Океанът в края на пътя

14.

Когато бях влязъл в къщата на фермата през задната врата, луната беше пълна и навред владееше прекрасна лятна нощ. Когато я напуснах, излязох с Лети Хемпсток и майка ѝ от предната врата и луната бе станала тънка бяла усмивка високо в облачно небе, а нощта бе оживяла с внезапни, колебливи пролетни повеи, идващи ту от една посока, ту от друга. От време на време поривът на вятъра носеше пръски дъжд, но така и не стигаше до нещо повече от това.

Минахме през вмирисания на прясна оборска тор двор на фермата и излязохме на селския път. Минахме един завой на пътя и спряхме. Въпреки че беше тъмно, знаех точно къде съм. Точно тук бе започнало всичко. Беше ъгълът, където копачът на опали бе спрял малкото ни семейно мини, мястото, където беше умрял сам-самичък, с почервеняло като сок от нар лице, наранен от загубата на пари, на границата на земята на Хемпсток, където преградите между живота и смъртта бяха тънки.

- Май трябваше да събудим старата госпожа Хемпсток - казах аз.

- Не става така —отвърна Лети.-Когато се умори спи, докато се събуди сама. Няколко минути или сто години. Няма как да я събудиш. Все едно да се опиташ да събудиш задрямал вулкан.

Джини Хемпсток застана насред черния път, с гръб към къщата на фермата.

- Тъй! - викна тя в нощта. - Хайде да ви видим сега вас.

Нищо. Само влажен вятър лъхна и секна.

- Може пък всички да са си отишли... - каза Лети.

- Де да бяха, добре щеше да е - изсумтя Джини. -Всичките тия негодници.

Чувствах се гузен. Знаех, че вината беше моя. Ако не бях пуснал ръката на Лети, всичко това нямаше изобщо да се е случило. Урсула Монктън, птиците гладници - тези неща несъмнено бяха станали по моя вина. Дори и онова, което се беше случило - или вече не беше се случило - в студената вана предната нощ.

Хрумна ми нещо.

- Не можеш ли просто да го „клъцнеш“? Онова нещо в сърцето ми, дето го искат? Сигурно можеш да го клъцнеш, както баба ти отряза онези неща снощи?

Лети стисна ръката ми в тъмното.

- Баба сигурно щеше да може, ако беше тук. Аз не мога. Не мисля, че и мама може. Ужасно трудно е да изрежеш неща от времето. Трябва да внимаваш много всички ръбове да съвпаднат и дори баба невинаги го прави както трябва. А това би било още по-трудно. Щото е истинско. Не мисля, че дори баба би могла да го измъкне от теб, без да нарани сърцето ти. А сърцето ти трябва. - После прошепна: - Идат!

Но аз вече знаех, че става нещо. Разбрах го още преди да каже каквото и да било. За втори път видях как земята заблестя като златна. Гледах как дърветата и тревата, живите плетове и клюмналите върби, и последните неповехнали нарциси засияха с лъскава, матова светлина. Озърнах се, колкото със страх, толкова и в почуда, и видях, че светлината беше най-ярка зад къщата и на запад, където беше вирът.

Чух размаха на мощни криле и няколко глухи плясъка. Обърнах се и ги видях - бяха лешоядите на пустошта, птиците гладници.

Вече не бяха сенки - не и тук, на това място. Бяха съвсем истински и кацаха в тъмното, отвъд златистото сияние на земята. Увисваха във въздуха скачаха и от дърветата, после се тътреха тежко напред, колкото може по-близо до златната земя на фермата Хемпсток. Бяха огромни - всяка една много по-голяма от мен.

Но щеше да ми е трудно да опиша вида им. Можех да ги виждам, да гледам към тях, да различа всеки белег, но в мига, в който погледнех настрани, изчезваха и в ума ми не оставаше нищо от птиците гладници освен разкъсващи клюнове и нокти, гърчещи се жертви, зъбати челюсти. Не можех да задържа в ума си истинските им образи. Извърнех ли очи, оставаше само знанието, че бяха гледали право в мен и че бяха ненаситни.

