Сенките започнаха да се събират около кръга. Бяха там, виждах ги с крайчеца на окото си. Тогава заприличваха на птици, на гладни птици.
Никога не съм бил толкова уплашен, колкото в кръга трева с изсъхналото дърво в центъра през онзи следобед. Не пееха птици, не бръмчаха и не жужаха насекоми. Нищо не ставаше. Чувах единствено шумоленето на листата и въздишките на тревата, щом вятърът минеше над нея, но Лети Хемпсток я нямаше и не чувах гласове в полъха му. Нямаше нищо, което да ме плаши, освен сенки. А и те дори не бяха ясно видими, когато ги погледнех направо.
Слънцето се беше спуснало ниско в небето и сенките се размътиха в предвечерния сумрак, станаха още по-неразличими, тъй че вече не бях сигурен дали изобщо имаше нещо. Но не напусках тревния кръг.
- Хей! Момче!
Обърнах се. Той крачеше по моравата към мен. Беше облечен както го бях видял последния път: вечерно сако, бяла риза на басти, черна папионка. Лицето му все още беше смущаващо зачервено, все едно че беше стоял много на плажа, но дланите му бяха бели. Приличаше на восъчна фигура, а не на жив човек - нещо, което би очаквал да видиш в Залата на Ужасите. Ухили се като видя, че гледам към него и съвсем заприлича на восъчна фигура, която се усмихва. Преглътнах и ми се прииска слънцето да се покаже отново.
- Хайде, момче - каза копачът на опали, - само протакаш неизбежното.
Не казах нито дума. Гледах го. Лъскавите му черни обувки стигнаха до ръба на тревния кръг, но не го нарушиха.
Сърцето ми туптеше толкова силно, че със сигурност трябва да го е чул. Космите по врата и черепа ми настръхнаха.
- Момче - заговори той с резкия си южноафрикански акцент, - те трябва да довършат това. Такава им е задачата - те са от лешоядния вид, лешоядите на вселенската пустош. Работата им се състои в това. Да почистят последните остатъци от бъркотията. Чисто и спретнато. Изваждат те от света и все едно че никога не си съществувал. Просто го приеми. Няма да боли.
Взрях се в него. Възрастните казваха това само когато нещо, каквото и да е, щеше да боли много.
Мъртвият във вечерно сако бавно извъртя главата си, докато лицето му се обърна към мен. Очите му се бяха подбелили, все едно че гледаше слепешком в небето над нас като сомнамбул.
- Тя не може да те спаси, приятелче - продължи той. - Съдбата ти беше решена преди няколко дни, когато онази жена, плячката им, те използва като врата от нейното място до това, и инсталира портала си в сърцето ти.
- Не го започнах аз! - извиках на мъртвия. - Не е честно. Ти го започна.
- Да - каза мъртвият. - Идваш ли?
Седнах с гръб към сухото дърво в центъра на вълшебния кръг и затворих очи. Не смеех да помръдна. Припомнях си стихотворения, за да се разсея. Редях си ги тихичко, като оформях думите с уста, без да издавам звук.
„ Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака:
-Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал... “ [13]
Бях научил това стихотворение наизуст в училище. Казваше го мишката от „Алиса в страната на чудесата“, мишката, която плуваше във вадата от собствените си сълзи. В моята книжка на „Алиса“ думите на стихотворението се извиваха като миша опашка.
Можех да кажа цялото стихотворение на един дълъг дъх и го направих, чак до неизбежния край.
„ ... аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт. “[14]
Когато отворих очи и погледнах, копачът на опали вече го нямаше.
Небето посивя ваше и светът губеше дълбочината си, ставаше плосък в сумрака. И да си бяха сенките там, не можех вече да ги доловя. Или по-скоро целият свят се беше превърнал в сенки.
Сестричката ми изтича от къщата и ме извика по име. Спря се, преди да стигне до мен, и каза:
— Какво правиш?
- Нищо.
- Татко е на телефона. Казва, че трябва да дойдеш и да говориш с него.
-Не.
- Какво?
- Не казва това.
