Океанът в края на пътя

9.

Майката на Лети разбута е маша горящите цепеници в огромното огнище.

Старата госпожа Хемпсток разбъркваше тумбесто котле с голяма дървена лъжица. Вдигна лъжицата към устата си, духна шумно, сръбна от нея, присви устни, а после добави вътре щипка от нещо и шепа от още нещо. Разрови огъня. След това ме огледа от мократа коса до ходилата, посинели от студ. Както стоях там, около мен на каменния под започна да се образува локва и капките вода от халата ми пляскаха в нея.

- Гореща баня - заяви старата госпожа Хемпсток.

- Иначе ще простине до смърт.

- Точно това казах и аз - отвърна Лети.

Майка ѝ вече дърпаше тенекиено корито изпод кухненската маса, което напълни с вряща вода от огромния черен котел, окачен над огъня. Добави няколко канчета студена вода и обяви, че температурата е идеална.

- Хубаво. Хайде вътре - каза старата госпожа Хемпсток. - Скок-подскок.

Погледнах я с ужас. Трябваше ли да се съблека пред всичките тези хора, които едва познавах?

- Ще ти изперем дрехите и ще ти ги изсушим, дори ще закърпим този халат - каза майката на Лети, докато вземаше халата ми и котенцето, което една сега осъзнах, че все още държах до гърдите си, след което се отдръпна.

Смъкнах колкото може по-бързо червената си найлонова пижама - долнището беше прогизнало, а крачолите бяха вече толкова раздрани, че изобщо не можеше да се закърпят. Топнах пръсти във водата, влязох и седнах на калаеното дъно на коритото, в онази топла и уютна кухня пред огромното огнище, и се отпуснах в горещата вода. Стъпалата ми се съживиха и запулсираха. Знаех, че беше лошо да съм гол, но Хемпсток като че ли бяха безразлични към голотата ми. Лети беше излязла и бе взела със себе си пижамата и халата ми. Майка ѝ вадеше ножове, вилици, лъжици, малки гърненца и по-големи гърненца, сатъри и дървени купи, и ги редеше на масата.

Старата госпожа Хемпсток ми подаде глинена паница, пълна със супа от черното котле на печката.

- Изгълтай това. Трябва да се загрееш отвътре.

Супата беше гъста и затопляща. Никога преди не бях пил супа в банята. Беше съвсем ново преживяване. Когато изгълтах съдържанието на паницата и ѝ я върнах, тя на свой ред ми подаде голям бял сапун и изтривалка и ми каза:

— Сега почвай да търкаш. Търкай, докато животът и топлината се върнат в кокалите ти.

Седна в люлеещия се стол от другата страна на огнището и започна да се люшка лекичко.

Чувствах се в безопасност. Все едно че самата същност на това да бъдеш баба се беше побрала в онова място, в онзи миг, и ги беше наситила. Изобщо не ме беше страх от Урсула Монктън, каквото и да представляваше тя. Не и тогава. Не и там.

Младата госпожа Хемпсток отвори вратата на фурната, извади пай с хрупкава лъскава кафява коричка и го остави на перваза на прозореца да изстине.

Избърсах се с кърпата, която ми донесоха, макар че топлината на огъня ме бе изсушила толкова, колкото и кърпата, а после Лети Хемпсток се върна и ми даде нещо бухнало и бяло като момичешка нощница, само че направено от бял памук, с дълги ръкави и диплещо се до пода, и бяла шапчица. Поколебах се дали да го облека, но се сетих - това беше момчешка нощница. Виждал бях картинки на такива в книжки. Уий Уили Уинки тичаше през града, облечен в такава в книжката с детски стихчета, която бях чел.[10]

Напъхах се в нея. Нощната шапчица се оказа много голяма за мен и захлупи лицето ми, тъй че Лети я взе и я прибра.

