Океанът в края на пътя

11.

Догонихме Урсула Монктън на моравата до розовите храсти. Държеше бурканчето от сладко с полюшващата се в него червеева дупка. Изглеждаше Странно. Махна капачето, спря и погледна нагоре към небето. След това отново погледна бурканчето.

Затича към буковото ми дърво, онова, с въжената стълба, и хвърли с все сила бурканчето от сладко срещу дънера. Сигурно се опитваше да го счупи, но не успя. Бурканчето просто отскочи, падна върху мъха, покрил плетеницата корени, и остана да лежи там невредимо.

Урсула Монктън се обърна и погледна Лети ядосано.

— Защо?

— Знаеш защо - отвърна ѝ Лети.

— Защо трябва да ги пускаш?

Започна да плаче и аз се почувствах неловко. Не знаех какво да правя, когато възрастните плачат. Виждал го бях само два пъти в живота си: виждал бях дядо и баба да плачат, когато леля ми умря, в болницата, и бях виждал мама да плаче. Знаех, че възрастните не биваше да плачат. Нямаха си майки, които да ги утешат.

Зачудих се дали Урсула Монктън си беше имала майка изобщо. Имаше обаче кал по лицето и по коленете и плачеше.

Чух звук в далечината, странен и някак неземен: глухо подрънкване, сякаш някой дърпаше силно изпъната струна.

- Няма аз да ги пусна — каза Лети Хемпсток. - Те ходят където си щат. Обикновено не идват тук, щото няма нищо за ядене за тях. Е, сега има.

- Върни ме - каза Урсула Монктън.

Вече не мислех, че прилича дори и смътно на човешко същество. Лицето ѝ беше някак си сбъркано: безразборно събрани черти, които просто ми напомняха за човешко лице, като чворестите сиви вдлъбнатини и издатини по кората на буковото ми дърво или като шарките по дървената табла на леглото в бабината къща, която, щом я погледнех накриво на лунна светлина, ми показваше лице на старец със зяпнала уста, все едно че крещи.

Лети вдигна бурканчето от сладко от зеления мъх и завъртя капачето.

- Затегнала си го здраво - рече тя.

Отиде до павираната пътечка, обърна бурканчето, като го държеше за дъното, и го чукна уверено по капачето отстрани в камъните. После отново го вдигна и завъртя. Този път то се отвори и остана в ръката ѝ.

Подаде бурканчето от сладко на Урсула Монктън. Тя бръкна в него и извади прозрачното нещо, което доскоро беше дупка в стъпалото ми. То се загърчи, люшна се и се заогъва сякаш зарадвано от допира ѝ.

Тя го хвърли долу. То падна на земята и порасна. Не, не точно порасна. Промени се, все едно че беше по-близо до мен, отколкото си представях. Можех да виждам през него, от единия до другия му край. Можех да съм се затичал вече през него, просто така, от любопитство, ако другият край не свършваше под жестоко оранжево небе.

Когато се вторачих в него, гърдите ми отново се свиха от болка. Леденостудено усещане, все едно че току-що бях изял толкова много сладолед, че се бях замразил отвътре.

Урсула Монктън тръгна към отвора на тунела. (Нима можеше мъничката червеева дупка да е тунел? Не можех да го проумея. Още си беше лъскава, прозрачна, сребристочерна червеева дупка, на тревата, дълга не повече от около две стъпки. Все едно че гледах с микроскоп нещо малко. Но също така си беше тунел и можеше цяла къща да се вкара през него.)

Неочаквано тя спря и заплака.

- Пътят обратно - каза само. И после додаде: -Непълен е. Прекъснат. Последната част на портала я няма... — И се заозърта наоколо, притеснена и объркана. Погледът ѝ се съсредоточи върху мен - не в лицето ми, а в гърдите. Усмихна се.

След това се разтърси. В един миг беше възрастна жена, гола и изкаляна, а в следващия се разгърна, все едно че беше чадър с цвета на розова плът.

И докато се разгръщаше, се пресегна и ме сграбчи, издърпа ме нагоре високо над земята, а аз изопнах ръце от страх и на свой ред се вкопчих в нея.

Държах плът. Бях на петнайсет или повече стъпки над земята, високо като на дърво.

Не, не държах плът.

Държах стара тъкан, похабено, изгнило платно, а под него напипвах дърво. Не хубаво здраво дърво, а като онова старо прогнило дърво, което бях намирал по места с нападали дървета, онова, което винаги е влажно на допир, което мога да накъсам с пръсти, меко дърво с буболечици вътре и дървесни въшки, цялото пълно с влакнеста плесенясала тъкан.

Пращеше и се огъваше, докато ме държеше.

„ПРЕКЪСНАЛА СИ ПЪТЯ“, каза тя па Лети Хемпсток.

- Нищо не съм прекъснала - отвърна Лети. Държиш приятеля ми. Пусни го долу!

