Очите на дракона

71.

Би трябвало да съм много по-добър разказвач, отколкото мисля, че съм, за да ви разкажа как се чувствал Питър през петте години, които прекарал на върха на Иглата. Той ял, спал, гледал през прозореца, който му разкривал изглед към западната част на града; сутрин, обед и вечер правел гимнастика; мечтаел за свободата си. През лятото в жилището му не се седяло от жега. През зимата не се седяло от студ.

По време на втората зима той хванал много лош грип, който едва не го убил.

Питър лежал в треска и кашлял под тънкото одеало на леглото си. Отначало се плашел само да не изпадне в делириум и да не се изпусне в бълнуванията си за скритото въже, навито на стегнат кравай под два от каменните блокове в източния край на спалнята му. С влошаването на треската изтъканото с мъничкото станче от кукленската къщичка въже взело да изглежда все по-маловажно, защото той започнал да мисли, че ще умре.

Безън и низшите надзиратели били убедени в това. На практика те дори започнали да се обзалагат кога точно ще се случи. Една нощ, около седмица след започването на треската, когато вятърът виел страшно отвън, а температурите паднали под нулата, Роланд се явил на Питър в един сън. Питър бил убеден, че Роланд е дошъл да го отведе в Далечните поля.

— Готов съм, татко! — извикал той. В делириума си не можел да определи дали говори на глас или само наум. — Готов съм да тръгна!

Ти още не умираш, казал баща му в този сън… или видение… или каквото там било. Предстои ти много работа, Питър.

— Татко! — изкрещял Питър. Гласът му бил силен и надзирателите отдолу — влючително и Безън — се стреснали и помислили, че Питър вижда димящия призрак на убития крал Роланд, дошъл да отведе душата му в ада. Те не се обзалагали повече тази нощ и дори един от тях отишъл в Църквата на великите богове още на следващия ден и отново прегърнал религията си като накрая дори станал свещеник. Името на този човек било Къран и може да ви разкажа за него в някоя друга история.

В известен смисъл Питър наистина виждал призрак — макар че дали това била действителната сянка на баща му или само призрак, роден от поразения му от треската мозък, не мога да кажа.

Гласът му спаднал до шепот. Надзирателите не чули останалото.

— Толкова е студено… а аз съм толкова горещ.

Бедното ми момче, казал неговият мъжделеещ се баща. Ти мина през тежки изпитания и още ти предстоят. Но Денис ще знае…

— Какво ще знае? — зяпнал Питър. Бузите му били червени, но челото му изглеждало бледо като восъчна свещ.

Денис ще знае къде ходи сомнамбула, прошепнал баща му и изчезнал.

Питър изпаднал в безсъзнание, което скоро преминало в дълбок, здрав сън. В този сън треската го напуснала. Момчето, което през последната година било превърнало в своя практика всекидневното правене на шейсет опори и сто клякания, се събудило на следващата сутрин прекалено слабо дори, за да стане от леглото… но умът му отново бил бистър.

Безън и низшите надзиратели останали разочаровани. Но след онази нощ те винаги третирали Питър с някакво страхопочитание и внимавали да не се приближават твърде много до него.

С което, разбира се, само улеснявали задачата му.

Цялата тази история е достатъчно лесна за разказване, макар че без съмнение щеше да е по-добре, ако можех да кажа със сигурност, дали призракът е бил там или не. Както и за други неща в по-голямата приказка, вие ще трябва сами да решите как да го приемете, предполагам.

Но как да ви разкажа за безкрайния, къртовски труд, който Питър хвърлил над онова мъничко станче? Тази история е свръх силите ми. Всички прекарани часове, понякога с излизащ от устата и ноздрите му замръзнал дъх, друг път с течаща по лицето му пот, през цялото време под страх от разкриване; всички тези дълги, самотни часове, без нищо друго, освен безбройни планове и почти абсурдни надежди да ги изпълни. Мога да ви разкажа някои неща и ще го направя, но да опиша такива часове и дни на бавно минаващо време ми е невъзможно и вероятно е невъзможно и за всеки друг, освен за някой от великите разказвачи на истории, чиято раса отдавна е изчезнала. Може би единственото нещо, което макар и смътно подсказва колко много време прекарал Питър в онези две стаи, била неговата брада. Когато влязъл в тях, тя била само мъх по бузите и тъмно петно под носа му — момчешка брада. В 1825-те дни, които последвали, брадата му израснала дълга и гъста; към края достигнала средата на гърдите и макар че бил само на двайсет и една години, била прошарена. Единственото място, по което не растяла, било по дължината на зигзаговидния белег, оставен от нокътя на безъновия палец.

