Океанът в края на пътя

8.

Треперех конвулсивно и целият бях мокър. Беше ми студено, много студено. Имах чувството, че ми бяха отнели всичката топлина. Мокрите дрехи бяха полепнали по мен и по пода капеше студена вода. С всяка стъпка сандалите ми шляпаха смешно и от малките ромбовидни дупки бликаше вода.

Смъкнах всичките си дрехи и ги струпах на мокра купчина на плочите до камината, където направиха локва. Взех кутията кибрит от лавицата над камината, завъртях кранчето на газта и запалих газовата горелка.

(Взирам се в един патешки вир и си припомням неща, които са трудни за вярване. Защо, загледан назад, от всички неща ми е най-трудно да повярвам, че едно петгодишно момиче и едно седемгодишно момче имаха газова камина в спалнята си?)

В стаята нямаше кърпи, тъй че стоях там мокър и се чудех как да се подсуша. Взех тънката кувертюра от леглото, изтрих се с нея и си облякох пижамата. Беше от червена синтетика, лъскава и на райета, с черен втвърден белег от изгаряне на левия ръкав. Бях се навел прекалено близо до газовата горелка веднъж и ръкавът на пижамата беше пламнал, макар че по някакво чудо не бях изгорил ръката си.

Имаше един халат, който почти никога не използвах, окачен зад вратата на спалнята. Хвърляше кошмарни сенки по стената, когато светлината в коридора беше включена и вратата бе отворена. Облякох го.

Вратата на спалнята се отвори и влезе сестра ми, за да си вземе нощницата под възглавницата.

- Ти беше толкова лош, че дори не ми разрешават да съм в стаята с теб - каза тя. - Отивам да спя в леглото на мама и тати тази нощ. И тати казва, че мога да гледам телевизия.

Имаше стар телевизор в кафяв дървен шкаф в ъгъла на спалнята на родителите ми, който почти никога не се включваше. Вертикалният контрол беше неблагонадежден и размътената черно-бяла картина обикновено се разливаше на бавна ивица: главите на хората изчезваха в долната част на екрана, докато краката им се спускаха тържествено отгоре.

- Все ми е едно - измърморих.

- Тати казва, че си му съсипал вратовръзката. И целият беше мокър - каза сестра ми напук.

Урсула Монктън се появи на прага на спалнята.

- Не разговаряме с него - напомни на сестра ми.

- И няма да разговаряме с него, докато не му се разреши да се върне в семейството.

Сестра ми се измъкна навън и тръгна към стаята на родителите ми.

- Ти не си от семейството ми - казах на Урсула Монктън. - Когато мама се върне, ще ѝ кажа какво направи тати.

- Няма да е вкъщи още два часа - каза Урсула Монктън. — И какво ще постигнеш, като ѝ кажеш? Тя подкрепя баща ти във всичко, нали?

Така беше. Винаги държаха непробиваем общ фронт.

- Не ме ядосвай - продължи Урсула Монктън. Трябва да свърша някои неща тук, а ти ми пречиш. Следващия път ще бъде много по-лошо. Следващия път те заключвам на тавана.

- Не ме е страх от теб - отвърнах ѝ.

Беше ме страх от нея повече, отколкото ме е било страх от каквото и да било.

- Тук е горещо - каза тя и се усмихна.

Отиде до крана на газта, пресегна се и го изключи, после взе кибрита от лавицата.

- Все пак си бълха - върнах й го аз.

Тя спря да се усмихва. Пресегна се към трегера над вратата, докъдето дете не можеше да стигне, и взе оставения там ключ. Излезе от стаята и затвори вратата. Чух как ключът се превъртя и резето щракна.

Долитаха гласове от телевизора в съседната стая. Вратата на коридора се затвори, откъсна двете спални от останалата част на къщата и аз разбрах, че Урсула Монктън слиза по стълбите. Отидох до бравата и надникнах в дупката. От една книга бях научил, че може с молив да избутам ключа през дупката върху лист хартия отдолу и така да се освободя..., но ключалката беше празна.

