Същата нощ в онази къща ме споходиха странни сънища. Събудих се в тъмното и знаех, че един сън ме беше уплашил толкова силно, че трябваше да се събудя или да умра, но колкото и да се опитвах, не можех да си спомня какво бях сънувал. Сънят ме дебнеше, застанал зад мен, имаше го и беше невидим, като тила на главата ми - хем е тук, хем го няма.
Мъчно ми беше за татко и мама, липсваше ми леглото вкъщи, само на около километър оттук. Липсваше ми вчерашния ден, преди Урсула Монктън, преди гнева на баща ми, преди ваната. Исках си отново онзи вчерашен ден и го исках отчаяно.
Опитвах се да издърпам съня, който ме беше разтревожил в съзнанието си, но той не идваше. Знаех, че беше имало предателство в него, но беше загуба на време да се мъча да си спомня. Сънят ме беше уплашил и не можех да заспя отново. Камината вече почти беше помръкнала. Само тъмночервеното блещукане на жаравата издаваше, че беше горяла доскоро, че беше давала светлина.
Слязох от леглото с четирите пилона и опипах под него, докато намерих тежкото порцеланово нощно гърне. Повдигнах нощницата си и го използвах. После отидох до прозореца и погледнах навън. Луната все още беше пълна, но вече се беше смъкнала ниско в небето. Тъмнооранжева. Мама я наричаше „жътварска луна“. Но знаех, че се жънеше в края на лятото, не през пролетта.
На фона на оранжевата лунна светлина видях старица - бях почти сигурен, че беше старата госпожа Хемпсток, макар да беше трудно да видя добре лицето ѝ, - която крачеше напред-назад. Имаше голяма дълга тояга, на която се подпираше, докато вървеше. Напомни ми за войниците, които бях гледал на една разходка в Лондон пред Бъкингамския дворец, как крачеха важно като на парад.
Погледах я и гледката ме успокои.
Качих се отново на леглото в тъмното, отпуснах глава на празната възглавница и си помислих: „Изобщо няма да мога да заспя повече“, а после отворих очи и видях, че беше сутрин.
На един стол до леглото имаше дрехи, които така и не бях видял преди. На дървена масичка се мъдреха две тумбести порцеланови кани с вода, едната гореща, другата студена, до бяла порцеланова купа, която съобразих, че беше леген. Пухкавото черно коте се беше върнало на леглото. Отвори очи, щом се надигнах: бяха ярки, синьо-зелени, неестествени и странни, като морето през лятото. То измяука тънко и питащо. Погалих го и слязох от леглото.
Смесих горещата и студената вода в легена и измих лицето и ръцете си. Нямаше паста за зъби, но имаше кръгла тенекиена кутийка, на която със старомодни букви пишеше „Мак Милтън, забележително ефикасна зъбна прах“. Сипах малко от бялата прах на зелената си четка и измих зъбите си с нея. Устата ми се изпълни с вкус на мента и лимон.
Огледах оставените за мен дрехи. Нищо такова не бях носил преди. Нямаше долни гащи. Открих бяла долна риза, без копчета, много дълга отзад. Имаше кафяви панталони, които свършваха до коленете, чифт дълги бели чорапи и червено-кафяв жакет, срязан V-образно на гърба като лястовича опашка. Светлокафявите плъстени шушони приличаха повече на терлици. Облякох дрехите колкото можах, съжалявайки, че нямаше ципове или велкро, вместо кукичките, копчетата и коравите, не поддаващи илици.
Обувките имаха сребърни катарами отпред, но бяха много големи и не ми станаха, тъй че излязох от стаята по шушони и котето тръгна след мен.
За да стигна до стаята си предната нощ, бях се качил по стъпала, а на горния етаж бях завил наляво. Сега завих надясно, минах покрай стаята на Лети (вратата бе открехната, а стаята празна) и се запътих към стълбището. Но стъпалата ги нямаше там, където ги помнех. Коридорът свършваше със стена и прозорец с изглед към гориста местност и поля.