- Ако не дойдеш веднага, ще си имаш неприятности.
Не знаех дали беше сестра ми или не, но бях вътре в тревния кръг, а тя беше отвън.
Съжалих, че не бях си взел книжка, въпреки че вече беше много тъмно за четене. Повторих си отново наум стихчетата за мишока във вадата от сълзи.
„Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова... “
- Къде е Урсула? -попита сестра ми. - Качи се в стаята си, но я няма там. Не е в кухнята и не е в тоалетната. Искам си чая. Гладна съм!
- Можеш да си направиш нещо за ядене - казах ѝ. - Не си бебе.
- Къде е Урсула?
„Беше разкъсана на парчета от извънземни лешояди чудовища и смятам, че ти си една от тях или пък си под тяхна власт.“
- Не знам.
- Ще кажа на мама и татко, като се върнат, че днес си се държал ужасно с мен. Ще си изпатиш.
Зачудих се дали наистина беше сестра ми. Определено прозвуча като нея. Но не прекрачи в кръга от зелена трева. Изплези ми се и хукна обратно към къщата.
„ Мишката отвърна плаха: —Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? “
Сумракът наоколо се сгъсти и светът притихна, безцветен и напрегнат. Забръмчаха комари покрай ушите ми и закацаха по бузите и по ръцете ми. Тогава се зарадвах, че носех странните старомодни дрехи на братовчеда на Лети Хемпсток, защото с тях голите места по кожата ми бяха по-малко. Плясках ги, щом кацнеха, а някои отлитаха. Един, който не отлетя, се заби в китката ми. Смазах го, когато го плеснах, и той остави капка от собствената ми кръв, която потече по ръката ми.
Над мен се разхвърчаха прилепи. Винаги бях обичал прилепите, но през онази нощ бяха толкова много, че ми напомняха за птиците гладници. Потръпнах.
Вечерта неусетно премина в нощ. Седях в кръг, който вече не виждах, в задния край на градината. Къщата грейна с приветливата светлина на запалени лампи.
Не трябваше да ме е страх от тъмното. Не ме беше страх от нищо реално. Просто не исках да бъда повече там и да чакам в тъмното приятелката си, която беше избягала от мен и която май нямаше да се върне.
„ ... Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт. “
Останах на мястото си. Бях видял как Урсула Монктън бе разкъсана на парчета и парчетата бяха изгълтани от лешояди, долетели от някъде извън вселената на понятните ми неща. Сигурен бях, че ако излезех от кръга, същото щеше да стане и с мен.
Превключих от Луис Карол на Гилбърт и Съливан.
„Когато лежиш главоболен, унил и тъжно меланхолен, и смутът в душата не дава ти покой, дай воля на език различен, без страх, че ще е неприличен... “[15]
Не бях много сигурен какво означаваха думите, но ми харесваше как звучат.
Трябваше да се изпишкам. Обърнах гръб на къщата и се отдалечих няколко стъпки от дървото, уплашен да не направя една повече и да се озова извън кръга. Изпишках се в тъмното. Тъкмо бях свършил и се обръщах към къщата, когато ме заслепи лъч на фенерче и гласът на баща ми проехтя:
- Какво, по дяволите, правиш тук?
- Ами... Просто съм тук.
- Да. Сестра ти ми каза. Е, време е да се прибираш в къщата. Вечерята ти е на масата.
Останах на мястото си и поклатих глава.
-Не.
- Не се дръж глупаво.
- Не се държа глупаво. Оставам тук.
- Хайде. - После, малко по-ведро: - Хайде, благородни ми Джордж.
Беше му галеното обръщение към мен, докато бях малък. Даже имаше една песен, която пееше, докато ме друсаше на коляното си. Беше най-хубавата песен на света.
Не отвърнах.
- Няма да те нося до къщата - рече баща ми. В гласа му се прокрадваше раздразнение. — Вече си много голям за това.
„Да. И ще трябва да влезеш във вълшебния кръг, за да ме вдигнеш.“
Но „вълшебният кръг“ сега ми изглеждаше глупаво. Това беше баща ми, не някоя восъчна фигура, изпратена от птиците гладници, за да ме примами навън. Беше нощ. Баща ми се беше върнал от работа. Време беше.