Тогава заплаках. Премръзнал и мокър, в онази спалня, аз заплаках от болка, гняв и ужас, плаках, знаейки, че никой нямаше да влезе и да ме види, никой нямаше да ме дразни затова, че плачех, както дразнеха момчетата в училище, проявили неблагоразумието да дадат воля на сълзите си.

Чувах лекото трополене на дъждовните капки по стъклото на прозореца на спалнята ми, но този път това не ми носеше радост.

Плаках, докато си изплаках всичко. После вдишах няколко пъти дълбоко и си помислих, че Урсула Монктън, пляскащото платнено чудовище, червея и бълхата, щеше да ме хване, ако се опитах да напусна къщата. Знаех го.

Но Урсула Монктън ме беше заключила. Нямаше как да очаква, че ще се измъкна сега.

И ако имах късмет, може би щеше да е разсеяна.

Отворих прозореца на спалнята и се заслушах в нощта. Лекият дъжд ромолеше навън. Беше студена нощ и вече бях премръзнал. Сестра ми беше в съседната стая и гледаше нещо по телевизията. Нямаше да ме чуе.

Отидох до вратата и изключих лампата.

Тръгнах през тъмната спалня и се качих отново на леглото.

„Аз съм в леглото си - помислих. - Лежа си и си мисля колко съм разстроен. Скоро ще заспя. В леглото си съм и знам, че тя спечели и ако мине да провери, аз съм в леглото си, и спя.“

„Аз съм в леглото си и вече е време да заспя... Не мога дори да държа очите си отворени. Заспивам дълбоко. Заспивам дълбоко в моето легло...“

Изправих се на леглото и стъпих на перваза на прозореца. Увиснах за миг, после се спуснах колкото се може по-тихо на терасата. Това беше лесната част.

Докато растях, научавах толкова много неща от книгите. Те ме учеха на повечето неща, които знаех за разни работи, които хората правят, за това как трябва да се държи човек. Бяха моите учители и съветници. В книгите момчетата се катереха по дърветата, тъй че и аз се катерех по дърветата, понякога много на високо и винаги уплашен да не падна. В книгите хората се катереха и спускаха по водосточните тръби, за да влизат и излизат от къщите, тъй че и аз се катерех и спусках по водосточните тръби. Бяха старите железни тръби, завинтени към тухления зид, не днешните пластмасови.

Никога не бях се спускал по водосточна тръба и тъмното или в дъжда, но знаех къде да се хвана и да стъпя. Знаех също така, че най-голямото предизвикателство не беше падането, тупването от шест метра височина в мократа цветна леха. Беше фактът, че водосточната тръба, по която се спусках, минаваше покрай стаята с телевизора на долния етаж, където не се съмнявах, че Урсула Монктън и баща ми щяха да гледат нещо.

Постарах се да не мисля за това.

Прехвърлих се през тухлената стена на терасата и се пресегнах, докато напипах желязната водосточна тръба, студена и хлъзгава от дъжда. Задържах се за нея, разкрачих се и босото ми стъпало се опря на металната скоба, стегнала водосточната тръба здраво за тухлите.

Заслизах, стъпка по стъпка, като си представях, че съм Батман, че съм някой от стотиците герои и героини от училищните романчета, а след това, когато си спомних, че съм самият аз, си представих, че съм дъждовна капка на стената, тухла, дърво. „Аз съм в леглото си“, помислих. Не бях тук, със светлината от стаята с телевизора без спуснати пердета, изливаща се навън под мен, която превръщаше капещия по прозореца дъжд в лъскави резки и вадички.

„Не гледай към мен - помислих. — Не поглеждай навън през прозореца.“

Пълзях бавно надолу. Обикновено щях да стъпя от водосточната тръба на външния перваз на прозореца на стаята с телевизора, но сега и дума не можеше да става за това. Спуснах се предпазливо още около педя, присвит назад в сенките извън светлината, и за миг надникнах с ужас в стаята, очаквайки да видя баща си и Урсула Монктън, вторачени в мен.