Вечерята беше чудесна. Имаше телешка плешка с печени картофи, златисти и хрупкави отвън и меки и бели отвътре, зеленчуци в масло, които не можах веднага да разбера какви са, макар да си мисля сега, че може да бяха били коприва и печени моркови, почернели и сладки. (Не мисля, че обичах сготвени моркови и почти не бях ял от тях дотогава, на ги опитах смело и ми хареса, а после до края на детството ми варените моркови ме разочароваха.) За десерт беше паят, с плънка от ябълки, с омекнали стафиди и натрошени орехи, всичко полято отгоре с жълт яйчен крем, по-гъст и сладък от всичко, което бях опитвал в училище или у дома.

Котето спа на възглавничка до огъня до края на вечерята, когато със старата сива домашна котка, четири пъти по-голяма от него, се захванаха с остатъците от месото.

Докато се хранехме, никой нищо не каза за станалото с мен или защо бях тук. Дамите Хемпсток си говореха за фермата - вратата на сайванта за доене трябвало да се боядиса, кравата Рианон май беше окуцяла с левия заден крак, пътеката до щерната -резервоара за вода - долу, трябвало да се разчисти...

- Само вие трите ли сте? - попитах. - Няма ли мъже?

- Мъже ли? - подвикна възмутено баба Хемпсток.

- Че каква проклета полза може да има от един мъж! Нищо не може да свърши един мъж из тая ферма, което аз да не мога да свърша дваж по-бързо и пет пъти по-добре.

- Имали сме мъже тук понякога - каза Лети. - Идват и си отиват. Сега сме си само ние.

Майка ѝ кимна.

- Запиляха се по широкия свят да си търсят късмета мъжете Хемпсток. Съдба! Нищо не може да ги задържи тук, почне ли да ги тегли навън. Очите им се зареят в далечината, и вече сме ги загубили завинаги. При първия шанс щипват по села и градове и нищичко не идва да покаже къде са поне освен по някоя пощенска картичка.

- Родителите му идват! — каза старата госпожа Хемпсток. - Карат насам. Току-що минаха покрай бряста на Парсън. Язовците ги видяха.

- С тях ли е тя? — попитах. - Урсула Монктън?

- Тя ли? - каза с насмешка баба Хемпсток. — Онова нещо? Тя — не.

Помислих малко.

- Ще ме накарат да се върна с тях и после тя ще ме заключи на тавана и ще остави татко да ме удави, когато ѝ омръзне да се занимава с мен. Така каза.

- Може да ти е казала, пиленце, ама няма да го направи — увери ме майката на Лети. - Да не се казвам Джини Хемпсток, ако посмее такова нещо!

Хареса ми името Джини, но не ѝ повярвах и не се успокоих. Скоро вратата на кухнята щеше да се отвори и баща ми да ми закрещи или да изчака, докато влезем в колата, и тогава да ми закрещи. Щяха да ме върнат нагоре по пътя до вкъщи и с мен щеше да е свършено.

- Я да видим - разсъди Джини Хемпсток. - Би могло да ни няма, когато дойдат тук. Биха могли да дойдат предния вторник, когато вкъщи нямаше никой.

- Изключено - каза старицата. - Само усложнява нещата играта с времето... Бихме могли да превърнем момчето в нещо друго, тъй че изобщо да не го намерят колкото и да го търсят.

Премигнах. Възможно ли беше изобщо? Исках да ме превърнат в нещо. Котето беше довършило остатъците от месото (всъщност беше изяло повече от домашната котка) и сега скочи в скута ми и започна да се мие.

Джини Хемпсток стана и излезе от стаята. Зачудих се къде отива.

- Не можем да го превърнем в невидим — каза Лети, докато миеше последните чинии и прибори. -Родителите му ще пощуреят. А ако бълхата им влияе, просто ще подклажда паниката. Току-виж, полицията дошла да опразни щерната, за да го търси. Или още по-лошо. Океана!

Котето легна в скута ми и се сви на кълбо, превръщайки се в кръгче пухкава черна козина. Затвори яркосините си очи, с цвета на океан, замижа и замърка.