- Урсула Монктън си замина - казах. - И няма да се върне никога повече.
Гласът му прозвуча раздразнено:
- Какво ѝ направи? Нещо ужасно ли ѝ каза? Грубо ли се държа?
-Не.
Насочи лъча на фенерчето в лицето ми. Светлината беше почти ослепителна. Като че ли се мъчеше да овладее гнева си.
- Кажи ми какво ѝ каза!
- Нищо не ѝ казах. Просто си замина.
Вярно беше. Е, почти.
- Хайде, прибирай се вкъщи.
- Моля те, татко. Трябва да остана тук.
- Прибирай се вкъщи веднага! — ревна баща ми с цяло гърло и аз не можах да се сдържа.
Долната ми устна потрепери, носът ми потече и в очите ми бликнаха сълзи. Замъглиха взора ми и защипаха, но не закапаха и премигнах да ги махна.
Не знаех дали говорех с истинския си баща или не.
- Не ми харесва, когато ми викаш така - казах му аз.
- Е, и на мен не ми харесва, когато се държиш като зверче! - изкрещя той.
Вече плачех и сълзите се стичаха по лицето ми. Искаше ми се да съм навсякъде другаде, но не и там през онази нощ.
Изтърпял бях много по-лоши неща от него през последните няколко часа. Изведнъж ми стана все едно. Погледнах тъмната фигура зад лъча на фенерчето и казах:
- По-голям ли се чувстваш, като разплачеш едно малко момче?
И щом го казах, разбрах, че изобщо не трябваше да го казвам.
Лицето му, доколкото можех да го видя в отразената светлина от фенерчето, се сгърчи. Изглеждаше стъписан. Отвори уста да заговори и я затвори отново. Не помня някога баща ми да е онемявал, преди или след това. Само тогава. Чувствах се ужасно. Помислих си: „Скоро ще умра тук. Не искам да умра с тези думи на уста“.
Но лъчът на фенерчето се отклони от мен. Баща ми каза само:
- Ще сме горе в къщата. Ще сложа вечерята ти във фурната.
Погледах след светлината на фенерчето по моравата, покрай розовите храсти и нагоре към къщата, докато я загубих от поглед. Чух как задната врата се отвори и затвори.
„След малка доза, с ругатня, най-после идва и сънят, очите парят и пращи главата, но дрямката ти е гъмжило с така ужасното сънило и по-добре си беше буден на кревата... “[16]
Някой се изсмя. Спрях да пея и се озърнах наоколо, но не видях никой.
- „Песента за кошмара“ - рече гласът. - Колко подходящо!
После се приближи, докато видях лицето ѝ. Урсула Монктън все още беше съвсем гола и се усмихваше. Бях я видял разкъсана на късчета преди няколко часа, но сега си беше съвсем цяла! Все пак изглеждаше по-безплътна от всички други, които бях видял през онази нощ. Можех да съзра светлините на къщата, мъждукащи зад нея и през нея. Усмивката ѝ не беше се променила.
- Ти си мъртва - казах ѝ.
- Да. Изядоха ме.
- Ти си мъртва. Не си истинска.
- Изядоха ме - повтори Урсула Монктън. - Аз съм нищо. И ме пуснаха навън, съвсем замалко, от онова място вътре в тях. Там вътре е студено и много пусто. Но ми обещаха теб, тъй че ще си имам нещо, с което да си играя. Нещо, което да ми прави компания в тъмното. А след като бъдеш изяден, ти също ще си нищо. Но каквото остане от това нищо, ще си е мое, изядено и там, с мен, моя играчка и развлечение, до края на времето. Ще ни бъде толкова забавно.
Вдигна призрачна длан и докосна усмивката. Призракът на Урсула Монктън ми изпрати въздушна целувка.
- Ще те чакам - прошепна тя.
Рододендроните зад мен прошумоляха и друг глас, весел, женствен и млад, заговори:
- Всичко е наред. Баба го оправи. Всичко е уредено. Хайде!