- И тъй, мои горди красавци - заговори високо Джени Хемпсток, с ръце на бедрата, - не може да останете тук. Знаете това. Време е да се разшавате. - И после съвсем простичко: - Хайде, дим да ви няма.

Те се размърдаха, но останаха по местата си, неизброими птици гладници. Последва ропот. Помислих, че си шепнеха, а след това ми се стори, че шумът, който вдигаха, беше насмешлив кикот.

Чувах гласовете им, ясно различими, но смесени, тъй че не можех да определя кое същество говореше.

- Ние сме птици гладници. Поглъщали сме дворци и светове, царе и звезди. Можем да останем където си поискаме.

- Изпълняваме длъжността си.

— Нужни сме.

И се закикотиха толкова силно и задъхано, че прозвуча като приближаващ се влак. Стиснах ръката на Лети и тя стисна моята.

—Дай ни момчето.

-Губите си времето и моето губите-каза им Джини. — Вървете си!

— Бяхме призовани тук. Не сме длъжни да си идем, преди да свършим това, за което сме дошли. Ние възстановяваме нещата както трябва да са. Ще отречеш ли службата ни?

- Че как не - отвърна Джини. - Получихте си яденето. Вече само досаждате. Хайде, къш! Мигащи калпазани такива. Пет пари и един петак не давам за пасмината ви. Марш вкъщи! - И перна с ръка във въздуха.

Едно от съществата нададе протяжен скръбен писък на глад и безсилие.

Лети стискаше здраво ръката ми.

- Той е под наша закрила. На нашата земя. Само една стъпка на земята ни, и с вас е свършено. Тъй че се махайте!

Съществата сякаш се струпаха още по-близо. В нощта над Съсекс се възцари тишина - само шумът на листа от вятъра, само далечен зов на бухал, само въздишката на пролетния полъх. Но чувах в тази тих ропот мърморене на птиците гладници, чувах как претегляха избора си и крояха следващия си ход. В тази тишина усещах и очите им, впити в мен.

На едно дърво птица изпърха с огромните си криле и нададе писък на триумф и възторг, вик на очакване и радост. Усетих как нещо в сърцето ми откликна на писъка като най-тънкото късче лед в гърдите ми.

- Не можем да преминем границата. Това е вярно. Не можем да вземем детето от земята ви. И това е вярно. Не можем да унищожим вашата ферма, нито вас...

- Точно така. Не можете. Тъй че се примирете! Вървете си. Няма ли война, към която да се върнете?

- Не можем да нараним вашия свят, вярно.

- Но можем да нараним този.

Една от птиците гладници изпъна остър клюн към земята под нея и започна да я разкъсва - не като същество, което яде пръст и трева, а все едно кълвеше завеса или част от декор със света, нарисуван на него. Там, където изядеше тревата, не оставаше нищо - съвършено нищо, само цвят, който ми напомняше за сиво, безформено пулсиращо сиво като статичния шум на телевизионния екран, когато си извадил кабела на антената и образът е изчезнал напълно.

Това беше пустошта. Не тъмнина, не нищо. Това лежеше под тънкия нарисуван пласт на реалността.

А птиците гладници започнаха да пърхат с криле и да се трупат.

Накацаха на огромния дъб, започнаха да го ръфат и поглъщат, и след няколко мига дървото изчезна с всичко, което беше зад него.

Лисица се провря през живия плет и заситни надолу по пътя, с очи, муцуна и рунтава опашка, блеснали златни на светлината от фермата. Преди да е успяла да прекоси пътя, и тя беше откъсната от света и зад нея остана само пустош.

- Както казах преди малко - промълви Лети. -Трябва да събудим баба.

- Няма да ѝ хареса - отвърна Джини. - Все едно да се опиташ да събудиш...

- Все едно. Ако не я събудим, ще унищожат целия свят.

— Не знам как? — Джини сви рамене.