- Е? - каза старата госпожа Хемпсток. - Какво предлагаш тогава?

Лети се замисли. Присви устни и кривна глава на страни. Реших, че прехвърля наум възможните решения. Изведнъж лицето ѝ светна.

- Малко клъц-клъц?

Старата госпожа Хемпсток изсумтя.

-Добро момиче си. Не казвам, че не си. Но клъцва-не... Е, ти не би могла да го направиш. Още не. Ще трябва да изрежеш краищата точно и после да ги зашиеш така, че шевът да не се вижда. И какво ще отрежеш? Бълхата няма да ти позволи да клъцнеш нея. Тя не е в тъканта. Тя е извън нея.

Джин и Хемпсток се върна. Носеше стария ми домашен халат.

- Пуснах го през пресата за гладене - каза. - Но още е влажен. Така краищата ще се изравнят по-трудно. Не е добре да се шие, докато е още влажен.

Остави халата на масата пред старата Хемпсток. После извади от предния джоб на престилката си ножици, стари и почернели, дълга игла и макара с червен конец.

- „ Офика с конец червен вържи, вещица чевръста спри" - издекламирах.

Бях го прочел в една книжка.

- Щеше да свърши работа, и то добра - каза Лети,

— ако имаше замесени вещици във всичко това. Но няма.

Баба Хемпсток оглеждаше домашния ми халат. Беше кафеникав и захабен, на червени карета. Беше ми подарък от дядо и баба, родителите на татко, преди няколко рождени дни, когато ми беше смешно голям.

- Може би - рече тя, все едно че говореше на себе си, — ще е най-добре, ако баща ти се съгласи да останеш тук през нощта. Но за да стане това, не може да са ти ядосани или дори притеснени...

Черните ножици вече бяха в ръката ѝ и правеха клъц-кльц-клъц, когато чух как почукаха на вратата и Джини Хемпсток стана да отвори. Отиде в коридора и затвори вратата след себе си.

- Не им давай да ме вземат - казах на Лети.

- Шшт. Действам, докато баба реже. Ти просто дремни и кротувай. Щастлив.

Изобщо не бях щастлив и ни най-малко не ми беше до дрямка. Лети се наведе над масата и взе ръката ми.

- Не се безпокой.

В този миг вратата се отвори и баща ми и майка ми влетяха в кухнята. Исках да се скрия, но котето в скута ми само помръдна кротко, а Лети ми се усмихна успокояващо.

- Търсим сина си — казваше татко на госпожа Хемпсток, - и имаме основание да смятаме, че... - И още докато го казваше, мама закрачи към мен.

-Ето го и него! Скъпи, притеснихме се ужасно!

- Големи неприятности ще си имаш, момко - рече баща ми.

„Кльц! Кльц! Клъц!‘\ продължиха черните ножици и неравното парче плат, което баба Хемпсток изрязваше, тупна на масата.

Родителите ми замръзнаха. Спряха да говорят, спряха да се движат. Устата на баща ми зееше отворена, а мама стоеше на един крак, неподвижна като манекен на витрина.

- Какво... какво им направихте? - Не бях сигурен дали трябваше да съм притеснен или не.

- Те са добре - каза Джини Хемпсток. - Само малко клъц, после малко зашиване, и всичко ще е тип-топ, като ново. - Пресегна се към масата и посочи парчето избеляло червено каре от халата. - Онова сте ти и баща ти в коридора, а онова е ваната. Тя отряза „ваната“. Тъй че без него няма никаква причина баща ти да ти е сърдит.

Не им бях казал за ваната. Не се учудих откъде знаят.

Старата жена вдяваше червения конец. Въздъхна престорено и изпъшка:

- Тия стари очи, тия стари очи...

Но облиза върха на конеца и го пъхна през ухото на иглата, без много да се затрудни.