Стаята беше празна.

Лампите бяха включени, телевизорът също, но никой не седеше на канапето и вратата към коридора на долния етаж беше отворена.

Стъпих на перваза с отчаяната надежда, че никой от двамата нямаше да се върне и да ме види, а после се спуснах от перваза в цветната леха. Мократа пръст беше мека под стъпалата ми.

Щях да затичам, просто да побягна, но в гостната светеше - там, където децата никога не влизахме, стаята с дъбова ламперия, която се пазеше за най-хубавите и специални поводи.

Пердетата бяха дръпнати. Бяха от зелено кадифе, обшити с бяло, и светлината, която струеше от тях, където не бяха плътно събрани, изглеждаше златиста и мека.

Приближих се до прозореца. Пердетата не бяха плътно събрани, както казах, и можех да видя какво става в стаята.

Не разбирах какво виждам. Баща ми беше притиснал Урсула Монктън отстрани на голямата камина на отсрещната стена. Беше с гръб към мен. Тя също, ръцете ѝ стискаха огромната, висока лавица на камината. Прегръщаше я отзад. Миди полата ѝ беше вдигната около кръста.

Не знаех какво правеха, а ѝ всъщност не ме интересуваше точно в този момент. Важното беше само че вниманието на Урсула Монктън бе отвлечено от нещо друго и не беше насочено към мен. Обърнах гръб на пролуката между пердетата, светлината и къщата и затичах бос в дъждовния мрак.

Не беше катраненочерно. Беше от онези облачни нощи, в които облаците сякаш попиваха светлина от далечните улични лампи и къщи долу и я връщаха към земята. Можех да виждам достатъчно, щом очите ми се приспособиха към тъмнината. Тръгнах към задната част на градината, покрай купчината тор и окосена трева, после надолу по хълма към черния път. Шипове и тръни бодяха стъпалата ми и дращеха краката ми, но продължих да тичам.

Прехвърлих се през ниската метална ограда и излязох на пътя. Бях избягал от къщата ни и имах чувството, че главоболието ми, за което не си давах сметка до този момент, изведнъж се беше разсеяло.

- Лети? Лети Хемпсток? - прошепнах настойчиво.

И си помислих: „Аз съм в леглото. Сънувам всичко това. Колко жив сън. Аз съм в леглото си...“. Но не вярвах, че Урсула Монктън мислеше за мен точно тогава.

Докато тичах, си спомних за баща ми, за ръцете му около икономката, която не беше никаква икономка, и как целуваше шията ѝ, а след това видях лицето му през ледената вода във ваната, докато ме държеше отдолу, и вече не бях уплашен от онова, което стана в банята. Вече бях уплашен какво означаваше това, че баща ми целуваше шията на Урсула Монктън и че ръцете му бяха повдигнали миди полата ѝ над кръста.

Родителите ми бяха едно цяло, ненарушимо. Бъдещето изведнъж ми се стори неясно като в мъгла. Всичко можеше да се случи. Влакът на живота ми беше изскочил от релсите и се бе понесъл през полята надолу по черния път ведно с мен.

Острите камъни на пътя нараняваха стъпалата ми, докато тичах, но ми беше все едно. Сигурен бях, че много скоро съществото Урсула Монктън щеше да приключи с баща ми. Може би щяха заедно да се качат на горния етаж, за да ме проверят. Тогава щяха да открият, че ме няма и щяха да тръгнат след мен.

„Ако тръгнат след мен, ще са с колата“, помислих си аз. Загледах за пролука в живия плет от двете страни на пътя. Зърнах дървена ограда, прехвърлих се от другата страна и продължих да тичам през ливадата. Сърцето ми биеше като най-големия и най-гръмък барабан, който можеше да съществува или бе съществувал някога, бос, с пижамата ми и домашния халат, целите прогизнали под коленете и полепнали по мен. Тичах, без да гледам за пътеки. Ливадата беше по-лесна за стъпалата ми, отколкото камъните по пътя. Бях щастлив и се чувствах по-истински, докато тичах по тревата.