Рояк гладни птици изхвърчаха нагоре към отрязък от нощното небе, където зад накъсаните облаци се виждаха звезди и се нахвърлиха на съзвездие с формата на хвърчило, което дори не можех да назова по име. Започнаха да го ръфат, да го дерат, да го късат и да се тъпчат. За няколко удара на сърцето там, където бе съзвездието и небето, вече имаше само пулсираща сивота, от която очите ме заболяваха, щом погледнех към нея.

Бях нормално дете. Което ще рече, че бях себичен и не бях напълно убеден в съществуването на неща, които не бяха свързани с мен. Бях сигурен, твърдо и непоклатимо сигурен, че аз съм най-важното нещо в мирозданието. Нямаше нищо по-важно за мен от мен самия.

Въпреки това разбирах какво виждам. Птиците гладници щяха... Не, те раздираха света, разкъсваха го и го превръщаха в нищо. Много скоро нямаше да съществува никакъв свят. Майка ми, баща ми, сестра ми, къщата ни, съучениците ми, градчето, дядо и баба, Лондон, Музея за естествена история, Франция, телевизията, книгите, Древен Египет... Заради мен всички тези неща нямаше да ги има и нищо нямаше да съществува на тяхно място.

Не исках да умра. Нещо повече, не исках да умра както беше умряла Урсула Монктън - под разкъсващите нокти и клюнове на същества, които дори нямаха лапи или муцуни на зверове.

Не исках изобщо да умра. Разберете това.

Но не можех да позволя всичко да бъде унищожено, след като беше по силите ми да спра унищожението.

Пуснах ръката на Лети Хемпсток и затичах колкото се може по-бързо, след като знаех, че ако се поколебая, дори само ако за миг забавя бяг, това ще означава да се откажа - най-лошото нещо, което можех да направя. Трябваше да спася живота си.

Колко далече избягах? Не много, предполагам, както става обикновено.

Лети Хемпсток ми викаше да спра, но аз продължавах да бягам през земята на фермата, където всяко стръкче трева, всяко камъче по селския път, всяка върба и леска блестяха златни, а аз тичах към тъмното отвъд земята на Хемпсток. Бягах и се мразех затова, че бягам, както се мразех, когато скочих от високия трамплин на плувния басейн. Знаех, че връщане няма, че няма как да свърши това с нещо друго освен с болка, знаех, че бях готов да разменя живота си за оцеляването на света.

А те излетяха във въздуха, птиците гладници, щом затичах към тях, както гълъби се разхвърчават, като затичаш към тях. Извисиха се и закръжаха над мен -черни сенки в тъмното.

Стоях там, в нощния мрак, и чаках да ме връхлетят. Чаках клюновете им да закълват гърдите ми и да погълнат сърцето ми.

Стоях така може би около две секунди, но ми се стори цяла вечност.

Накрая се случи.

Нещо ме блъсна отзад и ме събори по очи в калта край пътя. Видях изригваща светлина, която ми се стори нереална. Земята ме блъсна в стомаха, изби въздуха от гърдите ми.

(Тук се събужда спомен-призрак - илюзорен миг, треперливо отражение във вира на паметта. Знам какво щеше да е било, когато лешоядите вземат сърцето ми. Какво щях да съм усетил, когато птиците гладници — раззината паст, кълват в гръдта ми и разкъсват сърцето ми още пулсиращо и го поглъщат, за да се доберат до скритото в него. Знам усещането, все едно че е било наистина част от живота ми, от смъртта ми. А после паметта се клъцва и остава чиста...)

Един глас каза:

- Глупчо! Не мърдай, просто недей... - Гласът беше на Лети Хемпсток.

Нямаше да мога да мръдна дори и да бях поискал. Тя беше отгоре ми и беше по-тежка от мен, натискаше ме надолу по очи в тревата и в мократа пръст и не можех да видя нищо.

Но ги усетих.

Усетих как налетяха отгоре ѝ. Тя ме държеше затиснат отдолу, превърнала се в преграда между мен и света.

Чух как гласът на Лети зави от болка.

Усетих как тялото ѝ потрепери над мен и се сгърчи.

Чух грозни крясъци на триумф и на неутолим глад, чух собствения си глас, хленчещ и хлипащ, толкова силен в ушите ми...