- Лети, ще трябва да разбереш как изглежда четката му за зъби - рече старицата и започна да съшива краищата на халата с малки, грижливи бодове.

- Как изглежда четката ти за зъби? - попита Лети.

- Бързо!

- Зелена е - отвърнах. - Яркозелена. Почти ябълковозелена. Не е много голяма. Просто зелена четка за зъби, като за мен.

Не я описвах много добре, знаех. Помъчих се да се сетя нещо повече за нея, с което да я опиша, нещо, което да я отдели от всички други четки. Не успях. Представих си я с другите четки за зъби в чашата ѝ на бели и червени точици над мивката в банята.

- Разбрах! - каза Лети. - Отлично.

- Тука почти приключихме - каза баба Хемпсток.

Джини Хемпсток се усмихна широко и кръглото ѝ, червендалесто лице светна. Старата госпожа Хемпсток взе ножиците и клъцна за последен път. Парче червен конец падна на масата.

Кракът на майка ми се спусна надолу. Направи една стъпка и се спря.

Баща ми изсумтя.

- ... и нашата Лети толкова се зарадва, че момчето ви дойде у нас за през нощта. - каза Джини. - Малко е старомодно тук, опасявам се.

Имаме си вътрешна тоалетна напоследък - намеси се старата жена. - Не знам колко още по-модерен може да е човек. Външните клозети и нощните гърнета си бяха съвсем добри за мен.

- Хубаво се нахрани - каза Джини и се обърна към мен. - Нали?

- Имаше пай - казах на татко и мама. - За десерт.

Татко се беше намръщил. Изглеждаше объркан.

После бръкна в джоба на палтото си и извади нещо дълго и зелено, увито в тоалетна хартия.

- Забрави си четката за зъби. Помислих, че може да я искаш.

- Ами ако поиска да се върне вкъщи, може да го стори — говореше мама на Джини Хемпсток. - Преди няколко месеца реши да остане за през нощта в къщата на Ковак, а към девет ни звънна да отидем да го вземем.

Кристофър Ковак беше с две години по-голям и с една глава по-висок от мен и живееше с майка си в голяма къща срещу началото на пътя към нас, до старата зелена водна кула. Майка му беше разведена. Харесваше ми. Беше забавна и караше фолксваген костенурка - първия, който бях виждал. Кристофър имаше много книжки, които не бях чел, и беше член на клуба „Пъфин“. Можех да прочета книжките му от „Пъфин“ само ако отида у тях. Иначе изобщо нямаше да се съгласи да ми ги заеме.

В спалнята на Кристофър имаше двойно детско легло, въпреки че беше само едно дете. Дадоха ми долното креватче вечерта, когато останах там. Щом си легнах и майката на Кристофър Ковак ни каза лека нощ, угаси лампата на спалнята и затвори вратата, той се наведе отгоре и почна да ме пръска с водно пистолетче, което беше скрил под възглавницата си. Не знаех какво да направя.

- Не е като когато отидох в къщата на Кристофър Ковак - казах на мама притеснено. - Харесва ми тук.

- Какво си облякъл? — зяпна озадачена тя нощницата а ла Уий Уили Уинки.

- Имаше малко произшествие - обясни Джини. Облече това, докато пижамата му изсъхне.

- О, разбирам! - възкликна мама. - Е, лека нощ, скъпи. Прекарай си добре с новата приятелка. - Погледна Лети. - Как се казваше, миличка?

- Лети - отвърна Лети Хемпсток.

- Краткото за Летиша, нали? Познавах една Летиша в университета. Всички я наричаха Летъс, разбира се.

Лети само се усмихна и нищо не каза.

Баща ми остави четката ми за зъби на масата пред мен. Развих тоалетната хартия. Беше наистина моята четка за зъби, съвсем същата. Под палтото си татко носеше чиста бяла риза, без вратовръзка.

- Благодаря.

- Е? - каза мама. - Кога да минем да те вземем сутринта?

Джини се усмихна още по-широко.