Черното котенце със синьо-зелените очи измяука силно сякаш да привлече вниманието ми, обърна се и закрачи наперено по коридора с вирната опашка. Преведе ме през коридора, завихме после през тесен проход, който изобщо не бях видял преди, и стигнахме до стълбище. Котето заподскача весело надолу по стъпалата и аз го последвах.
Джини Хемпсток стоеше долу при стълбището.
- Спа дълго и добре - каза ми тя. - Вече издоихме кравите. Закуската ти е на масата и има чинийка с мляко до огнището за приятеля ти.
- Къде е Лети, госпожо Хемпсток?
- По работа. Събира неща, които може да ѝ дотрябват. Онова нещо в къщата ви трябва да си отиде, иначе ще има неприятности, че и по-лошо може да дойде. Вече го беше вързала веднъж и се измъкна от връзките, тъй че трябва да го прати откъдето е дошло.
- Искам просто Урсула Монктън да се махне. Мразя я!
Джини Хемпсток опипа с пръсти жакета ми.
- Не е нещо, което се носи тъдява в днешно време - рече тя. - Но моят човек му сложи малко магия, тъй че едва ли някой ще забележи. Можеш да ходиш с него колкото щеш и ни една душа няма да помисли, че има нещо странно в него. Без обувки?
- Не ми станаха.
- Е, ще оставя тогаз до задната врата нещо, което ще ти става.
- Благодаря ви.
- Не я мрази - каза тя. - Прави каквото прави според природата си. Беше заспала, събуди се, опитва се да даде на всички каквото искат.
- На мен не ми е дала каквото искам. Казва, че иска да ме затвори на тавана.
- Може и така да е. Ти беше пътят, по който да дойде тук, а да бъдеш портал, е опасно - тупна ме тя с показалеца си по гърдите над сърцето. - И за нея беше по-добре там, където си беше. Ще ни се да я върнем у дома ѝ по живо-по здраво. - Правили сме го десетина пъти преди с други от нейния вид. Но тая е упорита. Не се учат. Тъй! Закуската ти е на масата. Ако потрябвам на някого, ще съм на нивата от деветте акра.
На кухненската маса имаше купа с овесена каша, а до нея - чинийка с парченца златиста пчелна пита и каничка с гъста жълта сметана.
Гребнах парченце от пчелната пита и я смесих с гъстата каша, после я полях със сметана.
Имаше и филийки, изпечени на скарата, както ги печеше баща ми, с домашно сладко от къпини. И чаша с най-хубавия чай, който бях пил някога. До огнището котето излочи от чинийката млякото с каймак и замърка толкова силно, че го чувах от другия край на стаята.
Жалко, че не можех да мъркам. Щях да му пригласям.
Лети влезе, понесла пазарска чанта от онези, старите, които май не се употребяваха вече. Старите жени ходеха да пазаруват с тях - големи плетени чанти, почти като кошници, с лико отвън и обшити с плат отвътре, с дръжки от конопена връв. Кошницата ѝ беше почти пълна. Бузата ѝ беше одраскана и беше пуснала кръв, макар че кръвта бе засъхнала. Изглеждаше окаяно.
- Здравей - казах ѝ.
- Ако си мислиш, че беше забавно, не беше, ама хич! - рече тя. - Мандрагорите са толкова шумни, когато ги вадиш, а нямах тапи в ушите и щом я извадих, трябваше да я разменя заедно със сенкобутилката от ония, старите, с много сенки, разтворени в оцет... -Намаза си филийка с масло, после начупи от златистата пчелна пита отгоре и започна да дъвче. - И това беше само за да мога да се оправя на пазара, а те все още не се канеха да отварят. Но намерих повечето неща, които ми трябваха.
- Може ли да погледна?
- Щом искаш.