Зад мен прогърмя, въпреки че не видях мълния. Прескочих ограда и стъпалата ми затънаха в меката пръст на прясно изорана нива. Залитах по нея и падах, но продължавах напред. По дървената ограда и хоп - в следващата нива. Тази не беше изорана. Прекосих и нея покрай оградата, уплашен, че се бях отдалечил много от пътя.

На пътя блеснаха фаровете на кола, внезапни и ослепителни. Замръзнах на място, стиснах очи и си представих, че спя в леглото си. Колата подмина, без да забави ход и зърнах задните ѝ червени светлини, докато се отдалечаваше от мен. Беше бял пикап, май принадлежеше на семейство Андърс.

Все пак пътят изглеждаше по-малко безопасен и продължих косо през полето. Стигнах до следващата нива, видях, че беше отделена от тази, на която стоях, само с тънка тел, лесна за провиране отдолу, не беше дори бодлива, тъй че протегнах ръка и бутнах нагоре голата тел, за да мога да пропълзя отдолу и...

Все едно, че нещо ме блъсна, и то силно, в гърдите! Ръката ми, където се бях вкопчил в телта на оградата, се сгърчи и дланта ми пламна точно както когато си удариш нерва на лакътя в стена.

Пуснах електрическата ограда и залитнах назад. Нямах сили да бягам повече, но забързах въпреки вятъра, дъжда и тъмното покрай оградата, като внимавах да не я пипам, докато стигнах до дъсчена порта. Минах през нея и продължих през нивата към по-дълбокия мрак в другия край. „Дървета - помислих си, - гора.“ Не се доближих много до края на нивата да не би и там да ме чакаше ограда с ток.

Поколебах се какво да направя по-натам. Сякаш в отговор светът наоколо блесна за миг, но ми трябваше само един миг под светлината на мълнията. Видях дървена ограда и затичах към нея.

Прехвърлих се от другата страна. Скочих в коприва, разбрах го от паренето по голите ми глезени и стъпала, но отново затичах. Тичах колкото ми сили държаха. Надявах се, че все още продължавам към фермата Хемпсток. Трябваше да е така. Прекосих още една нива, преди да проумея, че вече не знаех къде беше пътят, нито къде изобщо се намирах. Знаех само че фермата Хемпсток беше в края на черния път, но се бях загубил в тъмно поле и бурните облаци се бяха снишили. Нощта бе толкова тъмна и все още валеше, въпреки че не валеше силно. Въображението ми изпълни мрака наоколо с вълци и призраци. Исках да спра да си представям, да спра да мисля, но не можех.

А зад вълците, призраците и ходещите дървета беше Урсула Монктън и ми казваше, че следващия път когато не ѝ се подчиня, щеше да бъде много по-лошо за мен - щеше да ме заключи на тавана.

Не бях смел. Бягах от всичко и бях премръзнал, мокър и изгубен в тъмното.

Извиках колкото ми сили държаха:

- Лети? Лети Хемпсток! Ей?

Но отговор не последва, нито го бях очаквал.

Гърмът кънтеше и тътнеше в глух продължителен рев, като раздразнен лъв, а мълнията проблясваше и мигаше като повредена луминесцентна тръба. На мигащата светлина видях, че участъкът от полето, на което се бях озовал, свършваше на връх с огради от двете страни и без никакъв изход. Не можех да видя никаква порта и никаква дървена ограда освен тази, през която бях дошъл в другия край на полето.

Нещо изпращя.

Погледнах към небето. Виждал бях мълния във филми по телевизията, дълга и пращяща назъбена линия светлина през облаците. Но мълнията, която бях виждал досега на живо, беше просто бял блясък отгоре, като светкавицата на фотоапарат — светът лумва ярко за миг и става видим. Ала това, което видях в небето сега, не беше същото.

