Океанът в края на пътя

7.

Следващият ден беше лош.

Двамата ми родители бяха излезли от къщи, преди да се събудя.

Беше станало студено и небето бе унило и безрадостно сиво. Минах през спалнята на родителите ми към терасата, която минаваше покрай спалнята им и нашата със сестра ми. Стоях на дългата тераса и се молех на небето на Урсула Монктън да ѝ е омръзнала вече тази игра и да не я видя повече.

Ала тя ме чакаше долу при стълбището, когато слязох.

— Същите правила като вчера, ушенце - каза тя.

- Не можеш да напускаш имота. Ако се опиташ, ще те заключа в спалнята ти до края на деня и когато родителите ти се върнат, ще им кажа, че си направил нещо отвратително.

— Няма да ти повярват.

Тя се усмихна милозливо.

— Сигурен ли си? Ако им кажа, че си извадил пишленцето си и си опикал целия под на кухнята и е трябвало да го избърша и дезинфекцирам? Мисля, че ще ми повярват. Ще бъда много убедителна.

Излязох от къщата и отидох в лабораторията. Изядох всички плодове, които си бях скрил предния ден. Прочетох „Разкритието на Санди“, друга от книжките на майка ми. Санди беше смела, но слаба ученичка, която случайно бяха пратили в елитно училище и там всички я мразеха. Накрая разобличи учителката по география като международна болшевичка, която беше вързала и затворила на тайно място истинската учителка по география. Кулминацията беше на училищното събрание, когато Санди стана смело и държа реч, която започваше така:

Знам, че не трябваше да ме изпратят тук. Само грешка в документите ме прати тук, а Сенди, с „Е" - в градската гимназия. Но благодаря на провидението, че дойдох. Защото мис Стрийблинг не е тази, за която се представя. “

Накрая всички, които мразеха Санди, я прегръщаха.

Баща ми се върна рано от работа - по-рано, отколкото помнех да съм го виждал у дома от години.

Исках да поговоря с него, но той така и не остана сам.

Наблюдавах го от клона на буковото дърво.

Първо разведе Урсула Монктън из градината, като ѝ показваше гордо розовите храсти и храстите касис, и черешовите дръвчета и азалиите, все едно че имаше нещо общо с тях и не бяха засадени и отглеждани от г-н Уолъри петдесет години, още преди да купим тази къща.

Тя продължаваше да се смее на всичките му шеги. Не можех да чуя какво казваше, но го виждах да се подсмихва, когато се увереше, че е казал нещо забавно.

Стоеше прекалено близо до него. Понякога той отпускаше ръка на рамото ѝ, приятелски някак. Бях притеснен, че стоеше толкова близо до тази жена. Не знаеше какво представлява тя. Беше чудовище, а той просто мислеше, че е обикновен човек и се държеше мило с нея. Днес тя носеше различни дрехи: сина пола, която наричаха „миди“, и розова блуза.

Във всеки друг ден, ако бях видял татко да се разхожда в градината, щях да изтичам при него. Но не и този ден. Бях уплашен, че щеше да се ядоса или че Урсула Монктън щеше да каже нещо, което да го накара да ми се ядоса.

Ужасявах се от него, когато беше ядосан. Лицето му (скулесто и обикновено приветливо) почервеняваше и той започваше да вика, да вика толкова силно, че буквално ме парализираше. Нямаше да мога да мисля.

Никога не ме удряше. Не вярваше в ползата от боя. Често ни разправяше как баща му го беше бил, как майка му го беше гонила с метлата и как той беше по-добър от тях. Когато се ядосаше толкова, че да ми се развика, понякога ми напомняше, че не ме биеше, сякаш трябваше да съм благодарен за това. В училищните разкази, които четях, лошото поведение често свършваше с бой с пръчка или с чехъл, а след това се забравяше и всичко приключваше. Понякога завиждах на онези измислени деца за ясните правила в живота им.

Не исках да се доближа до Урсула Монктън. Не исках да рискувам да накара баща ми да ми се ядоса.