През първата година Питър не смеел да измъква повече от пет нишки от всяка салфетка — всеки ден по петнайсет нишки. Той ги криел под дюшека си и в края на всяка седмица събирал по сто и пет. Според нашите мерки всяка нишка била дълга около петдесет сантиметра.

Една седмица след получаването на кукленската къщичка той усукал първата партида като внимателно работел със станчето. На седемнайсет години не му било така лесно да го използва, както когато бил на пет. Пръстите му били пораснали, а станчето — не. Освен това се чувствал ужасно неспокоен. Хванел ли го някой от надзирателите какво върши, можел да каже, че тъче със станчето изпаднали от старите салфетки нишки просто за развлечение… ако му повярвали. И ако станчето работело. Той не бил сигурен в последното, докато не видял първото тънко въженце, съвършено усукано, да се проточва от отсрещния край на стана. Когато го видял, безпокойството му се притъпило и той съумял да започне да тъче малко по-бързо — захранвал с нишки, опъвал ги, за да остават прави, задвижвал крачното педалче с палеца си. В началото станчето малко поскърцвало, но старата смазка скоро се размекнала и то заработило така безпогрешно, както и в детството му.

Но въженцето било ужасно тънко, не достигало дори един сантиметър на дебелина. Питър завързал краищата и пробно дръпнал. Издържало. Това малко го окуражило. Било по-здраво, отколкото изглеждало, а и той смятал, че било редно да е здраво. В края на краищата използвал кралски салфетки, изтъкани от най-фината памучна нишка в кралството, пък и тъчал стегнато. Дръпнал по-силно като се опитвал да прецени колко килограма може да издържи тънкото памучно въженце.

Питър дръпнал още по-силно, въжето издържало и той почувствал как в сърцето му се прокрадва силна надежда. И установил, че мисли за Йозеф.

Защото Йозеф, главният коняр, бил този, който му разказал за онова тайнствено и ужасно нещо, наречено „критично напрежение“. Било в разгара на лятото и те наблюдавали как огромни андуански волове теглят каменни блокове за площада на новия пазар. Върху врата на всеки вол седял странично по един изпотен и ругаещ водач. Питър тогава бил на не повече от единайсет и му било по-интересно, отколкото на цирк. Йозеф му посочил здравите кожени хамути, нахлузени на воловете. Веригите, които теглели обработените каменни блокове, били прикрепени към хамутите, по една от всяка страна на врата на животното. Иозеф му обяснил, че секачите трябва да преценяват много внимателно точно колко да тежи всеки блок.

— Защото, ако блоковете са прекалено тежки, воловете могат да се наранят, докато се опитват да ги издърпат — заявил Питър. Това не било дори въпрос, тъй като му изглеждало съвсем очевидно. Той изпитвал съжаление към воловете, които теглели такива огромни парчета скала.

— Не — отвърнал Йозеф. Той си запалил цигара, направена от царевична шума, като едва не си изгорил върха на носа и дръпнал дълбоко и съсредоточено. Компанията на принца винаги му била приятна. — Не! Воловете не са глупави… само хората ги мислят за такива, защото са големи, кротки и услужливи. По-скоро хората са глупави, а не воловете, мен ако питаш, но да оставим това, да оставим този въпрос. Ако волът може да издърпа някой блок, той ще го издърпа; ако не може, е, ще опита два пъти и после ще се запъне с наведена глава. И ще стои така, дори някой лош господар да направи с камшика си кожата му на парцали. Воловете изглеждат глупави, но не са. Ни най-малко.

— Тогава защо секачите трябва да внимават за теглото на блоковете, след като волът сам знае колко може да издърпа?

— То не е заради блоковете, а заради веригите — Йозеф посочил към единия от воловете, който влачел блок с размери, както му се видяло на Питър, почти колкото на малка къща. Главата на вола била наведена надолу, погледът му търпеливо насочен напред, докато водачът седял на гърба му и го подканял с леки потупвания на пръчката си. Блокът в края на двойната дължина на веригата бавно се придвижвал, изоравайки бразда в пръстта. Тя била толкова дълбока, че някое малко дете щяло да има проблеми да се изкатери по нея. — Ако волът може да изтегли определен блок, той ще го направи, но животното не разбира нищо от вериги или от критично напрежение.

— Какво е това?