Надникнах в кошницата. Беше пълна със счупени играчки: куклени очи, глави и ръце, колички без колелца, очукани стъклени топчета. Лети се пресегна и смъкна бурканчето от сладко от перваза на прозореца. Вътре в него червеевата дупка се размърда, изви се на спирала и се обърна. Лети пусна бурканчето в пазарската чанта при счупените играчки. Котето спеше и изобщо не ни обърна внимание.
- Не е нужно да идваш с мен за тази част - каза Лети. - Можеш да останеш тук, аз ще ида да си поговоря с нея.
Помислих.
- Бих се чувствал по-сигурно с теб.
Това май не я зарадва.
- Хайде да отидем до океана - предложи тя.
Котето отвори зелено-сините си очи и ни изгледа равнодушно, докато излизахме.
За мен до задната врата имаше чифт кожени ботуши, като онези за езда. Изглеждаха стари, но добре запазени и ми бяха точно по мярка. Обух ги, макар че със сандали се чувствах по-удобно. Двамата с Лети се запътихме надолу към океана - патешкия вир, искам да кажа.
Седнахме на старата пейка и се загледах в кротката кафява повърхност на вира, с листата на водните лилии и водната леща покрай брега.
- Вие, Хемпсток, не сте хора - промълвих аз.
- Не сме и сме.
Поклатих глава.
-Дори не приличате на такива. Наистина хора.
Лети сви рамене.
- Всъщност никой не прилича на това, което е отвътре. Ти. Аз. Хората са много по-сложни. Това важи за всички.
- Ти чудовище ли си? Като Урсула Монктън?
Лети хвърли камъче във вира.
- Не мисля. Чудовищата идват в най-различна форма и големина. Някои са такива, от които хората се плашат. Някои са такива, които приличат на онова, от което хората са се плашели преди много време. Някои чудовища пък са такива, от които хората би трябвало да ги е страх, но не ги е.
- Хората би трябвало да ги е страх от Урсула Монктън - казах аз.
- Може би. От какво я е страх Урсула Монктън според теб?
- Не знам. Защо мислиш, че може да я е страх от нещо? Тя е пораснала, нали? Порасналите и чудовищата не ги е страх от нищо.
- О, чудовищата ги е страх - рече Лети. - Точно затова са чудовища. А колкото до порасналите... - Замълча и потърка с пръст луничавия си нос. - Ще ти кажа нещо важно. Порасналите също не приличат на пораснали отвътре. Външно са големи и самонадеяни и винаги знаят какво да правят. Вътрешно обаче изглеждат точно каквито са били винаги. Каквито са били на твоята възраст. Истината е, че пораснали няма. Нито един по целия широк свят. - Помисли за миг и се усмихна. - Освен баба, разбира се.
Седяхме един до друг на старата дървена пейка и мълчахме. Мислех си за възрастните. Чудех се дали беше вярно, дали всички те наистина бяха деца, скрити във възрастни тела, като детски книжки, скрити в скучни дълги книги за възрастни, от ония, в които няма картинки и разговори.
- Обичам океана си - отрони Лети и разбрах, че времето ни при вира бе изтекло.
- Но той е само наужким - казах ѝ аз и се почувствах, все едно че предавам детството, като го признах.
- Твоят вир не е океан. Не може да е. Океаните са по-големи от моретата. Твоят вир си е просто вир.
- Голям е колкото трябва - отвърна Лети Хемпсток раздразнено. После въздъхна. - Я да ходим да пращаме Урсула каква беше, откъдето дойде. - И добави:
- Знам от какво я е страх. И да ти призная, мен също ме е страх от тях.
Котето го нямаше никакво, когато се върнахме в кухнята, макар че сивата котка клечеше на перваза, загледана навън. Всички неща от закуската бяха почистени и прибрани, а червената ми пижама и халатът, грижливо сгънати, ме чакаха на масата в голяма кафява хартиена торба със зелената ми четка за зъби вътре.
- Няма да ѝ позволиш да ме вземе, нали? — попитах Лети.
