Октагон

9.

Дядо му бе мъртъв. И от този факт болеше по-силно от всяка друга мъка, за която Ханк можеше да си спомни.

Когато бе дошла вестта за смъртта на баща му, Ханк бе много малък, за да може сега да си спомни как му бяха съобщили за това или какво е почувствал. Не можеше да си спомни ясно и баща си като жив. В главата му се въртяха няколко образа, които се объркваха все повече с онези от все още съществуващите снимки. Понякога си спомняше някакъв смях, някакъв глас. Но друг път си мислеше, че ги чува само във въображението си.

Ханк се бе съмнявал, че ще дойде момент, когато да се чувства по-зле, отколкото след смъртта на баща си, дори ако по това време е достатъчно голям, за да разбере.

Днес един полицай, когото познаваше по лице, но не и по име, бе дошъл да го вземе от училище и го бе довел у дома, уверявайки го на няколко пъти, че майка му е добре, но има нужда от помощ от голямото си момче. И все пак, когато стигна вкъщи, видът на майка му го шокира. Ханк никога не я бе виждал така съсипана. Или и да я бе виждал, трябва да е бил съвсем малък, за да си спомни сега.

В момента — късно следобяд — майката на Ханк беше на телефона. Бе прекарала на телефона много време, откакто полицията я бе докарала у дома след идентифицирането на тялото на дядо му. Прибрала се у дома след това ужасно задължение, тя изглеждаше още по-зле, още по-потресена, отколкото преди.

От своя страна, Ханк просто се мотаеше из къщата — дълбоко в душата си чувстваше силно объркване и ужасна празнота. Една съседка бе поседяла малко с него, докато майка му бе излязла с полицията. От време на време отиваше в кухнята при майка си — която бе обикновено с телефонната слушалка в ръка — и се прегръщаха силно.

Ханк все още не бе плакал за дядо си. В известен смисъл му се искаше да си поплаче, но усещаше, че няма да може. Нещастието изглеждаше твърде сериозно, твърде важно за сълзи.

На няколко пъти отвори вратата, за да пусне вътре една или друга съседка, току-що чула новината и наминала да изкаже съболезнованията и помощта си. Всяка от дошлите жени направи по някаква забележка в смисъл колко пораснал е вече Ханк.

Е, точно в момента изобщо не искаше да е пораснал. Днес би се чувствал по-добре, ако си останеше просто дете. И все пак, не можеше да избяга от факта, че денят не бе подходящ за никакви детинщини.

Минавайки през кухнята за пореден път, той остана с впечатлението, че майка му е обкръжена от ужасно много съчувстващи жени и се оттегли незабелязан в собствената си стая. Там постоя до работната маса, като си играеше равнодушно с ключовете на това-онова. Когато погледна през отворената врата на спалнята си, видя през отворената врата на стаята на дядо си как старият му, огромен пуловер просто си виси на закачалката, както обикновено. Ханк почти се уплаши от факта, че един неодушевен предмет дръзва да се държи по този начин, когато притежателят му — тялото, придало му своята форма — бе мъртъв. Пръстите на дядо му, поставили го на закачалката, бяха мъртви, но той пак си висеше там, сякаш го очакваше да се върне…

Мъката го заля с невероятна сила. Но все пак Ханк не заплака или поне се опита да се пребори със сълзите си.

Той се извърна от вратата. На поставената в рамка рисунка върху стената на собствената му стая замъкът на Ланселот също не бе променен. Но така и трябваше да бъде, макар че картината му припомни всички истории, които дядо му обичаше да му разказва. За един крал, който се борел за справедливост и милост за всички хора, за смелите рицари, които дошли да го подкрепят. В онзи свят смъртта бе поносима и дори можеше да се очаква…

Работната маса привлече вниманието на Ханк. Той погледна нещата върху нея, завъртя едно-друго, свърза тук-там някои кабели и включи инсталацията. Под ръководството на пръстите му върху стария телевизионен екран се появи груба електронна схема на империята, управлявана от ОКТАГОН. Но отначало дори „Старуеб“ не му помогна особено. Линиите и кръгчетата бяха само знаци, места, осветявани на екрана под въздействието на химически вещества, трепкащи светлинки на електрони. Днес за него представляваше усилие дори само да започне да проявява интерес към играта.

Но, след като направи това усилие, играта вече бе готова и го очакваше, както винаги, за да го погълне.