Чудех се дали моментът щеше да е подходящ да се опитам да напусна имота, да тръгна надолу по пътя, но бях сигурен, че ако го направех, щях да вдигна очи и да видя ядосаното лице на баща ми до това на Урсула Монктън, измамно миловидно и самодоволно.

Тъй че просто ги гледах от дебелия клон на буковото дърво. Когато се скриха от погледа ми зад храстите азалии, слязох по въжената стълба, върнах се в къщата и излязох на терасата, за да продължа да ги наблюдавам оттам. Беше мрачен ден, но имаше нарциси в изобилие, от онези с бледите венчелистчета и тъмнооранжевите вътрешни тръбички. Баща ми откъсна наръч нарциси и ги подаде на Урсула Монктън, а тя се засмя и каза нещо, после направи реверанс. Той ѝ се поклони в отговор и отново каза нещо, което я разсмя. Помислих, че трябваше да се е обявил за „Рицаря на блестящата броня“ или нещо такова.

Исках да му извикам и да го предупредя, че дава цветя на едно чудовище, но не го сторих. Просто стоях на терасата и гледах, а те не погледнаха нагоре и не ме видяха.

От книгата си с гръцки митове бях научил, че нарцисите са наречени така на един красив младеж, толкова хубав, че се влюбил в себе си. Видял отражението си в един вир и не искал да се раздели с него, така че накрая се удавил и боговете се принудили да го превърнат в цвете. Когато прочетох това, си бях въобразил, че нарцисът трябва да е най-красивото цвете на земята. Бях разочарован, когато разбрах, че всъщност беше доста невзрачно цвете.

Сестра ми излезе от къщата и отиде при тях. Баща ми я вдигна и я залюля във въздуха. Всички заедно влязоха в къщата, татко със сестра ми, хванала се за врата му, и Урсула Монктън с наръч белезникави цветя в ръцете. Наблюдавах ги. Видях как свободната ръка на баща ми, тази, която не държеше сестра ми, се спусна надолу и се отпусна небрежно, свойски, отзад на извивката на миди полата на Урсула Монктън.

Сега щях да съм реагирал другояче на това. Не вярвам тогава изобщо да съм си помислил нещо. Бях на седем.

Прескочих в спалнята през прозореца, лесно достъпен от терасата, легнах на леглото и зачетох книжка за едно момиче, което остава на Нормандските острови[8] напук на нацистите, защото не иска да изостави понито си.

А докато четях, си мислех: „Урсула Монктън не може да ме задържи вечно тук. Много скоро - след някой и друг ден - някой ще ме вземе до града или ще ме изведе оттук и тогава ще отида до фермата надолу по пътя и ще разкажа на Лети Хемпсток какво направих“.

А после помислих: „Ами ако на Урсула Монктън и трябват само два дни?“, и се изплаших.

Същата вечер Урсула Монктън направи овчарски пай и аз отказах да го ям. Бях решен да не ям нищо от това, което тя правеше, готвеше или пипаше. На баща ми не му беше до смях.

- Ама не го искам — казах му. - Не съм гладен.

Беше сряда и майка ми организираше събранието си в общината на следващото село надолу по пътя да събира пари, за да могат хората в Африка, тези, които имаха нужда от вода, да си изкопаят кладенци. Имаше да разлепи обяви, да постави схеми на кладенци и снимки на усмихващи се хора. На масата за вечеря бяхме сестра ми, баща ми, Урсула Монктън и аз.

- Хубав е, ще ти хареса, много е вкусен - каза баща ми. - И в тази къща не прахосваме храна.

- Казах, че не съм гладен.

Бях излъгал. Бях толкова гладен, че стомахът ме болеше.

- Тогава го опитай поне - каза той. - Любимото ти ядене. Месо с картофено пюре и сос. Обожаваш го.

В кухнята имаше детска маса, където се хранехме, когато татко доведеше приятели или се случеше да се храним късно. Но тази вечер бяхме на масата за възрастни. Предпочитах детската маса. Там се чувствах невидим. Никой не ме гледаше, докато ям.