Тя поклати глава и двамата тръгнахме нагоре по лъкатушещия каменист селски път, който водеше към дома ми и към нещото, което се наричаше Урсула Монктън. Носех кафявата хартиена торба с нощните ми дрехи в нея, а Лети носеше своята много голяма за нея пазарска чанта от лико, пълна със счупени играчки, с които се бе сдобила в замяна на една пищяща мандрагора и сенки, разтворени в оцет.
Децата, както казах, използват тайни пътища и скрити пътеки, докато възрастните хващат правите пътища и явните пътеки. Излязохме от пътя и хванахме по пряка пътека, която Лети познаваше и която ни преведе през няколко ниви, после минахме през големи запуснати градини на полусрутена богаташка къща и отново се озовахме на пътя. Излязохме точно преди мястото, където се бях прехвърлил през металната ограда.
Лети подуши във въздуха.
- Още няма пакостници. Това е добре.
- Какво са пакостниците?
- Ще разбереш, когато ги видиш. Но дано изобщо не ги видиш.
- Скришом ли ще се промъкнем вътре?
- Че защо? Ще минем по алеята и през предната врата като важни хора.
Тръгнахме по алеята.
- Ще направиш ли заклинание, за да я прогониш? — попитах я аз.
- Не правя заклинания. - Прозвуча някак разочаровано. - Правим рецепти понякога. Но никакви заклинания и магии. Баба не може да ги понася. Казва, че са израз на простотия.
- За какво е онова в пазарската чанта тогава?
- Да спре нещата да пътуват, когато не го искаш, очертават граници.
На утринната светлина къщата ни изглеждаше много гостоприемна и дружелюбна, с топлочервените си тухли и покрива с ярки керемиди. Лети бръкна в пазарската си чанта. Извади стъклено топче от нея и го пъхна във влажната още пръст. После, вместо да влезе в къщата, се обърна наляво и тръгна по края на двора. Спряхме до зеленчуковата леха на госпожа Уолъри и тя извади още нещо от торбата си: розово телце на кукла без глава и крака, с ужасно надъвкани ръце. Зарови я до стръковете грах.
Набрахме няколко грахови шушулки и изядохме зрънцата вътре. Грахът ме изумяваше. Не можех да разбера защо възрастните трябваше да вземат неща, които бяха толкова вкусни, докато са прясно набрани и сурови, да ги слагат в тенекиени кутии и да ги правят отвратителни.
Лети постави играчка жираф, от онези, малките пластмасови, които ги има в детския „зоопарк“ или в „Ноевия ковчег“, в сайванта за въглища, под голяма буца антрацит. Навесът миришеше на влага, на черно и на стари нападали гори.
- Тези неща ще я накарат ли да си иде?
-Не.
- За какво са тогава?
- Да ѝ попречат да си иде.
- Но ние искаме да се махне!
- Не. Искаме да си иде у дома си.
Зяпнах я недоумяващо. Гледах късата ѝ кафеникава коса, чипото носле, луничките. Изглеждаше е три-четири години по-голяма от мен. Можеше да е била с три-четири хиляди години по-стара от мен или хиляда пъти по-стара. Щях да ѝ се доверя дори да ме заведеше до вратите на ада и обратно. Но все пак...
- Ако можеш да го обясниш по-добре. Непрекъснато говориш с недомлъвки.
Но не бях уплашен и едва ли мога да ви обясня защо не бях уплашен. Вярвах на Лети така, както ѝ вярвах, когато тръгнахме да търсим пърхащото нещо под оранжевото небе. Вярвах ѝ, а това означаваше, че нямаше да пострадам, докато бях с нея. Знаех го така, както знаех, че тревата бе зелена, че розите имаха остри твърди бодли, че закуската с юфка беше вкусна.
Отидохме до предната врата на къщата ни. Не беше заключена - освен когато я напускахме за ваканция, не помня да я бяхме заключвали някога - и влязохме.
Сестра ми се упражняваше на пианото в предната стая. Тя чу шума, спря да свири „Чопстикс“[12] и се обърна.