Днес нямаше да може да помоли за помощ. Но когато вълшебниците не бяха на разположение, кралят-герой защитаваше кралството или империята, доколкото бе според силите му, без тяхната помощ. Ханк си припомни стратегията и се опита да предвиди, доколкото бе според силите му, какво възнамерява да прави на следващия ход ТЕЛЕЦ, а също и АРХАНГЕЛ, ДЕВА и АГРАВАН… да, АГРАВАН.

Подбирайки думите си с невероятна предпазливост, дядо му беше споменал за неприятностите, които си бил навлякъл неотдавнашният им гост, като се бил замесил в нещо в хотела си в Албъкърк. Щом се вникнеше в истинското значение на думите, не бе трудно да се разбере, че дядо му наистина бе смятал Алекс за невинен, поне за такова нещо, като убийството. По-късно Ханк сам бе слушал няколко новинарски емисии и бе чул, че албъкъркската полиция все още издирва Алекс Бароу за разпит и че не може да попадне на следите му. Ханк бе харесал Алекс и бе готов да повярва на дядо си, че издирването и обвинението са само някаква ужасна грешка. А може би дори заговор.

Сега Ханк се радваше, че онази вечер бе обявил АГРАВАН/Алекс за свой съюзник в играта. Попаднал в неприятност в реалния свят, Алекс очевидно нямаше да има време да се занимава със „Старуеб“ или да праща ходовете си. Но Ханк щеше да се чувства ужасно, ако продължеше да го напада, макар и само на игра. Отсега нататък ОКТАГОН/Ханк щеше да смята за свой дълг да защитава АГРАВАН/Алекс до последната планета и до последния кораб…

Ханк придърпа един стол до работната маса и седна да поработи малко върху играта, да реши, доколкото му бе по силите без чужда помощ, какъв трябва да бъде следващият ход на ОКТАГОН. Навярно щеше да има възможност да помоли за помощ по-късно, преди да изпрати хода си. Някой път, когато майка му не си е у дома…

Най-накрая Ханк излезе от стаята си, навън се бе стъмнило и лампите бяха запалени. Гласовете от кухнята се бяха променили, забеляза той. Когато погледна отново в кухнята, там имаше само двама души. От едната страна на масата беше майка му. Срещу нея, с полупразна чаша кафе пред себе си, седеше някакъв румен, пълен мъж в строг костюм, който изглеждаше донякъде познат, но когото Ханк не можа да си спомни веднага. По средата на масата бе поставена някаква непозната за него китайска чиния с какаов сладкиш — неизвестно откъде, но очевидно домашен, — покрит с пластмасов капак.

Ханк се зарадва, че още има поне един посетител. Така майка му изглеждаше все пак мъничко по-весела, помисли си той, отколкото, ако около нея нямаше никой.

Когато Ханк влезе, седящият на масата мъж го погледна, усмихна му се някак отсъстващо и продължи да говори.

— Както казах, Дженифър, всъщност знам само, че Хенри ми го остави преди девет години. Струва ми се, че трябва да е било точно след като разговаряхме за смъртта на младия Хенри. Оттогава го пазехме в сейфа. — След последните му думи Ханк си изясни поне самоличността на мъжа, ако не името му. Сега можа да свърже руменото лице и строгия костюм с фоайето на малката банка в центъра на града.

Майка му се усмихна измъчено.

— Здравей, миличък. Спал ли си? — Без да става, тя протегна ръце към сина си и Ханк се приближи да я прегърне.

— Не — отвърна той. — Просто работих върху играта.

Мислите на майка му се върнаха към думите на банкера. Тя го потупа и го пусна.

— Хенри прояви изключителна загриженост по уреждането на този въпрос. За разлика от — съжалявам, че трябва да го кажа — повечето си финансови дела.

— И това ли е свързано с финанси?

— Наистина нямам представа какво е. Просто и в писмените, и в устните си разпоредби свекърът ти много настояваше този плик да ти бъде предаден лично, незабавно след потвърждаването на неговата смърт. Без да чакаме следващия ден — така се изрази някога.

— Разбирам — каза майката на Ханк. Тя сведе очи към масата — до сладкиша лежеше обикновен бял плик, за който вероятно говореха. Лежеше, сякаш банкерът го бе оставил там, а тя още не бе решила дали да го вземе. — Разбирам. Е, благодаря ти, Франк.

— За каквото и да се случеше да говорим насаме с Хенри, по някакъв друг въпрос, обикновено споменаваше за плика, сякаш да ми напомни. Последният път беше по телефона, само преди няколко дни, като че ли е предчувствал…

— Какво каза? — попита майката на Ханк.