Беше много далече под мен. Бях уплашен от височината и от съществото, което ме държеше.

„ПЪТЕКАТА Е НЕПЪЛНА. ПЪТЯТ Е ПРЕКЪСНАТ.“

- Пусни го долу. Веднага! Внимателно.

„ТОЙ ДОВЪРШВА ПЪТЕКАТА. ПЪТЕКАТА Е В НЕГО.“

В този момент бях сигурен, че ще умра.

Не исках да умра. Родителите ми бяха казвали, че няма да умра, не и същинското ми „аз“, че всъщност никой не умира наистина, когато почине, че котето ми и копачът на опали просто са отишли да си вземат нови тела и ще се върнат много скоро. Не знаех дали това беше вярно или не. Знаех само че бях свикнал да съм си аз и че обичах книгите си, дядо и баба, и Лети Хемпсток, и че смъртта щеше да ми отнеме всички тези неща.

„ЩЕ ГО ОТВОРЯ. ПЪТЯТ Е ПРЕКЪСНАТ. ОСТАВА В НЕГО.“

Щях да ритам, но нямаше срещу какво да ритам. Задрапах с пръсти в ръката, която ме държеше, но върховете на пръстите ми се заравяха в гнил плат и меко дърво, а под него - нещо твърдо като кост. Ала съществото ме държеше здраво.

- Пусни ме! - извиках. - Пусни ме!

„НЕ.“

- Мамо! — извиках. - Татко! — А след това: - Лети, кажи ѝ да ме пусне.

Родителите ми ги нямаше. Само Лети беше там.

- Скартач - каза тя, - пусни го долу. Дадох ти избор преди. Връщането ти ще е по-трудно, щом краят на тунела ти е в него. Но можем да го направим... Баба може да го направи, мама и аз не можем. Тъй че го пусни.

„ТО Е В НЕГО. НЕ Е ТУНЕЛ. ВЕЧЕ НЕ. НЕ СВЪРШВА. ЗАКРЕПИХ ПЪТЕКАТА ВЪТРЕ В НЕГО ТВЪРДЕ ЗДРАВО, КОГАТО Я НАПРАВИХ, И ПОСЛЕДНОТО ОТ НЕЯ ВСЕ ОЩЕ Е ВЪТРЕ В НЕГО. ВСЕ ЕДНО. ЗА ДА СЕ МАХНА ОТТУК, ТРЯБВА САМО ДА БРЪКНА В ГЪРДИТЕ МУ И ДА ИЗТРЪГНА ТУПТЯЩОТО МУ СЪРЦЕ. САМО ТАКА ЩЕ ДОВЪРША ПЪТЕКАТА И ЩЕ ОТВОРЯ ПОРТАТА.“

Безликото пърхащо същество говореше безмълвно, говореше направо в главата ми и все пак нещо в думите му ми напомняше за хубавия мелодичен глас на Урсула Монктън. Разбирах смисъла на казаното.

- Всичките ти шансове се изчерпаха - каза Лети.

Все едно казваше, че небето е синьо. Вдигна два пръста към устните си и изсвири - рязък, остър и пронизителен звук.

Дойдоха, все едно че бяха чакали призива ѝ.

Бяха високо в небето, черни, катраненочерни, толкова черни, че все едно бяха петънца в очите ми, а не истински същества. Имаха криле, но не бяха птици. Бяха по-стари от птици и летяха на кръгове, на спирали и на зигзаг, десетки, стотици навярно, и всяка пърхаща археоптица бавно, много бавно се спускаше към земята.

Усетих, че си представям долина, пълна с динозаври отпреди милиони години, които са загинали в масови битки за изтребление или от болест. Представих си първо гниещи трупове на гърмящи гущери, по-големи от автобуси, а след това лешоядите от онази ера: сиво-черни, голи, крилати, но без пера. Образи като от кошмари - клюнове, пълни с остри като игли зъби, предназначени да дерат, да късат и поглъщат, и гладни червени очи. Тези същества щяха да се спуснат над труповете на огромните гърмящи гущери и щяха да оставят само оглозгани кости.

Бяха огромни и лъскави, и древни - очите ме заболяха да ги гледам.

- Хайде - каза Лети Хемпсток на Урсула Монктън.

- Пусни го долу.

Съществото, което ме държеше, не ме пусна. Не отвърна нищо, само се задвижи бързо като огромно раздрано платно на кораб над тревата към тунела.

Виждах гнева на лицето на Лети Хемпсток, юмручетата ѝ, стиснати толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Виждах и птиците гладници над нас как кръжаха ли кръжаха...

После една от тях се спусна от небето, спусна се по-бързо, отколкото умът можеше да си го представи. Лъхна ме силен вятър и видях от черна по-черна челюст, пълна с игли, очи, които горяха като реактивни дюзи, и чух раздиращ звук, като от раздрана завеса.

Летящата археоптица се понесе отново нагоре в небето с дълга ивица сив плат между клюна-челюсти.