Изгледа ме с любопитство и попита:
- Какво стана снощи? Помислих, че ще си изпатиш, но после мама и татко се върнаха и казаха, че си останал у приятелите си. Ти нямаш приятели. - Тогава забеляза Лети Хемпсток. - Коя е тази?
- Моя приятелка — отвърнах ѝ. — Къде е ужасното чудовище?
- Не я наричай така - каза сестра ми. - Легнала си е.
Нищо не спомена за странното ми облекло.
Лети Хемпсток извади счупен ксилофон от пазарската си торба и го пусна върху купчината играчки, изсипана между пианото и синия сандък за играчки с откъртен капак.
- Тъй. Време е да си кажем „здрасти“.
Смътно усетих първите тръпки на страх в гърдите и в ума си.
- Искаш да кажеш да се качим до стаята ѝ?
- Аха.
- А тя какво прави горе?
- Прави разни неща с живота на хората - отвърна Лети. - Само тукашни хора засега. Открива какво си мислят, че им трябва, и се опитва да им го даде. Прави го, за да превърне света в нещо, от което ще е по-щастлива. По-удобно място за нея. По-чисто. И вече не мисли много да им дава пари. Сега мисли повече как да нарани хората.
Докато се качвахме по стълбите, Лети поставяше по нещо на всяко стъпало: прозрачно стъклено топче със зелена извивка в него; две яркосини кукленски очи, свързани отзад с бяла пластмаса, за да могат да се отварят и затварят; малък червен и бял магнит във формата на подкова; черно камъче; значка от тези, които се закачат на картичка за рожден ден, с надпис „Аз съм на седем“ на нея; кибритена кутийка; пластмасова калинка с магнит отдолу; детско автомобилче, смачкано и без колела. И най-накрая - оловен войник. Липсваше му единият крак.
Вече бяхме горе на стълбището. Вратата на спалнята беше затворена.
- Няма да те затвори на тавана - каза ми Лети.
После, без да почука, отвори вратата и влезе в спалнята, която беше моя доскоро, а аз я последвах неохотно.
Урсула Монктън лежеше на леглото, затворила очи. Беше първата възрастна жена освен майка ми, която виждах гола. Погледнах я с любопитство. Но за мен стаята беше много по-интересна от нея.
Беше старата ми спалня, но и вече не беше. Малкият жълт умивалник, точно като за мен, си беше там и стените все още бяха сини като яйце на червеношийка както бяха, докато стаята си беше моя. Но сега от тавана висяха ивици плат, сиви, дрипави ивици плат като бинтове, някои дълги едва около една стъпка, други - спускащи се почти до пода. Прозорецът беше отворен, вятърът ги мърдаше и буташе и те се люшкаха от сиви по-сиви. Струваше ми се, че стаята се движеше като кораб в морето и като палатка под напора на вятъра.
- Трябва да си идеш веднага - каза Лети.
Урсула Монктън се стресна и се надигна в леглото с очи, сиви като висящите дрипи.
- Чудех се какво да направя, за да ви докарам двамата тук и виж, вие сами дойдохте - каза с все още сънен глас тя.
- Не ни докара ти тук - каза Лети. - Дойдохме, защото искахме. И дойдох, за да ти дам последна възможност да си идеш.
- Никъде няма да ходя - отвърна Урсула Монктън и прозвуча кисело, като малко дете, което настойчиво иска нещо. - Едва-що дойдох тук. Имам си къща вече. Имам си домашни любимци - баща му е просто най-сладкото нещо. Правя хората щастливи. Няма като мен никъде в целия този свят. Проверявах, тъкмо когато влязохте. Единствената съм. Те не могат да се защитят. Не знаят как. Тъй че това е най-доброто място в цялото мироздание.
Усмихна ни се лъчезарно. Беше наистина хубава като за възрастна, но когато си на седем, красотата е нещо абстрактно и няма онази власт. Чудя се какво ли щях да направя, ако ми се беше усмихнала така сега. Дали щях да ѝ отдам ума си или сърцето си, или самоличността си, ако поискаше, както направи баща ми?