— Опъни нещо достатъчно силно и то ще се скъса — пояснил Йозеф. — Скъса ли се ей оназ верига, ще излети със страшна сила нанякъде. Ти няма да искаш да си свидетел на онова, което може да се случи, ако такава тежка верига не издържи, когато е толкоз здраво опъната, както само воловете могат да го направят. Тя може да излети навсякъде. Най-вече назад. Вероятно ще удари водача и ще го разкъса, а може да отсече и краката на самото животно.

Йозеф дръпнал още веднъж от саморъчната си цигара и я хвърлил в прахоляка. Той се втренчил в Питър с проницателен, приятелски поглед.

— За един принц е хубаво да познава критичното напрежение, Питър — рекъл той. — Веригите се късат, ако са прекалено напрегнати, но същото важи и за хората. Имай го предвид.

Той имал предвид това сега, когато дърпал първото си въженце. Колко ли силно дърпане прилагал? Пет рула? Най-малко. Десет? Може би. Но може само да му се иска да е така. По-скоро би казал осем. Не, седем. По-добре да сгреши с песимистична оценка, ако трябва да греши. Ако не съумеел да го изчисли правилно… е, калдъръмът на Площада на Иглата бил много, много твърд.

Той дръпнал още по-силно, като мускулите на ръцете му започнали леко да изпъкват. Когато първото въженце най-накрая се скъсало, Питър предположил, че трябва да го дърпал със сила към петнайсет рула — почти трийсет килограма.

Не останал недоволен от резултата.

Късно същата нощ той изхвърлил скъсаното въженце през прозореца си върху Площада на Иглата, където хората, които всеки ден почиствали, щели да го изметат заедно с останалите боклуци.

Майката на Питър, виждайки интереса му към кукленската къщичка и нейното обзавеждане, го била научила как да усуква мънички ширитчета. Когато не сме правили нещо дълго време, ние сме склонни да забравяме как точно се върши то, но Питър разполагал, ако не с друго, поне с време и след няколко опита успял да си припомни начина на усукване.

Майка му наричала това действие „усукване“ и затова той го запомнил по този начин, но усукване всъщност не е правилното му название; усукването, ако искаме да бъдем точни, означава да се завият ръчно две нишки. А сплитането, методът по който се изработват ширитите, представлява заплитане на три или повече нишки. При сплитането двете нишки се разделят с подравнени краища. Третата се поставя между тях, но по-ниско, така че краят и да стърчи. И се продължава по този начин, като постоянно се добавят нови и нови нишки. Резултатът наподобява малко китайска рогозка… или тъканите черги в любимата ви бабина къща.

На Питър му били необходими три седмици, за да събере достатъчно нишки, с които да опита тази техника и почти отишла и четвъртата, докато си спомнил как точно трябва да ги преплете отгоре и отдолу. Когато приключил, разполагал с истинско въже. То било тънко и вие бихте го сметнали за луд, ако ви кажел, че ще издържи теглото му, но то било много по-здраво, отколкото изглеждало. Той установил, че може да го скъса, но само като увие стегнато краищата му около дланите си и дърпа, докато се издуят мускулите по ръцете и гърдите му и жилите на врата му изскочат.

На тавана в спалното му помещение имало няколко солидни дъбови греди. Той щял да провери дали въжето ще издържи теглото му, когато го направел достатъчно дълго. Ако се скъса, ще трябва да започва отначало… но от подобни мисли няма полза и Питър го знаел. Затова просто се заловил за работа.

Всяка нишка, която издърпвал, била дълга около петдесет сантиметра, а Питър губел грубо пет сантиметра в заплитането й. Три месеца му отнело да заплете три ширита, като всеки от тях съдържал по сто и пет памучни нишки, във въже дълго един метър. Една нощ, след като се уверил, че всички надзиратели са пияни и играят долу карти, той преметнал оплетеното въже през една от гредите. Когато го завързал на примка, от него висели по-малко от петдесет сантиметра.

И изглеждало печално тънко.

Въпреки това Питър се хванал за него и увиснал, със стиснати в мрачна бяла линия устни, защото очаквал всеки миг нишките да се скъсат и той да се озове на земята. Но те издържали.

Те издържали.

Като почти не смеел да повярва, че е истина, Питър висял там на едно съвсем тънко въже, което едва се виждало. Той останал да виси близо цяла минута, след което стъпил на леглото си, за да освободи възела. Ръцете му треперели, докато го правел и на два пъти му се наложило да развързва опипом възела, защото очите му били замрежени от сълзи. Не се бил чувствал с така препълнено сърце, откакто прочел мъничката бележка на Бен.