Очите на дракона

39.

— Аз нямам нищо общо с това, Андерс — заявил Питър. Той се бил овладял, но лицето му още изглеждало бледо и съсипано, а очите му били по-дълбоко сини, отколкото ги бил виждал някога старият Върховен съдия.

— Кутията е твоя, значи?

— Да.

— Защо отрече, че имаш такава кутия?

— Бях забравил. Не съм я виждал от единайсет години или дори повече. Тя беше подарък от майка ми.

— Какво стана с нея?

Той вече не ме нарича „господарю“ или „ваше височество“, помислил си пронизан от ледена тръпка Питър. Изобщо не се обръща към мен с никакъв израз на уважение. Възможно ли е всичко това да се случва в действителност, чудя се? Татко отровен? Томас ужасно болен? Пейна изправен тук, зает не с какво да е, а с моето обвинение в убийство? И кутията ми — откъде се взе в името на боговете и кой я е сложил в тайното отделение зад книгите?

— Бях я загубил — бавно изрекъл Питър. — Андерс, ти не може наистина да вярваш, че съм убил баща си, нали?

Не вярвах… но сега се чудя, помислил си Андерс Пейна.

— Аз много го обичах — казал Питър.

Винаги съм мислил така… но сега и в това не съм сигурен, отвърнал мислено Андерс Пейна.