Урсула Монктън седеше до баща ми и ме гледаше втренчено, с лека насмешлива усмивка в ъгълчето на устните.

Знаех, че трябваше да млъкна, да си мълча и да си трая. Но не можах да се стърпя. Трябваше да кажа на татко защо не искам да ям.

- Няма да ям нищо, което тя е направила. Не я харесвам.

- Ще си изядеш храната - натърти баща ми. - Поне ще я опиташ. И се извини на госпожица Монктън.

- Няма.

- Не е длъжен да го прави - каза Урсула Монктън съчувствено, погледна ме и се усмихна.

Не мисля, че някой от другите двама на масата забеляза, че се усмихваше с насмешка или че нямаше нищо съчувствено в изражението ѝ, нито в усмивката ѝ, нито в онези очи като дупки в гнило платно.

- Боя се, че е длъжен - заяви баща ми. Гласът му беше само малко по-силен и лицето му - само малко по-зачервено. - Няма да му позволя да се държи така нагло с теб. - После към мен: - Дай ми едно сериозно основание, само едно, защо няма да се извиниш и защо няма да ядеш от чудесната храна, която Урсула ни е приготвила.

Не можех да лъжа добре.

- Защото тя не е човек. Тя е чудовище. Тя е... - Как бяха нарекли Хемпсток съществата от нейния вид? — Тя е бълха.

Този път лицето на баща ми пламна и устните му се присвиха.

- Вън! В коридора. Веднага!

Сърцето ми падна в петите. Слязох от стола си и го последвах вън, в коридора. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от кухнята, от прозрачното стъкло над вратата. Баща ми ме изгледа отгоре.

- Връщаш се в кухнята. Извиняваш се на госпожица Монктън. После си изяждаш храната в чинията, кротко и възпитано, качваш се горе и си лягаш.

- He - казах му. - Няма!

Обърнах се и хукнах по коридора, завих и затупурках нагоре по стълбите. Баща ми щеше да дойде след мен, не се съмнявах. Беше два пъти по-висок и по-бърз, но не се налагаше да стигам далече. Имаше само едно помещение в тази къща, което можех да заключа, и точно натам се бях запътил, горе на стълбището, в края на коридора. Стигнах до банята преди татко. Затръшнах вратата и бутнах малкото сребристо резе.

Той не ме подгони. Може би помисли, че беше под достойнството му да гони хлапе. Но след няколко секунди чух как удари с юмрук.

- Отвори тази врата! - проехтя гласът му.

Не отвърнах нищо. Седях на плюшения калъф на седалката и го мразех почти колкото мразех и Урсула Монктън.

Вратата се разтресе отново, по-силно този път.

- Ако не отвориш тази врата - каза той силно, за да е сигурен, че съм го чул, - ще я разбия.

Можеше ли да го направи? Не знаех. Вратата беше заключена. Заключените врати спираха хората да влязат вътре. Една заключена врата означаваше, че ти си вътре и когато някой поиска да влезе в банята, щеше да размърда бравата и вратата нямаше да се отвори, щеше да каже „Извинявай!“, или да извика „Ще се бавиш ли много?“ и...

В този миг вратата изригна навътре. Малкото сребристо резе увисна на рамката, огънато и счупено. Баща ми стоеше на прага, изпълвайки рамката, очите му бяха огромни и подбелени, а бузите му пламтяха от гняв.

- Така значи.

Само това каза, но ръката му ме стисна горе над лакътя толкова здраво, че не можах да се измъкна. Зачудих се какво щеше да направи. Щеше ли най-после да ме удари или да ме прати в стаята ми, или да ми се развика толкова силно, че да ми се прииска да умра.

Не направи нито едно от тези неща.

Издърпа ме и ме остави до ваната. Наведе се и натика бялата гумена запушалка в сифона. После завъртя студения кран. Водата бликна, плисна по белия емайл, а след това бавно и неумолимо започна да пълни ваната.