Луната се виждаше над азалиите - ярък полумесец като дебел откъснат нокът.
Седях до сухото дърво и не мърдах.
- Хайде, глупчо! Казах ти. Те си отидоха - каза Лети Хемпсток.
- Ако наистина си Лети Хемпсток, можеш да дойдеш тук.
Остана, където си беше, момиче-призрак. След това се засмя, изпъна се и се разтърси, и вече беше само още една сянка. Сянка, която изпълваше нощта.
- Гладен си - каза глас в нощта и този път не беше вече гласът на Лети Хемпсток. Може да е бил гласът в главата ми, но говореше високо. - Уморен си.
Семейството ти те мрази. Нямаш приятели. И Лети Хемпсток, съжалявам, че ти го казвам, няма никога да се върне.
Искаше ми се да можех да видя кой говореше. По-лесно е, ако имаш нещо определено и видимо, от което да те е страх, вместо нещо, което може да е какво ли не.
- Никой не го интересува - каза гласът примирено и вяло. - Хайде, излез от кръга и ела при нас. Просто прекрачи прага и ще прогоним болката ти завинаги. Болката, която изпитваш сега, и болката, която се задава, няма никога да те сполети.
И вече не беше един глас. Сякаш двама души говореха едновременно. Или сто души. Не можех да определя. Толкова много гласове.
- Как може да си щастлив в този свят? Имаш дупка в сърцето. Имаш портал в себе си към земи, отвъд познатия ти свят. Те ще те зоват, докато растеш. Никога няма да има миг, в който да ги забравиш, в който да не се домогваш в сърцето си към нещо, което не можеш да имаш, нещо, което дори не можеш да си въобразиш и чиято липса ще разстройва съня ти, твоя ден, живота ти, докато склопиш очи за сетен път, докато тези, които обичаш, ти дадат отрова и те продадат за дисекция, дори тогава ще умреш с дупка в себе си и ще ридаеш, и ще проклинаш един лошо изживян живот. Но ти няма да порастеш. Можеш да излезеш и ние ще го приключим, чисто, или можеш да умреш там, от глад и страх. А когато умреш, кръгът ти няма да значи нищо и ние ще изтръгнем сърцето ти и ще вземем душата ти, за да я съхраним.
- Може и така да стане - заговорих на сенките в тъмното, - а може и да не стане. А пък и да стане, все едно, щяло е да стане. Не ми пука. Ще си чакам тук Лети Хемпсток и тя ще се върне при мен. Пък ако умра тук, все пак ще умра, докато я чакам. Така е по-добре, отколкото с вас и всичките ви тъпи ужас ни неща, които ще ме разкъсате на парчета, защото имам нещо в мен, дето даже не го искам!
Настъпи тишина. Сенките сякаш отново се сляха е нощта. Помислих над това, което казах, и разбрах, че беше вярно. В този момент, за първи път в детството си не ме беше страх от тъмното и бях съвършено готов да умра (колкото може да е готов един седемгодишен, уверен в безсмъртието си), стига да умра, докато чакам Лети. Защото беше моята приятелка.
Времето течеше. Чаках нощта да ми заговори отново, да дойдат хора, всички призраци и чудовища на въображението ми да застанат извън кръга и да ме викат, но нищо повече не се случи. Не и тогава. Просто чаках.
Луната се издигна още. Очите ми бяха привикнали с тъмното. Пеех си тихичко, повтарях и повтарях думите:
,,Развалина си пълна брат и схванат — хилавият врат, не се чуди, че хъркаш от несгода, щом чука се главата в пода, иглички бодат в петите и жилят горе до прасците, плътта несретник е сакат и сън е хванал левия ти крак, изтръпнали са пръстите, беда, и кацна на носа муха, гърдите ти са пълни с пух и пламнал е езикът сух, гори те жажда в изнемога и мъчи те тревога: от години не спиш сред детелини... “[17]
Изпях си я, цялата песничка, от начало до край два или три пъти и се почувствах облекчен, че помнех думите, макар невинаги да ги разбирах.