И глас, който каза:

— Това е неприемливо.

Беше познат глас, но все пак не можах да го свържа с нищо веднага, нито можех да мръдна, за да видя кой говореше.

Лети беше върху мен и все още потръпваше, но спря да се движи, щом гласът заговори. Той продължи:

- С какво право наранявате детето ми?

Тишина. А след това:

— Тя беше между нас и законната ни плячка.

- Вие сте лешояди. Ядете огризки, леш и смет. Вие сте чистачи. Мислите ли, че имате право да наранявате някой от семейството ми?

Вече знаех кой говореше. Гласът звучеше като на бабата на Лети, като на старата госпожа Хемпсток. Знаех, че беше като нейния, и в същото време бе толкова различен. Ако старата госпожа Хемпсток беше императрица, сигурно щеше да говори така. Гласът ѝ бе по-сдържан и официален, и в същото време по-мелодичен от гласа на старата дама, която познавах.

Нещо влажно и топло мокреше гърба ми.

- Не... не, господарко.

Тогава за първи път долових страх или съмнение в гласа на една от птиците гладници.

- Има примирия и закони, подписани договори, и вие ги нарушихте всичките.

Последва мълчание и то беше по-силно, отколкото можеха да са думите. Нямаха какво да отвърнат.

Усетих как тялото на Лети се смъкна от моето. Превъртях се и видях широкото, мъдро лице на Джини Хемпсток. Седеше на земята на края на пътя. Зарових лице в гърдите ѝ. Взе ме с едната си ръка, а с другата Лети.

От сенките една от птиците гладници проговори с глас, който не беше същински глас, и каза само:

- Съжаляваме за загубата ти.

- Съжалявате?

Джини Хемпсток се полюшна и запя тихичко, монотонно и безсловесно на мен и на дъщеря си. Беше ме прегърнала. Вдигнах глава и погледнах назад към жената, която проговори, със замъглени от сълзи очи.

Взрях се в нея.

Беше старата госпожа Хемпсток като че ли. Но и не беше. Беше бабата на Лети също както...

Искам да кажа...

Блестеше цялата сребърна. Косата ѝ пак беше дълга, пак бяла, но сега стоеше висока и изправена като младо момиче. Очите ми бяха свикнали вече с тъмното и не можех да погледна лицето ѝ, за да видя дали бе познатото ми лице: беше твърде ярко. Ярко като магнезиев пламък. Ярко като нощ с фойерверки. Ярко като обедно слънце, отразено от излъскана сребърна монета.

Гледах я толкова дълго, колкото можех да понеса, а после извърнах глава и стиснах очи, неспособен да видя нищо освен пулсиращото отражение.

Гласът, който беше като на старата госпожа Хемпсток, каза:

- Трябва ли да ви окова в ядрото на тъмна звезда и да ви обрека на мъки там, където всяко късче от миг трае хиляди години? Трябва ли да разгърна спогодбата на Сътворението и да наредя всички вие да бъдете заличени от списъка на сътворените неща, тъй че никога да не е имало птици гладници и всичко, що пожелае да скита от свят на свят, да може да го стори безнаказано?

Вслушах се за отговор, ала не чух нищо. Само хленч и скимтене от болка или от безсилие.

- Свърших с вас тука. Ще се оправяме, когато му дойде времето и както аз си знам. Сега трябва да се погрижа за децата.

—Да, господарко.

- Благодарим, господарко.

- Не бързайте толкоз. Никой няма да ходи никъде, преди да върнете всички тия неща както си бяха. Воловаря липсва от небето. Един дъб го няма, и една лисица. Връщате ги всичките както си бяха. - И тогава сребърната императрица добави с глас, който вече беше непогрешимо гласът на старата госпожа Хемпсток: — Пакостници такива. Злосторници!

Някой затананика мелодия. Осъзнах, сякаш някъде от много далече, че бях самият аз и в същия миг си спомних коя беше мелодията: „Момичета, момчета хайде на игра“.

„ ... грее месечината ясна като ден.

Забрави вечерята и ела със мен,

момичета, момчета, хайде на игра.