- О, Лети ще ви го върне. Трябва да им оставим малко време да си поиграят сутринта. А преди да сте си тръгнали, опекла съм малко кифлички днес следобед...

Сложи няколко кифлички в хартиено пликче и мама го взе учтиво, а Джини ги изпрати с баща ми до вратата. Затаих дъх, докато чух бръмченето на роувъра, подкарал нагоре по пътя.

- Какво им направихте?... Това наистина ли е моята четка за зъби?

- Това рязане и шиене си беше доста сносна работа, мене ако питате - каза доволно старата госпожа Хемпсток и вдигна халата ми. Не можах да видя къде беше махнала парче, нито къде беше зашила. Беше без ръб, кърпенето беше невидимо. Подаде ми късчето плат на масата, което бе отрязала. - Ето я твоята вечер - каза ми. - Можеш да си я задържиш, ако искаш. Но на твое място бих я изгорила.

Дъждът трополеше по стъклата и рамките на прозореца хлопаха от вятъра.

Вдигнах нащърбеното и неравно късче плат. Беше влажно. Станах, с което събудих котето и то скочи от скута ми и се скри в тъмния ъгъл. Отидох до огнището.

- Ако изгоря това - попитах ги, - ще се е случило ли наистина? Татко ще ме е натискал ли във ваната? Ще забравя ли, че изобщо се е случило?

Джини Хемпсток вече не се усмихваше, изглеждаше угрижена.

- Ти какво искаш? - попита ме тя.

- Искам да помия - отвърнах. - Защото ми се случи. И защото все още съм си аз! - С тези думи хвърлих малкото парче плат в огъня.

Платът запращя и запуши, след това пламна.

Бях под водата. Държах се за вратовръзката на татко. Мислех, че ще ме убие...

Изпищях.

Лежах на каменния под на кухнята на Хемпсток, търкалях се и пищях. Все едно че бях стъпил бос на горящ въглен. Болката беше силна. Имаше и друга болка, дълбоко в гърдите ми, по-далечна и не толкова остра - не пареща, но мъчителна.

Джини застана до мен.

- Какво има?

- Кракът ми. Гори! Толкова много боли.

Тя го огледа, облиза пръста си и го допря до дупката в ходилото ми, откъдето бях извадил червея преди два дни. Чу се съскане и болката в стъпалото ми започна да отслабва.

- Нивга не бях виждала такова нещо - каза Джини Хемпсток. - Как се появи?

- Имаше червей вътре. В стъпалото ми - отвърнах ѝ. - Така дойде онова нещо от мястото с оранжевото небе. - После погледнах Лети, която се беше навела до мен и държеше ръката ми, и казах: - Аз го доведох. Вината е моя. Съжалявам.

Старата госпожа Хемпсток стигна до мен, наведе се и дръпна стъпалото ми нагоре към светлото.

- Гадно - рече тя. - И много хитро. Оставила е дупката в тебе, за да може отново да я използва. Да може да се скрие в тебе, ако ѝ потрябва, да те използва като портал за връщане. Нищо чудно, че искаше да те държи на тавана. Тъй. Я да ударим, докато желязото е горещо, дет’ викаше войникът, щом влезеше в перачницата. -Натисна с пръст дупката на стъпалото ми. Още ме болеше, но болката беше понамаляла малко. Сега я усещах като пулсиращо главоболие, само че в крака ми.

Нещо изпърха в гърдите ми като мушица и притихна.

- Можеш ли да си храбър? - попита старата Хемпсток.

Не знаех. Не мисля, че можех. Струваше ми се, че всичко, което бях правил до онази нощ, беше да бягам от страшни неща. Старата жена държеше иглата, с която беше зашила халата ми. Сега обаче я държеше не като за шев, а сякаш се канеше да ме мушне с нея.

Дръпнах стъпалото си.

- Какво ще правиш?

Лети стисна ръката ми.