Не беше и назъбена мълния.

Появи се и изчезна, гърчещо се, ярко синкавобяло. Угасна и лумна отново, а мигащите му блясъци огряха ливадата и я превърнаха в нещо, което можех да виждам. Дъждът заплющя силно и запердаши лицето ми, за миг преминал от ромон в порой. Но на светлината видях - или ми се стори, че видях — отвор в живия плет вдясно от мен и тръгнах, защото не можех да тичам повече. Забързах колкото мога към него с надеждата, че беше истински. Мокрият ми халат заплющя на усилващия се вятър и звукът на плющящо платно ме ужаси.

Не погледнах към небето. Не погледнах зад себе си.

Но видях отсрещния край на нивата - там наистина имаше отвор между плета. Почти бях стигнал до него, когато дочух глас:

- Мисля, че ти казах да останеш в стаята си. А сега те намирам да се мяташ като удавен моряк.

Обърнах се, погледнах зад себе си и нищичко не видях. Никой нямаше там.

После погледнах нагоре.

Съществото, което се наричаше Урсула Монктън, висеше във въздуха на около шест метра над мен и мълниите трещяха и проблясваха в небето зад нея. Не летеше. Плуваше във въздуха, безтегловна като балон, макар че резките пориви на вятъра изобщо не я помръдваха.

Вятърът виеше и пердашеше лицето ми. Далечният гръм изтътна, последван от по-малки гръмове, които пращяха и храчеха, а тя говореше тихо, но можех да чуя всяка дума, която изричаше отчетливо, все едно че шепнеше в ушите ми:

— Ох, мой сладичък хрупкав пудингопай, в голяма беда изпаднал си, знай.

Усмихваше се, с най-огромната, зъбата усмивка, която бях виждал някога на човешко лице, но изобщо не изглеждаше весела.

Бягал бях от нея през нощния мрак от... колко, половин час? Час? Съжалих, че не бях си останал на пътя, а се бях опитал да прекося нивите. Щях да съм вече във фермата Хемпсток. А се бях изгубил и бях в капан.

Урсула Монктън се спусна по-ниско. Розовата ѝ блуза беше отворена и разкопчана. Носеше бял сутиен. Миди полата ѝ плющеше на вятъра и оголваше прасците ѝ. Не изглеждаше мокра въпреки поройния дъжд. Дрехите ѝ, лицето и косата бяха съвършено сухи.

Вече се рееше над мен и протегна ръце.

Всяко движение, всичко, което правеше, блесваше от укротените мълнии, които святкаха и се гърчеха около нея. Пръстите ѝ се разтвориха като цветя в ускорен филм и разбрах, че си играеше с мен, разбрах какво искаше да правя и се мразех затова, че не застанах на място, а правех каквото тя искаше - бягах.

Бях животинка, която я забавляваше. Играеше си точно както бях виждал Монстър, големия риж котарак, да си играе с мишле - пусне го, за да побегне, след това го тупне и го събори с лапа. Но мишлето пак бягаше. Нямах избор, бягах също като него.

Бягах към отвора в плета колкото се може по-бързо, залитащ, наранен и мокър.

Гласът ѝ ехтеше в ушите ми, докато бягах.

- Казах ти, че ще те заключа на тавана, нали? И ще го сторя. Татенцето ти вече ме харесва. Ще прави каквото му кажа. Може би отсега нататък ще се качва по стълбата и ще те пуска от тавана. Ще те кара да слезеш по стълбата. И всяка нощ ще те дави във ваната, ще те гмурва в студената ледена вода. Ще му позволя да го прави всяка нощ, докато му омръзне, и тогава ще му кажа да не те връща повече, просто да те натисне под водата, докато спреш да мърдаш и докато нищо не ти остане освен тъмнина и вода в дробовете. Ще го накарам да те остави в студената вана, неспособен да мърдаш повече. И всяка нощ ще го целувам и целувам...