Тичайте приятели с весели сърца,

да пеем и се смеем под пълната луна... “

Гушнал се бях в Джини Хемпсток. Миришеше на ферма и на кухня, на животни и на храна. Миришеше много истински, а истинското ми беше нужно в този момент.

Пресегнах се и докоснах плахо рамото на Лети. Не помръдна, нито реагира.

Джини заговори тогава, но в началото не разбрах дали говореше на себе си, на Лети или на мен.

- Те престъпиха границите. Можеше да те наранят, дете, и нямаше да означава нищо. Можеше да наранят този свят, без нищо да им се каже - той е само един свят в края на краищата, а световете са просто песъчинки в пустинята. Но Лети е Хемпсток. Тя е извън властта им, мъничкия ми. А те я нараниха.

Погледнах към Лети. Главата ѝ беше клюмнала, лицето - скрито. Очите ѝ бяха затворени.

- Ще се оправи ли? - попитах.

Джини не отвърна, само ни притисна по-силно към гърдите си. Люшна се и запя тихо и монотонно песен без думи.

Фермата и земята ѝ вече не блестяха в златно. Вече не можех да усетя нищо, което да ме гледа от сенките.

- Не бой се. - Старческият глас отново звучеше познато. - В безопасност си. Здрав ще си като камък.

Пo-здрав от повечето камъни, които съм виждала. Отидоха си.

- Ще се върнат пак. Искат сърцето ми.

- Няма да се върнат на този свят за всичкия чай в Китай - отвърна старата госпожа Хемпсток. - Не че им трябва чай от Китай. Колкото на гарга ще ѝ трябва, толкоз и на тях.

Защо си бях помислил, че е облечена в сребърно? Носеше кърпен сив халат върху нещо, което трябваше да е било нощница, само че нощница, излязла от мода преди няколкостотин години.

Старата жена отпусна ръка на пребледнялото чело на внучката си.

Майката на Лети поклати глава и отрони:

- Свърши се.

Тогава най-сетне го разбрах и се почувствах глупаво, че не бях го проумял по-рано. Момичето до мен в скута на майка си, отпуснато на гърдите ѝ, беше дало живота си за мен.

- Трябваше да наранят мен, не нея.

- Нямаше защо да нараняват никой от двама ви -изсумтя старата госпожа.

Почувствах се гузен - по-гузен, отколкото съм бил изобщо някога.

- Трябва да я занесем в болницата - казах с плаха надежда. - Можем да повикаме доктор. Може би те ще успеят да я излекуват?

Джини поклати глава.

- Умряла ли е?

- Умряла ли? - повтори старицата в сивия халат обидено и продължи хъхрейки, натъртвайки високомерно всяка дума: — Ха! Сякаш някоя Хемпсток хе правила нявга нещо толкоз... хобикновено...

- Пострада - отрони Джини Хемпсток и ме гушна до себе си. - Пострада толкова лошо, колкото може да пострада. - Притисна ме за последно и махна с ръка: - Хайде, къш.

Отдръпнах се неохотно от скута ѝ и станах.

Джини Хемпсток се вдигна на крака с отпуснатото тяло на дъщеря си на ръцете. Лети се люшна като парцалена кукла, докато майка ѝ се изправяше. Гледах я потресен до дъното на душата си.

— Аз съм виновен - промълвих. - Съжалявам. Наистина съжалявам.

- Имаше добро желание - каза баба Хемпсток, но Джини замълча.

Тръгна по пътя към фермата, а после свърна зад навеса за доене. Мислех си, че Лети беше много голяма за носене, но Джини я носеше, все едно че не тежеше повече от котенце, с глава, отпусната на рамото ѝ като заспало бебе, понесено по стълбите към леглото му. Продължи по пътеката и плета, и назад, назад, докато стигнахме до вира.

Там нямаше вятър и нощта беше съвсем тиха. Пътят ни бе огрян от лунна светлина и нищо повече. Вирът, щом стигнахме до него, си беше просто вир. Никаква златна блещукаща светлина. Никаква вълшебна луна. Беше тъмен и унил, с луната, истинската луна - четвърт луна, отразена в него.

