Океанът в края на пътя

3.

Така и не видях повече бялото мини. Два дни по-късно, в понеделник, на татко му доставиха черен „Роувър“ със седалки от мачкана червена кожа. Беше по-голяма кола от минито, но не толкова удобна. Застоялата миризма на пури се смесваше с миризмата на кожена тапицерия и винаги ни прилошаваше от дългото возене отзад в роувъра.

Черният роувър не беше единственото нещо, което пристигна в понеделник сутринта. Също така получих и писмо.

Бях на седем години и никога не получавах писма. Получавах единствено картички на рождения си ден от дядовците и бабите ми и от Хелън Хендерсън, приятелка на мама, която не познавах. На рождения ми ден Хелън Хендерсън, която живееше в каравана, обикновено ми изпращаше носна кърпа. Не получавах писма. Въпреки това проверявах всеки ден пощенската кутия да видя дали няма нещо за мен.

И онази сутрин имаше.

Отворих го, не разбрах какво видях вътре и го занесох на мама.

- Спечелил си от лотарията „Премиум Бонд“! -каза тя.

- Какво значи това?

- Когато се роди - когато всичките ѝ внучета се раждаха, - баба ти купуваше бон от лотарията ,,Премиум Бонд“. Когато изтеглят номера ти, можеш да спечелиш хиляди паунди.

- Спечелих ли хиляди паунди?

- Не. - Погледна листчето. - Спечелил си тринайсет паунда и единайсет шилинга.

Натъжих се, че не бях спечелил хиляди паунди (Вече знаех какво щях да си купя с тях. Щях да купя място, където да замина и да съм сам, като пещерата на Батман, с таен вход.), но и се зарадвах, че притежавах състояние, каквото не бях си представял преди. Тринайсет паунда и единайсет шилинга! Можех да си купя четири малки блекджека[7] или бонбони асорти за едно пени: бяха по един фардинг всеки, макар че вече нямаше фардинги. Тринайсет паунда и единайсет шилинга, при 240 пенита на паунд и четири бонбона за пени, бяха... повече бонбони, отколкото можех да си представя.

- Ще ги внеса на сметката ти в пощата - каза мама и разби мечтите ми.

Нямах повече бонбони тази сутрин, отколкото бях имал дотогава. Все пак бях богат. С тринайсет паунда и единайсет шилинга по-богат, отколкото бях допреди няколко мига. Никога не бях спечелвал нещо, изобщо.

Накарах я пак да ми покаже листчето с името ми на него, но тя го прибра в дамската си чанта.

Това беше понеделник сутринта. Следобеда старият г-н Уолъри, който идваше понеделник и четвъртък следобед да поработи в градината (г-жа Уолъри, също толкова старата му жена, която носеше галоши, грамадни полупрозрачни връхни обувки, идваше средите следобед и чистеше), копаеше в зеленчуковата градина и изкопа бутилка, пълна с пенита, половин пенита и монети от три пенита, и даже фардинги. Нито една от монетите не беше по-късна от 1937 г. и целия следобед ги лъсках с кафяв соев сос и оцет, докато заблестяха.

Майка ми сложи бутилката със старите монети на полицата над камината в дневната и каза, че някой колекционер на монети би могъл да плати няколко паунда за тях.

Тази нощ си легнах щастлив и възбуден. Бях богат. Беше открито заровено съкровище. Светът бе хубаво място за живеене.

Не помня как започнаха сънищата. Но със сънищата е така, нали? Знам, че бях в училище и имах лош ден, криех се от онези деца, които ме удряха и ме наричаха с обидни имена, но те все пак ме намериха, свит в храстите рододендрон зад училището. Знаех, че трябваше да е сън (но в съня не знаех това, беше истинско и вярно), защото дядо ми беше с тях, и приятелите му, старци с посивели лица и хриплива кашлица. Държаха остри моливи, от онези, които пускат кръв, като те мушнат с тях. Избягах, но те бяха по-бързи от мен, старците и големите момчета, и в момчешките тоалетни, където се бях скрил в една от тях, ме спипаха. Смъкнаха ме долу и отвориха широко устата ми.

Дядо ми (но не беше дядо ми: беше всъщност восъчна фигура на дядо ми, която искаше да ме продаде за дисекция) държеше нещо остро и лъскаво, и започна да го пъха в устата ми с дебелите си пръсти. Беше кораво и остро, и познато, накара ме да се задавя. Устата ми се напълни с метален вкус.

Гледаха ме със зли, тържествуващи очи, всички онези хора в момчешките тоалетни. Мъчех се да не се задавя с онова нещо в гърлото ми, решен да не им доставя това удоволствие.

Събудих се - бях се задавил.

Не можех да дишам. В гърлото ми имаше нещо, нещо твърдо и остро, и ми пречеше да си поема дъх, камо ли да извикам. Започнах да кашлям и съвсем се разбудих, по бузите ми ливнаха сълзи и носът ми протече.

Натиках пръстите си колкото се може по-дълбоко в гърлото, отчаян и в паника, решен да не се предам. С връхчето на показалеца напипах ръба на нещо твърдо. Поставих средния си пръст от другата му страна, докато се давех, стиснах нещото между тях и го издърпах от гърлото си.

Успях да си поема дъх, а след това малко повърнах върху завивките - прозрачна слуз, примесена с капки кръв, където онова нещо беше порязало гърлото ми, докато го издърпам.