- Ще накара дупката да се махне - каза ми тя. -Ще те държа за ръката. Не е нужно да гледаш, ако не искаш.

- Ще боли - проплаках аз.

- Дрън-дрън - каза старицата.

Дръпна стъпалото ми към себе си, тъй че ходилото да е пред очите ѝ, забоде иглата в... не, не в стъпалото ми, а в самата дупка, осъзнах аз.

Не ме заболя.

После изви иглата вътре и я дръпна към себе си. Видях удивен как нещо лъскаво - изглеждаше черно отначало, после прозрачно, а след това отразяващо светлината като живак - изскочи от ходилото ми на края на иглата.

Усещах го как напуска крака ми - чувството сякаш премина нагоре по крака, през слабините и стомаха ми, та чак до гърдите. Усещах го с облекчение - паренето намаля, както и страхът ми.

Сърцето ми затуптя странно.

Гледах как старата госпожа Хемпсток навиваше онова нещо на иглата и все още не можех да проумея напълно какво виждам. Беше дупка, без нищо около нея, дълга над две стъпки, по-тънка от дъждовен червей, като смъкната прозрачна кожа на змия.

А после спря да го навива.

- Не искаше да излезе - каза тя. - Опъваше се.

Сърцето ми изстина, все едно че ледена бучка заседна в него. Старата жена ме перна ловко с китката си и лъскавото нещо се полюшна, увиснало от иглата ѝ. (Сега се улавям, че си мисля не за живак, а по-скоро за сребристата слуз, която охлювите оставят в градината.) Вече не беше вътре в крака ми.

Пусна ходилото ми и аз дръпнах крака си. Кръглата дупчица беше изчезнала напълно - все едно че изобщо не беше я имало.

Баба Хемпсток се изкикоти злорадо.

- Мисли се за умна, път за обратно ще си оставя у момчето. Туй умно ли е? Не бих казала. Тц-ц-ц, пет пари не давам за пасмината им.

Джини Хемпсток донесе празно бурканче за сладко и старицата пусна долния край на увисналото нещо в него, а после вдигна бурканчето нагоре, за да види как цялото пада на дъното. Накрая лъскавата прозрачна нишка от иглата се изниза и тя врътна капака на бурканчето с кокалестите си пръсти.

- Ха! - рече тя.

- Може ли да го видя? - попита Лети.

Взе бурканчето за сладко и го вдигна на светлината. Нещото вътре бе започнало лениво да се разгъва. Като че ли плуваше, все едно че бурканчето беше пълно с вода. Сменяше цвета си според играта на светлината - ту черно, ту сребристо.

Като при един опит, който бях намерил в книжка за неща, които могат да правят момчетата, и който бях направил, разбира се. Ако вземеш едно яйце и го почерниш напълно със сажди от пламъчето на свещ и после го поставиш в прозрачен съд, пълен със солена вода, то ще увисне на средата във водата и ще изглежда като сребърно - особено, изкуствено сребърно, което е игра на светлината.

Лети изглеждаше очарована.

- Права си. Оставила си е път за връщане в него. Нищо чудно, че не искаше да го пусне.

- Съжалявам, че пуснах ръката ти, Лети - промълвих аз.

- О, тихо. Късно е за съжаления, но оценявам искреността ти. И следващия път да се държиш за ръката ми каквото и да стори.

Кимнах. Бучката лед в сърцето ми сякаш се стопли и се разтопи. Отново се почувствах цял и невредим.

- И тъй - каза Джини, - пътят ѝ назад е в ръцете ни. Момчето е в безопасност. Това ако не е добра работа за една нощ, не знам кое е.

- Но тя държи родителите на момчето - каза старата Хемпсток. — И сестра му. Не можем просто да я оставим да вилнее. Помните ли какво стана по времето на Кромуел? А преди това? Когато Руфъс Червения[11] се развилия? Пакостниците бълхи привличат.

- Каза го, все едно че беше природен закон.