Спрях на края на вира и старата госпожа Хемпсток спря до мен.

Но Джини Хемпсток продължи напред.

Навлезе във вира, докато нагази дълбоко до бедрата, палтото и роклята ѝ се понесоха над водата, докато газеше и накъсваше отразената луна на десетки малки луни, които се пръскаха и събираха около нея.

В средата на вира, с черната вода над бедрата ѝ, спря. Смъкна Лети от рамото си, тъй че тялото на момичето увисна при главата и коленете на вещите ръце на Джини. После бавно, много бавно, отпусна тялото ѝ във водата.

Момичешкото телце се понесе на повърхността на вира.

Джини отстъпи назад, после още веднъж, без да откъсва поглед от дъщеря си.

Чух силен шум, сякаш мощен вятър ни връхлиташе.

Тялото на Лети се разтресе.

Нямаше никакъв вятър, но по повърхността на вира вече имаше бели гребенчета. Видях вълни, леки, къдрави вълни отначало, а след това по-големи вълни, които се разбиваха и пляскаха по края на водата. Една от тях се разби с грохот близо до мен и опръска дрехите и лицето ми. Усетих влагата по устните си -беше солена.

- Съжалявам, Лети - прошепнах.

Трябваше да мога да видя отсрещната страна на вира. Виждах го само допреди няколко мига. Но разбиващите се вълни го бяха скрили и нищо не виждах вече отвъд плаващото тяло на Лети освен безбрежността на огромния океан и мрака.

Вълните ставаха все по-големи. Водата засия на лунната светлина, както беше блестяла в кофата - съвършено светлосиньо. Черното очертание на водната повърхността беше тялото на момичето, спасило живота ми.

Костеливи пръсти се отпуснаха на рамото ми.

- За какво се извиняваш, момче? За това, че я уби ли?

Кимнах. Не можех да проговоря .

- Тя не е мъртва. Ти не я уби, нито птиците гладници, колкото и да се мъчеха да стигнат до теб през нея. Дадена беше на океана. Един ден, когато той реши, ще я върне.

Представих си трупове и скелети с перли вместо очи. Помислих за русалки с опашки, които махат, докато се движат, както бяха махали опашките на златните ми рибки, преди една от тях да спре да се движи и да изплува над водата с коремчето нагоре, като Лети.

- Ще бъде ли същата?

Старицата се изсмя, все едно че бях казал най-смешното нещо във вселената.

- Нищо никога не е същото - рече тя. - Било след секунда или след сто години. Винаги ври и кипи. И хората се променят също като океаните.

Джини излезе от водата и застана на брега до мен с наведена глава. Вълните се разбиваха и плющяха, плясваха и се отдръпваха. Чу се далечен грохот, който ставаше все по-силен и по-силен.

Идваше нещо към нас през океана. Идваше към нас от много морски мили разстояние, от стотици и стотици мили: тънка бяла линия, очертана над яркото синьо. Нарастваше, докато се приближаваше.

Огромната вълна връхлетя и светът се разтърси от грохота ѝ. Погледнах нагоре, щом стигна до нас. Беше по-висока от дървета, от къщи, по-висока, отколкото ум и очи можеха да поберат, отколкото сърце можеше да почувства.

Чак когато стигна до носещото се над водата тяло на Лети Хемпсток, огромната водна маса се разби. Очаквах да ме намокри или още по-лошо, да бъда пометен от гневната океанска вода и вдигнах ръка да покрия лицето си.

Ала нямаше плясък на разбити вълни, нямаше оглушителен грохот и когато смъкнах ръката си, не видях нищо освен стихналата черна вода на вир в нощта, нищо нямаше на повърхността на вира освен широки зелени листа на лилии и замисленото отражение на непълната луна.

Старата госпожа Хемпсток също я нямаше. Бях си мислел, че стои до мен, но там до мен стоеше само Джини, загледана смълчано в тъмното огледало на вирчето.

- Тъй - каза тя. - ще те заведа вкъщи.