Не го погледнах. Бях го стиснал в шепата си, хлъзгаво от слюнката и храчките ми. Не исках да го погледна. Не исках да съществува - моста между съня ми и будния свят.

Изтичах по коридора до банята в другия край на къщата. Изплакнах устата си, като пих направо от крана за студена вода и изплюх червена кръв в бялата мивка. Чак когато свърших, седнах на ръба на бялата вана и отворих шепата си. Бях уплашен.

Но това, което беше в ръката ми - което се бе озовало в гърлото ми, - не беше страшно. Беше само една монета - сребърен шилинг.

Върнах се в спалнята. Облякох се, почистих повърнатото от чаршафите колкото можах с влажна хавлиена кърпа. Надявах се чаршафите ми да изсъхнат, преди да се наложи отново да легна да спя тази нощ. После слязох на долния етаж.

Исках да кажа на някого за шилинга, но не знаех на кого. Вече знаех достатъчно за възрастните и разбирах, че ако им разкажех какво се беше случило, нямаше да ми повярват. Възрастните тъй или иначе като че ли рядко ми вярваха, когато им кажех истината. Защо да ми повярват за нещо толкова невероятно?

Сестра ми играеше в задната градина с нейни приятелки. Изтича до мен ядосана, щом ме видя, и каза:

- Мразя те! Ще кажа на мама и тати, като се върнат вкъщи.

- Какво?

- Знаеш. Знам, че беше ти!

- Какво съм направил?

- Хвърляше монети по мен. По всички ни. От храстите. Беше гадно.

- Само че не съм бил аз.

- Болеше!

Върна се при приятелките си и всички ме изгледаха сърдито. Гърлото ми беше раздрано и ме болеше.

Тръгнах по алеята. Не знам къде съм мислел, че отивам - просто не исках да съм там повече.

Лети Хемпсток стоеше в края на алеята, под леските. Все едно че беше чакала сто години и можеше да чака още сто. Беше с бяла рокля, но светлината, прозираща през младите пролетни листа на леските, я зацапваше със зелено.

- Здравей - казах й.

- Имаше лоши сънища, нали?

Извадих шилинга от джоба си и ѝ го показах.

- Задавях се с него - казах ѝ, - когато се събудих. Но не знам как се е озовал в устата ми. Ако някой го беше пъхнал в устата ми, щях да съм се събудил.

Просто беше вътре, когато се събудих.

-Да.

- Сестра ми казва, че съм ги замервал с монети от храстите, но не съм.

- Не - съгласи се тя. - Не си.

- Лети? Какво става?

- О — отвърна тя, все едно че се разбираше от само себе си, - просто някой се опитва да даде на хората пари, нищо повече. Но го прави много лошо и разбужда тук едни неща, които би трябвало да спят. А това не е добре.

- Има ли нещо общо с мъжа, който умря?

- Нещо общо с него? Да.

- Той ли прави това?

Тя поклати глава. После попита:

- Закуси ли?

Поклатих глава.

- Ами, добре. Хайде.

Тръгнахме заедно надолу по черния път. Имаше няколко къщи покрай пътя по онова време, разхвърляни тук-там. Тя сочеше към тях, докато ги подминавахме.

- В онази къща - каза Лети Хемпсток - един човек сънува, че са го продали и превърнали в пари. Сега започна да вижда разни неща в огледалата.

- Какви неща?

- Себе си. Но с пръсти, които стърчат от очните му кухини. И от устата му излизат разни неща. Като щипци на рак.

Представих си хора с рачешки щипци, излизащи от устите им.

- Защо намерих шилинг в гърлото си?

- Той искаше хората да имат пари.

- Копачът на опали? Който умря в колата?

- Да. Донякъде. Не точно. Той започна всичко това, като някой, който запалва фитила на фойерверк.

Смъртта му подпали хартията. Онова, което избухва сега, не е той. Някой друг е. Нещо друго.

Потърка луничавото си носле с мръсна ръка.

- Една госпожа е полудяла в онази къща - каза ми тя и изобщо не ми хрумна да се усъмня. - Крие пари в дюшека си. Сега не иска да стане от леглото, да не би някой да ѝ ги вземе.

- Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

- Като поживееш малко тъдява, научаваш това-онова.

Ритнах камъче.

- Под „малко“ имаш предвид доста дълго, нали?

Тя кимна.

- На колко си всъщност?

- Единайсет.

Помислих малко, после попитах:

- От колко отдавна си на единайсет?

Тя ми се усмихна.

Минахме покрай фермата Карауей. Стопаните, които един ден щях да опозная като родителите на Коли Андърс, стояха в двора и си крещяха един на друг. Замълчаха, щом ни видяха.

Когато завихме по пътя и престанаха да ни виждат, Лети каза:

- Горките хора.

- Защо „горките хора“?

- Защото имаха парични проблеми. А тази сутрин той сънува, че тя... тя прави лоши неща. За да спечели пари. Тъй че погледна в дамската ѝ чанта и намери много сгънати банкноти по десет шилинга. Тя твърди, че не знае откъде са дошли, но той не ѝ вярва. Не знае на какво да вярва.

- Всички тези свади и сънищата. Заради пари е, нали?

- Не съм сигурна - отвърна Лети и в този момент ми се стори толкова възрастна, че почти се уплаших от нея.

- Каквото и да става - отрони по някое време, -всичко може да се оправи. - Видя изражението на лицето ми. Притеснено, уплашено дори. - След палачинките обаче.