Бях минал през пролуката в плета и тичах по мека трева.

Пращенето на мълнията и странната, остра метална миризма беше толкова близо, че кожата ми настръхна. Всичко около мен ставаше все по-ярко и по-ярко, огряно от мигащата синкавобяла светлина.

- А когато татенцето ти най-после те остави във ваната завинаги, ще бъдеш щастлив - шепнеше Урсула Монктън. Представих се, че усещам как устните ѝ докосват ушите ми. — Защото няма да ти хареса на тавана. Не просто заради тъмното там, с паяците и призраците, а защото ще доведа приятелите си. Не можеш да ги видиш на дневна светлина, но те ще са на тавана с теб и никак няма да ти харесат. Не обичат малки момченца моите приятели. Ще се преправят на паяци, големи колкото псета. Стари дрехи на невидими тела, които те дърпат насам и натам, и не те пускат. Вътре в главата ти. И когато си на тавана, няма да има никакви книжки и никакви приказки, никога повече.

Не бях си го и представял. Устните ѝ наистина докоснаха ухото ми. Плуваше във въздуха до мен, тъй че главата ѝ беше до моята и когато ме хвана, че гледам към нея, се усмихна с престорената си усмивка и аз не бях способен да бягам повече. Едва можех да се движа. Болеше ме хълбокът и едва можех да дишам - бях свършен.

Краката ми поддадоха, залитнах, паднах и този път не станах.

Усетих топлина по краката си, погледнах надолу и видях жълта струя, потекла от предницата на панталоните на пижамата ми. Бях на седем години, не бях вече малко дете, но се напишквах от страх като бебе и нищо не можех да направя, докато Урсула Монктън висеше във въздуха на няколко стъпки от мен и наблюдаваше равнодушно случващото се.

Гонитбата беше свършила.

Стоеше изправена във въздуха, на три стъпки над земята. Бях се проснал под нея по гръб в мократа трева. Тя започна да се спуска, бавно и неумолимо, като някой от онези на разваления телевизионен екран.

Нещо докосна лявата ми ръка. Нещо меко. Подуших ръката си и се озърнах натам, уплашен, че ще видя паяк, голям като куче. Ала на светлината на мълниите, които се гърчеха около Урсула Монктън, видях кълбо тъмнина до дланта си. Черно кълбо с бяло петънце на ухото. Вдигнах котенцето в ръката си, поставих го до сърцето си и го погалих.

- Няма да дойда с теб - казах. - Не можеш да ме накараш. - Надигнах се, защото седнал се чувствах по-малко уязвим, а котенцето се сгуши удобно в ръката ми.

- Сладичък мой, пудингопай - пропя Урсула Монктън. Стъпалата ѝ докоснаха земята. Беше огряна от мълниите си като рисунка на жена в сиво, зелено и синьо, и изобщо не приличаше на истинско същество. - Ти си само едно малко момченце. А аз съм голяма. Пораснала бях още когато вашият свят беше топка разтопена скала. Мога да ти причиня каквото си поискам. Хайде, ставай. Връщам те у дома.

Котенцето, което криеше муцунка в гърдите ми, издаде тънък и протяжен звук, не обикновено мяукане. Обърнах се, извръщайки очи от Урсула Монктън, и погледнах зад себе си.

Момичето, което идваше към нас през полето, носеше лъскав червен дъждобран с качулка и черни гумени ботуши, които изглеждаха много големи за нея. Излезе от тъмното невъзмутимо и вдигна очи към Урсула Монктън.

- Махни се от земята ми — извика Лети Хемпсток.

Урсула Монктън отстъпи назад и в същото време се издигна, увисвайки във въздуха над нас. Лети Хемпсток се пресегна към мен, без да погледне, взе ръката ми и пръстите ѝ се сплетоха с моите.

- Не докосвам земята ти - каза Урсула Монктън. -Върви си, малко момиченце.