- Това може да почака до утре - отвърна Джини. -Лети, сега вземи младежа и му намери стая за спане. Имал е тежък ден.

Черното котенце се беше свило на кълбо на люлеещия се стол до огнището.

- Мога ли да взема котето с мен?

- Дори да не го вземеш, то ще дойде и ще те намери - каза Лети.

Джини извади два свещника, от тези, с големите кръгли дръжки, с по една безформена бучка восък с фитил на всеки от тях. Запали борина от кухненския огън и прехвърли пламъка па едната свещ и после на другата. Подаде единия свещник на мен, а другия на Лети.

- Нямате ли електричество? - попитах.

В кухнята имаше електрически лампи — големи старомодни стъклени топки, висящи от тавана и жичките им грееха нажежени.

- В онази част на къщата няма — отвърна Лети.

- Кухнята е нова. Донякъде. Дръж си ръката пред свещта, докато вървиш, за да не угасне.

Докато го казваше, сви шепа около пламъчето, аз направих същото и тръгнах след нея. Черното коте заситни след нас от кухнята през боядисаната в бяло дървена врата. Едно стъпало надолу и бяхме в къщата.

Беше тъмно и свещите ни хвърляха огромни сенки, тъй че докато вървяхме, ми се струваше, че всичко се движеше, разбутано и оформено от тях - старият часовник и препарираните животни и птици (Бяха ли наистина препарирани? Онзи бухал движеше ли се, или просто пламъкът на свещта ме накара да си помисля, че извърна глава, докато минавахме?), масата в хола, столовете. Всички те се движеха на светлината на свещта, но всъщност си стояха съвсем неподвижни. Изкачихме няколко стъпала, после още няколко, и минахме покрай отворен прозорец.

На стълбището се изсипа лунна светлина, по-ярка от пламъците на свещите. Озърнах се през прозореца и видях пълната луна. Безоблачното небе беше осеяно с безброй звезди.

- Онова е луната - казах.

- Баба я харесва такава - отвърна Лети Хемпсток.

- Но вчера беше полумесец. А сега е пълна. И валеше. Още ли вали? Не, сега не вали.

- Баба винаги обича пълната луна да грее от тази страна на къщата. Казва, че отморява и ѝ напомня за времето, когато е била момиче - рече Лети. - А и с нея няма да се спънеш на стъпалата.

Котето ни последва нагоре с няколко подскока. Накара ме да се усмихна.

На горния етаж на къщата беше стаята на Лети, а до нея — друга стая. Влязохме в нея. В камината блещукаше огън и огряваше стаята в оранжево и жълто. Беше топло и уютно. Леглото имаше пилон на всеки ъгъл и завески. Виждал бях нещо такова в детски филмчета, но никога в истинския живот.

- Има дрехи, вече стъкмени за теб, които да облечеш сутринта - каза Лети. - Аз ще спя в съседната стая. Ако ти потрябвам - само извикай или почукай, и ще дойда. Баба каза да използваш вътрешната тоалетна, но е много далече през къщата и може да се загубиш, тъй че ако ти се наложи, има нощно гърне под леглото.

Духнах свещта и стаята остана огряна само от огъня в камината, проврях се през завеските и се качих на леглото.

Стаята беше топла, но чаршафите бяха студени, когато се пъхнах между тях. Леглото се разклати, щом нещо тупна на него, малки крачета изтопуркаха по завивките, топло, космато същество ме бутна с муцунка по лицето и тихо замърка. Котето.

В къщата ми все още имаше чудовище в едно късче от времето, което - може би - беше клъцнато от реалността. Баща ми ме беше натиснал под водата във ваната и се беше опитал... да ме убие. Бях бягал няколко километра сам в тъмното. Бях видял баща си да целува и опипва съществото, което се наричаше Урсула Монктън. Страхът все още не беше напуснал душата ми.

Но на възглавницата ми имаше котенце, което мъркаше в лицето ми и потръпваше при всеки звук, и много скоро заспах.