- Мислиш си, че в този свят е тъй - каза Лети. -Мислиш, че е толкоз лесно. Ама не е.
- Разбира се, че е. Какво искаш да ми кажеш? Че ти и семейството ти ще защитите този свят от мен ли? Само ти напусна границите на фермата ви... и се опита да ме обвържеш, без да ми знаеш името. Майка ти нямаше да е толкова глупава. Не ме е страх от теб, момиченце.
Лети бръкна дълбоко в пазарската си чанта. Извади бурканчето за сладко с прозрачната червеева дупка вътре и протегна ръка.
- Ето ти пътя за обратно. Виж колко съм добра и мила. Повярвай ми! Вземи го. Едва ли можеш да стигнеш по-далече до дома си от мястото, където те срещнахме, с оранжевото небе, но това е достатъчно далече. Бездруго не мога да те върна там, откъдето си дошла - питах баба и тя казва, че дори го няма вече,- но щом си тръгнеш, можем да намерим място за теб, нещо подобно. Някъде, където ще си щастлива. Където ще си в безопасност.
Урсула Монктън стана от леглото. Изправи се и ни погледна отгоре. Нямаше ги вече мълниите около нея, но беше по-страшна, застанала гола в онази стая, отколкото когато се рееше в бурята. Беше възрастна... Не, не възрастна. Беше стара. И никога не съм се чувствал по дете оттогава.
- Толкова щастлива съм тук - рече тя. - Толкова много, много щастлива. - После добави, почти съжалително: - А вие не сте.
Чух звук — тихо, накъсано пърхане. Сивите ивици плат започнаха да се откъсват от тавана една по една. Падаха, но не в права линия. Падаха към нас, от всички посоки в стаята, все едно че бяхме магнити и ги привличахме към телата си. Първата ивица сив плат падна на лявата ми длан и залепна там. Стиснах я с дясната и дръпнах плата. Задържа се за миг, а когато се откъсна, издаде мляскащ звук. На опаката страна на дланта ми - там, където беше паднал платът, остана безцветно петно. То бързо почервеня, все едно че нещо ме беше засмуквало там дълго, много дълго време, повече време, отколкото бях имал дори в живота си. Избиха капчици кръв. Усетих леко боцване, щом ги пипнах, и кръвта се размаза, а после един дълъг бинт започна да се усуква около краката ми и аз се дръпнах назад, когато ново парче плат тупна на лицето ми и на челото, а трети се уви около очите ми и ме заслепи, тъй че задърпах плата на очите си, но този път още един се уви около китките ми и ги стегна. Ръцете ми за миг се оказаха вързани и стегнати до тялото. Залитнах и паднах на пода.
Задърпах бинтовете, но ме болеше.
Светът ми посивя. Тогава се предадох. Лежах, без да мърдам, съсредоточен само в дишането през малкия отвор, оставен за носа ми. Ивиците плат ме държаха стегнат и ги усещах като живи.
Лежах на килима и слушах. Нищо друго не можех да направя.
— Момчето ми трябва невредимо — каза Урсула. - Обещах да го държа на тавана и таванът чака. Но теб, малко селско момиченце, с теб какво да правя? Трябва да измисля нещо подходящо. Може би трябва да те обърна наопаки, тъй че сърцето, мозъкът и плътта ти да са оголени, а откъм кожата да си отвътре. После да те държа увита в стаята ми тук и очите ти вечно да се взират в тъмното вътре в теб. Мога да го направя.
— Не - каза Лети. Стори ми се, че прозвуча тъжно. - Всъщност не можеш. А и аз ти дадох възможност.
- Ти ме заплаши. Напразни закани.