- Ти си на моята земя - повтори Лети Хемпсток.

Урсула Монктън се усмихна, а мълниите се виеха и гърчеха около нея. Беше като въплътена зад сила, извисена пред очите ми в пращящия въздух. Беше бурята, беше мълнията, беше светът на големите с цялата негова мощ и с всичките му тайни, с всичката му глупава, нехайна жестокост. Тя ми намигна.

Бях седемгодишно момче и стъпалата ми бяха одраскани и кървящи. Току-що се бях подмокрил. А съществото, което се рееше над мен, беше огромно и алчно и искаше да ме затвори на тавана, а когато ѝ омръзнеше да се занимава с мен, щеше да накара татко да ме удави.

Ръката на Лети Хемпсток в моята ми вдъхваше малко кураж. Но Лети беше просто момиче, въпреки че беше по-голяма от мен, въпреки че беше на единайсет, въпреки че беше на единайсет от много дълго време. Урсула Монктън беше възрастна. Нямаше значение в този момент, че беше въплъщението на всяко чудовище, на всяка вещица и на всеки кошмар. Важното беше, че е възрастна, а когато възрастните се бореха с деца, винаги печелеха.

- Трябва да се върнеш там, откъдето дойде - каза Лети. Не е здравословно за теб да си тук. За твое собствено добро, върни се вкъщи!

Във въздуха се разнесе звук. Ужасен, изкривен, стържещ звук, пълен с болка и лудост - шум, от който зъбите ми затракаха, а предните лапи на котето, опрени на гърдите ми, се сгърчиха и козината му настръхна. Малкото същество се изви, вкопчи се в рамото ми и изсъска. Вдигнах очи към Урсула Монктън. Едва когато видях лицето ѝ, разбрах от какво бе причинен шумът.

Урсула Монктън се кискаше.

- Да се върна? Когато хората ви раздраха дупката във Вечното, се вкопчих в шанса си. Можех да властвам над светове, но ви последвах и зачаках търпеливо. Знаех, че рано или късно връзките щяха да се разхлабят и че щях да тръгна по истинската Земя, под Слънцето на Небесата. - Вече не се кискаше. -Всичко тук е толкова немощно, момиченце. Всичко се прекършва толкова лесно. Искат съвсем прости неща. Ще взема всичко, което пожелая от този свят, като дете, натъпкало лакомата уста на бузестото си личице с къпини от храста.

Този път не пуснах ръката на Лети. Погалих котето, чиито остри като иглички нокти се бяха забили в рамото ми, и то ме ухапа в отговор, но захапката му не беше силна, само уплашена.

Гласът ѝ закънтя към нас от всички посоки, щом бурният вятър се надигна.

- Дълго ме държахте далече оттук, но после ми отворихте вратата и това ми позволи да напусна. И какво можеш да ми направиш сега, след като вече съм вън?

Лети не изглеждаше ядосана. Помисли малко и рече:

- Бих могла да ти отворя нова врата. Или още по-добре, мога да кажа на баба да те отпрати отвъд океана, чак там, откъдето дойде.

Урсула Монктън се изплю на тревата - малка огнена топка, която запращя и засъска на земята, където падна плюнката.

- Дай ми момчето - каза тя само. - То е мое. Дойдох тук заради него. Притежавам го.

- Притежаваш го друг път! - извика Лети Хемпсток, вече ядосана. - Най-малкото пък него.

Лети ми помогна да се вдигна на крака, застана зад мен и ме прегърна. Бяхме две деца сред полето в нощта. Лети държеше мен, а аз държах котенцето, докато над нас гласът продължаваше да говори:

- Какво ще направиш? Ще го вземеш вкъщи със себе си? Този свят е свят на правила, момиченце. Той е на родителите си в края на краищата. Отведеш ли го, родителите му ще дойдат да си го вземат вкъщи, а родителите му ми принадлежат.

- Омръзна ми от теб - каза Лети Хемпсток. Дадох ти шанс. Ти си на моята земя. Махай се!