Течеше шумно.

Баща ми се обърна към отворената врата.

- Мога да се оправя с това - каза на Урсула Монктън.

Тя стоеше на прага, хванала сестра ми за ръка, и изглеждаше загрижена и мила, но в очите ѝ се четеше триумф.

- Затвори вратата - каза баща ми.

Сестра ми започна да хленчи, но Урсула Монктън затвори вратата колкото можа, защото една от пантите беше изкривена, а счупеното резе пречеше да прилепне плътно.

Бяхме само аз и баща ми. Лицето му от червено беше станало бяло и беше стиснал устни. Не знаех какво се канеше да направи, нито защо пълнеше ваната, но бях уплашен, много уплашен.

- Ще се извиня - казах му. — Ще кажа „съжалявам“. Не го мислех. Тя не е чудовище. Тя е... тя е хубава.

Не ми отвърна нищо. Ваната беше пълна и той затвори крана.

После бързо ме вдигна. Пъхна огромните си длани под мишниците ми и ме люшна нагоре с лекота, все едно че не тежах нищичко.

Погледнах го. Изражението на лицето му беше напрегнато. Беше свалил сакото си, преди да се качи горе. Носеше светлосиня риза и пъстра вратовръзка. Остави ме за малко. Дръпна автоматичната верижка на ръчния си часовник и го пусна на перваза на прозореца. После ме стисна отново.

Тогава осъзнах какво се канеше да направи и заритах, замахах с ръце, но всички тези действия нямаха никакъв ефект, докато ме потапяше в студената вода.

Бях изпаднал в ужас, че ставаше нещо против установения ред на нещата. Бях напълно облечен. Това не беше редно. Бях със сандали. Това не беше редно. Водата във ваната беше толкова студена, че не беше редно. Точно това си помислих в началото, докато той ме натискаше във водата, а после натисна главата и раменете ми под леденостудената вода и ужасът промени характера си. Помислих си: „Ей сега ще умра“.

И щом си помислих това, се изпълних с решимост да остана жив.

Замахах с ръце, мъчейки се да се хвана за нещо, но нямаше в какво да се вкопча, само хлъзгавите страни на ваната, в която се бях къпал през последните две години. (Много книги бях изчел в тази вана. Беше едно от скришните ми места. А сега изобщо не се съмнявах, че щях да умра в нея.)

Отворих очи под водата и я видях да се люшка там, пред лицето ми - шансът ми да остана жив - и се вкопчих в нея с двете си ръце: вратовръзката на баща ми.

Стиснах я здраво, издърпах се нагоре, докато той ме натискаше надолу, вкопчен в нея на живот и смърт, и показах лицето си от ледената вода. Стисках вратовръзката му толкова здраво, че вече не можеше да натопи главата и раменете ми, без сам да отиде под водата.

Лицето ми вече беше извън водата, така че захапах вратовръзката му със зъби точно под възела.

Борбата продължи. Бях прогизнал и изпитах малко удовлетворение от това, че той също беше мокър, синята му риза беше полепнала по огромната му гръд.

Той отново ме натисна надолу, но страхът от смъртта ни дава сила. Ръцете и зъбите ми бяха вкопчени във вратовръзката му и той не можеше да се откопчи от тях, без да ме удари.

Баща ми нямаше да ме удари за нищо на света.

Изправи се и аз се издърпах нагоре с него, прогизнал, разлигавен, разгневен, разплакан и уплашен. Махнах зъбите си от вратовръзката му, но я задържах с ръце.

- Съсипа ми вратовръзката - процеди той. - Пусни! - Възелът ѝ се беше стегнал колкото грахово зърно, а хастарът ѝ бе провиснал мокър от него. Като стъбло зелен лук. - Трябва да се радваш, че майка ти не е тук.

Пуснах я и стъпих на мокрия линолеум на пода. Дръпнах се назад, към тоалетната. Той ме изгледа от горе и каза:

- Иди в спалнята си. Не искам да те виждам повече тази нощ.

Отидох в стаята си.