искри и тези искри носели мириса на лятна буря.

Как? Кога? Кой му помага?

Не можел да си спомни. Сънят вече избледнявал. Но…

— Трябва да знам! — прошепнал той. — Трябва да знам!

Защото щяло да бъде скоро, усещал го. Щяло да бъде много, много скоро.

Намерил връзката с ключовете и отворил най-долното чекмедже на бюрото си. Извадил кутия, направена от фино инкрустирано дърво, отворил я и измъкнал отвътре една кожена торбичка. Развързал шнуровете й и внимателно извадил някакъв камък, който сякаш греел със своя собствена вътрешна светлина. Камъкът бил мътнобял, цветът му наподобявал окото на възрастен човек. Приличал на парче сапун, но всъщност бил кристал — магическият кристал на Флаг.

Той обиколил помещението, изгасил пламъчетата на лампите и сложил похлупачета на свещите. Скоро жилището му потънало в абсолютен мрак. Тъмно или не, Флаг се върнал до бюрото си с бърза увереност, като заобикалял с лекота предмети, в които вие или аз бихме си ударили кокалчетата или дори бихме се прекатурили през тях. Мракът не плашел кралския магьосник, той го харесвал и можел да вижда на тъмно като котка.

Флаг седнал и докоснал камъка. Плъзнал длани по него и усетил стърчащите му ръбове и ъгли.

— Покажи ми — прошепнал той, — това е моята заповед.

Известно време — нищо. След това, бавно и постепенно, кристалът започнал да свети отвътре. Отначало заблещукала слаба светлинка, прозрачна и бледа. Флаг отново докоснал кристала, този път с върховете на пръстите си. Започвал да става топъл.

— Покажи ми Питър. Това е моята заповед. Покажи ми палето, което се осмелява да се изпречва на пътя ми и покажи какви планове крои.

Светлината ставала по-ярка… и по-ярка… и все по-ярка. С блестящи очи, жестоки тънки устни и оголени зъби, Флаг се навел над кристала. Сега Питър, Бен, Денис и Нейоми щели да разпознаят своя сън, щели да разпознаят и яркото, пламтящо нещо, което осветявало лицето на магьосника и което не било свещ.

Изведнъж кристалът загубил мътния си оттенък и ярко заблестял. Флаг вече можел да вижда в сърцевината му. очите му се разширили… после гневно се присвили. Видял Саша в напреднала бременност, седнала до креватчето на малко момче, което държало плоча за писане. На нея били изписани само две думи: БОГ и КУЧЕ. Флаг нетърпеливо прекръстосал ръце над кристала, който вече излъчвал топлина на вълни. — Покажи ми това, което трябва да знам! Това е моя заповед!

Кристалът отново се избистрил.

Показал се Питър, който си играел с кукленската къщичка на починалата си майка, преструвал се, че къщичката и обитателите й са нападнати от индианци… или от дракони… или от… Старият крал стоял в ъгъла, наблюдавал сина си и искал да се включи в…

— Пфу! — извикал Флаг и отново размахал ръце над кристала. — Защо ми показваш тези стари, безсмислени истории? Нужно ми е да знам как възнамерява да избяга и… кога! Покажи ми настоящето! Това е моята заповед!

Кристалът ставал все по-горещ и по-горещ. Флаг знаел, ако не му разреши да угасне скоро, той ще се пръсне завинаги, а магически кристали не се срещат под път и над път. Самият Флаг прекарал трийсет години в търсене, докато успял да намери този. Но по-скоро би го видял разпилян на милиони прашинки, отколкото да се откаже.

— Това е моята заповед! — повторил отново и за трети път мътнотата на кристала се разнесла. Флаг се навел него, излъчваната топлина накарала очите му да се овлажнят, потекли му сълзи. Той ги избърсал… и тогава, въпреки топлината, широко ги разтворил от ярост и учудване.

Видял Питър. Той бавно се спускал от външната страна на Иглата. Сигурно използвал някаква коварна магия, защото, въпреки че момчето правело с ръцете си движения сякаш се спуска по въже, въже нямало… Или… имало!

Флаг размахал ръка пред лицето си, за да разсее за миг горещината. Въже ли? Не точно. Но там имало нещо… нещо ефирно като паяжина, което все пак издържало теглото му.

Питър, ахнал Флаг и при звука от неговия глас мъничката фигура се огледала.

Флаг духнал кристала и ярката му, трепкаща светлина изгаснала. Магьосникът видял замиращото му сияние, докато седял в тъмнината.

Питър. Бяга. Кога? В кристала личало, че е нощ, а Флаг бил забелязал, че около мъничката фигура, която се спускала по закръглената стена, се вихрели облаци от сняг. Дали трябвало да стане по-късно тази нощ? Утре вечер? Или през следващата седмица? Или…

Флаг се отблъснал от бюрото си и се изправил със залитане. Когато огледал тъмните и вонящи помещения, очите му изпускали пламъци.

…или вече се е случило?

— Стига толкова! — изсъскал той. — В името на всички богове, които са били и ще пребъдат, стига толкова!

С бързи крачки прекосил мрачното помещение и грабнал огромната секира, която висяла на стената. Била тежка, но той я държал ласкаво и с лекота. Ласкав с нея ли? Ами разбира се! Та той я бил въртял толкова много пъти, когато живеел тук и вършел работата си под името Бил Хинч — най-страховития палач, когото Делейн някога познавал. Тази ужасна секира била прерязала стотици гърла. Над остриетата й, изработени от двойно изкована андуанска стомана, стърчало едно приспособление, добавено лично от Флаг — желязна топка с шипове, всеки от които бил напоен с отрова.

— СТИГА ТОЛКОВА! — изкрещял отново Флаг, бесен от ярост, безсилие и страх. Двуглавият папагал, дори от дълбините на безсъзнанието си, изстенал при този звук.

Флаг грабнал черната пелерина от куката до вратата, наметнал я през раменете си и затворил закопчалката — бръмбар скарабей от ковано сребро — на врата.

Стигало му толкова. Този път плановете му нямало да бъдат осуетени, не и от едно омразно момче. Роланд бил мъртъв, Пейна — обезвреден, благородниците — превърнати в изгнаници. Нямало кой да вдигне шум за един мъртъв принц… особено пък за този, който бил убил собствения си баща.

Ако вече не си избягал, мой принце, никога няма и да го сториш, а пък нещо ми нашепва, че си още в клетката. Но част от теб ще я напусне тази нощ, обещавам ти това. И то тъкмо тази, която силом ще измъкна навън.

И както се носел по коридора към Централната порта, Флаг започнал да се смее със смях, който щял да накара каменните статуи да сънуват кошмари.