Чух жален вопъл в главата си и извън нея — гласът беше на Урсула Монктън.

И тогава се спуснаха, сякаш всички бяха чакали първата да им даде знак. Западаха от небето над съществото, което ме държеше, като кошмари, разкъсващи кошмар, късаха ивици тъкан и през всичко това долиташе плачът на Урсула Монктън.

„ДАДОХ ИМ САМО КАКВОТО ИМ ТРЯБВАШЕ - говореше тя отривисто и уплашено като малко дете. - НАПРАВИХ ГИ ЩАСТЛИВИ.“

- Накара тате да ме нарани - извиках, докато съществото, което ме държеше, се мяташе и бореше с кошмарите, които разкъсваха тъканта му. Птиците и гладници го деряха, всяка откъсваше ивици плат и размахваше тежко криле в небето, за да направи обход и да връхлети отново.

„НИКОГО ОТ ТЯХ НЕ СЪМ КАРАЛА ДА ПРАВИ НИЩО“, отвърна ми то и за миг ми се стори, че ми се смееше, но после смехът премина в писък, толкова силен, че ме заболяха и ушите, и мозъкът.

А след това все едно че вятърът секна в раздраните платна и съществото, което ме държеше, бавно се свлече на земята.

Паднах тежко в тревата и ожулих коленете и дланите си. Лети ме дръпна и ми помогна да се измъкна от нападалите дрипави останки от онова, което се наричаше Урсула Монктън.

Все още имаше сив плат, но не беше плат. Гърчеше се и се търкаляше по земята около мен, духано сякаш от вятър, който не можех да усетя, гъмжаща от личинки червясала каша.

Птиците гладници накацаха по него като чайки на пясъчен бряг с останала на сухо риба и го заръфаха, все едно че не бяха яли хиляда години и сега трябваше да се натъпчат, защото щяха да минат навярно още хиляда и повече години, преди да могат отново да ядат. Късаха сивото платно и чувах през цялото време писъците му в ума си, докато тъпчеха гнилата тъкан на плътта му в зъбатите си усти.

Лети стискаше ръката ми и мълчеше.

Чакахме.

А когато писъците секнаха, разбрах, че Урсула Монктън си беше отишла завинаги.

Щом черните същества изгълтаха всичко по тревата и не остана нищо, и най-малкото късче сив плат, насочиха вниманието си към прозрачния тунел, който се гънеше, гърчеше и потръпваше като жив. Няколко от тях го сграбчиха с нокти и полетяха нагоре с него, издърпаха го високо в небето, докато останалите започнаха да го късат и ръфат с Гладна паст.

Помислих, че щом свършат с него, ще си отидат ще се върнат там, откъдето бяха дошли, но не би. Спуснаха се отново. Опитах се да ги преброя, докато кацаха по земята, но не успях. Бях си помислил, че са стотици, но можеше и да съм сгрешил. Май бяха двайсетина. Не, хиляда. Не можех да си го обясня. Може би идваха от място, където такива неща като броенето бяха неприложими, някъде извън времето и числата.

Накацаха долу и аз се вторачих в тях, но виждах само сенки.

Толкова много сенки!

И се бяха вторачили в нас.

- Направихте това, за което дойдохте тук - каза им Лети. — Получихте си плячката. Почистихте. Вече можете да се върнете у дома.

Сенките не помръдваха.

- Вървете си!

Сенките по тревата си останаха точно където си бяха. Даже станаха сякаш по-тъмни, по-реални, отколкото бяха преди.

- Ти нямаш власт над нас.

- Може и да нямам - каза Лети, — но аз ви повиках тук и сега ви казвам да си идете у дома. Погълнахте Скартач от Цитаделата. Свършихте си работата. Хайде, омитайте се.

- Ние сме чистачи. Дойдохме да почистим.

- Да, и почистихте онова, за което дойдохте. Вървете си.

- Не всичко - въздъхна вятърът в храстите рододендрон и шумолящата трева.

Лети се обърна към мен и ме прегърна.

- Хайде - каза ми, - бързо!

Тръгнахме през моравата.

- Водя те при вълшебния кръг - заговори ми тя.

- Трябва да изчакаш там, докато се върна и те взема. Не го напускай. За нищо на света!

- Защо?

- Защото може да те сполети нещо лошо. Не мисля, че мога да те върна до фермата ни безопасно, а това не мога да оправя сама. Но в кръга си в безопасност. Каквото и да видиш, каквото и да чуеш, не го напускай. Просто стой на място и всичко ще е наред.

- Той не е истински вълшебен кръг. Това са само наши игри, на уж. Просто един зелен кръг трева.

- Той е каквото е - каза тя. - Нищо, което иска да те нарани, не може да го премине. Хайде, стой вътре.

Стисна ръката ми и ме вкара в зеления тревен кръг, после затича през храстите рододендрон и се скри от погледа ми.