- Не заплашвам - каза Лети. - Наистина исках да ти дам шанс. Когато гледаше по света за таквиз като теб, не се ли зачуди защо други стари неща не се мяркат наоколо? Не, изобщо не си се зачудила. Толкова се зарадва, че само ти си тук, че не спря да помислиш малко. Баба винаги нарича таквиз като теб бълхи, Скартач от Цитаделата. Искам да кажа, че тя може да ви нарича както си ще. Според мен тя си мисли, че бълхи е смешно... Няма нищо против вас. Казва, че сте съвсем безвредни. Само малко глупавички. Това е, щото в тая част на мирозданието има неща, които ядат бълхи. Пакостници, както ги нарича баба. Тях никак не ги обича. Казва, че са зли и трудно се махат. И винаги са гладни.
- Не ме е страх - рече Урсула Монктън, ала гласът ѝ прозвуча уплашено. После попита: - Как научи името ми?
- Ходих да го търся тая заран. Ходих да потърся и други неща. Гранични знаци, за да не избягаш много далече и да изпаднеш в още по-голяма беда. И диря, следи от хлебни трохи, които водят право тук, до тази стая. Сега отвори бурканчето от сладко, извади портала и да те върнем у дома.
Зачаках Урсула Монктън да отвърне, но тя замълча. Отговор не последва. Чух само затръшването на врата и бързи стъпки, затичани надолу по стъпалата.
Прозвуча гласът на Лети, близо до мен:
- Щеше да е по-добре за нея, ако бе останала тук и приемеше предложението ми.
Ръцете ѝ задърпаха ивиците плат, покрили лицето ми. Те продължаваха да се откъсват с влажен мляскащ звук, но вече не ги усещах като живи и щом се откъснеха, падаха на пода и оставаха там неподвижни. Този път по кожата ми не изби кръв. Най-лошото беше само че ръцете и краката ми бяха съвсем отмалели.
Лети ми помогна да стана. Изглеждаше притеснена.
- Къде отиде тя?
- Тръгна по дирята извън къщата. Уплашена е. Горкото същество! Толкова е уплашена.
- Ти също си уплашена.
- Малко, да. Всеки момент ще разбере, че е затворена в границите, които поставих.
Излязохме от спалнята. На стълбището, където беше оловното войниче, сега имаше... скъсано място. Това е най-доброто описание, за което мога да се сетя. Все едно че някой бе направил снимка на стълбището и след това бе откъснал войничето от снимката. Там, където беше играчката, нямаше нищо освен тъмносиво петно, от което ме заболяха очите, когато се загледах по-продължително в него.
- От какво е уплашена?
- Чу. Пакостниците.
- Теб страх ли те е от пакостниците, Лети?
Поколеба се малко повече от обичайното. Накрая отвърна простичко:
-Да.
- Но не те е страх от нея. От Урсула.
- Не може да ме е страх от нея. Тя е точно както баба казва. Бълха! Надута от гордост, сила и страст бълха, налята с кръв. Но не може да ме нарани. Виждала съм десетки като нея. Като оная, дето изпълзя по времето на Кромуел... Виж, за това ако взема да ти разправям... Правеше хората самотни, оная де. Нараняваха се само и само да прекратят самотата си..., вадеха си очите или скачаха в кладенци. А оная тъпа гадина клечи ли клечи в зимника на странноприемница „Дюксхед“ като тумбест крастав жабок, голям колкото булдог.
Бяхме слезли по стъпалата и вървяхме по коридора.
- Как разбра накъде отиде тя?
— О, на никъде не може да поеме освен по пътя, който ѝ очертах.
В предната стая сестра ми продължаваше да свири „Чопстикс“ на пианото.
„Да да ДУМ да да
да да ДУМ да да
да да ДУМ да ДУМ да ДУМ да да... “
Излязохме през предната врата.
— Гадна беше оная по времето на Кромуел. Но я измъкнахме точно преди да дойдат птиците гладници.
— Птиците гладници ли?
— Това, дето баба нарича пакостници. Чистачите. Не звучеше лошо. Знаех, че Урсула я беше страх от тях, но аз не се страхувах. Защо да те е страх от чистачи?