— Че ако нещо му се случи и теб те няма, да предам плика на някой от лабораториите.

За миг изглеждаше, че майката на Ханк иска да попита още нещо. Но после само повтори:

— Е, благодаря ти, Франк. Ти си свърши работата.

— Няма нищо. — Гостът почака още малко, сякаш се надяваше поне да разбере какво има в плика. А може би искаше да изложи някаква теория или коментар, ако го попиташе какво мисли. Но никой не го попита и той стана, като се зае да изтърсва невидими трохички от сивия си костюм. — Има и някои рутинни финансови въпроси, касаещи имота, които скоро ще трябва да прегледаме заедно, Дженифър. Но не е особено спешно. Ще ти се обадя след няколко дни.

— Да, разбира се. Благодаря ти, че намина.

Щом банкерът излезе от къщата, Ханк и майка му отново седнаха край масата в кухнята. Гледаха плика. Тя все още не го бе взела.

— Знаеш ли какво е това, мамо?

— Не съвсем. Нещо, за което дядо ти иска да се погрижа. Нещо, което смяташе за извънредно важно.

— Няма ли да го отвориш?

— Да, предполагам, че трябва — въздъхна тя. Без да става, майката на Ханк протегна ръка към едно чекмедже и извади оттам нож. Когато тя взе плика, за да го разреже, Ханк видя, че отдолу са напечатани нейното име и думата „ЛИЧНО“. Под тях имаше нещо, което приличаше на подписа на дядо му. Явно бе искал всичко да е съвсем официално.

Докато режеше с ножа, майката на Ханк стана от стола си и се обърна с гръб към масата, тъй че пликът изчезна от погледа му. Ханк бе любопитен и също се изправи, като се опитваше да надникне над майчиното си рамо, но тя го отстрани с нежна решителност.

— Това е само за мен, миличък. Ще ти съобщя, ако има нещо за теб.

Ханк успя да види само, че в плика имаше два листа, покрити изцяло със ситно напечатани букви, подобно на доста дълго писмо. Той не се опита да насилва нещата повече и отново седна на масата, като наблюдаваше лицето на майка си в профил и се мъчеше да извлече от него някаква информация. Видя, че тя препрочете първата страница няколко пъти, преди изобщо да погледне втората. После прочете и нея два пъти. Междувременно, мъката на лицето й постепенно се заменяше с тревога. В известен смисъл Ханк се зарадва от тази промяна, макар че можеше да е знак за нови неприятности. Защото тревогата означаваше, че все още може да се направи нещо, че всичко може по някакъв начин да завърши добре.

Щом прочете внимателно и двете страници на писмото, майка му ги сгъна и несръчно ги прибра в плика, явно пак беше разстроена. Тя седна на кухненския стол до телефона и погледна висящия на стената апарат.

— На кого ще се обаждаш, мамо?

— Мислех да се обадя на Еди — отвърна тя отнесено. Но не помръдна.

— По това време сигурно е на работа. — Обикновено Ханк обичаше Еди да е у тях, да работи нещо заедно с него. Но понякога не бе толкова сигурен.

— Знам — кимна майка му. И отново остана да седи неподвижно.

Миг по-късно, телефонът иззвъня. Тя въздъхна и вдигна слушалката.

— А, Ед. Току-що спорех със себе си дали трябва да ти се обадя. — Джен направи пауза. — Да. Да, татко беше, в това няма съмнение. Току-що се върнах от идентифицирането му. И, о-о…

Тя отново избухна в сълзи. Ханк усети, че очите му са раздразнени и напрегнати. Искаше му се да може да се присъедини към нея, когато потупа майка си по гърба и се опита да я утеши. Но знаеше, че няма да е така лесно да успокои сам себе си.

— Може би можеш да направиш нещо — каза майка му в слушалката, когато отново възвърна самообладанието си. — Не знам. — Тя погледна към плика, който все още беше в ръката й и го потри с пръсти, сякаш четеше брайлово писмо. — Не знам — повтори. — Не. Когато се върнеш от работа ще има достатъчно време. Сигурна съм, да. Благодаря ти, Ед.

Щом разговорът свърши, майката на Ханк затвори телефона и просто остана да седи загледана в него, както се стори на момчето, в продължение на много време.

— О, миличък — възкликна най-накрая тя. — Иска ми се да беше голям мъж.