Усетих гъдел по кожата си, все едно че мравки ме полазиха - както когато потъркам балон о пуловера си и после го допра до лицето и косата си. Косата ми беше прогизнала, но макар и мокра, имах чувството, че беше настръхнала.

Лети ме държеше здраво.

- Не се тревожи — прошепна ми тя.

Щях да кажа нещо, да я попитам защо не трябваше да се тревожа и от какво трябваше да ме е страх, когато полето, сред което стояхме, заблестя.

Заблестя в златно. Всяко стръкче трева засия и заблещука, всяко листо по всяко дърво. Живият плет дори заблестя. Беше топла светлина. Струваше ми се, че пръстта под тревата от грубо вещество се бе превърнала в чиста светлина и в златното сияние на ливадата синкавобелите мълнии, които все още пращяха около Урсула Монктън, изглеждаха невзрачни.

Урсула Монктън се люшна и заиздига, все едно че въздухът току-що се беше затоплил и я отнасяше нагоре. После Лети Хемпсток зашепна някакви прастари слова и ливадата избухна в златна светлина. Видях как Урсула Монктън се понесе нагоре и надалече, макар да не усетих никакъв вятър. А трябваше да има вятър, защото тя се въртеше и обръщаше като сухо листо, пометено от вихрушка. Гледах я как се премяташе горе в нощта, докато тя и мълниите й не изчезнаха.

- Хайде - подкани ме Лети Хемпсток. - Трябва да те заведем при огнището в кухнята. Трябва ти гореща баня. Ще премръзнеш до смърт.

Пусна ръката ми и се отдръпна. Златното сияние бавно помръкна и изтля, само храстите поблещукаха още малко, като в последните мигове след фойерверките в „Нощта на Гай Фокс“.[9]

- Мъртва ли е? - попитах.

-Не.

- Значи ще се върне. Ще се вкараш в беля.

- „Може би.“ Гладен ли си?

Попита ме и разбрах, че бях. Някак си бях забравил, но сега си спомних. Бях толкова гладен, че стомахът ме болеше.

- Я да видим... - заговори Лети, докато ме водеше през нивите. - Целият си мокър. Ще трябва да ти намерим нещо за обличане. Ще погледна в чекмеджетата на скрина в зелената спалня. Мисля, че братовчедът Япет остави там някои от дрехите си, когато замина да се бие във Войната на мишките. Не беше много по-голям от теб.

Котето ближеше пръстите ми с розово езиче.

- Намерих едно коте.

- Виждам. Трябва да те е проследило до нивата, когато се появи.

- Онова коте ли е? Същото, което взех от земята?

- Аха. То каза ли ти вече името си?

- Не. Правят ли го?

- Понякога. Ако се заслушаш.

Видях пред нас светлините на фермата Хемпсток, гостоприемни и подканящи, и се зарадвах, макар че не можах да разбера как бяхме стигнали от полето до къщата толкова бързо.

- Имаше късмет - каза Лети. - Още петнайсет стъпки в обратна посока и нивата е на Коли Андърс.

- Ти пак щеше да си дошла - отвърнах ѝ. - Щеше да си ме спасила.

Стисна ръката ми, но си замълча.

- Лети - казах ѝ, - не искам да се връщам у дома.

Не беше вярно. Исках да се върна у дома повече от всичко на света, просто не в онова място, от което бях избягал снощи. Исках да се върна у дома, в който бях живял, преди копачът на опали да се самоубие в малкото ни бяло мини или преди да прегази котенцето ми.

Кълбото тъмна козина се притисна до гърдите ми. Толкова ми се искаше да беше моето котенце, но знаех, че не беше. Дъждът заситни отново.

Зашляпахме през дълбоките локви - Лети с нейните гумени ботуши, аз - с нажилените си боси ходила. Острата миризма на оборски тор ме лъхна, щом стигнахме двора на фермата, влязохме през странична врата и се озовахме в огромната кухня.